Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (13)

Тринадесета глава

Грозната сцена я изпълни с отвращение. Като потискаше гаденето си, тя се пресегна да отвори прозореца, сякаш свежият въздух би могъл да пречисти омърсената атмосфера в стаята. Като робот започна да подрежда и без това идеално подреденото си бюро. Ръцете й трепереха. Джуд постави ръка върху нейната и нежно, но настойчиво я обърна към себе си. Забеляза кръв по кокалчетата на пръстите му.

— Вярно ли е това, Шарлот? — Гласът му бе мек, но в него имаше нотки, които я смущаваха.

Тя се извърна.

— Моля те, върви си, Джуд — изрече тихо. Може би още бе възможно да скрие истината. — Имам работа. — Тя седна механично на бюрото си, но с едно движение Джуд отново я вдигна и обърна към себе си.

— Попитах те нещо и няма да мръдна оттук, докато не получа отговор!

Шарлот повдигна очи към него. Бялата риза на гърдите му бе закопчана накриво. Посегна да я оправи, после отпусна ръце. Нямаше право да каже: „Скъпи, закопчал си ризата си накриво.“ Някой друг можеше, но не и тя. Но въпреки това й беше неимоверно трудно да се сдържи да не положи глава на гърдите му и да се остави на обзелата я мъка…

— Кажи ми дали е истина! — Джуд грубо я разтърси.

— Да, Джуд, истина е… — Гласът й звучеше като чужд. — Само че не беше аборт по желание, въпреки настояването на мама… Направих спонтанен аборт и в края на краищата… всичко се оправи…

Джуд стисна рамото й до болка. Шарлот се насили да го погледне в очите, но съзряла ужасяващата настойчивост в тях, отклони поглед.

— Стюарт каза, че си била на седемнайсет или осемнайсет… Трябва да знам дали бебето е било от Саймън!

Ето го спасението. Още не бе късно да го предпази! Само една мажа лъжа, и тайната й ще остане завинаги нейна! Нямаше да нарани никого повече! Но вече бе твърде късно, защото ръката му повдигна брадичката й, което я застави да го погледне в очите… Хипнотизирана, Шарлот не можеше да помръдне.

— О, Боже, сега си спомням! — Лицето му бе бледо. — Когато ми позвъни за последен път, Саймън каза, че те е помолил да спиш с него. Искал е да провери дали го обичаш. Но ти си отказала… — Усмивката му бе измъчена. — Ние с него нямахме тайни един от друг… — Ръцете му я пуснаха. Той се приближи до прозореца и каза с гръб към нея: — Беше мое, нали? Бебето, искам да кажа… — Едва владееше гласа си.

Тя се взираше в гърба му. Всичко се замъгли пред очите й. Сълзите напираха. Сега не беше момент за слабост. Трябваше да бъде силна! Джуд се обърна отново към нея. Очите му блестяха.

— Значи затова не си искала да се омъжиш за Сай, така ли? — Устните му се свиха. — Смятала си, че това е предателство спрямо него… — Горчивината в гласа му я накара да потрепери. Гледаха се един друг през бюрото, четейки в очите си дългите години на скръб и отчаяние. Джуд поклати тъжно глава: — Господи, Чарли, какво направих?! Какво направих с всички ни?!

Стоеше пред бюрото с наведена глава. Внезапно Шарлот разбра какво да стори. Един последен жест към Джуд — да го освободи от чувството му за вина.

— Не, Джуд — каза припряно тя. — Не бива да се упрекваш за това. Смъртта на Саймън… Знаеш какво каза лекарят… Сай беше станал толкова мрачен, толкова непредсказуем! И пиеше все повече и повече. — Пое дълбоко дъх. — Не му казах за бебето, а и той не се досети, кълна се! — Джуд повдигна бавно глава. — Онази нощ наистина бях с него. Случи се, защото страдаше, че е слаб актьор. Няма за какво да се упрекваш…

— А ти? — Думите излизаха с мъка от устата му. — Как понесе ти спонтанния аборт?

— О, Джуд! — Наложи си да се засмее безгрижно. — Беше толкова отдавна! — Сърцето й биеше лудо, ала тя трябваше да продължи да играе! Можеше да страда чак след като той си отиде. — Не мисли повече за това. — „О, Боже, дай ми сили! За негово добро е!“ — молеше се наум, а на глас каза: — Аз също обещавам да не мисля за станалото. — Очите му бяха приковани в устата й, като че ли проумяваше с усилие чутото. Тя му се усмихна окуражително и продължи: — Момичетата, с които живеех в Лондон, също правеха аборти, и то доста. В днешно време един аборт е съвсем незначително нещо… — Сви рамене с престорено нехайство. — А сега, Джуд, моля те да ме извиниш. Пристигнало е нещо спешно, с което трябва да се заема.

— Ами… снощи? — Гласът му бе предпазлив. — Не взехме никакви мерки. Щом се е случило веднъж, може да се случи отново. Какво ще правиш тогава?

Какво да прави ли? Да роди бебето, да му се радва, да се грижи за него, да го обича, защото то щеше да има очите на Джуд, да бъде частица от самия него, която щеше да остане завинаги с нея. Джуд не я обичаше. „Но воден от някакво старомодно чувство за дълг, той смята да остави Клаудия, която обича, и да се обвърже с мен“ — мислеше Шарлот.

Тя отново сви рамене:

— Ами, това ще бъде мой проблем.

Трябваше да го накара да си тръгне, преди да е загубила контрол над себе си, а това можеше да стане всеки момент! Придърпа една папка към себе си и извади напосоки някакъв документ. Престори се, че го чете, макар да не виждаше нито дума.

— Съжалявам, но трябва да се залавям с работа — каза му хладно. — Колкото до уикенда, нека бъдем честни един спрямо друг. И двамата трябваше да пропъдим призраците на миналото. А значи сме си били взаимно полезни, нали така?

— Това ли е всичко, Шарлот?

Усети как я обзема гняв. Какво право имаше да й задава този въпрос? А може би той очакваше тя да падне на колене пред него и да каже: „Не, за мен тази нощ бе всичко на света и така ще бъде завинаги… Въпреки че ти се жениш за Клаудия Уексфорд!“

— Да, това е всичко. Ти какво очакваш?

Двамата дълго се взираха един в друг, после Джуд се люшна назад. Тя затвори очи и чу как той излезе, после запали мотора на колата и потегли.

Едва тогава Шарлот направи усилие да се размърда. Довлече се до един фотьойл, отпусна се в него и се завзира с невиждащи очи в стената пред себе си. Джуд си бе отишъл… Той все някак щеше издържи до края на сезона и после щеше да изчезне завинаги. Беше успял да прогони духовете — сенките бяха изчезнали и вече нищо не го задържаше в Стратфорд. Тя бавно отпусна глава върху ръцете си и се разплака…

Дълго време стоя така. После стана, изми лицето си, взе чантата и заключи вратата на офиса…

 

 

Последваха бързо редуващи се мъчителни дни и дълги самотни нощи на отчаяние, които тя трябваше да преживее някак, макар и заобиколена от студената враждебност на Стюарт. Така той си отмъщаваше. Шарлот въздъхна с облекчение чак когато й каза, че в края на годината ще закрие офиса в Стратфорд, ще се върне в Лондон и ще вземе Деби със себе си. Бизнесът си беше бизнес. Шарлот трябваше или да вложи солидна сума, за да му изплати неговия дял, или заедно трябваше да разпродадат всичко, за да си разделят парите. Каквото и да избереше, й предстоеше да поеме сериозни отговорности, а не бе готова за тях… И докато през деня беше затрупана с работа, поради което — заета, то нощите бяха нещо съвсем различно…

Болката я изпълваше цялата — от мига, в който загасеше лампата… Нямаше спасение от демоните на горчивите спомени. Когато лежеше неподвижно и преживяваше отново и отново всеки миг от онзи уикенд, се презираше за слабостта, но тези горчиво-сладки видения я обсебваха… Спеше малко и сънуваше кошмари.

Междувременно мина премиерата на „Антоний и Клеопатра“, съпътствана от гръмки заглавия и сякаш несекващи възторзи и от страна на критиката, и на публиката. Въпреки многото приказки обаче, нямаше никакви еротични сцени. Сериозните критици се занимаваха главно с постановката на спектакъла, а жълтите вестници ровеха в личните отношения между изпълнителите на Джуд Рентън и Клаудия Уексфорд, които скоро щели да се женят…

 

 

Един неделен следобед, когато Шарлот си тръгваше след чая от баба си, старата жена я спря на вратата и рече:

— Тази сутрин имах гостенин.

— Така ли? И кой бе той?

— Джуд. Беше дошъл да огледа имението. Каза ми, че няма да го продава. Възнамерявал да живее тук. — Шарлот чувстваше, че баба й я наблюдава внимателно, затова сведе глава. — Беше дошъл с една млада дама — твърде красива дори за актриса. Чужденка е. Той ме попита дали не искам да работя пак при него… Изглежда скоро ще има нужда от бавачка. — Тя сложи ръката си върху тази на Шарлот. — Това е, миличка… — Гласът й беше загрижен.

Но състраданието на баба й, плюс разкъсващата болка, й дойдоха прекалено много и Шарлот побърза да се сбогува. Когато се отдалечи достатъчно, тя спря. Движеше се покрай гората, която ограждаше имението „Мейнър“. Не успя да преодолее желанието за последен път да поскита из него, преди то да се окаже забранено за нея…

Значи се оказа права… Джуд бе успял да прогони призраците от миналото и сега беше свободен. Свободен да се върне тук — на мястото, което и той като нея бе обичал най-много на света. Беше свободен да доведе и годеницата си тук.

Преди няколко дни й се струваше, че по-лошо не може да бъде. Но сега, докато се взираше в редицата дъбове, които ограждаха забранената територия, я обхвана такова усещане за безнадеждност, че й се прииска да умре…

Накрая тя се овладя, върна се, запали мотора на колата и потегли.

 

 

Не искаше да се отзове на поканата за вечеря, но възрастната двойка, която бе придружавала през последните няколко дни, бе толкова настоятелна, че не успя да откаже. На другата сутрин трябваше да ги заведе до Хийтроу, за да отпътуват за Торонто.

Тя се срещна с тях във фоайето на красивия хотел „Фолкън“ и тръгнаха заедно към парка „Банкрофт гардънс“ за последна разходка. Шарлот ги снима пред паметника на Шекспир и статуите на Хамлет и лейди Макбет. После те настояха да направят няколко снимки за спомен и на нея. Тя беше застанала самоуверено на самия край на брега, когато чу един много познат глас да я вика:

— Шарлот!

Стресна се, загуби равновесие и няколко секунди се олюляваше напред-назад. Възрастните хора я наблюдаваха ужасени. Внезапно тя усети две силни ръце да я сграбчват. В следващия момент видя Джуд.

— Какво правиш, Джуд?! За малко да падна!

— Нали можеш да плуваш? Не помниш ли, че аз съм те учил?

Тя направи опит да се освободи, но той я стисна още по-здраво.

— Шарлот? — Лицето му бе съвсем близо до нейното, а очите се взираха изпитателно в нея.

— Да?

— Трябва да тръгвам веднага за театъра! Вече закъснявам… Днес обърнах целия град да те търся! Мога ли… Мога ли да дойда у дома ти тази вечер след представлението?

— Да дойдеш у нас? Тази вечер? — Шарлот не вярваше на ушите си. — Ами… Щом искаш…

— Това, което искам, е да тръгнем незабавно двамата с теб, но не мога. Слушай, представлението на „Кориолан“ свършва в десет и половина. Бързо ще се преоблека и към единайсет ще съм при теб. Ще ме чакаш ли?

„Цял живот, ако пожелаеш!“ — изстена тя наум, но само кимна. Джуд я прегърна и после забърза към театъра. Бяха й необходими неимоверни усилия, за да остане любезна и учтива по време на обяда с възрастната двойка туристи, които й предстоеше да изпрати на следващия ден. Но когато тръгна към вкъщи, първата мисъл, която й хрумна, бе защо се съгласи Джуд да дойде при нея… В края на краищата, тя знаеше какво ще й съобщи той. За „Мейнър“… И за Клаудия Уексфорд… Той вероятно смяташе, че трябва да я уведоми лично заради доброто старо време или поради някакво чувство за вина…

Но като че ли очите му казваха още нещо. Да не би да искаше да прекара с нея още една — последна — любовна нощ? Но можеше ли да е толкова безсърдечен, жесток…

Може би Джуд наистина вярваше, че онази нощ, през която се любиха във вилата му, е само случайна любовна авантюра за Шарлот. Тогава можеше ли тя да понесе това? Още една нощ в прегръдките му нямаше да я задоволи, напротив — само щеше да усили неутолимия й копнеж по него. Знаеше съвсем точно какво й готви съдбата. Щеше да е много по-разумно, ако му бе отказала с усмивка и го бе помолила да я остави на мира веднъж завинаги…

Но сега вече бе твърде късно. Той ще отиде при нея… Изпълни я странно чувство за радост. Утре… Какво ли значение имаше утрешният ден? В този миг си спомни надписа от плаката в кухнята си: „Не забравяй, че остатъкът от живота ти започва от утре.“ Остатъкът от живота й… Без Джуд…

Прибра се, сви се на канапето и зачака.

 

 

Събуди се схваната и объркана от съня. Надигна се и погледна часовника — беше два сутринта. Бавно се изправи и дълго се взира в пространството. Джуд не дойде… Може би дълбоко в себе си винаги е знаела, че няма да дойде. Най-накрая е проявил достатъчно здрав разум да не се забърква с нея. А може би беше усетил какво изпитва тя към него и заради близостта им от детството бе решил да я пощади…

Чувстваше се излишна, омърсена — като загубена прашинка сред ледения Космос…

Събуди я телефонният звън. Не спря да звъни, докато тя не го вдигна.

— Ти ли си, Шарлот? — Веселият глас на Деби я накара да трепне.

— Колко е часът, Деби?

— Минава единайсет. Да не си се успала? — Шарлот измънка нещо и Деби продължи: — Е, просто исках да ти съобщя, че Стю ще заведе твоите канадци до Хийтроу. А колкото до онази туристическа група за Уорикшър, Стю каза, че и аз мога да ги заведа, след като вече имам шофьорска книжка.

Шарлот знаеше, че това си е нейна задача, ала отвърна простичко:

— Добре, вземи ги щом искаш. Това ли е всичко, защото трябва да…

— Миналата нощ беше ужасна, нали?

— Какво искаше да кажеш?

— Ами… Имам предвид Джуд Рентън…

Шарлот се вкопчи в слушалката.

— Джуд ли? Какво се е случило с него?

— Ужасно, нали?

— Кое е ужасното, Деби? Какво е станало? — Говореше бавно и отчетливо, защото се страхуваше гласът й да не издаде вледеняващия страх, който бавно започна да пълзи по тялото й.

— Ами… Нали беше твой приятел… — Последва кратко мълчание. — Мислехме, че знаеш. Той вече сигурно е мъртъв…