Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (12)

Дванадесета глава

Шарлот бавно изплува от забравата на съня. През прозореца нахлуваше ярка дневна светлина. Снощи Джуд бе пропуснал да дръпне пердетата и бяха прекарали нощта с тела, огрени от лунна светлина.

Тя се надигна безшумно на лакът, за да го погледа в съня му. Чертите на лицето му бяха загубили твърдостта си, устата бе отпусната в полуусмивка, около очите му нямаше сенки. Той леко помръдна и върху лицето му падна кичур коса. Дългите мигли леко потрепнаха, после замряха. Изглеждаше толкова уязвим! Нямаше и сянка от студената му ирония и приличаше досущ на онзи Джуд от времето, когато светът още не се бе сгромолясал така болезнено за нея, когато още не бе напуснала Стратфорд и срещнала…

Стюарт! Прониза я чувство на вина. Лежеше загледана в тавана над себе си. Решението й дойде внезапно, но бе твърдо — нямаше да се омъжи за Стюарт! Знаеше, че е права. Навярно дълбоко в себе си винаги го е знаела, но съзнателно е потискала тази част от съществото си, която й е нашепвала, че не бива да заменя Джуд с никой друг. Не я интересуваше какво смята да прави той. Достатъчна й бе само тази нощ.

На него му предстоеше още един тежък ден в разучаване на ролята на Антоний. Мисълта за това я накара бързо да се изправи. Нахлузи лятната си рокля и слезе на пръсти в кухнята да направи кафе. В малкото огледало над мивката видя лицето си. Бледото овладяно изражение бе изчезнало, заменено от свежа руменина, блестящи очи и устни, подпухнали от целувките на Джуд. Тя се прозя и се протегна с удоволствие. Даде си сметка, че през всички тези години нещо в нея е било мъртво и чак сега — подобно на Феникс — е възкръснало за нов живот.

Несъзнателно бе натиснала копчето на телевизора. Предаваха някакво сутрешно шоу. Тъкмо наливаше вода в чайника, за да направи и чай, когато чу говорителя да казва:

— Ролята на Клеопатра в „Антоний и Клеопатра“ е твърде голяма, тежка и отговорна. Сигурна ли сте, че ще се справите само за десет дни, госпожице Уексфорд?

Пръстите на Шарлот замръзнаха върху дръжката на чайника. Остави го на масата и се загледа в телевизора.

— Разбира се, предстои усилена работа, но за щастие зная ролята. Играх я миналата година в едно представление на открито, посветено на учителя ми по актьорско майсторство. Така че, когато Джуд ме покани…

— Да, небезизвестният Джуд Рентън! — прекъсна я водещият. — Е, поне сте играли заедно неведнъж. Ако не се лъжа, вие двамата сте доста близки от дълго време, при това не само на сцената. Въпреки че се появиха слухове за раздялата ви…

Актрисата поклати енергично глава.

— Забравете ги! Това са само злобни приказки! Ние с Джуд сме все още… твърде близки, както сам се изразихте.

— Чухме също, че смятате да се жените…

Интервюиращият замълча многозначително, а Клаудия Уексфорд му се усмихна обезоръжаващо.

— Нямате право да ме питате за това, особено в този ранен час, когато току-що съм долетяла от Бостън — изрече тя глезено с провлечен американски акцент. — Но да, би могло да се каже, че няма да бъде изненада, ако скоро чуем звън на сватбени камбани…

Как й се искаше да мрази Клаудия! Ала не можеше… Красива, самонадеяна, очевидно твърде интелигентна, госпожица Уексфорд беше обградена, подобно на Джуд, от някаква особена аура, която ги правеше различни от останалите простосмъртни.

Сърцето на Шарлот се сви болезнено. Разбира се, че Джуд щеше да се ожени за Клаудия Уексфорд! Той сигурно я обожаваше…

Интервюиращият вече бе сменил темата, опитвайки се да изкопчи нещо за предстоящото представление. Актрисата ентусиазирано обясняваше своята интерпретация на ролята:

— Нямам намерение да представя Клеопатра като някоя презряла красавица и макар да не съм го обсъждала с Джуд, смятам, че той пък няма да изиграе Антоний като застаряващ плейбой под чехъл.

Шарлот се почувства като аутсайдер, като обикновен зрител, напълно изключен от тази част на живота му. Но нима скоро нямаше да бъде изключена от живота му изобщо? Та той нито бе казал, че я обича, нито й бе обещал нещо… Тя му се бе отдала доброволно, защото го обичаше — за разлика от него. Истината я връхлетя, грозна и ужасяваща.

Шарлот изстена от отчаяние. За него тя беше само част от миналото, дух, който той отчаяно се мъчеше да пропъди. Е, вече бе успял. Безпогрешният инстинкт, който винаги бе имала спрямо него, сега й подсказваше, че той се чувства отново цял и невредим. А как самата тя щеше да понесе — точно в мига, в който любовта й бе разцъфнала отново — сдържаната му любезност, гримасата на съжаление и някое: „Знаеш, че винаги ще те обичам, Шарлот, НО…“

— Да очакваме ли еротични сцени като тези от „Огнени богове“?

Шарлот изключи телевизора, взе чантата си и се отправи невиждаща към вратата. През градината, покрай цветните лехи и празните чаши от питието, което и бе поднесъл снощи. През портата… Не към реката, а нагоре по тясната пътека, обрасла с дива мента… Без съмнение, тук някъде имаше гараж, където Джуд държеше колата си. Пътеката извеждаше на пътя. А сега накъде? Стоеше объркана и хапеше безпаметно устните си, когато чу до себе си рязкото изскърцване на спирачки.

— Шарлот!

Тя се стресна и се обърна. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение.

— Брайън! Толкова се радвам да те видя! Но какво правиш толкова далеч от Стратфорд?

Репортерът я изгледа подозрително.

— Измъкнаха ме от леглото да отразя един полски пожар. Полицията смета, че е умишлен. — Той слезе от колата, заобиколи я, застана до Шарлот и изгледа разбърканите и коси и смачканата рокля.

— Брайън, ще можеш ли да ме закараш до Стратфорд? Малко е далеч, но…

— Далече ли?! Само се качи и след десет минути сме там!

Тя се качи. Думите на Брайън още отекваха в ушите й. Значи Джуд я бе излъгал дори за отдалечеността на вилата му от Стратфорд! Или тя самата бе искала да повярва, че се намира на много километри от града, и е невъзможно да избяга оттук?

— Добре ли си, Шарлот?

Наложи й се да запази самообладание под изпитателния поглед на репортера.

— Да, разбира се.

— Странно… Снощи срещнах Стюарт и Деби в ресторанта „Златната патица“. Не знам защо, но останах с впечатлението, че си далеч оттук, с някакви възрастни… — Той рязко млъкна. В очите му светна любопитство. — Джуд Рентън имал тайно скривалище някъде наоколо! Вярно ли е?

Страните на Шарлот поаленяха.

— Нима? — попита небрежно тя. — Виж какво, Брайън, малко бързам, така че…

— Разбира се, любов моя. Няма проблем!

В очите му обаче тлееше любопитство дори когато я остави пред входната врата на апартамента й.

Тя си направи чай и изяде насила една препечена филийка, надявайки се закуската като по чудо да премахне ужасната мъка, която я бе завладяла цялата. Взираше се в жълтата кухненска покривка, а в съзнанието й изплува образът на Джуд. Дали вече се е събудил? Дали е сърдит, че си е тръгнала така внезапно? Не, сигурно не е. Вероятно е изпил студеното кафе, направил си е ново и е седнал на терасата да го изпие, доволен, че след като е изпълнила задачата си да го забавлява — добрата малка Чарли е имала достатъчно здрав разум да се махне. В края на краищата, беше си платил добре за услугите й…

Лицето й се сгърчи от напиращите сълзи. Какво да прави сега? Взираше се настойчиво в стената срещу себе си, докато накрая й се стори, че тя се размива и я изпълва образът на Джуд. Изхълца сподавено. Не можеше да остане тук целия ден! Щеше да полудее в този пуст апартамент! Трябваше да овладее и забрави странните объркващи чувства, които заплашваха да я погълнат. Можеше да направи нещо — да каже на Стюарт.

 

 

Наведен над бюрото си, той я погледна с изумление.

— Шарлот! Какво, за Бога, правиш тук? Какво стана с възрастните дами? Да не си ги загубила?

Тя притисна челото си с ръка и каза с огромно усилие:

— Всичко е наред, Стю. Просто те… — Думите заседнаха в гърлото й. Той я гледаше озадачено. Трябваше да му каже, но как да му причини същата болка, която измъчваше и нея?

Едната щора се беше изместила и тя се запъти към прозореца, опитвайки се да печели време. Посегна към шнура и в този момент видя Джуд да затръшва вратата на колата си и да се запътва с бързи крачки нагоре по стълбата.

Вратата се отвори рязко точно когато Шарлот се обръщаше. Краката й трепереха. Подпря се на металния шкаф зад себе си. Беше необръснат, с нахлузени набързо дрехи. Видя как Стюарт се намръщи.

— Рентън? Какво, по…

Джуд не го удостои с никакво внимание. Трепереща, Шарлот улови искрящия му от гняв поглед.

— Какво, по дяволите, те прихвана, да изчезнеш по този начин?!

Тя прекара език по сухите си устни.

— Из… Извинявай…

— Извинявай ли?! — извика Джуд. — Помислих, че си паднала в реката!

Де да беше! Ужасната мисъл дойде неканена, преди да може да я отпъди. Трябваше да сложи край на всичко това, и то — незабавно!

— Мислех, че така е най-добре — промълви Шарлот.

Премествайки поглед към Стюарт, тя забеляза с тревога как очите му се изпълват с подозрение.

— Била си с него през уикенда, така ли? — Тонът на Стюарт бе заплашителен.

— Не, Стю. Ти нищо не знаеш. Не беше това, което…

Но той продължи:

— Почти успя да ме заблудиш за онази нощ в Лондон, но сега… Ти, малка… — Направи крачка към нея с вдигната ръка.

Тя инстинктивно се сви. Чу гласа на Джуд, дрезгав и заплашителен:

— Да не си посмял да я докоснеш, Флечър! Пипни я дори с един пръст и…

Заканата му остана недовършена, но Стюарт се спря. Изгледа я с почервеняло от ярост лице.

— Ти забърка цялата история помежду ви, нали?

— Не, аз я забърках, Флечър. — Гласът на актьора бе предизвикателен до арогантност. Стюарт се обърна към него.

— Моля те, Джуд, недей! — скръсти умолително ръце Шарлот. Ако Стюарт научеше как е бил измамен, кой знае какво щеше да направи! Мъжете обаче не й обърнаха внимание.

— Прав си, това беше заговор. Двете възрастни дами са мои приятелки и колежки актриси. — Занемяла, Шарлот го гледаше невярващо. Гневът от внезапното й изчезване, а може би и наранената му гордост го правеха невероятно предизвикателен. — Но нямаше значение кой е клиентът, нали, Флечър? — Гласът на Джуд бе пълен с презрение. — Не и след като платиха достатъчно висока цена!

Стюарт не обърна внимание на обидата. Без да го погледне, той удари шамар на Шарлот с думите:

— Не можа да се въздържиш и си легна с него, нали, малка уличнице?!

Тя протегна ръце сякаш да спре обидата. За миг настъпи пълна тишина, после Джуд се хвърли към Стюарт и го хвана за рамото. Обърна го към себе си и му нанесе такъв удар под брадичката, че той се просна върху бюрото зад гърба си. После застана пред поваления противник със скръстени ръце. Наблюдаваше как Стюарт разтърква удареното място, което бе започнало да се подува.

— Казах ти да не я закачаш! Шарлот не знаеше нищо за моя номер!

— Хайде, хайде, не съм вчерашен! — каза Стюарт със злоба. — Да не я смяташ за някоя млада, неопетнена девственица? В никакъв случай. Но ти сигурно вече сам си се убедил в това. А може би още не си?! — Обърна се към нея. — Виж само пресметливото й хладно изражение! — Вече нищо не можеше да го спре! На нея не й оставаше нищо друго, освен да го слуша безропотно. — Нашата малка Шарлот доста е си походила по мъже! Знаеш ли, че когато е била на седемнайсет или осемнайсет… — Поколеба се и за момент тя реши, че ще се смили над нея, но той продължи: — … е правила аборт?

Грозната дума се изтърколи като камък в стаята и за миг и тримата замръзнаха, после Джуд изрече през зъби:

— Предупредих те, Флечър… — Вдигнатият му юмрук изведе Шарлот от вцепенението й:

— Джуд, недей! — Хвърли се към него и хвана ръката му. Той я погледна. Очите му бяха потъмнели от гняв. — Недей! — повтори отчаяно тя. Раменете й бяха отпуснати. — Той казва истината…

Джуд отблъсна ръката й и сграбчи Стюарт за рамото.

— Вън! Изчезвай оттук!

— Никой не може да ме изгони от собствения ми офис!

— Аз мога! — прогърмя решителният глас на Джуд. — Изчезвай оттук, докато не съм избил зъбите от мръсната ти уста!

Стюарт се освободи, хвърли злобен поглед към Шарлот и излезе.