Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (10)

Десета глава

Шарлот едва се сдържа да не отвори вратата и да не извика след него. Вместо това събу маратонките си и започна бавно и методично да подрежда дрехи в гардероба.

Денят се очертаваше да бъде топъл. Чувстваше анцуга неприятно прилепнал към гърба си. Извади чисто бельо, бялата блуза без ръкави и гръб и късите жълти шорти, в които се бе надявала да прави слънчеви бани на палубата, докато старите дами поглъщат жадно с очи мочурливите поляни на Уорикшър… Съблече се, уви се плътно в памучния си домашен халат на цветя и стискайки в ръка дрехите в тоалетните принадлежности, се упъти към банята.

За малко да се поддаде на изкушението за една дълга, отморяваща баня, но при мисълта за Джуд, крачещ нервно на долния етаж в очакване на закуската си, се почувства толкова напрегната, че в крайна сметка се задоволи само с душ. Намаза тялото си хидратантен лосион и се облече бързо. Косата й падаше на врата и тя почувства как по него започнаха да се стичат капчици пот. Намери в чантата си широка копринена лента и я събра на опашка. Макар да не беше изискано, така поне щеше да й бъде по-прохладно.

Събра си нещата и отвори вратата тъкмо в момента, в който Джуд излизаше от своята стая. Почти като във френска комедия, помисли с ирония тя, но бързо се стегна, щом забеляза, че и той се е преоблякъл. Вместо сивите джинси, сако и бяла риза, беше сложил морскосин плюшен халат, завързан през кръста толкова небрежно, че разкриваше загорелите му гърди и крака. Не беше нужно голямо въображение да си представи, че отдолу е съвсем гол… Чувствайки как се изчервява, тя бързо отмести поглед към лицето му. Видя го да поглежда часовника си.

— Най-после. Мина половин час.

Едва успяла да дойде на себе си, Шарлот измърмори:

— Имах проблеми с душа.

Джуд направи иронична гримаса и каза:

— Да беше ме извикала да ти помогна. — Тя не се поддаде на предизвикателството му и продължи към стълбата. Чу зад гърба си: — Между впрочем, вече закусих. Омръзна ми да те чакам.

Тя се спря по средата.

— О, съжалявам. — После, като опит за реванш, добави: — Едно пропуснато ядене. Напомни ми да ти платим неустойка.

На масата в кухнята имаше овесени ядки и мляко. Съчетанието от лошото й настроение и напрегнатостта от близостта на Джуд бе разрушила напълно нейния обикновено добър апетит, но тя се насили да хапне малко овесени ядки, полети с прясно мляко.

Беше преполовила миенето на съдовете, когато го чу да влиза в кухнята. Погледна го крадешком и видя, че е обръснат и облечен в избелели къси джинси, които прилепваха към стегнатия му корем и бедрата. Това красиво, силно тяло…

— Какво има? — Гласът на Джуд я стресна.

Наведе се бързо над мръсния тиган, с който се бореше.

— Ако искаш да знаеш — каза му с леден глас, — чудех се как богат човек като теб не може да си позволи да си купи чифт свестни панталони или поне ножица, за да подравни този парцал!

Той се изсмя.

— Съжалявам, ако съм изневерил на класическите ти представи. Но когато прекарваш по-голямата част от времето си, надявайки един от друг по-тежки костюми, повярвай, че подобно облекло е цяло облекчение. Ако това те смущава, можеш да ги подгънеш. Но не и докато съм с тях.

— Нали каза, че имаш работа?

— Да. Но щом си се намокрила, ще изпереш ли и това? — Подхвърли й купчина смачкани ризи.

Само преди секунда си бе казала, че независимо дали това й харесва, обидното положение, в което я беше поставил, предполагаше да се примири с унижението. Нищо не можеше да направи, поне засега. Когато се върнеше в Стратфорд при нищо неподозиращия Стюарт, можеше да се отдаде на мечти за това как да отмъсти на Джуд. Но сега гордостта й налагаше да се държи лоялно към клиента на фирмата.

— Чу ли какво казах, Шарлот?

— Да. Но нима не можеш да си купиш пералня?

— Преди няколко дни купих една, но тъй като ти щеше да дойдеш, реших да не си давам зор и да я мъкна дотук. — За миг пръстите й застинаха върху тигана и тя се обърна към него. Значи решението да я отвлече не е било моментно хрумване. Не реагира, за да не му достави удоволствие, а и беше забелязала злорадата му усмивка. — Искаш да кажеш нещо ли?

— Не, нищо.

— Добре. Като ми потрябваш, ще те повикам — изрече той безцеремонно и излезе.

Като се увери, че е сама, Шарлот пусна тигана и се загледа към малкото дворче и оградата на своя затвор. „Нито каменни стени, нито железни огради ще ме спрат!“ — помисли. Не я плашеше тридневната работа — бе свикнала на тежък труд. Това, което правеше непоносимо затворничеството й, бе постоянната близост на Джуд. Мислеше, че през годините на своето отсъствие се е променил, но зад фасадата на световноизвестен актьор, той бе останал същият: с непредсказуеми реакции и непрекъснато променящо се настроение.

Преди няколко минути образът на враждебния непознат внезапно бе изместен от стария, закачлив Джуд, макар и за кратко. „А ти имаш ли си някаква тайна?“ — спомни си тя. Внезапно, против волята, миналото изплува в съзнанието й. То изглеждаше така болезнено близко и въпреки това — застрашително, че тя почувства как я обхваща паника. Как би могла да се надява, че следващите три дни ще минат без тези спомени — и как да реагира, когато те изплуват? Дали пък да не каже на Джуд тайната, която криеше от него цели седем години? Не смееше и да помисли как би реагирал…

„Запази спокойствие“ — повтаряше си тя. Усети как полека-лека паниката започна да отстъпва. Спасението бе само в работата, за да не оставя ума си в бездействие. Освен това трябваше да стои настрана от Джуд.

Отново се наведе над мивката, после изпра ризите и ги просна на въжето зад вилата. Когато тайничко надникна, видя с облекчение, че Джуд седи на един от шезлонгите и репетира текста си с диктофон в ръка.

Френският прозорец, водещ към дневната, бе отворен и тя влезе. Стаята бе приятна, комфортно обзаведена, но макар да се различаваше твърде много от лондонския му апартамент, породи у нея същото усещане. Независимо от парите си, помисли си с горчивина, Джуд водеше чергарски живот. Наистина, имаше огромна бяла къща с колони някъде в Калифорния, но това бе всичко.

Той живееше по съвсем различен начин от времето на детството си в „Мейнър“, заобиколен от задружното любещо семейство… Тя сърдито отпъди тези мисли. Нима щеше да заприлича на някоя сантиментална глупачка? Щом Джуд води този скитнически живот, сигурно така му харесва — не можеше да има друга причина.

Имаше едно нещо обаче, което със сигурност бе лично негово. Усети го не само защото не пасваше на обстановката. Това беше една голяма картина, окачена на стената точно срещу прозореца. В началото й приличаше на цветна сюрреалистична мацаница в жълто и оранжево, но когато се вгледа по-внимателно, видя, че е изображение на гигантски феникс с нажежено до червено тяло. Художникът бе уловил мига, в който птицата току-що бе започнала се възражда от собствената си пепел, все още заобиколена от пламъци, с гордо вдигната човка и мощно разперени криле, обзета от екстаза на новия живот…

При вида на картината Шарлот бе обхваната от прилив на противоречиви чувства, че извърна глава с облекчение. Стаята се нуждаеше от сериозно почистване и тя взе прахосмукачката. Когато привърши, излезе да набере от градината голям букет маргарити. Тананикаше си, почти забравила за присъствието на Джуд, когато чу властния му глас:

— Шарлот, ела тук!

— Не е нужно да викаш. Не съм глуха — отвърна студено тя.

Наблюдаваше я как се приближава с огромния букет в ръце и каза иронично:

— Ще разкрасяваш ергенската ми бърлога, а? Когато свършиш с градинарството, направи ми кафе.

— Забрави ли вълшебната думичка? Би трябвало да кажеш: „Ще ми направиш ли кафе, МОЛЯ?“ — поправи го тя.

Когато се върна с кана кафе, той дори не я погледна. Посочи й с жест земята до себе си. Тя се наведе да остави каната, после се изправи и се загледа в него. Бе зает с прослушване на някакъв запис, но накрая вдигна очи.

— Е? — В гласа му звучеше раздразнение, което той не си даде труд да прикрие. Наведе се да изключи диктофона.

— Питах се — започна колебливо Шарлот — какво би искал за обяд.

— Каквото и да е. — Устните му бяха стиснати гневно и той отново включи касетата.

Прекалено горещо бе, за да стои вътре, затова тя прекара остатъка от времето си плевейки цветните лехи в другия край на градината. Когато се изправи, за да облекчи уморения си гръб, погледна часовника си и се ужаси. Господи, кое време беше? Отиде на пръсти до ъгъла и надникна. Джуд още се трудеше над репликите. Чуваше гласът му ту да се повишава, ту да се понижава, прекъсван от време на време от вик на разочарование при някоя несполучлива реплика. Може би обядът щеше да подобри малко настроението му…

В кухнята Шарлот бързо прегледа съдържанието на хладилника. Тъй като не смееше да се изложи на хапливите забележки на Джуд, реши да направи бъркани яйца — единственото, което умееше да готви добре. Шест яйца, лъжица сметана, чер пипер… Нареди всичко върху поднос, после сложи върху него препечени филийки и отиде да му ги занесе.

Когато тя прекосяваше терасата, Джуд остави книгата си, протегна се с наслада и каза:

— Тъкмо навреме. Страхотно съм огладнял! Какво ми носиш?

— Бъркани яйца — отговори тя. Бе решила, че каквото и да става, няма да му позволи да я вбеси отново.

Той се намръщи.

— Бъркани яйца ли?

Шарлот въздъхна дълбоко.

— Ами… Ти каза да направя „каквото и да е“.

— Но не и бъркани яйца! Върви да приготвиш нещо друго!

Шарлот се загледа замислено в него. Имаше вид на човек, изтощен до края на силите си. Когато посегна отново към диктофона, Шарлот взе чинията от подноса и я изсипа отгоре му.

Джуд скочи побеснял, а истеричният смях, надигащ се в нея, отстъпи място на паниката.

— Защо го направи, по дяволите?!

— Защото си невъзпитано прасе! — изрече тя със смесица от гняв и ужас.

Щом ядосаният Джуд се пресегна да я сграбчи, ужасът взе връх. За момент се поколеба в опита да запази достойнството си, но когато реши да побегне към вилата, бе вече твърде късно. Той я стисна през кръста и я повлече със себе си на тревата, без да обръща внимание на дивите й викове и сипещите удари ръце. Застана на едно коляно, метна я върху него и започна да я удря по задните части като малко дете. Побесняла от унижение, тя изви глава и захапа вътрешната страна на бедрото му. Джуд изрева от болка и я блъсна така, че тя се претърколи. Лентата се изхлузи от опашката й и косата се разпусна. Шарлот отметна падналите върху лицето си кичури и се изправи трепереща. Той гледаше бедрото си, където ясно личаха отпечатъците от зъбите й.

— Съжалявам — прошепна тя. — Но не трябваше да правиш това…

— Имаш късмет! А сега ще отида да дезинфекцирам ухапаното място, докато не съм хванал тетанус! Жалко, че нямам да си сложа и змийска противоотрова!

Когато той си отиде, Шарлот седна със свити колене, като се полюшваше отчаяно напред-назад. Цялото й тяло се тресеше. Какво ставаше с нея, питаше се тя, обзета от паника. За няколко часа бе загубила облика на улегнала зряла жена. Всъщност се бе превърнала отново в буйната седемгодишна хлапачка, която някога бе ударила Джуд по главата с помпата за колело заради отказа му да играе с нея на крикет. Тогава — както и сега, той я бе метнал върху коляното си и й бе теглил такъв хубав бой, че задните й части я боляха дни след това. Когато се оплака на баба си, тя само рече:

— Бъди благодарна, че си се отървала само с това, ти, непокорна малка госпожичке!

Пророчески думи… Сломена от болка и отчаяние, Шарлот опря глава върху коленете си и от очите й започнаха да капят сълзи…

Не усети кога Джуд се върна. Когато видя крака му досами лицето си, замръзна. Той се отпусна на тревата до нея, прегърна я през раменете и обърна към себе си мокрото й от сълзи лице. После прошепна:

— Не плачи. Извинявай, че те наплясках, само, за Бога, Чарли, не плачи!

Чарли! При звука на детския й прякор тя изстена и избухна в истеричен плач. Джуд леко я разтърси.

— Спри, преди да си удавила в сълзи и двама ни! — Бръкна в джобовете на панталоните си и извади носната си кърпичка да попие сълзите й. Тя опита да потисне риданията и без да го поглежда, взе кърпичката от ръката му и изтри последните сълзи.

Когато му я върна, видя ухапаното място, зачервено и подуто. Погледна го, но вместо гняв в очите му се четеше полусъчувствие-полунасмешка. Това я обърка още повече. Сподави една последна, виновна въздишка и ъгълчетата на устните й увиснаха.

— Извинявай, Джуд. Не биваше да го правя. Просто не зная какво ми стана…

Той й се усмихна мрачно.

— Предполагам, че и двамата сме изпуснали нерви. Изглежда ролята на Антоний ме натоварва вече, отколкото съм предполагал. Забравих — плъзна поглед по лицето й, после надолу към извивката на гърдите, — че вече си зряла жена, Шарлот, и е малко късно за подобен вид наказания, сега да вървим в кухнята да си направим сандвичи със студено месо и салата.

Той я прегърна през раменете и я поведе към кухнята. Внезапно я пусна рязко, сякаш допирът на голата й кожа го изгаряше. Овладяният му жест и връщането към официалното й име я засегнаха. Той явно съжаляваше за проявената преди малко нежност и сякаш искаше да каже: „Съжалявам, че те наплясках, но нали вече се извиних?“

И беше прав. Свързващите ги спомени ги разделяха като непреодолима пропаст. Тя щеше да остане от едната й страна, а Джуд — от другата. Така бе най-добре.

Джуд почти не проговори, докато се хранеха в кухнята. Сякаш беше издигнал защитна стена около себе си. Лицето му бе придобило онзи далечен сдържан израз, от който тя се страхуваше още като дете. Той блъсна стола си назад и стана в момента, в който свършиха.

— Остави това — спря я в момента, в който тя започна да събира чиниите. — Искам да ми помогнеш.

Шарлот го последва във вътрешния двор, като си повтаряше, че е така, защото тя е тук. Перспективата да прекара един безкраен следобед с Рентън и неговите роли не й се струваше особено примамлива. Той домъкна още един шезлонг и го постави срещу своя. Шарлот тайничко го избута няколко сантиметра по-надалеч и седна, а Джуд хвърли в скута й копие на „Антоний и Клеопатра“.

— Започваме оттам, докъдето бях стигнал — действие четвърто, дванадесета сцена. Намери ли го? Какво има? — нетърпеливо рече той.

— Нищо… Нищо особено. — Не можеше да му каже, че изпитва известно неудобство да го гледа как работи.

— Добре — стрелна я той с поглед и зарецитира, но след няколко строфи се запъна и спря: — Подсказвай ми, за Бога!

Пръстите й се впиха в стола и тя затърси текста.

— „Край! Провал!“ — започна тя.

— „Загубено е всичко! Тази подла египтянка ми измени…“

Магията на гласа му я завладя и тя престана да следи текста. Беше се навел напред, затворил очи, леко смръщен. Тя не бе в състояние да откъсне поглед от него и скришом го изучаваше. Дори небрежно отпуснат и в стари къси панталони, той излъчваше онзи неуловим чар, присъщ на звездите. Под избелялата шапка, косата му изглеждаше гарвановочерна със синкави отблясъци. Устните му — едновременно чувствени и тънки, привличаха повечето жени.

Внезапно си спомни редове от една статия за него: „… Зад уникалния му чар се крие нещо опасно, от което жените се страхуват и в същото време го намират за изключително възбуждащо… А в погледа — мрачен, проницателен и изпепеляващ, се чете заплаха и стаена страст…“

Шарлот прикова поглед в лицето му и замръзна — той също я наблюдаваше! Заради сянката от шапката не ставаше ясно какво крият очите му, ала тя подскочи.

— Обади ми се, когато си напълно готова… — каза той.

Иронизираше ли я, или така й се стори?

— Извинявай. Изглежда загубих реда…

— Да, загуби го! — В гласа му несъмнено имаше ирония.

Изчервена от смущение, Шарлот бързо се наведе над текста. Докато репетираха, Джуд се изнервяше все повече, което пък предизвикваше у нея непрекъснато растящо напрежение.

Най-сетне минаха действието и стигнаха до монолога на Антоний преди самоубийството му. Джуд сякаш бе забравил, че това е само репетиция… Измъченият му глас я завладя, в гърдите й се надигна стон, а очите се изпълниха със сълзи, които бавно започнаха да се стичат по страните й… Не усети как папката с текста падна от ръцете й… Гледаше Джуд като омагьосана, когато внезапно го чу да казва:

— Хайде! Какво става?

— Аз… Из… Извинявай… — заекна тя и вдигна текста.

— За Бога! — извика Джуд.

Все още подвластна на магията на гласа му, тя не помръдна. Чак тогава той съзря блестящите й от сълзи очи. Джуд се наведе напред и посегна да избърше мокрите й страни. Но когато я докосна, Шарлот рязко се отдръпна. Той свали шапката и прокара пръсти през косата си.

— О, Господи! Стига за днес. Слънцето клони към залез и е време да се сбогуваме с Антоний.

Шарлот погледна часовника и ахна от учудване. Бяха работили часове наред! Когато се размърда, усети, че цялата се е схванала. Изправи се полека, за да облекчи раменете си. Чувстваше се изцедена докрай. После й притъмня, тя подпря с ръка главата си и отново се отпусна върху шезлонга. Джуд скочи и се наведе над нея.

— Бледа си…

— Не… Добре съм. Трябва да ти донеса да хапнеш нещо… — Помъчи се да стане, но той нежно и внимателно я побутна обратно в шезлонга.

— Ще седиш тук. Тормозих те цял следобед, така че да ти сготвя, е най-малкото, което мога да направя за теб. А и не искам да рискувам да получа отново бъркани яйца…

Цялата потръпна от топлината в усмивката му. Той сложи пръст на устните й, после нежно обходи очертанията им.

— Шарлот… — Гласът му беше дрезгав. Внезапно се отдръпна и изправи. Кръвта бучеше в ушите й.

— Какво ще кажеш за пържола и салата?

Тя благодари наум за бързата промяна в поведението — така й даваше възможност да потисне собствените си чувства.

— Чудесно, благодаря. — Гласът й не прозвуча съвсем естествено.

Когато той влезе във вилата, тя скочи и нервно се заразхожда из градината. Спря да погледа едно врабче на живия плет, после се наведе да помирише цъфнала роза. И сякаш през цялото време имаше усещането, че пропада в мрачна бездънна пропаст. Смущението не я напусна нито за миг. Това особено усещане за дезориентация едва ли се дължеше единствено на неговия жест, когато прокара пръст по устните й.

Цялата гореше и помисли, че може би е попрекалила със седенето днес под слънчевите лъчи, докато репетираха. Очевидно то бе причината за всички неразположения… Ала странното усещане не изчезна…