Фабрис Лардро
Безвремие (12)

XII

Пожарникарите още стояха пред моята сграда, когато се появих на улицата. Черен пушек излизаше от прозорците на апартамента ми. Заварих Марта не на себе си, на ръба на истерията, „ох, Господин Айнщин, горкичкият господин Айнщин! Всичко е по моя вина!“ Ех, вината, каква интересна проблематика, по която може да си умуваме цяла вечност. Оръдието на Апокалипсиса, в този лайнян ден (изразът е отвратителен, знам, но облекчава), оръдието не беше никой друг, а Бастиан, младият любител на птичи курешки. Защо не беше умрял от своето пиршество? Питам ви! Марта беше приела да го пази вечерта и за да е спокойна, докато лъска паркета в гостната, беше оставила хлапето за няколко минути в кабинета ми. И ето — фатална грешка, трагична, огромна грешка, защото всичките тези хлапета са многостранни перверзници, само чакат да се обърнете с гръб и вече подготвят някоя беля. На Бастиан му дошла чудната идея да изпробва пироманските си дарования в кошчето ми за боклук. Взел красивата ми сребърна запалка, подарък от Айлин за петдесетия ми рожден ден и подпалил хартиите ми напълно съзнателно. Вманиачената чистофайница Марта, която се потяла над паркета ми, късно разбрала за драмата. Пламъците вече били тръгнали по килима, пердетата и започвали игриво да се разпространяват в цялата стая.

Успели да спасят начинаещия терорист, но нито един ръкопис, нито една книга от „личното“ ми куфарче. Оказах се по-гол от червей, нищожен литературен девственик, второкласен Адам. Овъгленият ми апартамент приличаше на изоставено чистилище, беше вече само вулканична каша, магма от края на света. Бяха оцелели само мазето (където стоеше божествената ми-бездейна машина), кухнята и банята.

И така, прекарах нощта в банята, потънал в четенето на Успение богородично. Авторът беше написал текста си направо на френски. „Взех това решение, докато ви четях — ми беше споделил той. Само на френски е възможна известна взискателност, един наистина изчистен стил…“ От началото мислел само за разказ от няколко странички, но когато прочел моето творчество, то „увеличило десетократно“ вдъхновението му. Какъв беше сюжетът на романа? Самюъл ми го беше изложил надълго и нашироко, много точно и педантично, беше се стремил (и успял, повярвайте ми!) да създаде „портрет на творец, изгарящ от желание да създаде една творба, която, без да нарушава мълчанието, да вдъхнови другите да се обградят с мълчание“. Говоря ви за портрет, но терминът е неточен, ограничаващ, Самюъл взривяваше всичко, избягваше всички традиционни наративни методи, служеше си виртуозно с метафората, с парадокса! Разбира се, разпознавах моите рожби, влиянието на Айнщин беше очевидно, но потомството беше еволюирало, заредено с витамини, натъпкано с допинг като никога!

Докато четях, се чувствах все по-зле, имах съвсем ясното усещане, че се разтварям в текста, че върволицата от знаци ме засмукваше, проклети знаци върху бялата повърхност. За първи път от много време бях изправен пред истинско чувство на неизвестност, на затъпяване и неразбиране. Не, наистина, защо този ръкопис се появяваше сега? Той не трябваше да пропише преди 1932! И при това — текст на английски — митичният Dream of Fair Middling Women, вдъхновен от един персонаж на Данте, който ще бъде публикуван доста по-късно! Малкият Самюъл направо върви срещу времето, извън срока-календара-плана, нищо не може да се направи! Самюъл Бекет, мисля, че вече ви го казах, с присъщата дидактическа строгост на това съчинение, трябваше да се появи на сцената едва в средата на петдесетте години — в известен смисъл години на просвещение, недостижими години.

В Историята е попаднала песъчинка, някакъв механизъм е бил поставен не намясто, е отказал. Сам бях вдъхновил творбата, която щеше да ме погуби, ускорител на частици, бях помогнал на този малък фукльо, като му предоставих всичките оръжия. Още сега трябваше да сложа край на недоразумението. С болки в тялото от нощното водно четене, отидох в едно кафене, където с най-красивия си почерк, съставих кратко писъмце, изразяващо съжаление, предназначено за моя млад другар по чашка:

Драги господин Бекет,

Прочетох с най-голям интерес вашия роман, Успение богородично. Намирам, че притежава големи качества и държа искрено да ви окуража. За нещастие, тази нощ в апартамента ми се случи беда — беше опустошен от случайно предизвикан пожар. Не успях да пристигна навреме, за да спася библиотеката си, напълно унищожена от пламъците. Ръкописът ви изгоря заедно с всичките ми книги и документи. Много ми е мъчно за тази загуба и ви моля да приемете най-искрените ми извинения. Надявам се, че скоро ще имаме повод да се видим отново.

Искрено ваш.

Алберт Айнщин

Щом се прибрах вкъщи, се настаних в банята, извадих запалка и страница по страница наблюдавах утешителната светлина на огъня от литературна слама, който стопляше моята вана.

* * *

Приключи ли? Най-сетне.

В католическата религия терминът „успение богородично“ обозначава възнасянето на небето на душата и тялото на Дева Мария. За съжаление той може, определено се опасявам от това, да обозначава също и слизането в ада на един шишко (на всичкото отгоре стар и със сигурност сприхав). След два месеца на пълно мълчание от негова страна получих писмо от Самюъл, с което ме известяваше, че Успение богородично, копие от който беше поверил за щастие на своя приятел Алфред Перон, два дни преди нашата среща, бе приет от Галимар в поредицата Блум Прес. Самюъл беше изпратил ръкописа на Валери Ларбо, който, ентусиазиран от прочита, го беше предал на Гастон, който — и т.н.

Не е нужно да ви описвам състоянието си, когато получих това писмо от отвъдното. Представете си маймуна с епилепсия, на която слагат усмирителна риза (но представата ви пак няма да е пълна).

Публикуван през януари 1930, Успение богородично постигна светкавичен и поразителен успех. Самюъл беше лансиран, заговориха за „литературна смяна“, „нов маниер“, „невероятна дързост“. Името ми беше често цитирано сред авторите, от които младежът се е повлиял, но винаги, за да се изтъкнат постиженията на Бекет, волята му да отиде „по-далеч“, общо взето, да надмине и после да убие Учителя.

Беше достатъчно изтънчен да ми изпрати екземпляр с посвещение. Хич не ми пукаше за посвещението му, скъсах неговото успение богородично, а после го изхвърлих на боклука!

От своя страна Самюъл, беше на път да ме засенчи, носеше се по вълната, започваше да заема терена, виждахме го навсякъде, преведен в цял свят, приветстванчестван, всичко за него.

Насърчен от успеха, добил самоувереност от международните хвалебствия, още на следващата година той публикува една пиеса с богат подтекст, В очакване на Леополд, която беше поставена в Париж, в театъра Вийо-Коломбие. Нов триумф.

Да ви уверявам, че наблюдавах цялата тази игричка равнодушно, означава да ви излъжа. Дори беше тъкмо обратното, вбесявах се всеки път когато чуех да се произнася името му или четях статия, отнасяща се до книгите му. Чувствах се напълно безпомощен, изостанал. Опитвах се да пътувам, доколкото е възможно, да прекарвам част от годината в Ирландия, в една малка къщичка, която бях купил на юг от Дъблин, в околностите на Фоксрок, но напразно. Все той ми се въртеше в главата. Чувствах, че ме заливат вълни на омраза и гняв, жестовете ми ставаха резки и агресивни когато лицето му, гласът му, буквите, които образуваха името му, проблясваха в съзнанието ми.

Реших да посветя цялото си време на поправката на машината. Щяха да видят те! Мислеха си, че Айнщин е казал последната си дума: жалки нещастници! Пазете се от дебеланковците, те си имат запаси! Щях да направя скок в бъдещето и да им донеса няколко абсолютни шедьовъра! Нещо, с което да запуша устата на малкото ирландче!

Месеци безплоден труд, съвсем слаб напредък, но все така никакъв резултат. Не успявах да задържа дупката отворена, да попреча на моя времеви тунел да се прищипе и да се прекъсне; всичките ми трудове върху екзотичната материя, божествената материя с негативна енергийна плътност, които трябваше да покрият пътя ми, всичките ми усилия бяха напразни! От своя страна Бекет продължаваше победоносния си път, трупаше с лукаво задоволство текстовете, които щяха да го прославят: романи, разкази, театрални пиеси. Той създаваше модерната литература. Аз пък затъвах в истеричната умора, в програмираното си деградиране, пикльо-далекоглед-нощна птица, подходящ пациент за гериатрите, скоро ще се наложи Марта да ме запаси с памперси. Имах усещането, какво говоря, убеден бях, че надутият младок е причината за всичко, той ускоряваше деградирането ми, може би беше поръчал кукли, които всяка вечер пред камината си пробождаше в сърцето, рецитирайки заклинания, научени от Гастон, всички са се съюзили, таен ГалиБлум, скоро ще ме изхвърли през борда!

Известно е, че когато човек работи, постига всичко! Оправих машината в самото начало на 1931, в един много студен ден, студът режеше и предвещаваше внезапни сривове в хода на времето. Добре бях обмислил каква стратегия да възприема и като се има предвид израстването на Бекет, ми се стори необходимо най-вече да приключа с този нежелан конкурент. Каквото и да правя, каквото и да публикувам, той ще успее да отбие атаката и ще измъти нов шедьовър, неговото предимство беше младостта и най-вече неизвестността: не се знаеше какво е способен да създаде? Той буквално надграждаше моите творби, изпитваше лукаво задоволство да ги преиначава, за да се възкачи на артистичния Олимп. Никога нямаше да се чувствам в безопасност, докато този източник на нещастие бродеше по земята, нямаше никакъв шанс да го подтикна към самоубийство, да го накарам да приеме будизма или да го тласна към мюзикхола, невъзможно беше да го лиша от способността да твори, както направих с Джеймс и Фердин. Той беше непреклонен, просветлен, безумен творец. Ето че бях принуден да използвам силови методи, бекетоубийство.

Ох, признавам си, не се реших на тази крайност с леко сърце, но той не ми остави никаква алтернатива, нали? Налагаше се да унищожа Самюъл веднъж завинаги, да изтръгна Великияписател.

Възседнал чудната си машина, се върнах в Дъблин през април 1906. Трябваше да задуша твореца още в зародиш, да не му дам никакъв шанс — предстоеше съвсем скоро. Пътуването във времето ме изтощи както никога преди това, но мотивацията ми надделяваше: ще се отърва завинаги от него!

Взех влака на гара Харкърт Стрийт и отидох във Фоксрок, на юг от столицата. Мека пролетна вечер, предвкусвах блажено освобождението. Вървях сред великолепните жилища на важни личности, напредвах тайно. Бързо стигнах до красивата вила на Брайтън Роуд. Няма смисъл да ви я описвам, нито да се връщам на сцената на отвличането. Мисля, че ви го разказах съвсем чистосърдечно. Бих искал само да уточня две дребни неща. Първото, че все пак не се чувствах много много горд от моята експедиция. Второто се отнася до продължението на действията. Преди малко се разделихте с мен в мига, когато се опитвах с повече или по-малко успех да изчезна с бебето на ръце. Какво се случи после? Тичах колкото се може по-бързо, нали разбирате, но Бил Бекет, бащата на малкия Самюъл, имаше здрави крака и много бързо ме хвана. Той крещеше след мен и разплака сина си. Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа да пътешествам във времето, без наистина да избирам епохата.

* * *

Казвах ви, че майките имат абсолютна власт, те упражняват пагубно привличане.

Озовах се в стаята на Мама в началото на това хилядолетие. Знам много добре, че мама почива в гробището, не си мислете, че съм си загубил ума, ненене.

Хлапето не спира да плаче, дере си гърлото, без да спира, наръчник за оплаквачки, адска машина за сълзи. Тук съм вече от няколко часа, изморен, обезкуражен и не виждам наличен изход. Опитах се да задействам машината, но безрезултатно: свръхнатоварването й през последните двадесет и четири часа, изглежда, се оказа фатално за нея. Пътят ми е окончателно препречен, потънал в пространството-време.

Вероятно ще трябва да изляза да напазарувам и да нахраня малкия, скоро ще стане нетърпимо.

Преди малко ми се счу нещо като шум от стъпки. Дали виковете на малкия не са разтревожили съседите? Никой всъщност вече не живее в нашия апартамент от много време. Раздвижването ще им се види подозрително. Скоро ще се качат (или ще слязат, зависи) и ще почукат на вратата: какво бих могъл да отговоря? Ще им кажа, че това е синът ми, ще им кажа, че съм романист, защото, нали разбирате, Селин/Бекет/Джойс, всичките тези писатели, тези неприкосновени чудовища, които поглъщате от толкова време, вие, лапачи на думи, ненаситници, това съм аз — всъщност бих могъл да бъда аз.