Ян Козак
На лов в Бамбуйка (2)

2

Самолетът и този път се приземи удивително леко. Едва докосна земята, и спря пред първите, разхвърляни нарядко къщи на Бамбуйка. Замръзналата поляна беше покрита с три сантиметра сняг.

Тихон Степанин ме чакаше. Междувременно беше получил съобщението от пощата. Кунгуров го беше изпратил.

Толя, както всички му казваха, беше около четиридесетгодишен дребен мъж с широка уста и весели искрящи очи. Имаше в себе си нещо, на което веднага можеше да се повярва. Изобщо не приличаше на ловец, какъвто обикновено си го представя средноевропеецът под влияние на филмите и приключенската литература от дивия Запад. Само твърде гъстите му сключени вежди като че напомняха с нещо филмовия реквизит. И още шапката му от кожа на рис, украсена от двете страни с пискюли от уши на рисове.

Опасявах се, че Толя няма да ми се зарадва много, и без друго моето пристигане го беше задържало доста. А сега трябва да се мъкне и с някого си, на когото му се е приискало да си поскита из дивата пустош, без да има и най-малко понятие за живота в тайгата. Но Толя грабна багажа ми и го помъкнахме заедно към дома му. От този момент аз вече бях негов гост. С широка усмивка ми каза, че ще потеглим утре. След съобщението, че съм в Багдарин и че се готвя да дойда при него, Толя предполагал, че ще пристигна с редовния самолет. Затова беше поръчал за тази вечер коне от местната геоложка експедиция. А конете трябваше вече да се връщат. Ето ти нови непредвидени затруднения. Всичко непрекъснато се усложняваше. Вече ми се искаше да съм в тайгата. Но Толя дори и да намереше други коне, това нямаше да помогне. С нас трябвало да тръгне някакъв си бурят, който близо до участъка на Толя бил застрелял елен. Ще ни съпроводи до ловния лагер на Толя, след което ще се върне, за да си докара елена. Но въпросният бурят заминал тази сутрин и щял да се върне утре около обед. Обзе ме отчаяние. И по друга причина. Никога досега не бях пътувал на седло.

— С коне ли? — попитах аз. — С коне ли ще тръгнем? — По гърба ми полазиха студени тръпки.

— Ще трябва да закараме до хижата вашия багаж, спалните чували, снаряжението и някои продукти. Добре ще се натоварим, няма що — кимна Толя. Неговата естественост беше поразителна.

— Колко дълго ще пътуваме?

Изобщо не забелязваше смущението ми. Просто не можеше да го проумее. И въобще как можех да очаквам, че ще му обърне някакво внимание. Конят в тези краища беше единственото транспортно средство и децата от тригодишната си възраст растяха на гърба му.

— Два дена — каза съвсем спокойно Толя. А беше минус 25°.

Спомних си за вчерашното пътешествие с газката. Но сега вече имах покрив и меки кожени унти. Пък и в дома на Толя край реката имаше приятна, уютна топлина. Мъничката, къдрокоса негова жена Хенриета — тя беше внучка на литовски емигрант — непрекъснато носеше това-онова на масата. Ние с Толя обсъждахме плана на пътуването.

След двудневен поход трябваше да пристигнем в Уст Ан. Тук, на около два километра над устието на Бели Ан, на брега на Бамбуйка трябваше да бъде нашият временен, главен бивак. Къщата някога принадлежала на геолозите, които търсили по тия места злато. Никой не я обитаваше. Толя я беше избрал за това, че беше по-просторна от ловджийската му къщичка и освен това се намираше във втората най-богата на самури местност.

Междувременно ще останем в Уст Ан, ще стреляме сибирски белки и ще чакаме да падне сняг. След това ще поставим капани и след няколко дни ще започнем да се придвижваме към Мечешкото езеро, отдалечено от Уст Ан на около 65 километра на северозапад към главната ловна база на Толя. Към 10 декември трябва да пристигнем в хижата му в Ашанканската клисура, която се намира в най-западната част на неговия участък. Тя е съседна с участъка на шестнадесетгодишния му син Вова, който през този сезон започнал самостоятелно ловуване. Вова заминал преди четиринадесет дни и Толя трябвало да му занесе патрони. В края на декември Толя ще се върне с кожите, ще ме съпроводи обратно до Бамбуйка и отново ще изчезне в тайгата. Ще остане там до края на сезона, т.е. до март. Ще дочака Вова и заедно ще се върнат.

Такъв беше нашият план, разбира се, при условие, че всичко тръгне нормално. През това време щях да имам най-добрата възможност да опозная тайгата и ловците. Всичко трябваше да се съгласува така, че моето присъствие да не пречи сериозно на Толя в пряката му работа.

Отново се оказа, че за живота в тайгата не знам почти нищо. Площта на неговия участък ме смая. Толя имаше там девет къщички, отдалечени една от друга на по 25 километра, което ще рече, на един целодневен поход през пустинята. Той прекарваше там всяка зима почти пет месеца напълно сам, откъснат от всякаква цивилизация. На изток, точно покрай Уст Ан, се простираше много голямо ловно поле на елени. При такава отдалеченост някои ловци заминават четиринадесет дни преди откриването на сезона, за да се доберат до своя участък. Едва сега ми стана ясно колко много съм задържал Толя.

Докато купувахме в магазина продукти и се подготвяхме за път, аз се запознах с кучетата, които щяха да ни съпровождат. Бяха две лайки — може би най-смелите ловджийски кучета. Даже и най-малкото кутре от тази порода ще влезе в мечата дупка, докато грамадното овчарско куче предпочита да стои и да се дърпа пред бърлогата. Но двете кучета, майката Пиратка и осеммесечният Мурзик, не проявиха особено желание за сближение. Стигаше им това, дето съм с Толя; иначе очите им бяха просто отчуждени и безразлични. Изобщо правеха се, като че искат да ме игнорират.

— Само почакайте — казах си аз. — Само почакай, Мурзик… — с учудване и почти влюбено го разглеждах аз.

Имаше чудесна сивокафеникава козина, която около шията преминаваше в топложълтокафеникава яка, а около гърдите ставаше ослепително бяла и достигаше чак до долната му челюст. Беше голям почти колкото майка си — и главата му толкова широка и здрава като нейната, — само очите му искряха по-живи. Пиратка беше видимо по-кокалеста, обраснала с червеникава козина кучка, а на врата си имаше дълбока следа от вълчи зъби. Тичаха из двора, скитаха се покрай брега и отново се връщаха в тръс назад. Радвах им се с очи. Освен Толя те щяха да ми бъдат за дълго време мои единствени другари.

Третото куче се казваше Витим — по-късно разбрах, че ловците често наричат двоите четириноги помощници на името на реките, които им даваха прехрана. Витим беше старо, проскубано рижаво куче с помътнели, като че обвити с ципа очи. Мускулите под кожата му все още се чувствуваха, но вече бяха поотпуснати. Витим беше най-хубавото куче, което Толя някога е имал. За кратко време си извоювал голяма слава сред стотиците ловни кучета в цяла Бамбуйка.

Толя го открил у някакъв чергарин евенк, който едно лято лагерувал в съседство с него; по онова време той с Хенриета и Вова прекарвал последната си година в ловна къщичка в полите на Муйската планина. Витим можел да проследи и измори до смърт какъвто и да е звяр. Наред с изключителното обоняние, бързина и, така да се каже, несломима упоритост той проявявал и забележителна интелигентност. Веднъж той прекарал един елен над дълбока скалиста пропаст. Тук безпомощният елен се спрял. Не можел да продължи. А какво направил Витим? Завардил прохода, през който минала жертвата. Отрязал й пътя за отстъпление. От време на време вдигал глава и лаел — зовял ловеца. Когато еленът се помръдвал, кучето скачало и грозно оголвало зъби. Еленът отново отстъпвал и се вкаменявал на мястото си. Така Витим цели два дни го държал в шах — докато не дошли евенкът и Толя.

През зимата евенкът отново се появил. Същата година имало съвсем малко дивеч и Толя почти нямал никакво месо. Евенкът се хвалел, че ще му даде назаем Витим; най-много за един ден щял да му вдигне дивеч. Обзаложили се на бутилка чист спирт — къщата се намирала на 80 километра от селото и за евенка алкохолът бил цяло съкровище.

Привечер Толя запретнал елените. След като порядъчно сплашил и набил Витим, евенкът го свързал с ремък, напъхал го в един чувал, за да не вижда пътя, и го метнал в шейната. Толя пришпорвал елените цяла нощ. На сутринта развързал кучето и го пуснал. На другия ден то се върнало с един млад лос. Витим подтичвал край шейната. След дълъг пазарлък и врява и с немалката помощ на изпития бас, Толя успял да купи Витим. Взел го за една пушка, някоя и друга вещ и още две бутилки спирт.

Едва много по-късно Толя забелязал един съществен недостатък на Витим. Надявал се, че младата му кучка Пиратка ще добие от този фантастичен ловец потомство. Но го очаквала голяма изненада.

Витим и Пиратка тичали непрекъснато заедно. Кучката почти моментално се подчинила на неговото ръководство и просто се престаравала в гонитбата и ловуването. По време на почивка явно кокетничела с Витим. Смятала го за нещо съвсем естествено, че двамата ще се сближат, и цели седмици се стараела в това отношение. Но Витим се държал съвсем равнодушно. Това я правело нещастна; известно време дори скимтяла, задето я лишил от своята благосклонност. Ухажвала го и му се натрапвала по всевъзможен начин. Закачливо го хапела по хълбока и умолително го пошляпвала с лапи; опитвала се да го ближе по муцуната.

Витим я отблъснал.

Един ден по време на храна тя затракала с челюсти, очите й засвяткали от възбуда, от устата й потекли лиги. Захапала своето парче месо — Витим бил изгълтал вече своята порция — и го поставила в нозете му. Витим тази сутрин изял месото. Но когато, скимтейки тихо, тя се поусукала около него и нежно го захапала за козината, Витим със зло и застрашително ръмжене й се озъбил. Това вече не могла да понесе. Съвсем отчаяна и безкрайно раздразнена, тя се нахвърлила върху него.

Разразила се истинска битка и Толя едва успял да отърве кучката от яростния бой. Натирил я с пръчката, а Витим вързал.

Свита на кълбо, тя жално скимтяла отстрани и оплаквала житейската несправедливост и обидата, че е отхвърлена.

След около час обаче отново започнала предпазливо да се увърта наоколо.

Това стълкновение се повторило още няколко пъти. Витим систематично пренебрегвал Пиратка. Тогава, както и никога подир това, той не помислил за приятелка. Завинаги си останал саможиво куче, приучено изключително за лов. Превърнал се в роб на своята мисия: тази едностранчивост, която понякога прави от хората гении, превърнала кучето в един прославен и изключителен ловец. Младата и здрава кучка обаче не можела да разбере това. Тя се нуждаела от приятел, от Витим. И когато Витим отхвърлил по такъв обиден начин нежните й предложения, тя сметнала това за провинение, за което не може да има прошка. Между тях започнала истинска война.

Успокоила се едва след завръщането им в селото, когато Толя, нещастен колкото Пиратка, довел Моряка, бъдещия баща на Мурзик. Но предишното й упорито и напразно усилие да спечели Витим за приятел, бързо се превърнало в студено и трайно пренебрежение. То се усилило още повече, когато Витим остарял, изгубил обонянието си и съвсем се отпуснал.

Гледах как Витим, унил и самотен, стоеше пред сайванта, където му беше леговището от парцали.

Пиратка и Мурзик тичаха покрай него с абсолютно безразличие.

Два дни, почти без прекъсване, ядохме. Толя и жена му, живеещи сред дивата пустош, в места, където много рядко ще стъпи чужд крак, бяха изключително гостоприемни. Хенриета просто се чудеше с какво да ми угоди. От сутринта масата се огъваше под тежестта на пушени диви патици, варено еленово месо, мариновани гъби и домашно сладко. Льовка, деветгодишният им син, дори хвана специално за мен риба — един голям таймен^[1], който тежеше осемнайсет килограма.

Поставил мрежата вечерта преди моето пристигане. На другия ден — тъкмо ние с Толя преглеждахме на двора запасите от провизии и ги опаковахме с всичко останало в чувалите — откъм реката се чу повикване. Льовка стоеше до ниските върби и махаше с ръце.

— Има нещо там — каза Толя, наведен над чувала. Но не спря работата си. Чувалите трябваше да бъдат приблизително еднакво тежки, за да се нагласят удобно върху гърба на конете. — Нека сам се оправя — добави безучастно той. — Ами ако ни нямаше тук.

Междувременно Льовка мъжки се бореше с рибата. Хвана мрежата и се опита да я изтегли. Тайменът се мяташе насам-натам в бързея под леда. Теглен от рибата, Льовка танцуваше върху леда. Реши да стъпи здраво, но се подхлъзна и за малко не цамбурна във водата. В последния момент пусна мрежата и си намокри само едната обувка. Стана и всичко започна отначало. Напразно. Един миг се двоуми. Огледа се. До торището на съседите имаше крава и той изтича към нея. Впрегна я във въжетата на мрежата и замахна с тоягата. След миг мрежата беше на брега!

А след още един миг Льовка вече държеше таймена. С огромната, широка рибешка глава върху рамото си и с опашката, която се влачеше по земята, премръзнал и мокър, но безкрайно щастлив и самоуверен, Льовка се приближаваше към нас. Следваха го и трите кучета.

Хенриета ми предложи като на гост сварената глава на таймена. Моята неопитност пролича още веднъж. Тук смятат рибешката глава за най-добрия деликатес; тя съдържа най-хранителното месо с най-голямо съдържание на фосфор. Толя и Хенриета ми разказаха, че мечките и другите хищници изяждат цялата риба само тогава, когато са много гладни, иначе излапват само главата.

Бързо се сближих с тях. Дохождаха също техни познати и по-близките им съседи; с часове се говореше за диви животни и за ловни истории. Наистина отпразнувахме традиционния малък празник преди откриването на ловния сезон.

Привечер Толя доведе три ниски и космати монголски кончета, които са необикновено закалени, могат с копита да разриват снега и също като северните елени да търсят трева под него. Пристигна и един нисък, плещест бурят с кръгло лице и полегати очи, обут в протрити панталони от еленова кожа. Това беше Даржаев.

Толя посочи чернокафявата кобилка.

— Майка. За вас е. Това е най-добрият кон на експедицията. Дадоха ми го за вас.

Заедно с Даржаев държахме задния й крак; Толя й заковаваше нова подкова. Признах си, че никога не съм яздил кон. Но Толя продължаваше да чука.

— Това е много просто — и отново с присъщата си изключителна естественост се направи, че не забелязва моя страх. — Трябва само да седиш и да се държиш.

Всъщност така и трябваше — да си седя мирно и да не приказвам излишни работи.

Това бяха мигове, изпълнени с напрежение и очакване. Тук, в Бамбуйка, бях съвсем откъснат от света. Освен местния Ан–2, който летеше 400 км на запад от Багдарин, имаше още една съвсем тъничка съобщителна връзка. Реката. Лете по нея плаваха салове със сено; от Витим до Бодайбо, почти хиляда километра на север.

(Това разбирам отпуска, дойде ми наум. Разполагай се в сеното и плавай през тайгата, нощувай по завоите, в слепите ръкави на реката, където се крие дивечът; лови риба. Чедок^[2] никога няма да ти предложи такъв лукс.) Бях нетърпелив. Още преди отпътуването ми за Сибир си давах ясна сметка, че предприемам голямо авантюристично пътешествие. „Като при сватба“ — шегувах се в себе си, когато си лягах последната нощ в Бамбуйка и се завивах с еленови кожи. Но всичко се оказа друго. Съвсем друго. Дори и това, че аз никога не бях виждал тайгата. А сега трябваше да живея в нея.

Тръгнахме към девет часа. Чувалите с багажа бяха преметнати от двете страни на седлата, там бяха и карабините, а малокалибрените пушки носехме на гърба си. Пътят започваше с преминаването на реката. В края, между камъните, се виждаше белезникав, напукан лед, а по-нататък се премяташе и въртеше зеленикавото течение на реката. Отсрещната ледена ивица се губеше в широко каменисто корито, обраснало с върбалак и ниски криви брези.

Конете спряха, копитата им се подхлъзваха и ледът пропадаше. Не смееха да продължат напред, не знаеха какво ги чака. Упорствуваха и въртяха глави.

Майка се подхлъзна на коляно и един миг танцуваше върху хрущящото огледало. Доста се поизпотих, докато се задържа на седлото. Толя скочи на земята и отведе своя кон чак до шумящата разпенена повърхност. Там го възседна отново и го пришпори напред.

След кратко колебание потеглиха и останалите два коня. Майка потъна до корем в разбеснелия се бързей, държах краката си вдигнати високо и всеки миг чаках отново да пропадне и аз да се озова в кипящата вода сред ледовете.

Но вече бяхме на другия бряг.

Известно време водехме конете си по облите, гладки речни камъни и по замръзналите наноси, като вървяхме срещу течението на Бамбуйка, от време на време навлизахме в гъсти храсталаци, докато най-после излязохме на тясна ловджийска пътека. Цели часове след това продължихме да вървим на северозапад.

Преминаването на реката и въобще цялата наша експедиция ме поразвеселиха. Скоро забелязах, че Майка налучква пътя много по-добре от мен — пътечката непрекъснато лъкатушеше и се губеше — така че аз изцяло се доверих на нея. Най-отпред вървеше Толя. Със своята шапка с уши от рисове мязаше на човек, който непрекъснато и внимателно се ослушва. Даржаев завършваше кервана.

Мурзик и Пиратка не бяха с нас. Без да издават никакъв глас, те тичаха по отсрещния бряг и ни следваха. Не им се влизаше в ледената вода. Когато за пръв път съгледах през широкото речно корито Пиратка да стои неподвижно между изтръгнати коренища и камъни и да ни наблюдава, имах чувството, че е вълк. Кучетата не се появиха при нас, дори когато се отделихме от брега. Напредвахме един след друг през тиха замръзнала местност без никакъв птичи цвъркот, през горски гъсталаци с петна от поръсил тук-там сняг и озарени от слънцето сечища с жълтокафяви следи от буйна лятна растителност; вървяхме покрай тревясали блата, сред които стърчаха тук-там островчета от лиственици и брези.

Беше дълъг, безкраен поход. И най-неочаквано, когато вече се стъмваше, Пиратка и Мурзик току изскочиха пред нас. Дотичаха по една срещуположна на нашата пътека, след като бяха изминали порядъчно дълъг път, докато намерят брод. С радостен лай се спуснаха към Толя. Скачаха около неговия кон и не сваляха очи от своя стопанин, сякаш бяха дошли да му се покажат и го молеха да ги похвали.

— Къде се скитахте, а? — попита Толя.

Тази нощ преспахме в първата колиба на Толя на Кабаргския път. Това беше една съвсем малка и ниска, макар и солидна на вид дървена къща. Толя я използуваше най-вече на път към своя район или когато се връщаше. Беше на самия край на неговата ловна територия, само на двеста метра от брега на Бамбуйка. Двамата с него едва можахме да се поберем вътре. Даржаев трябваше да се настани в спалния чувал на Толя и да преспи отвън.

На сутринта продължихме своя път и отново излязохме край реката. Толя спря и като че нищо не е било, каза: „Тук ще преминем на другата страна, ще спестим два часа. Ще ни потрябват.“ И всичко се повтори. Но този път преминаването беше по-лесно. Вървяхме известно време по следите на Мурзик и Пиратка. Точно тук те бяха преминали вчера Бамбуйка, прескачайки от камък на камък — и оттам се бяха упътили право към колибата. Едва след като не бяха ни намерили там, се спуснаха да ни посрещнат.

Сега вървяхме косо през една голяма извивка на Бамбуйка — с реката трябваше да се срещнем едва привечер при Уст Ан. Гората беше пълна с изкоренени дървета — с плитки, почти плоски, но гъсто преплетени корени, които не можеха да проникнат във вечно замръзналата пръст, — а също с изгнили дънери и с обраснали с черни лишеи камъни. Вървяхме в някакъв мрачен полуздрач. Пътеката изведнъж и задълго изчезна от очите ни и конете току закачваха чувалите с багажа о дърветата и храстите.

Към обед местността отново се разтвори пред нас, излязохме на едно плато, покрито с борове и ели и проблясващи тук-таме брези и тревисти поляни. Тук се вървеше по-весело. В снега стърчаха замръзнали гъби, невероятно множество втвърдени като кост рижинки и масловки; някои места бяха буквално осеяни с тях. Тук растяха боровинки, приказните сибирски „ягоди“. Една чашка такива боровинки струва колкото цяла купа плодове. Нито един горски плод не може да се сравни с боровинката по съдържание на витамин С. Тя замества на хората огромния недостиг от плодове и зеленчуци, а и другите животни не я отминават. Боровинката е истинско благодеяние за Сибир. Нейните зърна, големи колкото глогови, проблясваха рубинени между посребрената трева. По едно време аз внезапно затаих дъх. Уплашено се загледах в краката на коня, върху който яздеше Толя. Стори ми се, че те кървят, зад тях в снега оставаха тъмно червени стъпки.

Това бяха смачкани от копитата боровинки.

Но през цялото това време не се показа никакво живо същество. Изпитвах известно разочарование. Това беше път през дълбока мъртва тишина, а не през жива пустиня. Почти два дена вървяхме, а тайгата си оставаше като омагьосана. И въпреки че се движехме в покрайнините на гората и пред очите ми се простираше огромната тундра, нищо не се помръдваше в тази огромна пуста равнина. Мурзик и Пиратка спокойно подтичваха край конете — забавляваха се, като ловяха мишки. И то как. От седлото на Майка това беше едно рядко зрелище! Те се отдаваха на това занимание с някаква почти игрива и в същото време страстна наслада. Правеха няколко крачки в заскрежената трева, подир което внезапно замираха. Следваше висок и лек скок. Толкова лек, че ти се струваше като че кучетата летят. Зафиксирваха и определяха координатите на неприятелския терен. Нов скок. Най-после муцуната се заравяше в тревата и се раздаваше недоволно излайване. Острите стебла ги гъделичкаха и изстудяваха муцуните им, те се въртяха и кихаха. Но подир няколко крачки следваше нов скок встрани и това се повтаряше пак и пак. По време на скока кучетата се оказваха с лапи и муцуна точно там, където трябваше, а именно в тесните миши лабиринти между издатините. Само че мишката през това време е изчезнала и пръстта е твърда като камък. Сърдито, но и без особен гняв и разочарование, по-скоро от необходимостта да се проявят като ловци, кучетата изтичваха напред. И продължаваха тази своя игра цял половин час. Докато не подушеха друга миризма и не изчезнеха. И след миг отново се връщаха към своята ловна игра.

 

 

След това вече ми стана студено. През цялото време нито веднъж не спряхме да си починем или да си сварим чай, трябваше час по-скоро да стигнем в Уст Ан. Едва към три часа отново наближихме реката. Спуснахме се към долината по една стръмна урва. Конете се промъкваха между изкоренени дървета през един гъсталак и чувалите с багажа се смъкваха към главите им, въпреки че бяха стегнати здраво. Беше цяло изкуство да се задържиш на седлото, което се смъкваше напред; непрекъснато трябваше да разгръщам клоните или да лягам върху гърба на коня, като в същото време се държах с всички сили за седлото, за да не политна през главата му. Но вече чувах, че Толя вика весело някъде под мен. „Пристигнахме.“

Долу на брега сред върбалака и брезовия младиняк се показа къща. Стоеше на самия бряг на Бамбуйка, с фасада от два високи бора. Имаше остра отворена стряха с пристройка, където можехме да поставим провизиите. Острата стряха не позволяваше на мечките да стигнат до сайбата, да я разграбят и през тавана да проникнат в къщата. Няколко метра под леко наклонения тревист бряг дъното на реката беше осеяно с камъни и лед, а по средата се виждаше неколкометровото бързо течение. Речното корито беше широко към стотина метра и се проточваше нагоре срещу течението като един дълъг хобот на северозапад.

Най-после! Въздъхнах с облекчение. Олекна ми на сърцето. Още преди да се приближим до лагера, видяхме стените на разрушената конюшня. Тя вече и отвътре беше обраснала с трева и храсти. Тайгата отново си вземаше своето, скриваше масивните греди под един свод от гъсталаци.

— Ето ни у дома — Толя щастливо се усмихваше.

Още треперех от студ и умора, зъбите ми леко тракаха. Краката ми бяха вкочанени, но се радвах, че най-после съм слязъл от коня и отново стоя върху твърда земя. С облекчение се огледах. Околностите на къщата и реката изглеждаха примамливи. Ще имаме хубав лагер, помислих.

Дръпнах резето на вратата и се спрях ужасен.

На пода, потънал в лед, смет и миши нечистотии, се виждаше преобърната маса, една част от заскрежения нар беше отчупена и част от прозореца беше без стъкло. Върху помръзналата стена сред валма от поледица висеше стара рибарска мрежа от някакъв разпран ботуш, захвърлен на пейката, стърчеше сено и блестяха живи миши оченца. Само това ни липсваше!

Изглежда съм имал много отчаяна физиономия, тъй като Толя насърчително ми се усмихна.

— След миг всичко ще бъде в ред — каза той. — Първо ще си сварим малко чай.

Даржаев надничаше през гърба ми вътре; нещо измърмори.

Погледнах към печката. Това беше чисто и просто една поръждавяла тръба, която служеше за отопление. Върху прегарялата й горна част бяха лепнати най-свободно две парчета ламарина, кюнецът се въргаляше. Настроението ми моментално падна. Обзе ме пълна безнадеждност. Струваше ми се, че е невъзможно къщата да приеме някакъв що-годе приличен вид.

Но Толя отвън на огнището вече стъкваше огън. Миг след това пламъците ближеха окачения на прът чайник.

Трябваше да се окопитя.

Даржаев се занимаваше с конете. Помагах му да свали багажа, след което ги привързахме за страничните греди на дървената къща. Когато вдигнах глава нагоре, от комина също пушеше, а Толя сечеше с ловджийския си нож върбалак. След миг държеше в ръцете си метла.

При цялата ми угнетеност това почти ме развесели. Толя наистина се държеше така като че ли всичко беше от добро по-добро. Нищо не го безпокоеше.

След това свари чай и затопли една консерва с овче месо, единствената месна консерва, която бяхме взели за всеки случай — иначе трябваше да ни храни тайгата. Ядяхме мълчешком. Докато премятах залците в устата си и със съжаление си припомнях за колибата на Кабаргския път, която беше малка, но суха и приятно топла, с легло, застлано с еленова кожа, Толя седеше в дима и това ни най-малко не му пречеше. Лицето му беше обвито в дим, но той поглеждаше блажено. Беше щастлив. Отново започваше работата, за която беше чакал цели месеци.

Измъчваха ме грижи за това, колко неща ще трябва да се свършат, за да може да се живее тук. Започнах да се оглеждам коя бреза да отсека, за да направим крак на съборената маса. В същото време сърбах горещ чай.

След това се заехме за работа. Изметохме този ужас — ледът от пода и от наровете трябваше да се изсича с брадва. Докато Толя и Даржаев се бъхтеха вътре, аз нарязах цял наръч жилави вейки от нискостебла сибирска бреза и застлах с тях наровете, та спалните чували да не лежат върху леденото дърво. Отгоре насипах суха трева; преди това трябваше да я очистя от скрежа и да я изсуша на огъня. Когато се появих със спалните чували — опаковката на спалните чували ни служеше за възглавници, — масата вече беше готова. Толя просто беше отрязал единствения крак, беше го заковал като подпора към стената и отгоре беше закрепил свободния край на дъската. От счупената част на наровете се беше появил тесен проход и зад него до самата стена един нов нар за сам човек. Можеше да ни служи за склад. Толя в това време правеше полици. Рендосваше, дялаше, дълбаеше дървото или го заковаваше — истински „концерт на брадвата“. Печката бумтеше; под тенекиените кръпки и около комина излитаха пламъчета.

Когато тази вечер най-после се мушнах в спалния чувал, заедно с удоволствието ме обзе и някаква лека треска. Умората, изтощението от пътя — само разликата във времето между Прага и Бамбуйка беше 7 часа — си казаха своето. Най-после бяхме пристигнали. Но сега тази мисъл не ми донасяше спокойствие. На гърдите ми тегнеше някакво притеснение. Чувствувах студ в сърцето и крайниците си.

На сутринта, щом Даржаев замине, ние с Толя оставаме задълго съвсем сами. Наоколо е безмълвна, безконечна пустиня, на десетки километри няма никакъв човек. Какво ли би станало, ако нещо се случи на Толя или на мен! Някой от нас може да се разболее. Достатъчно е да се подхлъзне и да си счупи крака. И въобще какви ли не компликации могат да му се случат на човек сред дивата пустош. Носех наистина някакви лекарства със себе си. Пеницилин и тетрациклин — през тази година на няколко пъти здравата ме мъчи ангина, а и бронхит. Но в случай на нещастие подръчните лекарства не са всичко. И после какви възможности бихме имали тук за лечение? Това би означавало на всеки шест часа, и през нощта, да се събудиш — будилник, разбира се, не бяхме взели със себе си — и да ставаш с температура и изпотен в този хладилник. Или да принудиш другаря си да остане в къщи заради тебе? Ами ако се наложи да се потърси някаква помощ? Бих ли намерил в тайгата пътя за Бамбуйка? Ще трябва да вървя по течението на реката; бих пристигнал, но пътят би траял най-малко един ден повече. А после ще трябва отново да се връщам тук.

Толя и Даржаев вече се готвеха да си легнат — разбира се, те нямаха такива грижи. Когато в тази вечер в Бамбуйка разговаряхме с Толя за живота на ловеца в тайгата, аз го попитах какво прави, когато сред тая самота в пустинята ненадейно му се схване вратът. Погледна ме учудено. Изглежда се поколеба за отговора. А и как ми отговори само! Каза: „На два пъти ми се е схващал вратът — от прекалено пушене.“ „Ами какво вземаш при температура?“ — попитах аз. „Най-хубави са боровинките — каза той. — Но най-добре е и тях да ги няма.“ Шегуваше се. Но след това се разприказва. Научих сума интересни неща. Хенриета я боляла жлъчката и тя пиела мечешка жлъчка. Абсолютно същият начин на лечение съществуваше и у нас. Само че как се стига до мечка? Церът при нас е лесна работа — чист екстракт от волска жлъчка.

Добре, остави ги сега тези работи и спи, казвах си аз. Но ме преследваха опасения. Дали съм подготвен за всичко, което зимната тайга и ловът изискват! Спомних си как някои мои приятели се учудиха, когато разбраха, че се готвя за пътешествие в Сибир. Зденек и Соня направо се ужасиха: — Ти да не си луд? Как можа да ти хрумне да отиваш в Сибир през зимата! По-добре отиди на слънце в Италия. Сибир!

Изведнъж ми се допи кафе — а кафе аз нарочно не бях взел със себе си; исках да си почина от него. Също и никакъв транзистор, въпреки че Кунгуров ми предлагаше. Цивилизацията забранена! Представях си какво точно щях да правя сега, ако бях останал в Прага. Като един приятен филм, изпълнен със спокойствие, пред очите ми безредно оживяваха спомените. Смесваха се с моите представи и от всичко това в мен оставаше чувството за топлина и безгрижие.

Не можех да се затопля. Толя и Даржаев вече равномерно дишаха.

Обзе ме неочаквано желание да разбера колко е часът. Измъкнах ръка от спалния чувал и посегнах за батерията към джоба на ватенката зад главата ми — беше окачена на стената и ме изолираше от леда. Беше девет и половина.

В Прага е два и половина след обяд и в къщи няма никой. Сега бих седял някъде в библиотеката или в катедрата, след което бих се връщал през разкаляните мръсни улици, пълни с коли и хора.

Светнах отново, за да намеря джоба и поставя батерията обратно.

Забелязах пирона, на който беше закачена ватенката. Беше леденобял и дълъг, подобен на ледена висулка. Наоколо в цепнатините белееха валма от ледени люспи. Веднага загасих светлината и страховитата ледена висулка изчезна. Да би могло така да се омагьосва.