Дейвид Ангстън
Златният дявол (9)

Магьосникът

— Какво значи това? — попитах.

Ева хвърли поглед навътре в океана.

— Трябва да попиташ Лео.

— Никога не си го питала как се казва яхтата му?

— Питала съм го.

— И какво ти каза?

— Че е нещо островно. Африкански мит.

— Нещо като вуду?

— Черна магия, духовете на мъртвите — нещо такова.

— Значи е магьосник?

Тя най-накрая благоволи да ме погледне.

— Боя се, че наистина не знам. Както ти казах… — … питай Лео.

Тя пак се извърна към руля. Лабрадорът спеше сгушен в краката й и се приличаше на слънце.

Струваше ми се, че мога да я гледам цял ден как управлява яхтата. Ева Йербабуена. С тюркоазени очи като рис. Безкрайни крака. Блестяща черна коса, която се вееше като полудяла на вятъра.

Извадих забрадката от джоба си и й я подадох.

— Моля — казах.

Тя се замисли за миг.

— Подръж руля.

Направих каквото ми каза. След това я гледах как връзва забрадката на главата си.

Ако се влюбваш в жена като Ева, те интересува как прави такива дребни неща. Първо, хвана краищата и я сгъна на две. Като се има предвид как силният вятър плющеше в платната, това беше доста по-трудна задача, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но тя се справи умело и за нула време в ръцете й се озова светлосин триъгълник. Отметна коса, махна разпилените черни кичури от лицето си, после ловко вдигна веещия се триъгълник над главата си и укроти под него дивия поток от къдрици. Завърза краищата на забрадката в малък стегнат възел под вдигнатата брадичка. Виждал съм френски картини от 19-ти век с пълнички селянки, надвесени над крини пшеница, главите им бяха покрити с кърпи по начина, по който Ева си върза светлосинята забрадка, но тя някак си успя да превърне този прост вековен жест в бляскав моден феномен, предназначен за страниците на „Вог“ и подиумите на Милано и Париж. Завърши ансамбъла с непрозрачни слънчеви очила. После ми се усмихна леко и пак пое руля.

Докато я гледах, се бях разтреперил повече от студ, отколкото от очарованието й. Дрехите ми още бяха влажни, вятърът на палубата ме пронизваше и дори секси гледката на нейната забрадка не можеше да ме стопли.

— Ще се преоблека — казах й.

— Каза същото преди час.

Толкова ли време мина?

— Разсеял съм се. Толкова е красиво тук. — Направих се, че гледам брега, покрай който минавахме. — Дали някой живее по тези планини?

— Нямам представа — отвърна тя.

Тук сякаш не бе стъпвал човешки крак. Джунглата беше дива и плашеща.

— Май това градче е наистина доста изолирано — казах.

Ева не отговори. Малкото ни разговори бяха по-скоро жалки монолози. Страхувах се, че отегчавах жената до смърт. Оставих я и тръгнах надолу.

 

 

Яхтата на Белочек беше най-доброто, което можеше да се купи с пари. Деветнайсет метра дълга според Ева, с три каюти и спално помещение в предната част. Много тиково дърво и полирани медни орнаменти, всички подобрения и последни технологии — дори платната се вдигаха с натискане на копче. Белочек ни каза, че можел да я управлява сам, но не го забелязах да си мръдне пръста — момичетата вършеха цялата работа. Още в Бока ги видях да закрепват спасителната лодка, да вдигат котвата, да нагласят платната и да извеждат яхтата от залива. Ева имаше вид на опитен моряк, а и Кенди също поназнайваше — бях я мярвал долу да чертае маршрута и да проверява прогнозата по радиостанцията.

Скоро след като вдигнахме платната, Белочек и Кенди се оттеглиха в капитанската каюта в дъното на лодката. Слязох в просторната, осветена от прозорци трапезария, която наричаха „бар“, и погледнах над пулта за управление през коридора към тяхната врата. Все още беше затворена. От тонколоните се чуваше мекият лиричен глас на някакъв певец. Кой ли беше? Пери Комо? Поех в посока към носа по облицован в махагон коридор между двете предни каюти. Като капитанския апартамент и те имаха собствена баня. Очевидно едната от тях беше на Ева, а другата — на Кенди.

Казаха ни, ако искаме да останем сами или да поспим, да ползваме спалното помещение в предната част на яхтата. Отворих вратата му и видях Дъф дълбоко заспал, проснат по гръб на V-образната койка. Устата му беше отворена и хъркаше като натровен алкохолик в предсмъртен делириум. Рок седеше до него и изглежда не му обръщаше никакво внимание. Хвърли ми един поглед и моментално се върна към книгата, която четеше — пътеводител по мексиканското тихоокеанско крайбрежие. Беше я намерил на полицата за книги в яхтата.

— Какво правиш, Рок? Намираш се в яхта за милиони долари с две красиви жени и си се скрил като плъх в носа.

— Не съм толкова въодушевен.

— Да нямаш морска болест.

— Може.

— Тогава задължително трябва да се качиш на палубата. Като четеш тук долу, ще ти стане само по-лошо. — Отворих раницата си и започнах да се преобличам.

Рок обръщаше страница след страница.

— В тази книга пише за всяко малко градче и селце по мексиканското крайбрежие, но нито дума за Пунта Пердида. Абсолютно нищо.

— Е, и? Това не е туристически град. Най-вероятно е някаква дупка. — Докато измъквах чиста тениска от раницата, сребърният кръст се изтърколи на матрака.

Рок го вдигна и се вгледа в него. Нещо не му харесваше.

— Май е решила, че няма да ти отива на тоалета — казах, докато си навличах тениската.

Той го хвърли към мен.

— От тази малка вещица ме побиха тръпки.

Сложих си медальона. Сребърният кръст беше огромен. Застанах в рапърска поза.

— Как си, брато?

На Рок не му беше забавно, хвърли поглед към затворената врата, наведе се към мен и ми прошепна:

— Тук става нещо странно, Джак.

— Белочек?

— Белочек, момичетата. Цялата шибана история.

Знаех, че е прав. И аз усещах, че се изнервям, но се насилвах да не мисля за това.

— Спокойно — казах. — Просто са ни взели на стоп.

— Яхта за милиони долари не качва стопаджии.

— Не се тревожи за това. Гледай от хубавата страна. След час ще намерим Дан да лежи на брега, а някое местно момиче ще му маже гърба с плажно масло. Всичко ще бъде наред.

Той ме погледна, но не каза нищо.

— Трябва ти Адашек — казах му. Дейвид Адашек беше треньорът ни по футбол през първата година в гимназията, единствената година, в която тренирах. Нашият тим се отличаваше ярко от другите с това, че записа в неговата иначе блестяща кариера единствения период на загуби. Г-н Адашек имаше любим израз, с който описваше същността на футбола — да се хвърлиш през глава срещу летящ към теб противник.

— Къде остана безразсъдството ти, Рок? — Хвърлих поглед към хъркащия морж, проснат на матрака до нас. — Очевидно Дъф бе запазил своето.

Рок уморено сви рамене.

— На мен то само ми разби коленете.

 

 

Когато наближихме крайната си цел, Дъф вече беше убедил Кенди, че парите, които е вложила в уголемяването на прекрасните си гърди, са отишли на вятъра, че така само привлича нежеланото внимание на нехранимайковци, които си мислят за едно-единствено нещо. Убеди я не чрез разумни аргументи, а с държанието си, с абсолютната си неспособност да види или направи нещо друго, докато не разреши големия си проблем, а именно да разбере точно колко са големи, каква форма и какъв цвят имат и какви са на допир тези скъпи издатини, които така бяха обсебили вниманието му. Когато искаше нещо, особено ако то беше от женски род и беше недостъпно, Дъф се ожесточаваше. Занимаваше се с Кенди повече от час. Беше по средата на дълъг и объркан разказ за ирландската си прабаба и вероятната й близост с рода Туохи от град Корк през периода между Първата и Втората световна война. Кенди вдигна глава от морската карта, която разглеждаше и каза, че май е пропуснала скалите.

— Какви скали? — попитах.

— Сега е времето на прилива — отвърна тя и стана от масата с картите в ръка. — Те сигурно са под водата и може да не са маркирани.

— Значи не са важни, нали? — попита Дъф.

— Трябва да предупредя Ева — каза тя и тръгна нагоре по стълбите.

— Чакай! — извика Дъф след нея. — Аз точно започвам…

Но Кенди беше изчезнала.

— Продължавай, Дъф. Обожавам да слушам как баба ти Етел търкала подове в Корк.

— Още пет минути и щеше да клъвне.

Червеното лице на Рок изведнъж засенчи небето над нас и започна да ни вика през стъклото. Не разбирахме какво казва и за миг си помислих, че всеки миг ще се ударим в гадните скали от картата на Кенди.

— Какво му става? — попита Дъф.

Тъкмо щях да тръгна към палубата, когато от капитанската каюта излезе Белочек. Беше се преоблякъл в безупречно бял ленен костюм със златисто копринено фишу, в едната ръка държеше бастун с метална дръжка, а в другата — сламена шапка с черна лента. Вдигна поглед и видя Рок, който говореше нещо неразбираемо през люка.

— Суша на хоризонта, господа! — каза той с плътния си баритон. — Изглежда сме пристигнали. — Сложи шапката на главата си и се качи по стълбите.