Дейвид Ангстън
Златният дявол (23)

Трагедията на „Аргонавт“

Вече допивах първата си „Корона“, а Рок бе преполовил втората, когато Белочек се появи на палубата. Носеше бутилка и миниатюрна чаша с рубинено шери, внимателно закрепена върху опънатата му розова длан. Беше се бе преоблякъл в светли ленени панталони и необичайно мрачна графитеносива хавайска риза. Стори ми се подходяща за неофициалния ни траур. Дори и времето беше в унисон. Мъгливото надвиснало небе попиваше всеки лъч от залязващото слънце и изгряващата луна, а тъмното море го отразяваше и се сливаше с него, потапяше блещукащата ни яхта в безкрайно мрачно безвремие. Сестра Клеър би казала, че сме в чистилището. Може би в момента Дъф беше точно там и очакваше също като нас спасение от страданието и опрощение на греховете.

Белочек безмълвно ни предложи пури, но и двамата отказахме с поклащане на глава. Той поднесе клечка кибрит към своята „Монте Кристо“ и започна методично да търкаля пурата в пламъчето и да изпуска ароматни облаци дим. В открития океан тази миризма изглеждаше едновременно странна и точно на място, като тамян в църква или цветя на погребение. Отворих си още една бира и с движението събудих болката в превързаната си ръка. С Рок седяхме един срещу друг от двете страни на мостика. Белочек се облегна на широката задна пейка и разпери месестите си ръце. В едната държеше димящата пура, а в другата — питието си.

— Простете, че не бях съвсем искрен с вас, господа, но определени факти е по-добре да останат неизказани до подходящия момент. Напълно наясно съм, че този момент повече не може да се отлага.

Отсрочката за преобличането, ритуалът с пурата и завързаните изречения правеха Рок нетърпелив.

— Как се сдоби с шибаната монета? — попита той.

Белочек отпи малка глътка от питието си.

— Той ми я прати.

— Дан? — попитах.

— Пристигна в Насау преди два месеца. Донесе ми я куриер с полет на „Аеро Мексико“ от Пуерто Валарта. С нея имаше писмо. — И той го извади от джоба на ризата си. Посегнах и го взех от ръката му, като внимателно избегнах горящия край на пурата.

Беше написано на ръка върху хотелска бланка на „Кристал Валарта“ с прасковен цвят и адресирано до Белочек чрез банков офис в Насау. Беше кратко и ясно. Дан просто заявяваше, че е намерил корабокруширалия „Аргонавт“ край тихоокеанския бряг на Мексико, че е доста запазен, леснодостъпен и че златното му съкровище е недокоснато. Заявяваше, че ще го запази в тайна и ще разкрие местонахождението му само на Белочек. И това срещу „първооткривателски хонорар“ от три милиона долара, като първият милион трябваше да се преведе до десет дни в банкова сметка в Мексико Сити, а останалите два да получи лично при доставката на място. Беше подписано „Д. Д. Дюран“ и носеше дата 10 юли.

— Без съмнение познахте почерка на брат си, нали?

Признах, че е така. Съвсем същият като ситния извит почерк, който дешифрирах в тетрадката. Подадох писмото на Рок.

— Защо се е обърнал към вас? — попитах.

— Простият отговор е пари. Както знаете, брат ви имаше ограничени ресурси.

Рок вдигна глава от писмото.

— Джак не видя много зор да извади монетите. Защо и Дан да не е могъл да направи същото?

— Изваждането на златото е само част от проблема. По-трудно е да се отървеш от него. Ако изтече информация за находката, всеки ще иска да вземе парченце от нея. Местните власти, Мексиканската комисия по морски ресурси, американското правителство, археолозите, компанията, застраховала плавателния съд, потомците на първоначалните собственици — всички те ще доведат адвокатите си и ще предявят искове към кораба и златото, а цялата история ще се блокира с години в съда. Ако не е искал да стане така, е трябвало да изнесе тайно златото от страната. Което при всички положения е трудна работа, но е особено трудно за младеж с криминално досие. И след това ще трябва да го продаде, без да разкрива откъде се е сдобил с него. За всичко това се изискват значителни ресурси и връзки, каквито само малцина имат.

Без съмнение Белочек беше един от тези малцина. Бахамите имаха традиции в контрабандата, носеше им се лошата слава на център на офшорни банкови афери и прикрити корпоративни схеми. Белочек със сигурност беше в играта. Вероятно вече имаше планове за монетите от вързопа до краката ми. Изведнъж се почувствах безнадеждно наивен и нескопосан, дори не се бях сетил за тези проблеми. Може би Дан не беше чак толкова безразсъден и повърхностен, колкото го мислехме. Бил е арестуван за контрабанда на наркотици в Колумбия и за търговия с фалшиви произведения на изкуството в Мексико. Може би времето, прекарано в затворите на Третия свят, го е амбицирало никога да не се оставя да бъде задържан отново. Бил е достатъчно хитър да намери златото, може би му е стигал умът да съобрази, че може да го загуби.

— Много хора имат пари и връзки. Защо точно вас?

— Защото аз му казах за „Аргонавт“.

Той дръпна лениво от пурата и издиша облак дим във въздуха. С Рок само го зяпахме и чакахме обяснение. Но той изглежда не бързаше да ни го даде. Отпи от шерито да си оплакне езика, протегна ръце от двете си страни и си опъна краката напред. Погледна ме през виещия се дим.

— Помниш ли снимката на брат ти от гмуркането във Флорида Кийс, която ми показа?

— Да…?

— Лодката, на която се намира, е моя. И ако правилно си спомням, всъщност аз го снимах.

— Кий Ларго? — попитах аз.

— Пенакамп. Брат ти беше нает водач.

Бащата на съквартиранта на Дан от колежа имаше водолазен офис в пристанище Кий Ларго. Едно лято Дан се хвана на работа при него да придружава туристи на дневни пътувания до резервата „Джон Пенакамп“.

Белочек продължи:

— Три дни плувахме там. Направи ми впечатление, че много обича да се гмурка край потънали кораби. Заведе ни до стар товарен кораб, торпилиран от германците, после и до рифа Елбой при потопения „Вашингтон“. Каза, че някой ден искал да стане ловец на корабокруширали кораби, което ме накара да му разкажа за трагедията на „Аргонавт“.

Трагедията на „Аргонавт“. Звучеше като заглавие на някоя от епическите поеми, които изучавах в колежа.

Белочек махна към мен с пурата си.

— Казахте, че сте видели окови и оръдие долу. Това не ме изненада. Корабът отначало превозвал роби. — Млъкна, за да отпие. Докато се облизваше, му хрумна нещо и повика Ева отдолу. — Трябва да я накарам тя да ви разкаже историята.

— Ева? — попитах.

— Тя направи цялото проучване.

Вече ставаше наистина интересно.

— Преди или след като я наехте?

— Всъщност така се запознахме. Преди пет години. Тя самата търсеше мястото на корабокрушението. Може би не ви е казала, но е нещо като експерт по морска история. Изгубените кораби са нейната страст. Нали, Ева?

— По-скоро намирането им. — Тя се изкачваше по стълбите към мостика. Беше завързала бялата си блуза, прибрала косата и украсила ушите си с блестящи сребърни халки. Стремях се да не я зяпам, но не можех да откъсна очи от нея. Мина покрай мен, без да ме поглежда, голите й крака бяха все така прекрасно дълги, загорели и оформени. Зад нея вървеше изплезилият език лабрадор, който се настани до Белочек. Ева извади тънка цигара и Белочек й поднесе клечка кибрит.

— Тъкмо разправях на нашите приятели за времето, когато „Аргонавт“ транспортирал роби. Но се сетих, че ти можеш да им предложиш много по-пълна и подробна история.

— С удоволствие ще я чуя — казах аз. — И като стана дума, може би ще ми кажеш защо ме лъга толкова дълго.

Тя се обърна и издиша дима от цигарата си.

— Никога не съм те лъгала, Джак.

— Не ми каза цялата истина.

— Боя се, че аз съм виновен за това — каза Белочек. — Така й бях наредил. — Ева извърна поглед към океана, а Белочек продължи. — Неизбежният проблем с доверието. Също като с брат ти Дан. — Отпи и облиза устни. — Както можеш да предположиш, не бях много склонен да приема предложението му, без да получа повече доказателства за твърденията му. Моят интерес към потъналия кораб надхвърля паричната му стойност. Нямах никакви гаранции, че ще получа нещо срещу превода на един милион долара в мексиканска банка. Както се вижда от писмото, той не ми дава възможност да се свържа с него по друг начин. Затова поканих Ева да дойде с мен и да се опитаме да го намерим в Пуерто Валарта. Бяхме там от месец, когато разбрахме, че и други го търсят, и това бяхте вие.

Сетих се за думите, написани на гърба ми и хвърлих поглед през мостика към Рок. Беше станало точно както той бе предположил. Раздрънкахме из целия Пуерто Валарта за Дан. Щом Белочек беше чул, какво оставаше за всяка търгуваща с наркотици невестулка, която си имаше сметки за уреждане с брат ми. Май трябваше да се смятаме за късметлии. Белочек можеше да е лукав измамник, но поне не беше деградирал кокаинов маниак, обсебен от ножове и бейзболни бухалки.

— Отначало — продължи той — не бях сигурен колко знаете и какви са ви намеренията. Мисля, че разбирате желанието ми за дискретност. Трябваше да се срещнем по подходящ начин и да се опознаем. Затова помолих Ева да привлече вниманието ви. Надявам се, че нямате нищо против. Поне тогава не изглеждаше да имате.

С Рок се спогледахме. Дали сме имали нещо против? Той сигурно се майтапеше — бяхме очаровани. Но не обичахме да ни мамят. Особено Рок. За него това означаваше централен срив на аналитичните му способности.

— След като се запознахме и си поговорихме — продължи Белочек — все още не бях сигурен, че мога да ви поверя тайната. Ако ви бях казал от самото начало какво знаем, можехте да ни изоставите и да тръгнете сами. Според мен е от изключителна важност да останем заедно. Не сте ли съгласни?

Пак се обърнах към Рок. Погледът, който той ми хвърли, ми каза всичко. Веднъж ни бяха преметнали, повече нямаше да се случи.

— Напълно — отвърна Рок. — Трябва да останем заедно. Нали така, Джак?

— Да, съгласен съм. Определено.

Белочек се усмихна.

— Прекрасно. — Той взе бутилката и си наля още. — Сега чуйте трагедията на „Аргонавт“. Ева? Искам да им разкажеш цялата история.

Ева се бе облегнала на перилото на мостика, подпряла лакът на срещуположната длан, а цигарата стърчеше от вдигнатите й пръсти. Дръпна малко дим и го задържа в отворената си уста. Той се повъртя над езика й, докато тя не заговори, и пое през процепите на зъбите й, влачен след думите като наметало на призрак.

 

 

„Аргонавт“ не било оригиналното име на кораба. Първоначално се наричал „Северен вятър“. Кръстен е така от човека, който го построил — бостънския корабен магнат Р. У. Фрейрик. Той го продал на южняк, търговец на памук на име Джеймс Пиърсън Клибърн, който от своя страна го продал на Сезар Луиз Брага — американски търговец измамник, живеещ в Куба. Врага бил роден в Ню Йорк през 1810 година. Бил син на португалски емигрант, заможен търговец, избягал от Лисабон, след като градът бил превзет от Наполеон през 1807. Бащата изгубил корабите и богатствата си, а синът се захванал с криминалната и опасна търговия с африкански роби. Този бизнес бил забранен в САЩ, Европа и в по-голямата част от Южна Америка. Пазарът бил ограничен до Куба и Бразилия, където вносът на роби все още се толерирал. Затова Брага ги разтоварвал в Куба и след това ги прекарвал контрабандно на малки групи в САЩ. Продавал ги по крайбрежието на Флорида и Джорджия.

Работата била опасна. Бреговете се охранявали от шхуни на американския търговски флот, а робските маршрути от Африка към Новия свят се наглеждали непрекъснато от британския кралски флот. Тази ситуация направила „Северен вятър“ особено ценна плячка в бизнеса. Бил проектиран да поддържа висока скорост, а като прибавим и малкия му размер, за кораба било много лесно да се изплъзне от преследвачите и да се промъкне незабелязан до африканските брегове. Това означавало и по-къси маршрути, а като се има предвид пренаселеността на товарното помещение, по-късите маршрути означавали по-високи печалби. Брага преследвал високите печалби през 30-те и 40-те години на XIX век, но знаел, че дните на търговията с роби са преброени. Американците не си давали много зор да пресекат трафика на африканци, но британците преследвали безмилостно търговците на роби, като включвали в тази дейност все по-бързи бригантини, въоръжени с опустошителен арсенал от дълги и къси оръдия.

— Мисля, че това обяснява и оръдието на „Аргонавт“ — отбелязах. — Може да е имало и още дула, които не съм видял.

— Не мисля — каза Ева. — Търговците на роби разчитали повече на бягството, отколкото на оръдията. Екипажите били прекалено малки, за да обслужват корабна артилерия. Повечето имали само по едно късо оръдие на въртящ се постамент, което било достатъчно, за да се пазят от пиратите в морето и да отблъскват атаките на негри по африканските пристанища.

Негри. Тази дума не беше ли забранена от добрия тон на политическата коректност? Очевидно все още беше част от речника по морска история на Ева, както оръдията с къси цеви и бригантините. Погледнах Белочек, чудех се какво ли мисли за употребата на тази дума. Той изглеждаше потънал в мисли и абсолютно незаинтересован, умът му бродеше някъде по Брега на слоновата кост.

Към края на 40-те години на XIX век търговията с роби станала прекалено опасна и трудна. Брага знаел, че ако не иска да увисне на въжето, ще трябва да смени попрището си. Заел се да търси по-законни начини да върне богатството и славата на семейството си. След безуспешен набег в търговията с тютюн и опиум, Брага чул, че открили злато в Калифорния и се хвърлил да забогатява. Инвестирал всичките си пари, наел екипаж от Хавана, купил чернокож роб от Ямайка да готви и седем току-що внесени от Западна Африка мъже, за да копаят. След това тръгнал с прекръстения „Аргонавт“ на дълго пътешествие на юг покрай нос Хорн и нагоре по тихоокеанското крайбрежие към Сан Франциско.

Скоро след като пристигнал, готвачът бил убит в корабна свада. Брага спрял на остров Тобаго край венецуелския бряг, за да му намери заместник. Тобаго бил британска колония и робството там било премахнато през 1834, но много бивши роби все още работели на същите захарни плантации, на които се трудели и предците им поколения назад. От една такава плантация бил нает новият готвач, амбициозен чернокож със съпруга и дете. Бил толкова запленен от перспективата да открият злато в Калифорния, че изоставил любимото си семейство и доброволно се присъединил към експедицията.

Името на този мъж било Хектор Белочек.

— Вашият прапрадядо? — попитах.

— Прапрапрадядо — отвърна Белочек. — Синът, когото изоставил, бил прапрадядо ми, Гейбриъл. Но да не избързваме. Ева, моля те, продължи.

„Северен вятър“ бил проектиран да се движи с висока скорост и да се справя с постоянните умерени ветрове на робските маршрути. „Аргонавт“ щял да плува в по-опасни морета, но с малко късмет и повечко плавателни умения Брага смятал да стигне до Сан Франциско за рекордно време. Надеждите му за бързо придвижване били попарени още в началото на пътуването. Силна буря край бразилския бряг повредила платната на кораба и той бил принуден да акостира за дълго в Рио де Жанейро, където да поправи платното и да възстанови такелажа. За корабите, тръгнали да обикалят нос Хорн, престоят в Рио не бил необичаен. Според Ева не бил и толкова неприятен. За тръгналите от Бостън и Ню Йорк златотърсачи обикновено това била първата спирка на суша, градът бил доста космополитен и имал репутация подобна на днешната. Ева цитира документи, намерени в морската академия, според които „Аргонавт“ наистина е престоял в доковете на пристанището. Освен това беше открила името на Сезар Врага в списъка с гости на португалските благородници, приятели на баща му, които избягали в Бразилия, когато дворът бил прогонен от Лисабон.

— Капитан Брага обичал купоните? — попита Рок.

— Според запазените описания — отвърна Ева — бил мургав красив мъж с добри обноски и завладяващ чар. Но най-вече бил човек с връзки. Това била основата на бизнеса му.

Все едно говореше за Белочек.

— Дори тогава светът е бил малък — казах аз.

— В известен смисъл — отвърна Ева. — Но не съвсем. Пътуването от Бостън към Сан Франциско през нос Хорн отнемало шест, седем, осем месеца. Като тръгнал от Хавана и престоял цял месец в Рио, „Аргонавт“ успял да стигне за точно 172 дни. Дори със забавянето, навременното тръгване нарежда Брага в първата вълна златотърсачи в Сан Франциско. През пролетта на 1849 градът вече бил препълнен с бараки на авантюристи, жадни за злато. Пристанището гъмжало от платноходи от цял свят, били пристигнали и първите тихоокеански параходи, натоварени с пасажери от места на юг от Панамския провлак. В златотърсаческата територия законите не действали, правителството било слабо и нямало почти никаква бюрокрация. Затова са останали малко документи, по които да проследим какво се е случило след това.

— Не знаете какво се е случило? — попитах.

— Ако Брага е водил дневник, той не е намерен — отвърна Ева. — Пристигането на кораба му е отразено от началника на пристанището и това е всичко.

Рок се обърна към Белочек.

— А няма ли писма от дядо Хектор? — попита той.

— Пощенските служби в тази част на страната практически не действали. Освен това е твърде вероятно моят праотец да не е можел да пише и чете. Не е намерена никаква кореспонденция.

— Тогава откъде знаете какво се е случило? — попитах.

— Имената им се появяват в дело на окръжния съд на Ел Дорадо от 1850 година — отговори Ева.

— Съдебно дело? — попитах.

— Изглежда съдбата не се усмихнала на нашия скъп капитан Брага — каза Белочек. — Ако изобщо е намерил злато, то не е било много. Трябвало е да продаде двама от африканските си роби, за да плати разноските по делото.

— А монетата… каза, че Хектор е намерил злато…

— Намерил е — намеси се Ева. — Очевидно се скарали и Хектор тръгнал сам. Скоро след това открил една от най-богатите жили на Ел Дорадо. Когато Брага чул за това, се върнал и заявил, че Хектор е негов роб и затова златото му принадлежи.

— Хектор не бил ли свободен човек? — попитах.

— Да — отвърна Белочек. — Но никой в Калифорния не го знаел. Брага използвал документите на мъртвия си готвач и твърдял, че Хектор е ямайски роб, купен от него в Куба. И настоявал да получи всичкото злато, което прапрапрадядо ми намерил сам.

И го получил. Калифорния била призната за щат от Съюза през 1850 и все още не била обявила робите за свободни хора. Господарите им все още имали власт над тях и при обжалване на дела срещу заловени бегълци съдиите по-често отсъждали в полза на собствениците, като цитирали Закона срещу робите бегълци от 1850. Такъв бил и случаят с Хектор Белочек. Пред съдията в Сакраменто аргументите му не издържали срещу документите за собственост на Брага. „Робът“ бил предаден на фалшивия му господар, който на драго сърце се сдобил и с богатството на Белочек.

Брага натоварил златото на „Аргонавт“ и веднага поел обратно, като взел със себе си останалите петима африкански роби, екипаж от четирима моряци и окования Хектор Белочек. Също като Дан, който бе описал проучването си в тетрадката, Ева беше преглеждала корабни дневници на преминаващи кораби и документацията на пристанищата, за да търси следи от „Аргонавт“ след отплуването му от Сан Франциско. Имаше записана обмяна на сигнали с пътуващия на север параход „Сонора“, спиране за зареждане в доковете на Сан Лукас, но освен това ни дума повече за капитан Брага или мъжете на борда на платнохода му. Скоро след като „Аргонавт“ отплавал от Байа, параходът „Диамант“ докладвал за настъпваща буря край брега на Пуерто Валарта, намекнал за вероятния край на историята на Брага, който чак сега можеше да бъде потвърден. Корабът плувал в разлюлените води и се разбил челно в скалите на Пунта Пердида, след това потънал заедно с екипажа, робите и откраднатия си товар от безценно злато.

Замислих се за Хектор Белочек, вероятно окован в товарното помещение, през което бях преплувал преди часове. Бях усетил присъствие в сенките в развалината и се чудех дали това не беше бродещата му душа, призрачното ехо на гнева му, което се рее в дълбините от век и половина. Вероятно той, в нежеланието си да предаде златното съкровище, е сграбчил и задържал Дъф в студената прегръдка на океана.

— Може да не са загинали — предположи Рок.

Попитах го какво има предвид.

— Единият от мъжете, които видяхме тази сутрин в рибарската лодка, ми изглеждаше чернокож. Чернокож мексикански индианец.

— Точно както бе написал Дан в тетрадката си — казах. — Обитателите на селото са потомци на робите!

И двамата се обърнахме развълнувани към Ева и Белочек, но те продължаваха да пушат безмълвно. Беше очевидно, че доста преди нас са стигнали до същото заключение.

— Ами вашият прапрапрадядо? — попитах. — Мислите ли, че и той е оцелял?

— Дълбоко се съмнявам — отвърна Белочек. — Хектор е имал съпруга и син в Тобаго. Би направил всичко, за да се върне. Африканците няма при кого и къде да се върнат, няма къде другаде да отидат.

— Ами Брага и екипажът му? — попита Рок. — Те трябва да са се добрали до брега.

— Малко вероятно — отвърна Ева. — Нищо повече не се чуло за тях. Те или са се удавили, когато корабът е потънал, или…

— … Са били убити от робите — довърших аз.

Идеята не изглеждаше много невероятна. Като се има предвид колко жестоки бяха оковите, които намерихме и товарното помещение и колко безмилостно са се отнесли с Хектор, бях сигурен, че капитан Брага е получил съдбата, която заслужава. Трагедията на Хектор Б. е била истинската трагедия на „Аргонавт“. Бе извървял пътя от работник на плантация, през корабен готвач до милионер, за да умре в окови на дъното на океана. Хвърлих поглед през мостика към неговия прапраправнук. Той си посръбваше тихо шери и пушеше пура, замислен над историята, както хиляди пъти преди това. Ева беше права, той ще иска да вземе всичко. И кой може да го вини? Семейството му е лишено несправедливо от полагащото му се богатство. Една жена е загубила съпруга си, а едно дете — баща си. Извършена е крещяща съдебна несправедливост, възмутителна кражба, унизително потъпкване — и всичко това заради прекомерната алчност на един търговец на роби.

Той ще иска да вземе всичко.

— В едно от помещенията долу има пет сандъка — казах. — Железни сандъци.

Белочек и Ева се взряха в мен.

— Монетите са от единия, който се е счупил. Другите са запечатани от корозията.

Двамата продължаваха да ме гледат като онемели.

— Вероятно те са отклонили магнитометъра — добавих аз.

Гласът на Белочек беше снижен до шепот.

— Най-вероятно, да… — Струваше ми се, че си представя сандъците и прониква през стените им с рентгеновия си поглед. Най-накрая обърна очи към мен.

— А заедно с монетите случайно да забеляза…

— … Златни кюлчета? — казах. — Всъщност, да. Около дузина се бяха разпилели от отворения сандък.

Веждите на Белочек се вдигнаха одобрително.

— Колко злато има там долу? — попитах аз. — На каква стойност е съкровището на дядо ви?

Той погледна Ева, след това пак мен.

— Трудно е да се определи.

— Опитайте — подкани го Рок.

Белочек дръпна от пурата си и пак погледна Ева.

Ева смачка цигарата си.

— Според съдебните архиви — обясни тя — по-голямата част от златото е на кюлчета — 110 кюлчета, грубо по 400 унции всяко. По това време златото е струвало 16 долара за унция. Днес една унция струва 350 долара. Но към това трябва да се прибави историческата им стойност. Оригиналните кюлчета от времето на Златната треска са изключително редки. Както Лео каза, стойността им е почти невъзможно да се пресметне. Обикновено се определя на търг.

— Колко? — попита Рок.

Ева погледна към Белочек.

— Моето предположение е — каза тя, — че всяко кюлче струва поне четвърт милион долара.

С Рок бяхме поразени и веднага започнахме да смятаме наум.

— Говорим за… 27 милиона долара — каза Рок.

— Най-малко — отвърна Ева.

Пулсът ми се ускори.

— И какво ще правим сега? — попита Белочек. Нямаше причина да не играем с него. По-добре да работим за него, отколкото срещу него, това беше сигурно.

Белочек ни огледа с Рок.

— Приятелят ви го няма — каза той. — И двамата преживяхте тежка загуба.

— Да — казах.

— Но осъзнавате, че с нищо не можем да го върнем.

— Можем да открием тялото му — каза Рок. — Да го върнем у дома, за да го погребат родителите му.

— Определено — отвърна Белочек. — Не мога да бъда по-съгласен. Това е най-малкото, което можем да направим, и боя се — единственото.

— Ако приемем, че успеем да открием тялото — добави Ева.

— Ще го намерим — каза Рок.

— Независимо дали ще го намерим или не — намеси се Белочек — на двамата ви предстои да направите избор. Дали да се върнете в Пуерто Валарта, да се обадите на родителите му и да кажете на полицията, или да изчакате, докато извадим златото и го изнесем от страната.

С Рок се взряхме за миг в лицето му, после се спогледахме. Същият поглед си бяхме разменили и преди малко, с него си казахме, че няма да ни мамят повече, че ще си държим очите отворени, ще станем богати и ще излезем от цялата история живи.

Рок се обърна към Белочек.

— А какъв ни е залогът? — попита той.

Белочек го гледаше изпитателно.

— Брат ми загуби живота си за това злато — казах. — Дъф също.

Белочек дръпна от цигарата си, издиша голям облак дим и ме погледна през него.

— Защо да не приемем офертата на брат ти? — предложи той. — Сега вече знам, че е истинска. — Той премести погледа си от единия на другия. — Цялото злато остава за мен — каза той. — А три милиона долара са за вас.

— Три милиона долара… на човек — добави Рок.

Зяпнах. Белочек погледна Ева, след това към чашата си с шери и се замисли, взрян в кървавата течност вътре.

— Много добре — каза той след дълго мълчание. — По три милиона долара на човек. Но ще изисквам да продължите да ми помагате при изваждането на златото.

Живей за мига, ни бе казал той преди. Погледнах Рок и почувствах как този миг се стоварва върху нас и ни затваря в собствената ни съдба като насекоми в кехлибар. Знаех какво се случва, но или нямах желание, или не можех да го спра. Видях как ръката ми се протяга към Белочек и чух как от устата ми излиза обещание.

— Имате го — казах. — Ще ви помагаме с всичко, с което можем.

Той захапа пурата си и ми стисна ръката.

— Прекрасно — каза. — Прекрасно.

Хвърлих поглед към Ева. В нейните зелени очи се четеше различна мисъл: „Положението е всичко друго, но не и прекрасно, скъпи Джак“.