Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (6)

Шеста глава

На четиридесет и една години съм — каза той. — Наричали са ме заклет ерген и бях заклет ерген. На млади години никога не съм си се представял като съпруг, а откакто поостарях, съвсем не съм мислил по въпроса. Всички ние обаче се променяме и моята промяна настъпи, когато те видях.

Напоследък все повече и повече чувствам, че сегашният ми начин на живот е абсолютно неприемлив.

И най-много от всичко желая да станеш моя съпруга.

Томас Харди

На тридесет и девет години Майлс продължаваше да е ерген, защото си представяше, че все някога ще срещне идеалната жена — омайно красива и удивително интелигентна.

А какво представляваше Оливия Девъншир? Облечена подходящо и с променена прическа тя би била достойна съперница на сестра си. Колкото до интелигентността — повечето жени не са особено образовани, освен в изкуството да мамят и флиртуват. Оливия Девъншир обаче беше изключение. Според баща й тя би могла да научи преподавателите по икономика в Кеймбридж на някои неща… пък и самият Майлс не беше много силен в тези неща.

Той лежеше във ваната с хладка вода и пушеше кубинска пура. Смръщи вежди.

Съпругата му, разбира се, трябва да притежава чувство за хумор. В цялата вдървена осанка на Оливия Девъншир нямаше и капчица хумор. Най-вероятно лицето й ще се напука, ако се разсмее…

Но пък и за какво ли толкова да се смее. Необходимо е някой да я научи да не гледа на живота прекалено сериозно… Вероятно ще е приятно и интересно занимание…

Жената, за която би се оженил, трябва да е от уважавано семейство. Нейната безукорна репутация и положение в обществото биха му дали уважението и успеха, които му се изплъзват цял живот, произхода и собственото му потекло. Но коя жена с такова положение би го удостоила с минутка от времето си, да не говорим за зестрата.

Къде оставаше любовта…

Вярваше в брака. И макар да бе в състояние да бъбри цял ден пред Оливия Девъншир за браковете без любов, винаги си бе представял, че ще обича жената, с която ще прекара остатъка от живота си. Не можеше и да помисли за едно сиво всекидневие с човек, който не го радва, затова и любовните му авантюри бяха кратки, без капчица чувство, залъгалки.

Несъмнено приличаше на майка си повече, отколкото бе готов да признае. Наистина Алисън Кембъл бе имала доста любовници и възможността многократно да се омъжи, но тя бе обичала само един мъж — Джоузеф Уорик. И понеже не можа да получи Джоузеф, предпочете никога да не сключи брак.

Това върна мисълта му обратно към Оливия Девъншир. И сина й.

Хвърли поглед към разхвърляните и изпокъсани дрехи по пода и си припомни неудобството под втренчения поглед на момчето по време на разходката до скалата Маргроув. Някога и той беше такъв — момче без баща, сгушено до майка си и захласнато по мъжа срещу него. Това ли е баща му? Дали някога ще му стане баща? Кой, по дяволите, е баща му?

Горкото момче. Заслужава по-добра съдба. Изглежда будно. А е и хубаво, и любвеобилно, и храбро. Държа се по-твърдо от Майлс, докато седяха в дъното на ямата и чакаха помощ. Баща му може само да се гордее с него.

Майлс изгаси пурата във водата, излезе от ваната и изчака Сали да го увие с пешкир през кръста. В банята беше студено; по прозорците имаше скреж. Сали бързо му подаде халата от пурпурна коприна с широк колан и му помогна да пъхне ръце в ръкавите. После му поднесе сребърна чаша с топло вино.

— Желаете ли нещо друго? — попита тя, като сушеше ръце в престилката.

Той се усмихна и я погледна в очите — там светеше онази позната искрица. Друг път би се възползвал, но сега отвърна:

— Не, благодаря.

Тя сви рамене и излезе.

Майлс остана загледан във вратата и си помисли дали да не я извика обратно. Но нещо го спираше.

Отпи от топлата напитка, прекоси стаята и застана до голямото легло. За последен път кани гости в Брейтуейт преди месеци. Какви гости — по-скоро познати, джобовете им натъпкани с пари, а ръкавите — с аса. Когато най-после си тръгнаха за Лондон изпита облекчение от настъпилата тишина и спокойствие.

Но това снощи беше истински ад.

Отпи от виното.

Щом Оливия Девъншир затвори вратата на Брейтуейт зад гърба си, от всички ъгли го връхлетя пустота. И докато Бертрайс похъркваше в леглото му, той се въртеше из къщата и напразно се опитваше да забрави колко приятно му бе да държи Оливия в прегръдката си.

Майлс смръщи вежди, отново си представи сина й и допивайки виното, остави чашата на осеяната с карти за игра маса. Жалко за момчето! Дори и Оливия да е безлична стара мома, готова да се омъжи за всекиго, преди да е прецъфтяла, би приел да се венчаят, като ясно й даде да разбере, че става въпрос единствено за изгоден съюз — всеки да запази свободата си, та дори и да има любовници, ако желае.

Но момчето си оставаше огромна отговорност… И постоянно напомняне за мрачното минало на майка си. Не че то носеше вина за постъпките й… Но…

Облече се за чая. Винаги го правеше. Трудно се отказваха навиците, а и нямаше какво друго да върши. Помисли си дали да не отскочи пак до Дамиен и да даде нов повод за клюки на гостите му, но от падането в ямата всичко го наболяваше.

Отиде в кабинета и закрачи напред-назад без цел; хвърли облегалката на изящен фотьойл от седемнадесети век в огъня и се загледа как искрите лумват към комина. Настани се на стола зад бюрото и разсеяно запрехвърля натрупаната кореспонденция, неотваряна със седмици, а може би и с месеци. Няколко писма от Гънърсайд с оплаквания от условията на работа. Нищо ново — заплахи за стачки, настояване за увеличаване на надниците и недоволства от фактори, които превръщаха мините в смъртоносно опасни.

Писмото от Джосая Лубински хвърли в кошчето, без дори да го отвори. Майлс не възнамеряваше да продава мините. Поне засега. Няма да ги продаде, докато окончателно не се убеди, че са напълно изчерпани.

Разхлаби вратовръзката си и продължи да прехвърля писмата от разни кредитори. Тъкмо щеше да ги прати при писмото на Лубински, когато семплият и дискретно изписан обратен адрес върху един от пликовете, заровен сред останалите, привлече вниманието му.

„Дж. П. Матюз и съдружници. Лондон, Англия.“

За миг Майлс притвори очи. От кога ли лежи тук това писмо? Разчупи печата и отвори плика — почти се задъхваше от учестеното си дишане и от изведнъж залялата го непоносима горещина.

Драги господин Уорик,

Както ви уведомихме с предишното писмо, съществува проблем с пари, които ни дължите…

Майлс разтърка очи и остана дълго загледан в тавана, преди да се зачете отново.

Затова, с най-голямо съжаление, ще се наложи да прекъснем нашите взаимоотношения…

По дяволите! По дяволите!

Ако не получим известие от вас до 1 ноември и паричният въпрос не бъде уреден, очаквайте нашата повереница да пристигне в Брейтуейт Хол най-късно до 15 ноември. С най-дълбоки и искрени извинения, заради неудобството, което вероятно ви причиняваме…

Оливия заспа с очилата. Изобщо нямаше намерение да придремва, но напрежението от следобеда си каза думата.

В унеса си тя се стараеше да забрави предишните часове и особено момента, когато застана на стълбищната площадка и видя Майлс и Емили, застанали един до друг да си шептят разгорещено.

— Оливия! Оливия, събуди се!

Оливия с усилие отвори очи. Стаята тънеше в тъмнина. Очилата се бяха свлекли. Оправи ги и се постара да разпознае надвисналия над нея силует.

— Емили? — Повдигна се на лакти и като видя изопнатите черти на сестра си, Оливия се паникьоса: — Господи, да не е станало нещо с Брайън?

— Той се върна, Оли!

— Кой?

— Майлс. Затвориха се с татко в кабинета преди два часа.

Оливия се опита да се отърси от сънливата си обърканост.

— Какво иска?

Със стиснати юмруци и широко отворени сини очи Емили просъска:

— Какво мислиш, че иска, глупачке? Теб!

Отначало шокирана, а после ядосана, Оливия отметна завивката и стъпи на пода.

— Какви ги говориш, Емили!

— Такива — двамата с татко седят затворени в стаята, пият и се смеят като първи приятели. А току-що татко ми нареди да те събудя, да те облека в най-хубавата ти рокля и да те пратя долу при него след десет минути.

Оливия дори не трепна. Иначе щеше да се издаде.

„Господи, не ме карай да се надявам! Отказах се от това толкова отдавна.“

Мозъкът й все още бе замъглен от съня. Тя залитна, но успя да запази равновесие, и се залута из стаята, като палеше лампите по изящните маси. Разля се жълтеникава светлина. Огънят в камината тлееше и Оливия го разбърка с ръжена, но за всеки случай хвърли и лопата въглища.

— Нали всъщност не възнамеряваш да слезеш? — обади се Емили.

— Обикновено не се противопоставям на татко. — Оливия отвори гардероба и заразглежда оскъдния брой рокли. Но я вълнуваше един-единствен въпрос: Ами ако наистина?

Избра и облече бяла блуза и кафява пола, докато Емили не преставаше да кръстосва стаята.

— Как дръзва! И то точно днес, часове след като лорд Уилоуби поиска ръката ми!

Оливия взе четката и я прокара през косите си; намръщи се, защото кичурите не й се подчиниха и се разпиляха по раменете и гърба й, докато се опитваше да ги прибере на кок.

Емили се тръшна на някакъв стол и закри лице с ръце, като не преставаше да нарежда:

— Какво ще си помисли лорд Уилоуби, ако се омъжиш за този отвратителен човек? Господи, няма начин да не узнае за Майлс!

— Правиш прибързани заключения, Ем. Доколкото ми е известно татко най-вероятно е поканил Уорик, за да му благодари, че измъкна Брайън от ямата днес сутринта.

— За всички щеше да е по-добре, ако го бе оставил там!

Оливия светкавично прекоси стаята и преди Емили да се опомни, я сграбчи за ръцете и силно я раздруса. Чак когато сестра й извика от болка, Оливия се стресна. Емили беше прекалено зашеметена, за да заплаче.

И Оливия не беше на себе си. Почувства се унизена. Та нима от години наред не бе най-голямата опора на сестра си? Криеше грешките и особено бурния светски живот на Емили от баща им, задоволяваше всичките й капризи…

А сега Емили да заяви, че е по-добре, ако Брайън бе загинал… Господи! Вярно, че го беше казала в яда си, но Оливия не можеше да й го прости.

Емили избухна в сълзи, скочи от стола и избяга от стаята. Оливия остана загледана във вратата, а сърцето й се късаше — дали за Емили, дали за самата нея, или за Брайън — не можеше да определи.

 

 

Оливия стоеше пред бюрото на баща си и се чувстваше като дете, заловено да краде ябълки от градината. Лицето на лорд Девъншир беше строго, а очите — тъжни; дори когато накрая се усмихна, изразът не се смекчи.

— Женитба? — повтори Оливия и колената й се подкосиха. Не смееше да погледне Майлс Уорик, настанен до камината и небрежно подпрял лакът на полицата, откъдето я наблюдаваше, без да трепне.

— Да — отвърна баща й. — Женитба. Уорик се върна в Девънсуик да те поиска за съпруга. Аз, разбира се, дадох благословията си. Ти трябва да вземеш окончателното решение.

— Дали да се омъжа за Майлс Уорик?

Баща й кимна.

Най-накрая се наложи да погледне към Уорик. Как може да стои насреща й и да предлага женитба, все едно че купува крава?

— Извинявай, но съм леко изненадана — успя да промълви тя. — Та нали вчера…

— Разбирам те. — Уорик се обърна към баща й: — Искам да поговоря с Оливия насаме.

— Готово.

Баща й се надигна от стола и напусна стаята. Между нея и Уорик се изправи тишината. Проточиха се безкрайни мигове тягостно мълчание. А той продължи да си стои, облечен в добре ушит тъмносив костюм, който подчертаваше широките му рамене, тясната талия и стройните крака. Очите му бяха потъмнели и се сливаха с избродираната със златни пеперуди тъмнозелена жилетка от китайска коприна.

— Е — подхвана тя най-накрая с прекалено нервен тон, — смея ли да запитам, дали отново не си наблегнал прекалено много на уискито? Или баща ми е увеличил обещаната сума и ти е направил предложение, което само човек, богат колкото принц Едуард, би отхвърлил?

— Не — отвърна той простичко.

— Така ли? Но не очакваш да повярвам, че си пристигнал тук воден от нещо, наподобяващо привързаност…

— Не.

Тя отмести поглед и тихо пророни:

— Е, поне не лъжеш.

— Съжалявам, ако те огорчавам.

— Не се огорчавам толкова лесно, господине.

С крайчеца на окото си видя, че той се размърдва, отива до прозореца и поглежда навън. Тъмните му гъсти коси се спускаха по якичката и светлината придаваше червеникави оттенъци на великолепните къдрици… Изпита усещането, че се задушава. Подпря се с длани на бюрото, за да не залитне.

— Баща ти доста хвали деловите ти качества — подхвана той, без да се извръща. — Великолепно се справяш с управлението на този дом.

Бавно се обърна, за да застане с лице към нея; единствената й мисъл бе, че белотата на безупречно вързаната му връзка само подчертава бронзовия загар на лицето му. Майлс Уорик обожаваше слънцето — знаеше го със сигурност. Преди години с часове го наблюдаваше как препуска през пустошта на арабските жребци, които така харесваше. Знаеше също, че разпродаде повечето от конете, за да покрие дълговете си.

— Нужен ти е съпруг — продължи той, — а на мен — съпруга.

— Нужна ти е зестрата.

— Не мога да го отрека.

— Но има далеч по-млади и хубави жени, чийто бащи ще проявят щедрост…

— Съмнявам се. Бащите им никога няма да ме одобрят за зет.

Тя побутна очилата си.

— Нашата няма да е първата женитба без любов — не спираше той.

Тя само кимна.

— А и трябва да се помисли за момчето…

— Напълно съзнавам отговорностите си. Затова ще те помоля да не го намесваш в тази история. Ако ще сме докрай откровени, трябва да призная, че при други обстоятелства щях да потърся по-уважавана личност, която да ми помогне да отгледам Брайън.

Майлс се облегна на рамката на прозореца и забеляза, че страните на Оливия пламнаха още при споменаването на сина й. Невъзмутимата й фасада рухваше винаги, когато се споменеше момчето.

— Права си, ние и двамата нямаме избор. Ако самият аз не бях толкова лоша партия, щях да си потърся непорочна жена, а не такава, за която се знае, че е имала вземане-даване с цигани и азиатски татуировчици.

Тя неволно вирна брадичка и изправи рамене. Очите й добиха същия зеленикав оттенък, както при неочакваната им среща на алеята.

— Макар че, като те гледам такава сдържана, тези приказки ми се струват невероятни. Кажи ми, мила — попита той с крива усмивка: — истина ли е?

— Кое? — рязко се обади тя.

— Че си танцувала с цигани? Че си се подложила на мъченията на татуировчик?

— Дори да е вярно, какво те интересува?

— Може би ще е по-добре, ако навлезем в блаженството на брачните отношения с пълни признания, така да се каже?

— Говориш, сякаш си напълно убеден, че аз приемам предложението ти за женитба, господине.

— А не го ли приемаш?

— Не знам. Трябва да обмисля доста неща.

— Като например?

— Теб, като начало. Известно е, че си женкар, комарджия, който шмекерува и болезнено чувствителен на тема произход. Верни ли са тези неща?

— Всичките — без едно.

Тя го погледна изненадано.

— Не мамя на карти. — Рязкото му придвижване към нея я накара да трепне. Той проследи как тя неволно се отдръпва. Брадичката й се вирна решително и предизвикателно и тя го изгледа като притиснат в ъгъла човек: дали да побегне, или да посрещне опасността с вдигната глава! Той я подкани: — А сега е твой ред, госпожице Девъншир.

Изгледа го гневно през очилата, а косите й бяха така стегнато опънати назад, че очите й леко се присвиваха. Очевидно бе бързала: кокът на тила, обикновено доста спретнат, сега приличаше на настръхнал таралеж. Една фиба се бе полуизмъкнала. Майлс се изкушаваше да я изтегли и да позволи на косите й да се разпилеят свободно, както направи миналата вечер.

— Чакам! — подкани той наново.

— Верни са. Всичките приказки. — Пое си дълбоко дъх, но не откъсна очи от неговите. — Танцувала съм с цигани…

— Гола?

Тя се поколеба, а по врата й, полускрит зад високата яка на блузата, плъзна руменина. Опря се на бюрото, преди да отговори:

— Малко е преувеличено. Бях с воали и шалове. И за татуировчика е вярно.

— Аха.

— Отвратен ли си, господине?

— Още не знам. Колко е голяма татуировката? Всъщност, една ли е? И къде са? Да, наистина — къде са?

— Какво значение има? Стореното не може да се промени.

— Бих искал да съм подготвен, в случай че стана свидетел как съпругата ми разголва плът, изрисувана с бълващи огън дракони или с череп и кръстосани кости.

— В твоя случай трябва да си благодарен, каквото и да получиш.

— В твоя случай и ти трябва да се задоволиш със същото.

— Ето, това имах предвид, господине. Какво щастие могат да намерят заедно нашите две изгубени души?

— Приятелство.

— Но приятелство аз имам и тук: баща ми, сестра ми, синът ми. Да не говорим за Бертрайс.

— Баща, готов да те пожертва и да те даде на един никаквец, само и само да подсигури бъдещето на по-малката си дъщеря? Сестра, готова да ти натяква всекидневно, че единствената причина да си на този свят е да се грижиш за безбройните й хрумвания и капризи? Или старата дойка, която търси невидима котка. И накрая син, чийто живот е обречен, защото е дете на пропаднала жена?

— Докато ти си другаруваш с привидения от миналото, паяжини и мебели, които използваш за огрев! — сряза го тя разгорещено. — Намираш утеха в свадливи прислужници и бутилки уиски! Не съм глупачка, господине. Не другарство търсиш ти, а начин да сложиш край на бедността си, да покриеш дълговете си, да съживиш Брейтуейт, какъвто е в мечтите ти, и да се наредиш сред благородниците, защото ти, господине, самият ти си дете на „паднала жена“.

Той дълго мълча; постепенно в тишината нахлу шумът на капките дъжд, които биеха по стъклото, и припукването на огъня в камината. Най-накрая, с кисела усмивка, той се обади:

— Няма съмнение, че решим ли да се впуснем в тази… авантюра — не ми хрумва по-подходяща дума — е най-добре поне да не бъдем лицемерни. Истина е: не те обичам. Често съм се чудил дали въобще мога да обичам.

— Тогава кажи ми: ако влезем в този съюз единствено заради взаимно удобство, ще разполагаш ли със свободата да правиш каквото искаш и дори да се впуснеш в друга връзка?

Той огледа безизразното й лице и тънката златна рамка на очилата, кацнали на носа.

— Ако така искам. — Прозвуча решително и изненадващо отбранително.

Оливия само леко вдигна вежди и скръсти ръце.

— Предполагам, че и аз ще запазя свобода си.

За момент си представи как Оливия Девъншир… Уорик използва прикритието на нощта, за да се измъкне и да отиде на среща с любовник. Смешно хрумване, наистина, но не биваше да забравя, че макар външно момичето да прилича на нечия леля, при това — стара мома — зад тая фасада се крие обаятелна жена; а и там някъде съществува един мъж, на когото тя държи достатъчно, за да пожертва репутацията си.

Оливия наблюдаваше как изразът на Уорик става все по-суров и самодоволното изражение върху лицето му се стапя като восък на огън.

— Е? — настоя тя. — Какво? Няма ли да получа отговор? Да не би да се разколеба? Връщането ти тук с готовност за женитба говори, че внезапно си изправен пред отчаяна нужда от пари. Вероятно са се появили още кредитори с нови заплахи. Но това няма значение. Само се чудя какво против любовните ми похождения може да имаш, стига, разбира се, да го правя дискретно.

Той се извърна и уж заразглежда книгите. После мина до бармасичката, прокара пръст по едно от блестящите кристални шишета и накрая промълви:

— Като че ли постоянно забравям твоето положение. Снощи, ако не се лъжа, спомена името на мъжа…

— Не, не съм.

— Напротив. Каза го. — Той леко се извърна и я погледна изпитателно. — Сигурен съм. Точно след второто уиски…

— Не, не съм.

— Според мен е редно да знам името на бащата на момчето.

— Уверявам те, не е нужно.

Извърна се право с лице към нея, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си.

— Добре, по дяволите, но поне ми кажи: обичаше ли го.

— Какво значение има?

— Просто ми кажи, по дяволите!

— Да. Обичах го.

— Ясно. А продължаваш ли да го обичаш?

— Дали обичам бащата на Брайън? Това ли питаш, господин Уорик?

Той кимна.

— Признавам, че има моменти, когато изпитвам огромна слабост към бащата на Брайън. Но има и моменти, когато изпитвам известно разочарование, дори неприязън.

— А що за човек е той?

— Човек без скрупули, иначе никога нямаше да злоупотреби с чувствата на неомъжено младо момиче от добро семейство.

— Значи го бива в омайването, така ли?

— Стига да реши.

Приседна на ръба на бюрото. Колената й отново не я държаха. Даваше си сметка, че май отново провали всичко. Но пък, може би, така е по-добре. Нямаше намерение да се лиши от малкото достойнство, което й бе останало. Въпросът за бъдещето и щастието на Брайън бе от първостепенно значение.

Уорик се насочи към вратата. Оливия така рязко се изправи, че бюрото се разклати.

На прага той се спря и без да поглежда назад, обяви:

— Ако моето предложение представлява някакъв интерес, госпожице Девъншир, съобщи ми. Очаквам да чуя твоето „да“ или „не“ утре до това време. Иначе забрави, че изобщо съм идвал.

И изчезна.

Тя остана загледана в затворената врата; сърцето й така лудо биеше, че почти се задушаваше. След това се втурна напред, отвори вратата и го съзря в момента, когато поемаше палтото си от Джоана.

— Господин Уорик — спря го тя. — Ако не възразявате, трябва да отбележа, че има какво още да се желае по отношение на маниерите Ви. Не се нахълтва просто така в дома на една жена и не й се поставят ултиматуми, особено когато става въпрос за женитба.

Буйните вежди на Джоана се стрелнаха нагоре.

— Женитба? — повтори той. Очите му попаднаха на една от прислужниците, с широко отворени като на бухал очи, която се суетеше в подножието на стълбището, и се провикна:

— Славен ден! Госпожица Оливия е сгодена!

— Няма такова нещо — възрази Оливия, паникьосана.

— Госпожица Оливия е сгодена! — чу се нечий глас в края на коридора.

Тя леко сведе глава, пристъпи напред и застана до Уорик. Той, от своя страна, не помръдна, а само я изгледа с присвити очи.

— За сведение — пророни тя, без да се обръща конкретно към някого — още не съм приела да се омъжа за този човек.

— От какво се разстрои толкова? — провлече Уорик. — Защото не ти поднесох цветя, бонбони и не паднах на колене?

— Много тривиално, господине!

— Така ли? Тогава може би просто не си срещала хора, които ти се опъват? Или те е страх?

— От теб!

Не го произнесе като въпрос.

— От света отвъд тази врата, госпожице Девъншир. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че всичко е лъжа: никога не е имало цигани или татуировчици. — Той я тупна с пръст по челото. Тя ахна и се изчерви. Не беше на себе си от възмущение. — Дори — добави той след умишлена пауза — толкова съм прозорлив, че не бих се изненадал, ако си излъгала и за Брайън.

Тя отвори и затвори уста, без да издаде звук. Сърцето й се бе качило в гърлото — сигурен признак, че е паникьосана.

Той сведе глава към нейната и като изви чувствените си устни в иронична усмивка, която подчерта високите му скули, заяви:

— Готов съм да заложа живота си, че той е плод на непорочно зачатие.

Напрежението се свлече от раменете й; тя едва не се строполи. Ако тялото й не продължаваше да трепери, вероятно щеше да се разсмее. Все пак успя да го дари със самодоволна усмивка и бавно и предизвикателно започна да разкопчава перлените копчета на блузата си. Уорик присви очи, изваяните му черти придобиха гранитна острота, докато блузата бавно се разтваряше и разкри първо шията, после раменете и накрая дантелата на долната риза, която покриваше гърдите й.

Когато тъмните му очи най-после бавно се върнаха към нейните, тя забеляза шокирания им израз и кротко заяви:

— За да няма недоразумения, господине… — Хвана края на ризата с върха на пръстите си и го придърпа надолу, така че да се види прекрасно оцветената и майсторски изрисувана татуировка на бледорозова роза, която изящно се виеше по вътрешната страна на гърдата. — Уверявам те, господин Уорик, че съм всичко, което твърдят слуховете… А може би и нещо повече.

Погледът му отново се спусна към гърдата й и остана там, докато тишината стана така тягостна, че Оливия се почувства неловко и усети как я залива руменина.

Тогава Уорик сви присмехулно устни и направи нещо, което взе дъха й: леко докосна стеблото на розата с пръст и го придвижи бавно нагоре до пъпката.

— Много хубаво. Ако извикам „бис“, ще свалиш ли още нещо?

Тя рязко загърна блузата около врата си.

— Съвсем скоро ще научиш, госпожице Девъншир, че не се шокирам лесно. Поне не толкова лесно като теб.

— Какво значи това?

— Значи, че лицето ти поруменя в момента, когато докоснах гръдта ти. Колко ли ще се изчервиш, ако докосна…

— Довиждане, господин Уорик!

Оливия му обърна гръб и с горда осанка се насочи към стълбите.

Баща й, почервенял като цвекло, излезе от съседна врата; разтвори широко ръце, а кръглото му тяло се затресе от радостна възбуда.

— Значи ще има сватба. Какъв ден само! Да сгодя и двете си дъщери.

— Госпожице Девъншир! — провикна се Уорик.

Тя забави крачка.

— Проклетите очила се замъгляват, когато се ядосаш. Мислех, че е редно да ти го съобщя.

— Върви по дяволите! — изруга тя, с което закова баща си на място.

— Добре — отвърна Уорик. — Значи ще се видим в ада!

Чу се затръшването на входната врата; последва трополене из цялата къща, когато вечно любопитните прислужници откриха, че крамолата е приключила. Оливия стоеше в подножието на стълбището и мразеше и себе си, и Уорик…

Защо не коленичи да й поиска ръката?

Защо не й засвидетелства дори престорено уважение?

Защо му трябваха тези откровености?

Защо беше толкова арогантен?

Защо беше така неустоимо привлекателен и самотен, и точно като нея огорчен от миналото си, че бе готова да захвърли всичко и да се омъжи за него, независимо от вътрешния глас, който й крещеше в никакъв случай да не го прави.

Тръгна към входната врата, отначало вдървено, а после — забързано.

— Оливия! — Емили се спускаше по стълбите, хванала с една ръка перилата, а с другата — полата на роклята. — Не го прави! Не бива! Знаеш какво означава това! Оливия! Никога повече няма да ти проговоря. — Емили стигна до сестра си, в момента, когато Оливия протягаше ръка към дръжката, сграбчи я и я обърна към себе си. — Той не те обича!

Оливия хвана дръжката.

— Той те иска поради една-единствена причина: зестрата. Ще пропилее парите ти по многобройните си любовници, на комар, за коне и за онази порутена къща, а когато ги свърши, ще те захвърли.

— Махни се от пътя ми, Емили.

— В името на Бога — намеси се баща им, — остави момичето, Ем.

— Кажи й, татко. Кажи й да не се омъжва за него. Умолявам те.

Оливия гледаше невярващо пълните със сълзи очи на сестра си и поклати глава.

— Нима не заслужавам този вероятно единствен шанс да получа свободата си, Емили?

— Той е отвратителен.

— Някога не смяташе така.

— Помисли за Брайън.

— Точно това правя.

— Хайде, Емили — намеси се отново Девъншир. Прегърна малката си дъщеря през раменете и се опита да я отведе. — Господи, момиче, ти да не ревнуваш…

— Да ревнувам! — изсмя се Емили и отблъсна ръката му. — Да ревнувам от нея? Него? Шегуваш се, татко. Та той обича мен. Иска само да ми отмъсти, за…

— За какво? — настойчиво я прекъсна баща й.

Емили насочи трескавите си очи отново към Оливия и като долепи устни до ухото й, прошепна дрезгаво:

— Как ще живееш с мисълта, че съпругът ти и сестра ти са били любовници? Че, докато той спи с теб, мисли за мен?

— Какво, за Бога, съм ти сторила, че ме мразиш толкова? — пророни Оливия едва-едва, усетила как мъката стяга гърлото й. — Отгледах те и те обичах като майка. Пожертвах всичко мило, за да живееш безгрижно и да се омъжиш за мъж с власт и положение като лорд Уилоуби, а ти си готова да ми отнемеш единствената ми възможност.

— Но Брайън заслужава…

— Да не си посмяла да го споменаваш! Не си достойна! Запази си лицемерната загриженост за моя син, за да впечатлиш другиго. А сега… Махни се от пътя, ми.

Оливия се шмугна край сестра си и със замах отвори вратата. Леденият въздух я блъсна назад, но тя хвана полите на роклята си и се спусна по стъпалата към алеята. Трябваше да присвие очи, за да различи силуета на отдалечаващата се карета на Уорик.

— Почакай! — извика тя и се затича, сигурна, че кочияшът няма да я чуе през тропота на копитата и подрънкването на поводите.

Извика повторно, летейки по мократа от дъжда алея.

За малко не се блъсна в каретата, преди да осъзнае, че впрягът всъщност е спрял. В следващия момент видя кочияша, а после — как вратичката се отвори и неясният силует на Уорик грациозно слиза.

Останала без дъх, изведнъж съжали, че действа така импулсивно.

— По дяволите! — промърмори тихичко тя.

Уорик бавно тръгна към нея, а тя затвори очи от унижение. Господи, сигурно прилича на луда: краката, глезените и подгъвът на роклята — опръскани с кал, косата — разпиляна по раменете, а блузата — разкопчана и прилепнала към влажното й тяло.

— Госпожице Девъншир.

Извърна глава натам, откъдето долетя гласът на Уорик. Едва различаваше силуета му.

Той се пресегна и внимателно свали очилата й. Светът мигновено възвърна ясните си очертания. Уорик я наблюдаваше с вдигнати вежди, а ръцете му бършеха очилата от пара с предницата на сакото.

— Искаш да ми кажеш нещо, така ли?

Тя се загледа в поклащащата се верижка на часовника му, втъкнат в джобчето на жилетката. Странно, че не го забеляза преди; как само проблясваше.

— Да. Аз…

Преглътна и откри, че й е трудно да си поеме въздух; цялата се скова от неудобство.

Уорик вдигна очилата, присви очи и внимателно огледа стъклата. Очевидно доволен ги постави върху носа на Оливия и намести телените дръжки зад ушите. Пръстите му погалиха косата на слепоочията й и се плъзнаха назад.

— Нали те предупредих, госпожице Девъншир, че очилата ти се замъгляват, когато се ядосаш?

Тя кимна.

Захвана се да закопчава блузата й, а тя стоеше неподвижна като статуя и гледаше как гаснещата светлина очертава лицето му. Сърцето й лудо заби, когато пръстите му неволно докоснаха гърдите й.

— Продължавам да твърдя, че сигурно виждаш идеално и без тези проклети неща, но както и да е. Не се втурна след каретата ми, за да обсъждаме зрението ти. Предполагам, внезапно си променила решението си относно моето предложение.

Тя кимна.

— И предполагам си решила, че съюзът помежду ни ще е от полза и за двама ни.

Тя кимна.

— А ще се съгласиш ли, че колкото по-бързо го сключим, толкова по-добре?

Тя кимна.

— Добре. Ще поговоря с архиваря. Доколкото знам, прието е три седмици предварително да се даде заявка, но с малко насърчение архиварят Харгрийвс благосклонно ще пренебрегне формалностите. Какво ще кажеш церемонията да се състои след една седмица, считано от днес?

— След една седмица?

— Знам, нямаш достатъчно време да се приготвиш, но в нашия случай това няма особено значение.

Тя кимна.

Той замълча и продължително я изгледа. Оливия трепереше. Дали от студа или от шока, че току-що се съгласи да се омъжи за Майлс Уорик? Зъбите й затракаха.

Майлс свали пелерината си, метна я върху раменете й и я загърна около врата. Скъпата вълнена наметка с изподрана подплата пазеше топлината от тялото му и аромата на одеколона му.

— Благодаря — пророни тя.

Той се усмихна бегло, леко се наведе и като докосна устни до нейните, промълви:

— Няма защо.

Върна се при каретата, където, кочияшът го чакаше с подвижните стъпалца, и се шмугна грациозно като акробат.

— Лека нощ, госпожице Девъншир — чу се глас отвътре. — Ще ти се обадя.

Кочияшът затвори вратата и пъргаво зае мястото си.

— Лека нощ — изрече тя и проследи как каретата тръгва и изчезва в тъмнината.