Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (2)

Втора глава

О, играе си с всички любовта!

Като птиченце каца на нечие рамо,

а на друг очакване остава само!

— Да се омъжа? — Оливия стоеше втренчена в баща си и се опитваше да прикрие смайването си. — За Майлс Уорик?! Не… — не разбирам…

— Съвсем просто е, моето момиче. На теб ти е нужен съпруг. Момченцето има нужда от баща и…

— Но защо именно Майлс Уорик?

Тя погледна сестра си, за да разбере дали Емили е наясно с намеренията на баща им. Кръглите сини очи на Емили бяха не по-малко смаяни. Лицето й, по начало бледо, стана бяло като платно.

— Хайде, хайде — обади се лорд Девъншир. — Няма защо да си толкова нещастна…

— Но как можа, татко? Как посмя да се разполагаш с живота ми? Та аз отдавна не съм дете…

— Отдавна — съгласи се той.

— Редно е първо да чуеш мнението ми, после да правиш планове. Не съм парче овнешко, та да се пазариш за цената!

— Като твой баща имам известни права.

— Ако съм някоя наивна малка кокетка, но аз съм на двадесет и седем…

— С четиригодишен син без баща. — Лорд Девъншир се подпря на бюрото, надигна се от стола и впери поглед в Оливия. — И двамата знаем, че не съм добре. Здравето ми се влошава с всеки изминат ден, Оливия.

— О, татко! Предполагам, не си изтъкнал подобна неубедителна причина пред Уорик. Вече десет години се оплакваш от какви ли не болежки. А всички знаем, че си здрав като бик.

Девъншир се намръщи и измърмори:

— Нахален брътвеж! Но както и да е — обещанието, което даде пред смъртния одър на майка си не би трябвало да ограби собствения ти живот…

— Престани! — Оливия стовари юмрук върху бюрото. — Да не си посмял да ми говориш за обещания. Пожертвах години от живота си, за да ги изпълня. Заклех се пред мама да се грижа за теб и Емили доколкото мога и до този момент нямате право да се оплаквате, че не го правя.

— Напротив. Справяш се безукорно. Дори така свикнах да разчитам на теб, че се превърнах в един мързелив егоист. Желанието на майка ти да се грижиш за нас не означаваше да „пожертваш години от живота си“, убеден съм. И ако можех да ти върна тези години, вероятно бихме избегнали… грешката ти. — Умора и съжаление се изписаха върху лицето му. — По дяволите, Оливия, защо не ми се довери, преди да хукнеш за Европа с Емили. Защо не ми сподели кой е бащата…

— Никога.

— Никога, така ли? — Лицето му почервеня. — Само някога да узная кой е негодникът, възползвал се от теб, ще му извия врата ето с тези ръце, ще го тикна в затвора, а после ще се погрижа да му окачат въжето, макар че и това ще му е малко! — Гледаше я с изпитателността на кобра: — Женен ли беше?

Оливия само вирна брадичка.

— Долен нехранимайко! — Беше дал воля на гнева си. — Дори кастрацията ще е прекалено милостиво наказание за него.

— Няма смисъл да обсъждаме…

— Кога се случи? Поне това ще ми кажеш ли? Тук в Лондон ли? Господ да ми е на помощ, ако е някой от арендаторите ми. Кажи ми кой е или всичките ще ги строя пред теб и ще наредя да ги налагат с камшик докато…

— Да не си посмял да направиш подобно нещо! Остави нещата както са, татко. Станалото — станало. Колкото и да кълнеш, викаш или заплашваш, положението няма да се промени. Имаш красив внук, с когото можеш да се гордееш и да си щастлив с обичта му.

Еверет Девъншир изсумтя недоволно и поклати глава. Не за пръв път водеха този спор. Надигна се сковано иззад бюрото и пристъпи към прозореца.

— Дали ако не те бяхме възпитали по-иначе… — прошепна той на тъмнеещите стъкла. — А то — Елизабет и аз постоянно отскачахме до Лондон… Сега ми се струва абсурдно с кой ум те оставяхме в ръцете на изкуфялата стара дойка. После се роди Емили — точно копие на майка си. Толкова крехка, деликатна и изящна като порцелан. Господи, Оливия, колко обичах майка ви.

Оливия хвърли поглед към Емили. По-малката сестра бързо застана до баща си и привидно плахо докосна ръкава на сакото му.

— Напомням ти за мама, нали татко?

Той я изгледа — продължително и мълчаливо — и пак се обърна към Оливия:

— Това не е извинение за безразличието, което майка ти и аз проявихме спрямо теб.

— Но аз съм твоята любимка — нали така, татко? Казвал си ми го хиляди пъти. — Емили продължаваше да си играе с ръкава на баща си.

Скулите на Оливия леко поруменяха. Тя извърна глава — старото познато огорчение отново я обсеби.

— Разбира се, че си му любимка, Емили. — Гласът й беше безизразен. — Кажи й го, татко. Не се притеснявай. Това няма да е първият път, в който го чувам, за последните двадесет и две години.

Посивялото лице на лорд Девъншир остана безмълвно.

Оливия успя да се усмихне сковано и продължи:

— По-добре ни остави, Емили. Искам да поговоря с татко насаме.

— Но…

— Само за минутка, Емили. — Деликатно, но решително я избута навън.

Когато вратата хлопна баща й вече седеше зад бюрото с възвърнало се самообладание. Оливия наля малко бренди и му го предложи.

— Извинявам се заради сестра ти — промълви той.

— Моля те, татко…

— Двамата с теб сме я разглезили.

— Несъмнено. Но тя те обича. Ще бъде смазана, ако дори само за миг й хрумне, че с нещо те е разсърдила или наранила.

Девъншир се облегна назад и се загледа в брендито.

Заговори уморено:

— Възнамерявах да поговорим с теб по въпроса за Уорик, след като обсъдя ситуацията с него.

— Нека се опитам да отгатна. Допускам, като го зная какъв е, че ти е предложил да скочиш в морето заедно с абсурдното си предложение.

Тя затаи дъх в очакване на отговора. Мълчанието на баща й бе повече от красноречиво.

— Ясно. — Тъмна къдрица се бе измъкнала от кока на врата й. Тя разсеяно я прибра. — Е — успя все пак да пророни, — какво точно каза?

— Слабоумен клоун — измърмори той и отпи. — Нахален негодник. Като че ли може да се надява на нещо по-добро. Обясних му, че имаш прекрасен ум…

— Мъжете рядко смятат ума за ценно качество при жените, татко. И още?

— Разбира се, стана дума и за твоето положение. Подходих към въпроса деликатно, като обясних, че предвид произхода си, Майлс не би трябвало да е придирчив.

— И това ли не го убеди? Чудя се защо. Кажи ми, татко, колко му предложи, за да вземе мен и моята „грешка“?

— Уф, каква си! — гръмко възропта бащата. — Мери си приказките!

— Тогава бъди така добър и ми съобщи точно колко струвам.

— Няма никакво значение. Той не прие. Не го интересували парите. Проклето парвеню. Заслужава нещо по-добро. Трябва да е благодарен, и за малкото… — Стреснато осъзна какво всъщност казва. Рязко постави чашата на бюрото. — По дяволите, Оливия! Не ме гледай така. Знаеш какво имах предвид.

Оливия рязко отвори вратата, нареди на Джоана да приготви каретата и забърза към стълбището, откъдето Емили я наблюдаваше напрегнато.

— Излизам — подхвърли й Оливия.

— Къде?

— Да танцувам на масите в хана „Кралските воини“.

Емили я сграбчи за ръката.

— Отиваш при него!

Оливия изтегли ръката си и пое нагоре по стълбите.

— Но ти не можеш да отидеш! — вайкаше се сестра й. — Не трябва! Какво ще му кажеш, Оливия?

— Ще му поднеса смиреното извинение на баща ни, задето е направил за смях себе си, мен и милото дете, което спи горе.

Оливия продължи да се изкачва. Тялото й трепереше и гореше. Стигна до стаята си и затръшна вратата. Едва се дотътри до тоалетката в другия край на помещението. Отпусна се на стола, опря се с лакти на плота, зарови лице в ръце и повече не можа да удържи сълзите си.

— Хайде, хайде — дочу се познатият, успокояващ глас на Бертрайс Фигмор. Оливия се постара да избърше, доколкото можа, лицето си, като наблюдаваше в огледалото как се приближава възрастната дойка. Сребристите коси на милата жена стърчаха във всички посоки. Тя по-скоро се кандилкаше, а не пристъпваше, но усмивката й бе истинска и добронамерена. — Хайде, хайде — повтори тя. — Какво му е на моето момиче? Какво направиха мама и татко, че да разплачат момичето на Бертрайс?

Оливия почисти носа си с кърпичката. Нямаше смисъл да обяснява за пореден път, че майка й е починала преди дванадесет години. Това само още повече ще разстрои и обърка Бертрайс.

— Няма нужда да ми казваш. — Бертрайс сви устни неодобрително. — Онова малко чудовище пак е правило номера, нали? Лошо момиче. Но ти не й обръщай внимание.

— Опасявам се, че този път вината не е на Емили — отвърна Оливия. Леко се извърна на стола и се загледа в обезцветените очи на дойката. Напразно се опитваше да усмири лудешкото тупане на сърцето си. Баща й се бе опитал да я омъжи за Майлс Уорик. И той беше отказал. — Става въпрос за Майлс Кембъл… Уорик. От имението Брейтуейт. Помниш го, нали Бертрайс?

Бертрайс се замисли. Изведнъж лицето й грейна:

— О, да. Навърта се около Емили, нали?

Оливия се изчерви.

— Да не би да продължаваш да тъжиш за него, момичето ми? — Бертрайс се засмя. — Той не е добро момче — със сестра ти са си лика-прилика, ако питаш мен.

Оливия мълчаливо се взря в очите на приятелката си. Накрая тихо напомни:

— Това беше преди пет години. Тогава не се интересуваше от мен и сега — също. Как можа татко да ме унижи така, и то пред Майлс Уорик?

— Ти си такова прекрасно създание, изпълнено с живот и енергия. Всеки мъж с гордост ще те вземе… — Бертрайс извърна Оливия обратно към огледалото и пръстите й чевръсто започнаха да свалят фибите от косите на младата жена. Умело разреса тъмните къдрици и под светлината на лампата те заблестяха като коприна. — Никога не ми е допадала жълтата коса на сестра ти. Прилича на слама, ако питаш мен.

— Майлс казваше на Емили, че косата й е като слънчева светлина.

— Ти приличаш на бащиния си род.

— Чух ги веднъж да си приказват. Все се страхувах да не се омъжи за него. Нямаше да понеса Майлс Кембъл да ми стане зет… Все се надявах един ден да ме забележи и да я забрави…

— Казвах на майка ти миналата седмица, че един ден ще съжаляват, задето я глезят и й угаждат.

— Маркизът на Кланрикард всеки момент ще й направи предложение за женитба — обади се Оливия. Взе четката от Бертрайс и я остави настрана. Събра фибите на спретната купчинка и отново прибра косите си на тила.

Старата дойка се наведе и огледалото отрази кръглото й лице до това на Оливия.

— Защо не ги оставиш разпуснати, момичето ми? Така хубаво падат по раменете ти и те правят съвсем млада.

Вместо това Оливия заби фибата в силно опънатите си коси, от което чак слепоочията я заболяха, и се съсредоточи върху собственото си отражение в огледалото, за да не гледа разочарованието на Бертрайс.

— Донеси ми палтото — нареди тя. — Излизам.

 

 

Косите, лицето и раменете на Майлс бяха заскрежени, когато най-после стигна къщата на брат си. Въобще не усещаше ръцете и краката си. Едва след настойчивото чукане икономът отвори вратата. Ярка светлина и невероятно топъл въздух го обляха през прага, преди Стенли, най-после разпознал посетителя, да му препречи пътя.

— Негова светлост — обяви икономът, — има гости.

В този момент се чу смях. Майлс тръгна към трапезарията. Смаяният възрастен иконом остана зад него. Топлината затрудняваше дишането на Майлс, ушите му пламтяха, от разчорлените му тъмни кичури закапа вода.

При неочакваната му поява неговият природен брат Дамиен Уорик вдигна поглед от далечния край на масата. Всъщност, всички в трапезарията впиха невярващи очи в Майлс.

— Олеле! — провикна се Фредерик Милхауз. — Всички да скрият ценните си вещи.

— Да — обади се и Кларънс Нютън. — Кой твърди, че дяволът някога се спира?

Половин дузина гости избухна във весел смях. Съпругата на Дамиен, Бони, в напреднала бременност, скочи от стола редом до Дамиен, сякаш готова да отиде при Майлс, но мъжът й я стисна силно за китката и я задържа.

— Седни — нареди й той и, макар лицето й да пламна от негодувание, тя се подчини.

Измина известно време, преди в трапезарията да се възцари тишина. Всички въпросително гледаха Майлс, а той не откъсваше поглед от брат си.

— Прекъсваш вечерята ни — отбеляза Дамиен с любезна студенина.

— Моята покана, предполагам, се е загубила по пощата — отвърна Майлс също така вежливо и хладно.

Дамиен се облегна назад:

— Какво искаш, Майлс?

— Да се сбием.

— Залагам на Кембъл! — провикна се Фредерик. Нервен смях огласи трапезарията и пак се възцари тишина.

— Днес ме извикаха в Девънсуик — продължи Майлс, като хвърли бегъл поглед към Бони. В широко отворените й очи видя загриженост.

Дамиен спокойно постави фината ленена салфетка на масата до чинията и отмести стола назад.

— Най-добре да го обсъдим насаме — предложи той.

— Не си прави труда. Просто ми хрумна да намина и лично да ти съобщя да вървиш по дяволите. Сам ще спася Брейтуейт Хол…

— И как възнамеряваш да го постигнеш? Вече прахоса дохода си за три месеца и…

— Няма да се продам на някаква уличница. Дори аз заслужавам нещо по-добро.

— Нима? Откъде ти хрумна подобна идея?

Филип Фитцпатрик скочи от стола в момента, когато Майлс се хвърли към брат си. Русокосият лорд застана между двамата и постави ръце върху раменете на Майлс.

— Господа! Не е нито времето, нито мястото да обсъждате подобен деликатен въпрос.

— Нищо не обсъждаме, Фитцпатрик — възрази Майлс. — Не възнамерявам да се женя за тази жена, Дам, и съм възмутен до дъното на душата си, че се опитваш да манипулираш живота ми.

— За твоя информация — сряза го Дамиен, — нямам нищо общо с тъй наречената от теб манипулация. Миналата седмица лорд Девъншир се допита до мен като глава на семейството и аз само изразих одобрението си.

— И какво, по дяволите, ти дава право да се бъркаш в личния ми живот? Ти не си ми баща, граф Уорик. Ти си ми брат… Извинете, сър — природен брат. По-малкият ми природен брат при това. Нямаш право…

— Ти ще кажеш! — Ритвайки стола назад, Дамиен — безупречен в ушитите по поръчка черно кадифено сако и снежнобяла риза — заобиколи масата. Отстрани Филип Фитцпатрик и застана лице в лице с Майлс. Буйният нрав на рода Уорик блестеше в очите му. — Разполагам с всички права, Кембъл. Независимо от неспособността ти да приемеш голата истина за нашето положение, аз съм глава на семейството. И само за да има мир между нас, търпя толкова дълго некадърността ти. Преди две години ме убеди, че ако ти дам възможност да започнеш отначало, ще постигнеш велики неща и с Брейтуейт Хол, и с мините.

— Брейтуейт и без това щеше да е мой, Дам. Аз съм първородният на Джоузеф…

— По дяволите, Майлс! Няма ли дебелата ти глава най-после да схване, че според действащите в тази страна закони, ти дори не съществуваш?

Тишина изпълни стаята. Този път и на Фреди Милхауз не му хрумна да се обади.

— Що се отнася до мините — Дамиен стана делови, — откакто ти пое управлението, миньорите непрекъснато стачкуват. Дочувам, че заради несигурните условия за работа.

— За подобрения трябват пари. Знаеш го много добре. Вложих и последния си шилинг в проклетите дупки. Та ти да не очакваш от мен чудеса, Дамиен? Правя каквото мога.

— Така ли?

— Да, по дяволите! Писна ми ден и нощ да преговарям с миньорите, на които сякаш им е забавно да превръщат живота ми в ад.

— Не че им е забавно, Майлс. Просто не те харесват. И ти нямат никакво доверие.

— А това, несъмнено, ти доставя огромна радост.

Дамиен поклати глава и още по-меко каза:

— Не. Може и да си изненадан, но въобще не ме радва. Ако искаш вярвай, ако искаш — недей, Майлс, но се надявах да видя искрица от амбицията на рода Уорик у теб. Надявах се да отведа семейството си в Америка, оставяйки Брейтуейт в сигурни ръце. А какво стана — семейното имение и къщата сега са в по-лошо състояние, отколкото когато започна да живееш там. Мислех си, че една женитба — и всичко произтичащо от това — ще ти даде нов шанс.

В този момент до тях се приближи Бони. Погледът й се местеше от единия към другия.

— Моля ви! — обърна се към Дамиен: — Помисли за гостите, съпруже! — После към Майлс, когото дари с топла, но угрижена усмивка: — Ей сега ще наредя Джуъл да сложи стол и за теб…

Той суховато се изсмя.

— Шегуваш се, нали?

Завъртя се на пети и тръгна към вратата.

— Кембъл! — провикна се Дамиен и Майлс спря. — Разбрах, че Джосая Лубински проявява интерес да купи мините на рода Уорик.

— Кажи и на Лубински, и на Девъншир, да вървят по дяволите. Не съм за продан!

Майлс излезе от трапезарията и устремно се отправи към външната врата. Бони се спусна след него, а Дамиен се върна на масата.

— Почакай! — провикна се Бони и го хвана за ръката. Виолетовите й очи излъчваха тревога. — Нямаш право да се сърдиш на Дамиен. Той не е направил нищо да те нарани. Бях с него, когато лорд Девъншир повдигна въпроса за дъщеря си… — Той направи опит да се отскубне, но тя препречи пътя му. — Не си се забъркал отново в някаква каша, нали? Познавам те. Изливаш гнева и яда си върху всеки друг, само не върху този, който го заслужава. Кога най-после ще станеш отговорен за постъпките си?

— Говориш като истинска приятелка, няма що!

— Отново си започнал да играеш комар, нали? По дяволите! Колко си заборчлял този път?

Майлс сви рамене и погледна встрани.

— Десет хиляди.

Бони пребледня.

— Надявах се да спечеля достатъчно, та да вложа и в къщата, и в мините. Затова заложих парите и за трите месеца…

— Господи! Знаеш какво ще стане, ако Дамиен узнае. Ще си върне всичко, Майлс. Всичко. Брейтуейт, мините. — Блъсна го с все сила по рамото. — Идиот! Знаеш ли колко трудно беше да го убедя да ти даде шанс да се докажеш? Знаеш ли?

— Да — отвърна той и погледна в големите й очи. За момент го обзе чувство на вина и съжаление. Пет пари не даваше как гледа светът на него, но на нея държеше. — Съжалявам — пророни той. — Отново те подведох. Провалих се и като делови човек, и като приятел. — Лекичко я отстрани, отвори вратата и се загледа в мразовитата нощ. — Моля те, извини ме пред Дамиен и пред гостите…

— Мога ли да помогна с нещо? — попита загрижено тя.

— Сам забърках тази каша, сам трябва да се измъкна…

Бавеше се на прага, но му беше неловко отново да погледне Бони. От гнева, с който беше препускал през пустошта като луд, нямаше и следа. Бони докосна ръката му.

— Защо не обмислиш предложението на Лубински?

— И да продам единствения си шанс да постигна нещо? Не, Бони. Ще докажа, че съм от рода Уорик. Ще накарам мините да заработят, ако ще това да е последното нещо, което ще сторя на този свят.

— Но Дамиен твърди, че в тях няма оловна руда и за една година.

— Ще рискувам. Нали съм комарджия?

— Потънал в дългове комарджия — уточни тя.

— О, имай ми още малко вяра.

Усмихна се и я погали по бузата, погледът му се спусна към силно изпъкналия й корем, после се насочи отново към дъжда навън.

Най-сетне закопча подгизналата пелерина и потъна в тъмната, студена и дъждовна нощ.