Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (11)

Единадесета глава

Понякога се опасяваш, че не те обичам, колкото би желала? Но скъпа, аз те обичам, обичам, обичам безмерно. И колкото повече те опознавам, толкова повече те обичам.

Джон Кийтс

„Като станах и се облякох, премислих случилото се и се зачудих дали не е било сън. Не можех да повярвам, че всичко е действителност, докато отново не видя мистър Рочестър и не чуя отново думите, с които ме уверява в любов, думите, пълни с обещание“.

Алисън тъжно затвори разръфания екземпляр на „Джейн Еър“ и малко уморено се усмихна на Брайън, заспал в скута на Бертрайс.

— Колко прилича на Майлс — отбеляза тя замислено, обръщайки лице към слънчевите лъчи, пробили през облаците. — Често съм се питала какво ли ще е да видя в нечие детско лице чертите на сина си. Предполагам, ужасно бих глезила внуците си, за да наваксам пропуснатото с Майлс. Но сега ми е ясно, че ще бъда лишена от подобна възможност.

Оливия освободи Бертрайс с едва забележимо кимване на главата и продължи да пие чай, без да откъсва очи от майката на съпруга си. След пристигането й в Брейтуейт, психическото здраве на Алисън се подобри значително. Оливия подозираше, че лекарствата, с които са я тъпкали в „Амершам“ за облекчаване на болките, са помътнявали съзнанието й.

— Представи си, Оливия. След толкова години най-после да се завърна у дома в Брейтуейт! Нямаш представа как ме ощастливихте с Майлс! Винаги съм мечтала един ден имението да принадлежи на сина ми. Сега това е факт и душата ми е спокойна, че го изпратих насам още като дете. Продължава ли да ме ненавижда заради това?

— Не е редно да говоря от името на съпруга си.

— Ти си изключително тактична млада жена. Мрази ме, знам. Ненавижда ме, че съм му дала живот, защото трябва да понася несгодите на незаконороден. Ненавижда ме, защото от любов към баща му пожертвах живота си — и неговия — заради напразната надежда, че един ден Джоузеф ще напусне семейството си и ще се ожени за мен. Мрази ме, защото толкова го обичах, че бях готова да се разделя с него. Кажи ми, Оливия, той щастлив ли е? Преуспя ли? Колко малко познавам собствения си син. Той добър съпруг и любящ баща ли е?

Оливия изгледа Алисън изпитателно:

— Да. Той е превъзходен съпруг и баща.

— А ти обичаш ли го?

— О, много.

— И той теб, нали? Не, не се съмнявам. Дори най-дивото същество може да бъде укротено от добра и толерантна ръка.

 

 

Оливия не очакваше Емили да е толкова подла, че злорадо да отпраши към имението на граф Уорик и уж поднасяйки поздравленията си на графинята по случай раждането на третия им син, да не пропусне да съобщи за появата на Алисън Кембъл. На следващото, утро обаче граф Уорик застана на прага и Оливия разбра, че Емили е постъпила точно така.

Оливия прие Уорик в синята дневна с прилежно кацнали на носа очила и готова за битка. Той едва й бе хвърлил един от прочутите унищожителни погледи, характерни за представителите на рода Уорик, когато тя подхвана:

— Уважавам чувствата ви, Ваша Светлост, но и вие трябва да уважите моите. Нали не очаквате от мен да я изхвърля навън в това отвратително време? Тя няма дом. Няма пари. Болна е. Тя е една умираща старица. Не бива да я вините, че е обичала мъж, който не й е отвърнал със същото. А и освен това… — пое си дъх, преди да продължи: — Брейтуейт е домът на моя съпруг. Като съпруга на Майлс аз съм длъжна да подкрепя решението му да позволи на майка си да остане тук.

— Трогателно! — проговори Уорик. — Направо възхитително! Чудя се само защо продължаваш да го защитаваш. Доколкото разбирам напуснал е къщата преди две седмици и оттогава ни вест ни кост?

— Той е мой съпруг.

Уорик скръсти заплашително ръце.

— Не съм срещал жена — а и мъж, ако трябва да съм честен — която да прави толкова огромна жертва в името на семейството.

— Не смятам, че милостта към една възрастна болна жена е жертва.

— Не говорех за възрастните и болните. Говорех за твоето семейство.

Оливия се намръщи.

— Говорите със загадки, Ваша Светлост.

— Омъжи се за брат ми, за да угодиш на баща си. Чудя се, докъде ли би стигнала, за да защитиш сестра си?

— Какво общо има това с майката на Майлс?

— Това, че очевидно твърдо си решила да защитаваш онези, които обичаш, на всяка цена, без да щадиш името и репутацията си. — Той се поотпусна и огледа наскоро боядисаната стая: — Макар самата мисъл за присъствието на Алисън Кембъл в тази къща да ме изпълва с възмущение, трябва да призная, че не тя е причината да се появя тук. Мадам, дойдох, за да ви уведомя, че ще намерите съпруга си в Гънърсайд.

— Гънърсайд?

— При мините. Станала е злополука…

— О! — възкликна тя ужасена.

Граф Уорик пристъпи напред и я хвана за ръката.

— Доколкото разбрах, Майлс няма вина, но поради растящото недоволство сред хората, са го повикали незабавно.

— Повикали са го? — повтори Оливия озадачено. — Излиза, че знаете къде е бил преди това.

Той се приближи заговорнически.

— Има една съборетина недалеч от Гънърсайд. Майлс ходи там, когато е разтревожен и иска да е сам.

— Знаеш ли къде е това място?

— На няколко километра от Гънърсайд. В тази къща е живяла съпругата ми, преди баща й да почине. Редно беше да те уведомя къде може да е Майлс, още щом разбрах, че е изчезнал, но имах прекалено много грижи около раждането на сина ми, а и не бях съвсем сигурен дали наистина е там… и с кого.

— Говориш за любовница, така ли?

Той сви рамене с безразличие.

— Доколкото знам, Майлс няма любовница. Липсват му средства да я издържа. Но…

— … си преценил, че е най-добре да не рискуваш излишно. Така ли, Ваша Светлост?

— Нещо подобно.

— Казваш всичко това въз основа на личен опит, предполагам?

Очите му срещнаха нейните. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Предлагам да не се ровим в миналото. Съгласна ли сте, госпожо Уорик?

Оливия се извърна.

— Реших, че е редно да знаеш за мините — подхвана графът. — Очевидно неприятностите там са твърде сериозни. Налага се лично да отскоча и да разбера какво става. Известна е неспособността на съпруга ти да се справя тактично при преговори за разрешаване на подобни проблеми.

Оливия кимна. Той вече се канеше да тръгне, когато тя проговори:

— Ще бъда готова след пет минути, Ваша Светлост. Не се опитвайте да ме разубедите. Не се отказвам лесно. Както сам се изразихте, твърдо съм решена да защитавам онези, които обичам… на всяка цена. Освен това, дори да ми откажете, ще тръгна сама.

— Не се и съмнявам.

Възнагради го с бегла усмивка и излезе от стаята.

 

 

Майлс напрягаше очи, за да вижда по-добре в мрака на старата мина. Джак Дилейни стоеше вляво от него, а Хърбърт Уолас — отдясно. Двамата мъже, доста по-ниски от Майлс, бяха целите в кал. Гърдите, ръцете и раменете им приличаха на скалите наоколо и нямаше съмнение, че са също толкова яки. И двамата работеха в мините от деца.

От галерията долиташе грохотът на кирките и измъчени стенания на мъжете, товарещи огромните отломъци в количките. Джак откачи фенера от стената и го вдигна високо. По пода заиграха удължени сенки. Без да откъсва гневен поглед от Майлс, той го побутна:

— След вас, господин Уорик… Сър.

Майлс предпазливо тръгна напред.

— Какво има, господин Уорик? — попита Хърбърт навъсено. — Нали не се страхуваш? Само ’щото двама мъже си намериха гроба тук вчера, не значи, че ще се повтори. Тъй де. Злополука! Както и преди месец! Тогава петима едва не останаха под срутването.

Майлс гледаше към купчините камъни.

— Пръснах достатъчно пари в тези ями миналата година, за да осигуря безопасността им, Дилейни. — Хвърли поглед към управителя, или както го наричаха миньорите — Старши — Боб Макмилан и попита: — Какво стана, Боб?

Едрият мъж се раздвижи и потри брадясалото си лице.

— Не може точно да се определи, докато не покопаем още. Но подовете и подпорите непрекъснато поддават — обясни той.

— Още преди три месеца изрично ти наредих да отстраниш тази опасност. Защо, по дяволите, няма нови подпори?

— Така и не пристигнаха, сър.

— Не са… — Майлс приближи управителя. — Обясни ми по-подробно, Макмилан.

Макмилан се огледа притеснено наоколо и сниши глас:

— Казаха ми, сър, че сте неплатежоспособен.

— Но в този случай се бяхме уговорили…

— Премислили били предложението си, сър.

— Е, чухте ли сега — обади се Джак. — Всичките ви мазни приказки и хубави обещания нищо не ни носят, господин Уорик… Сър.

— Ами напротив — чу се и гласът на Уолас. — Направо ще си умрем от тях.

Джак се обърна и сграбчи Майлс за ревера.

— Умрели и гладни — просъска той. — Вече две години слушаме надутите ти обещания, че ще промениш окаяния ни живот. А какво се получава? Скоро ще измрем всички. Като клетия Били… Най-добрият миньор. Всички го обичаха, а и се ожени само преди две-три години… И него изнесохме на одеяло…

— Ужасно съжалявам за загубата и, разбира се, ще се погрижа за семейството. Но трябва да си наясно, че, за да се изградят наново мините, е нужно време, Дилейни.

— А дотогава още колко мъже ще умрат?

— Какво да направя според теб? — извика Майлс раздразнено. — Да затворя мините ли?

Прах и камъни се засипаха от тавана, а дървеният под изскърца.

Джак се ухили насмешливо.

— Да ти кажа ли какво да направиш, господарю? Продай мините на Лубински!

— Лубински! — изсмя се Майлс остро. — Идиот! Та ако продам мините на Лубински, с Гънърсайд е свършено!

— Така ли? Това пък откъде го измисли?

— Колко време мислиш, че ще издържиш да работиш за човек, който впряга работниците си като животни? При това взема на работа само млади хора! Три четвърти от вас ще останат без работа, преди мастилото върху договорите да е изсъхнало!

— Сърцето ми кърви — иронизира го Уолас. — И ние трябва да повярваме, че на Уорик му пука за нас.

— Така де — съгласи се Джак и пристъпи още по-близо до Майлс. — Жените и децата ни не си дояждат от години!

Майлс погледна към управителя, който стоеше странно безучастен, обърна гръб на Дилейни и Уолас и излезе от мината. Двадесетина миньори с почернели от сажди лица го наобиколиха начаса. От прекалено много работа и недохранване приличаха на скелети.

Прииждаха и жени с деца.

— Убиец! — викаха те и заплашително размахваха юмруци. — Дотегна ни твоята некадърност!

Някой го замери с лайно от овца, полетял камък сцепи дясната му вежда. Изведнъж целият свят потъна в червенина, а тълпата се люшна напред и го притисна да коленичи. Юмруци и ритници се засипаха върху него.

— Спрете! Спрете веднага! — изкрещя познат глас.

В следващия миг гръмна пушка и тълпата се смълча.

Бавно, малко несигурно, Майлс се надигна и се опита да изтрие с ръкав кръвта от очите си. Зад тълпата, в двуколка, стояха две фигури: мъж с пушка в ръка и жена — Господи! — с обшита с лисичи кожи наметка, прибрани на кок коси и очила на носа. Тя насочи камшика за езда към тълпата.

— Хора! — провикна се Оливия. — Приличате на развилнели се хиени!

— Таз пък, по дяволите, коя е? — промърмори някой.

Майлс простена и за миг се зачуди дали да не се остави на милостта на жадната за кръв тълпа.

Дамиен скочи на земята и помогна на Оливия да слезе. С вирната брадичка и вперен напред поглед, тя премина през тълпата, като стрелваше вежди нагоре, ако някой се опитваше да й препречи пътя. Най-после стигна до Майлс.

— Няма ли да ме представиш?

Той й отвърна с ледена усмивка.

— Добре. — Извърна се и високо и ясно обяви:

— Аз съм съпругата на господин Уорик.

Последва тишина. Някой се изкикоти. Някой прошепна:

— Познавам я. Това е дъщерята на лорд Девъншир. В Мидълхам я наричат „желязната опора“.

Тълпата отстъпи назад.

Дамиен също приближи, потупа Майлс по рамото и каза:

— Пак си прибягнал до неустоимия си такт и чар, Кембъл.

Майлс затвори очи и уморено попита:

— Какво, по дяволите, правите тук?

— За теб, разбирам, няма значение, че съпругата ти и аз току-що ти спасихме кожата?

Той предпазливо докосна разделената си устна, пулсиращата брадичка и подуто око.

— Малко се позабавихте, Дам. Това случайно или нарочно беше?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че може би сте ги окуражили.

— Познаваш ме добре. Предпочитам да съм участник, а не наблюдател. Аз лично щях да ти счупя ченето.

Оливия хвърли поглед през рамо.

— Господа, нито е времето, нито е мястото за разправии. — Ти господине, — подхвърли към Майлс — най-добре е да изчезнеш оттук, преди да се сетят, че са по-гневни на теб, отколкото развеселени от моята външност.

Дамиен се ухили.

Майлс го изгледа свирепо.

— Мили хора! — провикна се Оливия достатъчно високо, за да заглуши започващото да се надига негодувание. — Да убиете работодателя си е осъдително. А и каква полза ще имате?

— Ще ми достави огромна наслада — провикна се някакъв мъж.

— О, сигурно… Докато не се окажеш без работа или увиснал на бесилото. Ще продължава ли да ти е сладко отмъщението и след като децата ти умрат от глад?

— Децата ни и без това умират от глад! — провикна се някаква жена.

През тълпата премина одобрителен шепот. Като се обърна към Дамиен, Оливия посочи:

— Май е най-добре да намерим неутрален терен, Ваша Светлост. Опасявам се, че доникъде няма да стигнем, докато не разрешим възникналия проблем.

Неутралният терен се оказа странноприемницата „Белият кон“. След доста спорове затвориха вратите и вътре останаха само Дилейни, Уолас, Макмилан, Дамиен, Майлс и Оливия. Настаниха се от двете страни на дървената маса и мълчаливо изчакаха собственикът да тресне халбите с тъмна бира пред тях. С ръце на кръста той загледа Майлс и Дамиен неодобрително. Дамиен безмълвно показа на ханджията, че ще е най-добре да запази мнението за себе си. Майлс наблюдаваше Оливия, която посегна към бирата и я поднесе към устните си; погледът й се плъзна към него над ръба на халбата.

— Само си губим времето — недоволстваше Джак.

— Не говоря по работа с жени.

— Да бе — не остана по-назад и Хърбърт. — Откога вие от рода Уорик си вземате жена да говори вместо вас?

— Не говоря вместо някого — намеси се тя. — Но очевидно е мнението ви, че съпругът ми е кръгла нула в ръководенето на мините, нали?

— Напълно сте права — съгласи се Джак. — Писна ни от напразни обещания.

— Ясно. Е, граф Уорик и аз надълго обсъдихме положението. Мисля ще се съгласите, че проблемът се корени в липсата на средства и… лошото управление?

Майлс присви очи.

— Затова — продължи Оливия, вече по-предпазливо, — аз съм тук да гарантирам, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да подсигурим миньорите и семействата им.

Хърбърт я погледна косо.

— И как възнамерявате да го направите, мадам?

— Като сключим договори, с които съпругът ми и аз регламентираме правата на всички, които сме наели. Ще има и гаранции за реорганизиране на компанията, премии, подобрения…

— Извинете за момент — намеси се Майлс и стана от стола. Като дари Оливия с хладна усмивка, той нежно взе ръката й и добави: — Искам да поговорим за минутка насаме.

Оливия хвърли поглед към красноречивите изражения на останалите, но без да се съпротивлява тръгна към задната част на странноприемницата. Не й предложи стол. Самият той яхна един и не свали поглед от нея, докато тя не седна, стискайки чантичката си.

— Първо — благодаря за помощта, но защо, по дяволите, се бъркаш в бизнеса с мините?

Тя отвори чантичката, извади кърпичка и му я предложи с думите:

— Главата ти кърви.

Той се направи, че не забелязва кърпичката. Оливия сви рамене и я остави в скута си.

— Мислех, че си се захванала с достатъчно неща в Брейтуейт.

— Предполагам, говориш за майка си? — Той погледна към граф Уорик и попита:

— Той знае ли за Алисън?

Тя кимна.

Майлс затвори за миг очи. По изопнатото му лицето пролича, че не си е доспивал през последните няколко седмици.

— Тези неща тук не са твоя работа — каза той накрая.

— Нима? — Не сваляше очи от него. — Очевидно назряват неприятности и…

— … ти и брат ми решавате, че не съм компетентен, за да се справя. По дяволите! — Удари с длан по масата и Оливия неволно подскочи. — Няма да затворя мините и няма да ги продам на Лубински!

— Граф Уорик спомена, че мините са почти изчерпани.

Майлс килна стола назад и се загледа уморено в старите греди по ниския таван.

— Нищо не разбирам — призна той бавно. — Колкото и пари да хвърлям в тези проклети ями, нищо не постигам. Не може да се каже, че миньорите не работят усърдно, но каквито и усилия да полагам да им осигуря безопасност, злополуките не секват.

— Тогава защо упорстваш? Защо не ги продадеш?

— Противно на това, което смяташ за мен, грижа ме е за тези хора. Ако Лубински пристигне, той ще докара тук своите миньори и добрите жители на Гънърсайд ще останат без работа. Случвало се е и преди.

— Но те предпочитат да се отърват от теб. — Оливия хвърли поглед през рамо. — Ако поговоря с тях…

— Не. — Поизправи се, облегна се с изпоцапаните си ръце на масата и с насмешлива усмивка заяви: — И без това прекалено много се намеси.

— Каква гордост пред провала — отвърна тя, вирна брадичка и се върна при групата.

— Господа — започна тя, мятайки чантичката си на масата, — господин Уорик и аз се споразумяхме, че трябва да се вземат мерки срещу лошото управление на мините. — Майлс се приближи зад нея. Усети топлината му, но успя да се овладее и да продължи: — Господин Макмилан? — Управителят на Уорик се раздвижи на стола, но избегна да я погледне в очите. — Бих желала да видя счетоводните книги и да си поговорим.

Макмилан погледна първо към Майлс, после и към останалите мъже, които наблюдаваха Оливия като непозната буболечка.

— И — заключи тя, — искам да разгледам мините.

Последното изправи всички на крака. Всички, с изключение на граф Уорик, който остана спокоен и с известната насмешлива усмивка на лицето.

— Напълно сте полудели! — извика Джак Дилейни. — Жена не е влизала в мините откакто комисията на лорд Ашли прокара закона, който забранява на жените да работят долу.

— Опасно е — добави Хърбърт Уолас.

— Да не говорим, че е глупаво. — Макмилан поклати глава и кръстоса ръце пред гърдите си. — И ще изцапате хубавата си рокля.

Мъжете се заподхилваха. Оливия намести очилата, изчака да млъкнат и повтори:

— Искам да видя мините.

Те се спогледаха смутено.

— Господин Дилейни — продължи Оливия, — съветвам ви да поговорите и с останалите миньори. Някой ще трябва да ги представлява, когато започнат преговорите. А дотогава господин Уорик ви уведомява, че се преустановява всякаква работа в мините до второ нареждане.

Макмилан не се въздържа:

— Но чакайте малко! Не може да пристигате току-така и да ни затваряте! Тези мъже имат да хранят семейства.

— Напълно съм съгласна. Затова ще е добре всички да побързаме да оправим създалото се положение.

След доста увещания Оливия прие да отложи инспектирането на мините за следващата сутрин. Но прекара остатъка от следобеда, затворена с Боб Макмилан и братята Уорик. Стигна до заключението, че нито харесва, нито вярва на Макмилан.

Когато се стъмни, тя се извини, остави мъжете и се върна в странноприемницата. С облекчение разбра, че съпругът й не се е настанил там. С благодарност се уедини в наетата малка стая с тънки като хартия стени. Целият ден сега й изглеждаше ужасно объркан. Легна, затвори очи и се опита да не трепери. Ставите я боляха от бързото препускане между Брейтуейт й Гънърсайд, а последвалите събития извикаха болките в гърба и раменете. Всъщност тялото й бе опънато през цялото време като тетива на лък заради присъствието на Майлс.

Яд го беше, че се е появила.

Яд го беше, че му помага.

Но какво очакваше? Да заподскача от радост, че тя и брат му са се появили насред грозната крамола и са спасили врата му? Трябваше ли тя и граф Уорик да стоят настрана, докато разгневените миньори убият Майлс?

— Оливия?

Отвори очи и се заслуша в блъсъците на вятъра по стъклата. Сърцето й лудо заби. Отдолу долиташе пиянски смях.

— Оливия? — чу тя отново гласа на Майлс, този път придружен с потропване на вратата.

Колко време бе спала?

Измъкна се от леглото и дъхът й секна от ледения под. Отвори вратата и съзря мрачното лице на Уорик.

— Извинявай — каза той и влезе. — Събудих ли те?

Оливия погледна към вратата.

— Затвори я — нареди той. Тя продължаваше да се колебае и той я погледна леко развеселен. — Хайде, сърце мое, няма нищо нередно двамата да сме насаме.

Майлс присви очи. Оливия бе поразкопчала малко роклята си преди да легне — виждаше се бялата й плът и розовата татуирана пъпка на гърдата. Измъкналите се от фибите кичури, леко разтворените устни и едва забележимо подпухнали очи подсказваха, че е спала.

— Пил ли си? — попита тя малко дрезгаво. — Ако е така, господине, настоявам веднага да си вървиш. Нямам никакво намерение да споря с пиян човек.

— Какво те кара да смяташ, че идвам да спорим?

Тя се намръщи, погледна го подозрително и навлажни устни с върха на езика си.

— Брат ми ме покани да пийнем преди вечеря — знаменателно събитие! Опасявам се, че ще се нахвърли върху мен заради майка ми. Несъмнено ще ми напомни, че Брейтуейт ми е поверен за изпитателен срок и ако до края на следващата година не се покажа добър стопанин, имението се връща в негови ръце. Затова той има всички основания да изиска отстраняването на Алисън Кембъл от къщата. А от мен, като предан син и достойно човешко същество, се очаква да се откажа от мечтата си Брейтуейт и да се настаня някъде до края на дните си в щастливо съжителство с жената, която ме захвърли само с една бележка, когато бях осемгодишен. Но, понеже съм и грижовен съпруг, му казах, че е редно да се допитам до теб, преди да поговорим. А и имаме да наваксваме толкова други неща, нали?

— Така ли? — Тя прочисти гърлото си и плъзна ръка в джоба на роклята, за да извади очилата. С треперещи пръсти ги закрепи на носа си.

Майлс се засмя и поклати глава.

Тръгна към нея и забеляза как очите и се уголемяват зад дебелите стъкла.

— Тази вечер няма да се криеш зад този ужас.

Преди тя да успее да реагира, той ги сграбчи и ги пусна на пода, довършвайки ги с тока на ботуша си.

Оливия ахна.

— Проклет идиот! Какво мислиш, че правиш?

— Това!

Постави ръка на шията й и я облегна на вратата. В синьо-зелените й очи забеляза и уплаха, и предизвикателство. Тя сграбчи китката му с две ръце. За миг забрави гнева си от намесата й в живота и бизнеса му. Желаеше тази влудяваща жена!

— Господине, не ме плашиш. И — добави тя натъртено, — у дома имам още един чифт.

Устните му присмехулно се извиха и той доближи лице до нейното.

— О, не възнамерявам да те нараня, сърце мое. Стените са прекалено тънки. Може да се явят свидетели. Не. Просто дойдох тук да потърся нещо, което загубих днес следобед.

Оливия премигна объркано. Но безпокойството й прерасна в удивление, когато той мушна коляно между краката й и плътно я притисна към вратата. При израза на лицето му неволно трепна и отчаяно се опита да спре ръката, която надигаше роклята й.

— Как… Какво… правиш? — успя да попита тя. Под роклята беше гола. Усещаше бедрото й: топло, гладко и твърдо.

— Нали ти казах? Опасявам се, че днес загубих нещо. Или може би е било, когато приех условията на баща ти относно зестрата? Досети ли се вече какво търся, скъпа моя съпруго? Не още, така ли? Ами да ти кажа. Търся си оная работа, защото днес ме кастрира пред онези мъже. Чудех се, дали не си я скрила тук.

Очите й се впиха в неговите; устните й бяха леко разтворени. Тя успя да прошепне само „О!“, когато ръката му се плъзна по влажната й, чувствителна плът.

Беше очаквал съпротива, тежки думи от острия й език или осъждане за грубостта. Възнамеряваше да я шокира. Да усети и тя поне малко от унижението, което той самият изпита. А Оливия стоеше като замръзнала на място сърна, попаднала под кръстосания обстрел на пушките, и тялото й се разтапяше под дланта му. Но какво толкова? При нейната репутация…

Смръщи вежди, припомняйки си първата им целувка, и отново изпита насладата от досега на устните й. Ако продължаваше да стои тук, споменът щеше да събуди животинското у него и да забрави причините за сегашния си гняв. Ще я хвърли върху леглото, ще се зарови в нея и ще вземе… онова, което му принадлежи по закон.

По дяволите! Колко изкусителна беше!

Пръстите му танцуваха по нея; постепенно лицето й поруменя от възбуда, плътта й стана гореща, а дишането — неравномерно. Очите й се замъглиха, а бедрата й — макар и съвсем лекичко — се притиснаха към него. Харесваше й. Питаше се какво друго й харесва. Дали очаква сексът да е нежен, или пълен с необуздана страст — както той го предпочиташе. Невъздържан. Див. Експлозивен.

Само да беше пийнал малко повечко… Щеше да забрави как го орезили пред целия Гънърсайд.

Но сега бе прекалено ядосан.

Дръпна ръката си и остави роклята да покрие краката й; отстъпи, усмихна й се ведро, с което я прикова към вратата, както беше направило тялото му само преди няколко мига. Цялата видимо трепереше, лицето й бе пребледняло. Колко млада и уязвима изглеждаше в този момент. Само невинността би била така разтърсена и изплашена от сексуалната му агресивност. А нейната поквара накара лицето й да пламне така от разгорещена страст. Не се съмняваше, че докато продължава да се взира в него си мисли за друго време и място, и за друг мъж. Очите й не мигваха, но след няколко мълчаливи минути тя си възвърна спокойствието и го погледна с познатото му предизвикателство. Сякаш казваше: „Смееш ли да ме вземеш? Смееш ли да ме желаеш, независимо какво съм или какво съм била?“

— Приятни сънища, сърце мое — каза той и излезе.