Барбара Маколи
Съпруг за Рейчъл (5)

Пета глава

Дъждът бързо се усили, превърна се в мощен порой, който зареждаше въздуха с електричество и изпълваше дробовете на Рейчъл със свеж, чист аромат. При нормални обстоятелства тя би се зарадвала на такова време — не само защото земята се нуждаеше от дъжд, но и защото винаги бе изпитвала чувство на доволство и вътрешен мир, скрита на сигурно място, докато стихията беснее отвън.

Нарочно протакаше разопаковането. Нормални обстоятелства ли? Ако не чувстваше гърлото си така сухо и стомаха си толкова разстроен, би се засмяла на глас. Думата „нормални“ просто нямаше място в живота й. Не и откакто срещна Корд Кантрел.

Рейчъл погледна през отворения френски прозорец към верандата. Корд стоеше гърбом, със скръстени ръце и гледаше черното тексаско небе. Единствената светлина в стаята струеше от малка нощна лампа. Ако бе сама, щеше да остави стаята тъмна и с часове да гледа бурята.

Дъждът барабанеше по ламаринения навес в двора. Рейчъл зяпна като хипнотизирана, когато повей топъл въздух разроши тъмната коса на Корд, а внезапният блясък на светкавица открои силуета на стройното му тяло. В следващия мит гръм разтресе прозорците.

Колко прекрасен изглеждаше този силен мъж. Не й бе приятно, че точно тя го обвързва с брак, макар и временно. За нея женитбата щеше да реши много от проблемите й, разбира се, но откъде се появи смътното чувство, че се впуска в нещо не по-малко опасно и рисковано?

— Рейчъл. — Тя подскочи, като чу името си. Изпита мимолетното и не твърде приятно чувство, че е прочел мислите й. — Добре ли познаваш Ърл?

Странен въпрос наистина.

Тя извади от куфара си розова блуза — същата, която носеше, когато за пръв път се срещнаха — и я тръсна да оправи гънките.

— Не разбирам какво очакваш, да чуеш мнението ми за него или просто да ти разкажа каквото зная… Както и да е, той е единственият брат на Майкъл, три години по-възрастен. Завърши право в някакъв реномиран колеж на изток. Казвал ми е кой точно, но очевидно не мога да го запомня.

Корд пристъпи зад нея и се подпря на гардероба.

— Двамата бяха ли партньори в бизнеса?

Нямаше откъде да знае колко нелепо звучеше въпросът му. Нито Майкъл, нито Ърл бяха разбирали някога какво значи да споделяш отговорност. И двамата бяха неотстъпчиви и твърдоглави и биха се задушили един друг, преди да отстъпят и милиметър.

— Ърл е твърде агресивен, играч, който обича риска, а Майкъл внимателно обмисляше шансовете да успее, преди да предприеме каквото и да било. Някои го наричаха пресметлив.

— А ти как го наричаше?

— Съпругът ми беше хитър бизнесмен. Наумеше ли си да доведе докрай някоя сделка, никой не можеше да го спре.

— Твоето присъствие в живота му също ли е подобна хитро премислена сделка?

Рейчъл трепна. Лудо влюбена, едва двайсет и две годишна, не бе й минавало през ума, че бракът й би могъл да има нещо общо със сметките. Но сега… сега беше на двайсет и седем и положително не беше лудо влюбена. Твърде късно разбра, че Майкъл я беше избрал поради социалното й положение и заради това, че изглеждаше добре край него.

— Да.

— Глупак!

Рейчъл се извърна, за да скрие чувството на благодарност, надигнало се в гърдите й и си наложи безгрижен тон.

— А пък аз през цялото време си мислех, че това определение подхожда изключително само за мен. — И за да потисне нарастващото смущение, тя се върна към първоначалната тема: — Във всеки случай Ърл живееше „по-бурно“ от нас и рядко се срещахме в обществото. През повечето време пътуваше, с поредната съпруга или секретарка. Едва след смъртта на Майкъл взе да проявява интерес към богатството ми. Както чу, смята, че ранчото е губеща инвестиция, от която би трябвало да се освободя и да вложа парите в нещо солидно.

— Например в химическия завод, за който спомена?

— Точно така. — Рейчъл изведнъж проумя какво е целил с въпроса дали познава добре девера си. — Ако ме питаш дали Ърл е мошеник, отговорът е отрицателен. Няма причини да краде от мен. Двамата с Майкъл наследили купища пари след нещастието с родителите им, загинали при автомобилна катастрофа преди десет години. После Ърл наследи и половината от имуществото на Майкъл. Дивидентите от моята част би трябвало да са жалки трохи в сравнение с доходите му. Човекът просто е скъперник — добави тя.

Когато извърна очи към Корд, забеляза, че погледът му се е спрял на ръката й. Съзерцанието му полека се смеси с веселие. Рейчъл видя, че е хванала чифт черно копринено бельо. Бързо го натъпка в чекмеджето, като се надяваше, че тъмнината в стаята е скрила червенината, избила по бузите й.

— О, защо не влезеш в банята, докато свърша с багажа?

— След минутка. — Той пристъпи към нея.

Беше толкова близо. Само бурята ли бе причина за напрежението, с което бе зареден въздухът? Обхвана я смътно чувство за опасност. Колебаеше се, не смееше да помръдне, за да не се докосне до него и да почувства по кожата му същото електричество, което усещаше по своята. За един дълъг миг се възцари тишина. Когато най-после той се отдръпна, не беше сигурна дали въздишката й беше израз на облекчение или на разочарование.

Изгледа го с учудване как я заобиколи и се тръшна на леглото. Сетне сграбчи бронзовата топка на таблата и я раздруса силно, додето се чу звънко дрънчене.

— Шшшт! — Рейчъл вдигна предупредително пръст. — Ърл е в спалнята за гости, до нашата.

— Тъй ли? — С пресилен замах Корд измъкна единия си ботуш и го тупна на килима с глух звук.

Рейчъл с безпокойство разбра, че този факт му се стори забавен.

— По-добре да не му пречим — каза тя през зъби.

Вторият ботуш тупна на пода.

— Господи, колко е хубаво!

Таблата се тресна в стената, тъй като Корд продължаваше да клати леглото. Рейчъл прехапа устни.

— Корд, спри, моля те — прошепна тя.

Дяволитият му поглед без малко да я разсмее.

— Защо, не ти ли е приятно, мила? — ухили се той насреща й, приканвайки я да го спре.

— Корд — опита тя с висок шепот и отново постави пръст на устните си, — моля те!

— Обичам да се забавлявам, скъпа! — Той сграбчи топката на таблата и предизвика поредния трясък.

Сто и деветдесет сантиметров каубой, който се люлее на леглото като малко момче — комичната картина й подейства заразително. Тя сложи длан на устните си в последно усилие да сподави смеха си, после изрече задъхано:

— Корд, спри!

Сложи ръка на рамото му, за да го спре, но със същия успех можеше да опита да спре дъжда. Притисна раменете му с все сила, ала без никаква полза. Той продължаваше да се люлее, а таблата се блъскаше в стената.

— Миличка, чудесно го правиш! — каза Корд на стената.

В безсилен гняв, Рейчъл простена. Миг по-късно очите й се разшириха, защото схвана как е прозвучал гласът й.

— Е, добре, Кантрел! — Тя грабна най-близкото оръжие, възглавницата, и го замери с нея. Улучи го по главата. Докато се навеждаше за друга възглавница, той я сграбчи за китката и я дръпна върху себе си. Задъхана, Рейчъл се изви, за да се измъкне, а после притисна лицето му с пухкавата топка. Приглушените проклятия на Корд я накараха да се разсмее още по-високо.

Никога не беше играла така преди. Беше опияняващо. Възбуждащо. Последната мисъл я стресна, възвърна хладнокръвието й и тя отпусна ръце.

— Хванах те, каубой. Виждаш ли как…

Рейчъл падна по гръб така внезапно, че не успя да довърши фразата си. Усещаше ръцете си неподвижно притиснати отстрани, а тържествуващата физиономия на Корд бе на сантиметри от лицето й.

— Какво искаше да ми покажеш?

Той видя бликащия в очите й смях. Бузите й горяха, устните й бяха полуотворени, приканващи. И макар да знаеше, че тя все още се бои от него, за пръв път видя усмивката й. Първата вълна от желание го зашемети и погледът му остана за миг втренчен, омаян. Следващата вълна го проряза като огнен нож и възпламени болезнена страст.

Тя беше така крехка под него. Жена, която мъжът иска да защитава, заради която желае да се бие в гърдите и да се прави на глупак. И той бе готов да й предложи всичко това, стига да поиска. Трябваше само да го помоли. Корд видя как очите й потъмняха, знаеше, че не е останала безчувствена към близостта му. Когато наклони глава и целуна мекия склон на гръдта й, тихият й стон почти го обезсили.

— О, Рейчъл, какво правиш с мен? — изпъшка той. Не си спомняше някога да е изпитвал такъв копнеж — остър, почти болезнен. Той плъзна ръце нагоре по нейните в очакване да бъде отблъснат, щом я освободи. Но тя го изненада, обгърна главата му и зарови пръсти в косата. Сякаш пламъци обгърнаха тялото й. Корд плъзна пръсти по зърната й, защитени единствено от тънката памучна материя на блузата. Тя затвори очи и тихо извика от усещането, което се разливаше по тялото й като гореща лава. Изви се към него, влудена от изгарящата я страст.

Чу го да повтаря името й, докато се надигна леко и посегна към ципа на джинсите й. Пръстите му пареха и когато отвори очи, срещна погледа му — див и необуздан. Рейчъл внезапно си припомни, че това не е човек, готов да създаде семейство. Какво й предлагаше той? Една незабравима нощ, може би дори година, а после… Тя не можеше да се отдаде на мъж, който нямаше намерение да остане.

— Корд! — Тя хвана ръката му. — Не можем да го направим.

Той се засмя и притисна устни до слепоочието й.

— Миличка, ако нямаш някой друг предвид, не казвай „ние“. Ако случайно не си забелязала, аз съм напълно способен.

Беше забелязала и още как! Доказателството притискаше в момента бедрото й. Рейчъл се изчерви и стисна ръката му.

— Съжалявам, Корд… нямах намерение така да се самозабравя, но просто… не мога да го направя.

Той вдигна ръката й в своята и завъртя златната халка.

— Ние сме женени, Рейчъл.

— Но не в истинския смисъл на думата. Глупаво е да отричам… Ти силно ме привличаш, но едно кратко изживяване не е това, което търся. Това… Само ще усложни нещата, а пък аз искам да бъдем приятели.

— Приятели? — Той изпъшка и се откъсна от нея.

— За Бога, Рейчъл, след начина, по който току-що ме целуна? — Погледна я с известно злорадство. — Дори два пъти за един ден. Ще ми кажеш ли как ще се избягваме цяла година, щом не сме способни да издържим дори двайсет и четири часа?

Лицето й пламна. Ако беше ядосан, не можеше да го вини. Тя дори беше раздразнена от себе си, че го спря. Тялото й все още тръпнеше от допира с неговото и един поглед щеше да промени мигновено решението й.

— Ами просто ще трябва… да се въздържаме, това е. — Тя стана и оправи с пръсти косата си. — Имаме споразумение и аз държа да го спазваме. Тази нощ ще спя на пода, а утре, като си замине Ърл, можеш да се пренесеш в стаята отсреща.

Корд я проследи как решително се насочи към стария дървен шкаф. Измъкна едно одеяло и започна да го разстила на пода. Колкото и да е невероятно, от една страна, бе доволен, че тя не се поддаде още на първия си порив, но от друга, желанието да я направи истински своя го тласкаше неудържимо към нея. Намръщен, той грабна възглавницата и се отблъсна от леглото.

— Дюшекът е прекалено мек за мен.

— Корд, не трябва…

— Казах вече, по дяволите! — Той хвърли одеялото и възглавницата до отворения френски прозорец.

Рейчъл го погледна за миг с тъга, после тихо се обърна и продължи да разопакова багажа. Косата й, с цвят на пчелен мед, закриваше лицето й, докато се суетеше около куфара, и Корд видя как я отхвърля от очите си с едно махване на изящната си ръка.

Насладата, която бе изпитал, все още го примамваше и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не й се поддаде отново. Най-сетне тя закопча ципа на празния си куфар, взе прозрачно пликче с тоалетни принадлежности и без да го погледне, тръгна към банята.

— Рейчъл. — Тя се поколеба на вратата, но не се обърна. — Никога не съм насилвал жена да легне с мен. Можеш да спиш спокойно тази нощ и всяка друга, докато съм тук. — Погледът й ясно изразяваше облекчение и благодарност. — Има обаче едно нещо, което трябва да ми разрешиш…

— И какво е то?

— От утре аз ще варя кафето. Не вярвам да преживея цяла година с твоето.

С лек смях Рейчъл затвори вратата на банята зад себе си.

Той свали ризата си и започна да събува джинсите. После спря, решил, че тази нощ е по-добре да спи облечен, отколкото да рискува да я уплаши още повече. Легна на пода, нагласи възглавницата, после се отпусна в очакване ромонът на дъжда да успокои все още кипящата му кръв.

 

 

Рейчъл се събуди и лениво се протегна, наслаждавайки се на чувството, че е в собственото си легло след неколкодневно отсъствие. От отворените прозорци нахлуваше студен въздух и тя се сгуши под юргана, зарадвана от ясното слънце.

Ясно слънце ли? Тя скочи рязко. Господи! Колко ли се е успала? Посегна към будилника и изтръпна. Седем часът! От цял час трябваше да е на крак. Когато снощи се заслуша в тежкото дишане на Корд, беше сигурна, че няма да мигне за секунда. Това беше и последната мисъл, която си спомняше.

Хвърли поглед към все още отворения френски прозорец и видя, че одеялото на Корд беше сгънато и отгоре му лежеше възглавницата. Единствената ми утеха, реши тя, след като стана и се облече, е, че Ърл би трябвало да си е заминал и няма да се наложи да говоря с него тази сутрин.

За всеки случай на излизане погледна през прозореца и си отдъхна, като видя, че колата на Ърл я няма. Щеше да му се обади по-късно, за да го притисне да спази уговорката за разговор относно нейното наследство, но засега този проблем не я вълнуваше.

Върза косата си на конска опашка и влезе в кухнята през задната врата. Сепна я миризма на ароматно кафе, а когато видя половин каничка, не можа да сдържи усмивката си. Очевидно Корд Кантрел държеше на думата си.

Тя си наля пълна чаша и се отправи към конюшнята. В далечината, под сянката на дъбовете, видя Паркър, най-младия работник в ранчото, който се занимаваше с един от конете на Корд. Рейчъл му махна за поздрав и в следващия миг до ушите й достигна рев от дизелов двигател. Тя заслони очи с ръка и се загледа далече вдясно зад оградата на обора.

Откъде, за Бога, се бе появил този камион, пълен с говеда?

Вероятно има някаква грешка, каза си тя и забърза нататък. Тъкмо заобикаляше покрай каросерията, когато някой подгони говедата навън. Сам и двамата му синове — Дейв и Клинт — наблюдаваха мълчаливо странното нашествие.

— Сам! — изкрещя тя, за да привлече вниманието на надзирателя, но тропотът на копитата заглуши вика й.

Точно тогава видя Корд, който стоеше пред камиона и разговаряше с шофьора.

— Корд!

Най-сетне я чу и се обърна. Усмихна се, махна й с ръка, после продължи разговора си.

— Какво е това? — Рейчъл посочи говедата с чашата си и кафето се разплиска.

— Крави, миличка. — Той пое папката от шофьора и се подписа.

Рейчъл стисна устни.

— И сама виждам. Питам какво правят тук!

— Поръчах ги преди два дни. — Корд върна папката, взе чашата от ръцете й и отпи голяма глътка.

— Корд… — Тя го дръпна за ръкава. Шофьорът я погледна учудено, после се качи в кабината. — Виж какво… не мога да си позволя да гледам добитък. Мислех, че си разбрал…

— Не ги купуваме, наемаме ги!

Вратите на камиона се затвориха с трясък и помощникът на шофьора се качи при шефа си.

— Как така под наем? Кой дава говеда под наем?

— Няма да ги ядем, скъпа — рече Корд през смях. — Трябват ми за тренировки.

— Тренировки ли?

— Ами да. — Той отпи нова глътка, после закрепи чашата на една бала сено до оградата. — Нали това ми е работата. Тренирам и яздя коне за пазене на стадата добитък. Ти не знаеше ли?

— Не. — Тя погледна кравите — три-четири дузини — и се зачуди как ще плати наема за тях. — Аз мислех, че треньорът на коне си е треньор на коне.

— Успокой се. — Той я хвана за раменете и я придърпа към себе си. — Кравите сами ще си изкарват прехраната. Ние само трябва да си създадем клиентела.

Рейчъл сви рамене.

— Лесно ти е на теб. За това се иска време. Между другото откъде ще взема пари за наема?

Корд стисна челюсти. Не му хареса, че тя, както винаги, говореше само от свое име.

— Собственикът ми е приятел. Той знае колко добър съм като треньор. От нас се иска само да се погрижим стадото да наддава на тегло, преди да дойде следващата партида. А като гледам колко хубави са пасищата тук, гаранцията е налице. — Той сложи ръце на кръста си. — Виж, зная, че трябваше поне да ти спомена, но…

— Дяволски си прав! — троснато го прекъсна Рейчъл.

— И сигурно щях да го направя, ако твоят девер не ни беше изненадал. Съвсем други неща ми се въртяха в главата вчера и нощес.

Споменаването на предната нощ я накара да се изчерви, но тя реши да не му отстъпва. Един дълъг миг те се гледаха безмълвно, докато накрая той въздъхна и пооправи шапката си.

— Рейчъл, конете пазачи носят добри пари. Трябва да ми повярваш. А през декември на състезанието във Форт Уорт, ние двамата ще…

— Форт Уорт?

— Организира се от три години. Специално за коне, пазачи на стада. Миналата година участвах с Монтана, тази година ще пусна Лейди. — Корд погледна към Сам, който го викаше. — После ще ти обясня подробно. Обещах на момчетата да им покажа какво може Монтана. Ако си любопитна, остани и ти.

Той я хвана неподготвена с една бърза целувка по устните, после се отправи към оградата. Рейчъл видя Паркър, който тъкмо слизаше от Монтана и подаде юздите на Корд. Дали е любопитна? Та това в никакъв случай не беше за изпускане!

Говедата май са подплашени, забеляза Рейчъл, като преметна обутия си в ботуш крак през горния прът на оградата и се настани удобно. Корд спря коня с едно леко движение, после го засили и прескочи в ограденото пространство.

Огледа неспокойното стадо, скупчено в най-отдалечения ъгъл, и за момент спря, преди да се отправи напред. Започна бавно да си проправя път между говедата, докато две-три от тях се отделиха от останалите. С някаква команда, която Рейчъл дори не забеляза, Корд накара Монтана да се завърти около най-голямата крава от групата.

Очевидно разтревожена, че е отделена от стадото, кравата се втурна на една страна.

Същото направи и Монтана, като й блокира пътя.

Рейчъл никога не бе виждала подобно нещо. Монтана повтаряше всяко движение на кравата. Беше като танц, като игра на гоненица. Кон и ездач бяха едно цяло, устремени към целта си, с решителен блясък в очите. Корд държеше юздата ниско на конския врат с едната ръка, а с другата се беше хванал за рога на седлото.

Сърцето на Рейчъл трепна, когато кравата се хвърли внезапно и рязко вляво. Конят я последва, за да не я изпусне, после заби предните си копита в земята и смени посоката в момента, в който го направи и кравата. Ездачът и конят пристъпваха плавно, без да нарушават ритъма. Объркана, кравата направо спря, без да знае коя посока да избере. Монтана също замръзна, с напрегнати и готови за реакция мускули.

Корд прави всичко да изглежда толкова лесно, мислеше си Рейчъл, докато го гледаше. Тук му беше силата — владееше коня до съвършенство. Тя едва сега усети, че през цялото време бе следила изпълнението със затаен дъх. Накрая Корд дръпна юздата и се отправи към Рейчъл, ухилен до уши. Пътем прие поздравите и възторжените викове на Сам и момчетата.

— Е, какво ще кажеш?

Възхищението й бе твърде голямо, за да го прикрие.

— Беше чудесно! По-невероятно нещо не съм виждана — каза тя, все още леко задъхана от вълнение.

Усмивката на Корд стана още по-широка, ако това изобщо беше възможно. Той скочи от коня и й протегна ръка.

— Хайде — хвана я за лакътя и я повдигна — твой ред е.

— Какво говориш? — Опита да се отблъсне, когато той я остави до коня.

— Поне трябва да опиташ, Рейчъл. В края на краищата това ранчо е твое и първа трябва да провериш какво се върши в него.

Тя ахна, когато той я грабна през кръста и я метна на седлото. Бързо регулира стремената, така че да са и удобни, без да обръща внимание на протеста й. Сам и синовете му крещяха окуражително от другия край на заграждението.

— Корд, не мога! — Тя измъкна единия си ботуш от стремето. — Ще падна право по гръб.

Той пъхна крака й обратно.

— Нали знаеш да яздиш?

— Знам, разбира се, но…

Корд дръпна коня напред и й подаде юздата.

— Тогава просто се дръж здраво и бягай да подбереш онази кафявата хубавица.

Той цъкна с език и Монтана се понесе напред. Рейчъл сграбчи рога на седлото. С разтуптяно сърце тя си проправи път сред кравите. Молеше се да не стане за смях. Четири крави се оказаха отделени от лявата й страна.

— Дръжте кафявата телица, госпожо Кантрел! — викна й Сам.

Рейчъл инстинктивно притисна дясното си коляно в тялото на коня, Монтана сви наляво, после, при едно докосване на ботуша, се стрелна напред, откъсвайки кафявата крава от останалите в групата. Отчаяна, кравата се спря.

— Ама че момиче! — извика Корд. Сам и останалите я поздравиха.

Тя току-що беше отделила първата си крава.

В момента, когато кравата и конят застанаха един срещу друг, Рейчъл изпита невероятно вълнение. Сега, след като е отделила кравата от стадото, какво трябваше да прави с нея?

Монтана взе решението вместо нея. Щом кравата направи рязко движение встрани, конят наведе глава и светкавично я последва. Усещането беше, като че ли конят се измъкна изпод нея. Рейчъл извика и сграбчи здраво рога на седлото.

— Държиш я, скъпа, не я изпускай! — изрева Корд, Рейчъл чу вика, но не изпускаше от очи кравата.

Опитваше се да предвиди следващото й движение, за да го парира. Беше възхитително! Разпалващо кръвта! Монтана се стрелна под нея, но не бе достатъчно бърза. Кравата ги надхитри и с един дълъг скок се озова обратно в стадото.

Рейчъл се разсмя високо, извърна коня и се запъти към Корд. Той я посрещна с блеснали от възхищение очи.

— И ти ми казваш, че не можеш! — Той поклати глава.

Засмяна, тя скочи от коня.

— Знаел си, че само веднъж да опитам, и няма да те оставя на мира, докато не ме научиш!

— Е, остават ли кравите в ранчото? — шеговито подхвърли той.

— От теб зависи.

— Моля?

— Още не си ми обещал да научиш и мен, треньоре!