Барбара Маколи
Съпруг за Рейчъл (10)

Десета глава

— Какво казахте?

Рейчъл гледаше вцепенена доктор Робъртс, неин домашен лекар през последните две години, откакто живееше в Суитуотър.

— Ти си съвсем здрава.

— Не, не това. Какво казахте току-що? — Сърцето й биеше толкова силно, че трябваше да хване облегалките на креслото.

— А, че си бременна ли? — Докторът свъси вежди — Мислех, че си разбрала още преди три дни, когато получи резултатите.

Как така бременна! Двамата с Корд винаги бяха много внимателни. Освен веднъж. Първия път. Единственият случай, когато не използваха предпазни средства. Но Рейчъл смяташе, че точно този ден е безопасен за нея.

— Искаш да кажеш, че не си знаела? — Доктор Робъртс я погледна учудено.

— Аз… аз си направих изследванията, защото напоследък съм малко замаяна и уморена. Веднъж пропуснах цикъл, но ми се е случвало и преди, когато съм много напрегната.

— Обясни ми причината за нервното си напрежение.

Причината ли? В гърлото й се надигна смях, граничещ с истерия. Корд си бе заминал преди седмица без да каже дума. Паркър се стараеше да тренира конете, доколкото бе по силите му, докато тя и останалите работници се мъчеха да вършат всичко останало. Рейчъл работеше до пълно изтощение, после всяка нощ заспиваше в сълзи.

Но не можеше да го обясни на лекаря.

— Не ми стига работната ръка в ранчото, освен това торнадото разруши покрива на обора и разби камиона ми.

— Чух за това, Рейчъл. Съжалявам.

Тя кимна. В малките градчета всичко се знае. Скоро щяха да научат, че съпругът й я е напуснал. Изведнъж се почувства уморена — от работа и безплодни усилия. И за какво? Без Корд всичко губеше смисъл… Освен бебето.

Тя докосна корема си, възхитена от мисълта за детето.

Сега, след като Корд си бе отишъл, нима не се радваше, че ще й остане частица от него? Та нали в сърцето си знаеше, че след Корд никога няма да има друг.

Всъщност всички признаци на бременността бяха налице, но Рейчъл старателно ги бе пренебрегвала, уплашена да признае дори пред себе си колко отчаяно искаше двамата с Корд да бъдат истинско семейство. Без споразумения, без уговорки, просто двама души, които се обичат и страдат един за друг.

Така и не му беше дала възможност да сподели с нея нищо друго, освен леглото. Той бе искал единствено да й помага, но тя бе обладана от натрапчивата идея да доказва, че може да се оправя сама.

Господи, колко й липсваше. Остра болка сви сърцето й, когато погледна празния стол до себе си. Затвори очи и се отдаде на мъката от раздялата. Две години искаше единствено Съркъл Ти, място, което да нарече свой дом и където да създаде семейство. Сега, без Корд, й беше безразлично къде ще живее.

— Рейчъл? — Доктор Робъртс стоеше до нея, положил кротко ръка върху рамото й. Тя изведнъж усети, че сълзите текат по бузите й. — Съжалявам, ако не си го искала, миличка.

— Не съм го искала ли? — Рейчъл се засмя щастливо и избърса сълзите. — Докторе, нямате представа колко съм щастлива. Искам това бебе повече от всичко на света!

— Добре тогава — каза той бодро, — да поговорим за храненето. Този малък Кантрел трябва да бъде най-здравото бебе в околността.

Тя се засмя, но изведнъж я обхвана паника. Сграбчи ръката на доктора.

— Преди две седмици едва се отървах в бурята, а миналата седмица паднах от кон. Бебето…

— Рейчъл, погледни ме и слушай. Бебетата са много по-здрави, отколкото си мислиш. Всичко е наред, уверявам те. След около седем месеца и половина ще държиш в ръце малкото зверче. Но за да бъде то на сигурно място, гледай поне докато се роди, да избягваш коне и урагани. — Рейчъл си отдъхна, а докторът започна да рови в чекмеджето. — Почакай за минутка. Ще ти дам няколко брошурки.

Тя седна пак, но вече не я свърташе на едно място. Реши, че точно сега няма да мисли за проблемите си, а ще се съсредоточи върху бебето — дрешките, пелените и стотиците други неща, които трябваше да подготви. Нямаше търпение да изненада Джуди. Сам бе отишъл за няколко дни в Далас, така че разпространението на новината щеше да почака. Той веднъж като узнае, усмихна се тя, всички щяха да научат.

Всички, освен Корд.

Тя затвори очи и се опита да потисне надигащата се отново болка. Дори да не я обичаше, имаше право да знае. Ужасяваше я мисълта, че той може да се върне заради детето. Или ще се върне, защото я обича, или по-добре изобщо да не се връща, без значение колко ще страда без него.

Рейчъл въздъхна, пое брошурите и се насили да се усмихне. Дори не знаеше къде е Корд, да не говорим, че нямаше представа как да се свърже с него. Може би така е по-добре. Точно сега й трябваше време, за да премисли как да му каже. Този път решението й засягаше и другиго, освен нея самата.

 

 

Който и да блъскаше по вратата бе дяволски упорит.

Корд се помъчи да отвори едното си око, мръщейки се от болката, която му причиняваше и най-малкото движение. Чувстваше главата си пълна с олово. Той се надигна и простена. Ударите по вратата отекваха в мозъка му като зловещ там-там.

Отвори очи и осъзна, че е спал в креслото. По корем. Коленете му опираха твърдия под, главата му висеше през облегалката. Беше невъзможно да се спи в тази поза. Освен ако не си мъртво пиян. Корд затвори очи и отпусна глава. Ставите му бяха схванати и не можеше да помръдне. Беше невъзможно да се довлече до вратата, камо ли да я отвори.

— Изчезвай! — викна той, но от сухото му гърло излезе само неразбираемо хриптене.

Болезнено бавно той се преобърна и се намръщи, като разбра, че е напълно облечен. Първите няколко нощи, откакто напусна Рейчъл, поне успяваше да си събуе джинсите. Но всяка вечер количеството уиски, необходимо, за да забрави болката и да пропъди спомена за топлото й меко тяло, ставаше все повече.

На метър от краката му се търкаляше полупразна бутилка уиски. Опита се да я достигне, но безуспешно. В този момент вратата се отвори.

— Ей, Корд, буден ли си? Аз съм, Сам! — Надзирателят докосна шапката си.

Сам. Какво прави тук, по дяволите? Корд се помъчи да седне, кракът му се подхлъзна и той разбра, че е бос.

Отпусна глава назад и затвори очи.

Сам седна срещу него на леглото и отвори един хартиен плик.

— Помислих си, че може да не си закусвал.

При мисълта за храна стомахът му заплашително се раздвижи. Корд поклати глава, но се наложи да я задържи с ръце, защото му се стори, че ще се търкулне.

— Какво правиш тук, Сам?

— Гостувам на един приятел. — Той протегна ръка с голяма пластмасова чаша. — Кафе?

Най-сетне смислена приказка! Мърморейки благодарности, Корд пое чашата гъста тъмна течност. Вдигна глава, като трепереше от усилието, и шумно отпи.

— Тежка нощ, а? — рече Сам, спрял поглед на бутилката.

Корд прекара длан през лицето си. Тридневната брада одраска пръстите му.

— Как ме намери?

— Чух, че си се записал за състезанието тук вдругиден. Просто реших да се отбия за едно здрасти.

— Благодаря, Сам, но нямам намерение да се връщам.

Старецът поклати глава, докато вадеше един сандвич от плика.

— Виж, не ти се бъркам. Просто си помислих, че може да ти е приятно да видиш приятел.

Корд протегна ръка и докопа бутилката.

— Ето го и приятелят ми. — Развинти капачката и си наля в кафето.

— Дядо ми обичаше да казва, че ако едно решение създава нови проблеми, то не е истинско решение. — Сам разтвори сандвича, помириса го, сви рамене и отхапа.

Корд видя капката мазнина, която се стичаше по пръста на Сам и почувства, че стомахът му се обръща.

— Дядо ти не е бил женен за Рейчъл.

Надзирателят се разсмя.

— Вярно, че е доста упорита. Уважавам такива.

— Упоритостта и аз я уважавам. — Корд блажено отпи. — Но не и безсмисления инат.

Сам замълча и продължи да дъвче.

— Рейчъл ми каза за вас двамата, как сте се оженили де, за да си запази ранчото.

— Така си и мислех — кимна Корд.

— Вижда ми се глупаво да го направите без никаква полза.

— Не е без полза. На Рейчъл й трябваше съпруг, за да си върне правото на наследство, а дали той живее в ранчото, или не, е без значение.

— Може и да си прав. Но тя все още може да загуби ранчото.

— Не е вярно. — Корд полека се изправи. — Няма да допусна това. Тя може и да не иска помощта ми, но така или иначе, ще я получи. Вече съм платил за покрива, а говорих и с Джо да ми прати сметката, като оправи карбуратора. Ако до една седмица не си намери треньор, ще й пратя човек. — Той отпи голяма глътка кафе. Споменът за чувствата, които се мъчеше да забрави, отново го разгневи.

Сам кимна одобрително.

— Ами Ърл? Ако пак се опита да я притисне?

— Не съм го забравил. — Корд присви очи. — Скоро ще я отърва от него.

Старецът вдигна вежди.

— Ей, момче, да не си намислил някоя глупост?

— Глупост ли? Като че напоследък само глупости върша. Но ако имаш предвид насилие, не. Колкото и да ми се ще, няма да е необходимо.

— Ти май си помислил за всичко. — Сам пусна остатъка от сандвича в плика, извади салфетка и избърса пръстите си. — Освен за едно.

— И какво е то?

— Рейчъл. Тя те обича. Това как ще го уредиш, каубой?

Рейчъл го обича?! Абсурд. Корд поклати глава.

— Две неща обича Рейчъл. Ранчото и проклетата си независимост. — Той грабна бутилката и си наля отново. — Мъжката гордост струва скъпо, Сам. Не мога да се върна.

— Сигурно си прав, синко. Прави каквото си решил. — Старецът събра трохите и се надигна. — Е, аз ще се прибирам. В сряда Джуди готви любимото ми ястие.

Корд изпита непреодолимо желание да тръгне с него. Но не го направи.

— Само едно ми кажи, Корд — обърна се Сам на вратата, — как щеше да постъпиш, ако Рейчъл беше кон?

После се усмихна и тихо затвори вратата след себе си.

Ако Рейчъл беше кон ли? Забавна идея. Тя беше упорита, непредсказуема и своенравна. Някои треньори се хващаха за камшика с такива коне. Не и той. Така се пречупваше духът на животното.

Ако Рейчъл беше кон, никога не би опитал да сломи този възхитителен дух с насилие. Би й говорил, би я галил, убеждавал, печелил доверието й. И никога не би се отказал.

Той седна така рязко, че кафето се разля по джинсите му. Бе използвал думите си като камшик, опитвайки се да наложи волята си.

Искаше да му вярва, да го остави да се грижи за нея, но трябваше да се бори за това, като й даде възможност да избира сама и сама да решава.

Сам бе прав, реши той. Остави кафето и хвърли бутилката уиски в кошчето за боклук. Решение, което създава нов проблем, не е решение.

Прекара длан по небръсната си буза, изправи се от креслото и тръгна към банята. Намръщи се, като видя смачканата си физиономия в огледалото.

И тъй какво бе решението?

 

 

— Време е да ти дойде умът, Рейчъл.

Ърл стоеше срещу нея, скръстил ръце и навирил нос по арогантния си, самоуверен маниер. Тя не каза нищо, просто седна на дивана и се подготви за поучението, което положително следваше. Изглежда, Ърл беше във връзка с Раскин от банката, а новината за заминаването на Корд вече се носеше из града. Това трябва да бе причината за внезапната му поява. Той обаче още не знае за бебето, помисли си Рейчъл с огромно облекчение.

— Знаеш ли — продължи той, — ти не си на себе си от смъртта на Майкъл. Точно затова толкова държах сам да управлявам наследството ти. Опасявах се да не направиш нещо прибързано. Нещо, за което по-късно да съжаляваш.

Рейчъл вече съжаляваше, че седи тук и слуша лекцията му, дори за това, че го бе пуснала да влезе. Щеше й се да го прати по дяволите, но бе толкова уморена, толкова изтощена!

— Имам купувач за ранчото, Рейчъл! — не млъкваше досадникът. — Защо да не го повикам? Можеш да се върнеш в Далас, при приятелите си. В моя комплекс има голям апартамент, който съм готов да ти отстъпя. Помисли си колко по-лек би бил животът ти.

Лек ли? Животът без Корд бе най-трудното нещо, с което се бе сблъскала, откак се помнеше. Единствено мисълта за бебето й даваше сили.

Тя отегчено затвори очи и вяло кимна.

— Повикай го — каза и глътна малко вода, сякаш да изчисти горчивия вкус на тези думи. Какво ми пречи просто да чуя предложението, помисли си мрачно.

Лицето на Ърл цъфна от задоволство. Той погледна златния си часовник.

— Бих могъл да му звънна веднага, но защо преди това не го отпразнуваме?

Рейчъл по-скоро би приела питие, поднесено от гърмяща змия.

— Стомахът ми е малко нервен днес. Ще се въздържа.

Ърл сви рамене и тръгна към барчето.

— Ти винаги си имала нервен стомах, мила. Така и не ми стана ясно защо толкова искаше да си тровиш живота с това пропаднало ранчо.

Рейчъл прехапа устни, за да не изкрещи. Той не разбираше какво значи да обичаш нещо или някого толкова силно, че да си готов на всякаква жертва, за да го запазиш. Бебето бе единствената причина да мисли за продажба. Знаеше, че без Корд напрежението щеше да бъде по-голямо, отколкото би могла да понесе. Не можеше да излага на опасност здравето на детето си, дори заради ранчото.

Пък и какво значение имаше? Без Корд, Съркъл Ти вече не бе дом. Накъдето и да се обърнеше, той й бе пред очите. Всяка нощ го търсеше в леглото, но напразно, макар че дрехите му висяха в гардероба, а самобръсначката му лежеше на обичайното си място на полицата в банята, до нейната четка за зъби.

Сълзи изпълваха очите й, когато докоснеше халката на пръста си. Дори да заличеше и последната следа от него, той си оставаше в сърцето й. Нямаше как да изтрие спомените, нито любовта си.

— Рейчъл. — Тя чу името си и се огледа. Ърл седеше до нея. — Искам да знаеш колко съжалявам, че се омъжи за този човек.

— Корд ли? — Рейчъл свъси вежди — Какво искаш да кажеш?

— Сигурно ти е трудно да приемеш, че те е напуснал. Но като е разбрал, че няма да успее да сложи ръка на парите ти…

Тя бе така шокирана от думите му, че не можа да пророни дума. После гневът й се надигна, бавно и заплашително.

— Виж, миличка — Ърл взе ръката й в своята, — всеки греши. Господ ми е свидетел, аз също. Три съпруги и всяка от тях се опитваше да ми прибере парите. Не се разстройвай. Сега аз съм тук. Ще ти помогна.

— Долу ръцете от жена ми!

Двамата стреснато се извърнаха. Гласът на Корд прозвуча убийствено спокойно. Той стоеше на вратата с джинсово яке в едната ръка и пакет в другата.

— Носят се слухове, че си офейкал, Кантрел — надигна се Ърл.

— Само малоумниците вярват на слухове, Стивънс. — Корд хвърли якето и пакета на креслото. После се обърна към Рейчъл и погледът му се изпълни с нежност. — Добре ли си?

Тя успя само да кимне, онемяла от внезапната му поява. Господи, колко бе хубав! Може би уморен, със зачервени очи, но все така хубав.

— Какво правиш тук? — Корд се обърна към Ърл и лицето му отново се изопна.

— Рейчъл реши да продаде Съркъл Ти.

— Какво? — Корд пристъпи към нея, после стрелна Ърл с убийствен поглед. — Копеле такова! Малко ти беше да я лишиш от наследството й, та сега искаш да й отнемеш и единственото, което има значение за нея.

— Внимавай какво говориш, Кантрел! Или ще те дам под съд за клевета!

Рейчъл ахна, когато ръката на Корд се стрелна сграбчи Ърл за колосаната риза.

— Хайде тогава, да вървим! Нека видим какво ще каже съдията, когато научи, че крадеш парите на Рейчъл и ги прехвърляш в собствената си фалирала компания.

Корд го пусна така внезапно, както го бе хванал и Ърл политна назад. Върху пребледнялото му лице се изписа страх.

Ърл присвоявал парите й? Думите на Корд изплющяха като плесница. Тя скочи с разтуптяно сърце.

— Какво искаш да кажеш, Корд?

Рейчъл видя как гневът му изчезна, когато я погледна.

— Съжалявам, Рейчъл. Не исках да прозвучи така.

Тя се обърна и застана срещу Ърл.

— Вярно ли е? Ти смучеш парите ми, за да поддържаш скапания си бизнес?

— Само временно, Рейчъл. — Той нервно оправи ризата си. — Нещо като заем. Щях да ти го върна…

— През всичките тия месеци се скапвам от работа и се чудя как да платя собствените си сметки, а ти си използвал парите ми за егоистичните си цели?

Рейчъл пристъпи напред със свити юмруци.

— Винаги съм знаела, че си арогантен надут палячо, но никога не съм си представяла, че си и крадец! — Тя се дръпна назад, уплашена, че наистина ще го удари. — Това е невероятно! Майкъл, собственият ти брат, ти поверява моите пари да ги съхраняваш, а ти ми ги задигаш!

— Грешиш — запротестира Ърл — казах ти, щях да ги върна.

— Интересно как? — намеси се Корд. — Федералната комисия по търговия е наложила запор на компанията ти и е замразила активите ти. Единственото, което не могат да пипнат, е малкото, останало от наследството на Рейчъл, и това ранчо. Сигурно си подскочил от радост, когато ти е казала, че е готова да го продаде. Змия като теб би намерила някакъв начин да прибере и тези пари.

Паниката изби по лицето на Ърл.

— Някои от инвестициите ми се провалиха. Щях да компенсирам загубите. Все още мога, Рейчъл, само ми позволи…

— Напусни къщата ми — каза тя твърдо. — Моят адвокат ще се свърже с теб, а дотогава няма да видиш и пукната пара.

— Рейчъл, миличка…

— Изчезвай! — Тя протегна ръка и посочи вратата. — И ако още веднъж ме наречеш миличка, кълна се, ще ти издера очите!

Ърл я изгледа за момент, после хвърли гневен поглед на Корд, преди да тръшне вратата.

Рейчъл стоеше като втрещена. Наследството й… Господи, каква глупачка е била! Обърна се бавно към Корд и попита:

— Откъде знаеш тези неща?

— Отдавна го подозирах, но до вчера не бях сигурен. Мой приятел направи справка за компанията му. Когато ми каза, че активите му са замразени, отидох в банката и поисках да видя как са теглени пари. Така се натъкнах на някаква подозрителна компания, в която Ърл е един от главните акционери. Оттам е прехвърлял сумите в собствената си сметка.

— И ти направи това, без да ме питаш, без дори да го обсъдим?

Корд трепна.

— Успокой се, Рейчъл. Направих го само за да…

— Да ме спасиш, нали? — Тя се изправи и изпъна рамене, гледайки го право в очите. — Изчезваш за цяла седмица, без да кажеш дума, после пристигаш на бял кон като спасител и ми казваш да се успокоя. Мога да ти кажа само две думи, Корд Кантрел!

— Какви? — Той стисна зъби.

— Благодаря ти.

Тонът прозвуча по-меко и Корд видя как ъгълчетата на устните й недоловимо трепнаха, но тъй като очакваше укори, трябваше му известно време, за да осъзнае думите й. „Благодаря ти.“ Значи не му се сърдеше. Той си позволи да поеме дъх.

— На вашите услуги, госпожо.

Господи, как му се искаше да я грабне в прегръдките си. Беше прибрала косата си на френска плитка както първия ден, когато се срещнаха. Очите й блестяха, големи и ясни върху бледата кожа. Изглеждаше толкова прекрасна, толкова женствена в розовата памучна рокля. В нея има някаква промяна, забеляза Корд. Бе станала още по-привлекателна, още по-съблазнителна отпреди… ако изобщо бе възможно. Нямаше понятие каква е причината, но гладният не умува върху храната. Той я поглъщаше с очи и сърце. Търпение, Кантрел. Дал си дума да караш полека.

Той отстъпи, уплашен, че ръцете му сами ще се протегнат към нея. Но уханието й, този аромат на хладна трева, се носеше наоколо и караше гърлото му да пресъхва.

— Как си, Рейчъл?

„Как си, Рейчъл?“ Това ли бе всичко, което успя да й каже след седмица раздяла? Тя видя, че се отдръпна от нея и почувства как надеждата й се разби на хиляди парченца.

— Добре съм, Корд.

— Съжалявам за наследството ти. Свързах се с банката…

— Можеше да ми се обадиш по телефона, Корд Защо дойде?

Той неловко пристъпи.

— Ами, видях Сам вчера.

Нещо прещрака в главата й. Сърцето й се разтуптя. Дали знаеше? Дали Джуди е говорила със Сам и му е казала за бебето? Мисълта, че Корд се е върнал заради детето, а не заради нея, я сграбчи с ледените нокти на страха. Рейчъл обхвана лакти с ръце и успя само да каже:

— О!

По дяволите, тя го затрудняваше. Корд пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Защо се държеше така отчуждено, безразлично? Каквито и недоразумения да имаше помежду им, той все още й беше съпруг и държеше да изяснят някои въпроси, независимо дали на нея й харесва, или не.

— Да — продължи малко по-нервно, отколкото му се искаше. — Сам ми помогна да проумея какъв негодник съм бил. — Пристъпи по-близо, но все още се пазеше да не я докосне, уплашен да не би тя да се отдръпне. — Не мога да те оставя сама, Рейчъл. Особено сега.

 

 

Той знаеше! Очите на Рейчъл се насълзиха. О, Господи, как се надяваше, че се е върнал, защото я обича и не може без нея. Не можеше да възприеме мисълта да обвърже мъж като Корд със семейство и дете, ако той не желае. Почувства, че я изпълва чувство на покруса и дълбоко разочарование. Раменете й потрепериха и тя поклати глава.

— Не — каза тя и видя как чертите на лицето му се изостриха. — Няма нужда да се тревожиш, че съм сама, Корд. Всичко ще бъде наред. Ако продам ранчото, ние с бебето ще бъдем осигурени за дълго време, докато реша какво ще правя.

Корд бе така погълнат от нейното „не“, че останалите й думи се добраха до съзнанието му с минута закъснение.

— Бебе? — задави се той. — Какво бебе?

— Ти… не знаеше ли? — Рейчъл отвори широко очи и застина.

— Какво да знам! — Корд повиши тон. — Откъде да знам? И кога смяташе да отскочиш и да ми съобщиш? — Той гневно пристъпи напред. — Или това е поредната проява на магарешкия ти инат? Навярно пак си решила сама да се справиш?

Как си позволяваше да й държи такъв тон, като че ли той е несправедливо засегнат? Тя скръсти ръце и се изправи възмутена срещу него.

— Едва вчера разбрах и освен това не аз се изнесох преди седмица оттук, Кантрел. Ако се бе постарал да оставиш телефонен номер, може би щях да ти позвъня.

— Кога? — викна Корд. — На шестнайсетия му рожден ден ли? Опитваш се да ме прогониш, Рейчъл, но няма да ти позволя!

— Няма да ми позволиш ли? — Тя заби пръст в гърдите му. — Затова ли се върна? Да ме сплашиш? Да ме тормозиш и да ме командваш?

— Не.

— Тогава може би просто ще си събереш парцалите и ще си хванеш пътя? — Той поклати глава, но Рейчъл продължаваше да беснее. — Да ме пазиш от Ърл и да ме спасяваш от мен самата, затова ли дойде?

— Не.

— Защо тогава, Корд? — извика Рейчъл, с треперещо от страх и надежда сърце. Трябваше да знае истината, колкото и да боли. — Защо?

— Защото те обичам, по дяволите!

Е, не можеше да го нарече романтично, но беше най-прекрасното, най-желаното обяснение, което беше чувала.

Рейчъл избухна в неудържим смях и увисна на врата му. Напрегнатото му тяло постепенно се отпусна. Ръцете му я обгърнаха и я притиснаха буйно.

— Щях да откача без теб тази седмица — зарови Корд лице в косите й.

— И аз! — Господи, колко беше хубаво! Тя обви ръце около врата му, за да не го пусне никога.

— Значи ще имаме бебе — каза той меко. Наше… дете.

— Корд — изпъшка Рейчъл, — не мога да дишам.

— О, извинявай. — Той разхлаби прегръдката си, после я отдалечи от себе си и нежно погали корема й. — Кога?

— О, ще почакаш до март.

— Но как е станало, винаги сме били много внимателни.

— Забравяш първия път. Мислех си, че този ден е безопасен за мен. — Рейчъл докосна бузата му. — Така се радвам, че сгреших!

Корд хвана ръката й и я притисна до устните си.

— Рейчъл, като говорим за грешки, аз съм виновен, че те карах да постъпваш против волята си. Гордостта не ми позволяваше да те оставя сама да решаваш всичко. Сега разбирам колко важно е било за теб, колко нужно ти е било да вземеш тези решения и да намериш собствения си път в живота.

— И аз сбърках, Корд. — Тя го погледна в очите и любовта, която се четеше там, я изпълни с щастие. — Така бях обхваната от амбицията никога повече да не допусна някой мъж да властва над мен, та не виждах разликата между снизходителното покровителство и любовта. Ти винаги се опитваше да ми помагаш, но аз бях толкова сляпа, че не го разбирах досега. — Пръстите й трепетно приеха целувката му. — Съжалявам, че направих нещата толкова трудни за теб. Сега вече знам, че да отстъпиш не означава да се освободиш от отговорността, а да я споделиш.

Той внезапно се засмя и я дръпна към креслото, после взе пакета и й го подаде.

— Отвори го.

Учудена, Рейчъл разкъса хартията. Това, което лежеше вътре, накара сърцето й да затрепти от щастие.

Беше звънец. Ръчен звънец, с какъвто хиляди жени извикваха вечер съпрузите и децата си на вечеря.

Без да обръща внимание на сълзите, тя се сгуши в прегръдката му.

— Обичам те, Корд Кантрел!

Лицето му грейна. Целуна я нежно, после повдигна брадичката й.

— Рейчъл, има нещо, за което смятам да настоявам.

— И какво е то?

Той леко притисна устни до нейните.

— Омъжи се за мен!

Ръцете й го обгърнаха буйно.

— Мислех, че никога няма да го поискаш.