Барбара Паркър
Подозрение за измяна (5)

5.

— Не бих казала, че съм разтревожена.

— Е, аз бих се разтревожила. Трябва да уведомиш полицията. Обещай ми, че ще го направиш.

— Обещавам, мамо. Ако отново се случи, ще се обадя.

Гейл бе дошла в дома на майка си да поседи на терасата, да прочете неделния вестник и да я поглезят.

Силен полъх откъм океана раздвижи капелата на Айрин Конър и тя я притисна към главата си. Ярки кестеняви къдрици обграждаха лицето й, а смешните слънчеви очила с розови рамки и фигурки на фламинго в ъглите бяха подарък, който Карън й бе купила от Кий Уест. Айрин протегна ръка и насочи металния накрайник на маркуча към цветята в сянката на една палма.

— Толкова е горещо — каза тя. — Погледни как е клюмнало горкото растение. Вчера полях градината.

Разцъфналите цветове се полюшнаха от водната струя.

— Тревата ми увяхва — каза Гейл. — Току-що наредихме чимовете, а изглежда кафява. Работниците счупиха няколко пръскачки. Все още не са свършили работата, а дворът е пълен с парчета от керемиди. И смачкаха храста, който ми даде.

— Така ли? Е, ще ти донеса друг. Господи, какъв пек. Как ли ще бъде през останалата част от лятото? — Айрин изпъна маркуча и насочи струята към други цветя, по чиито розови венчелистчета заблестяха капки. Един малък сив гущер се шмугна след филодендроните. — Мисля — сподели тя, — че е някой, когото познаваш. Иначе защо би преправял гласа си? Долови ли някакъв акцент?

— Не бих могла да кажа, само стържещ металически звук. А последния път беше робот. Как ли ще бъде следващия?

— Дано няма следващ — каза Айрин.

През този сезон дните бяха дълги и слънцето пареше до късно следобед. Навън, ако човек се движи бавно по шорти и тънка блуза без ръкави, бе възможно да не плувне в пот, но Гейл усещаше, че по тила й е избила влага. Морският бриз й донесе известно облекчение.

Каза почти на себе си:

— Някой, чийто глас бих познала.

Айрин се наведе да разгледа едно наядено листо.

— Мисля, че трябва да кажеш на Антъни.

— Вчера понечих да заговоря за това, но беше твърде уморен. После забравих, а когато се сетих, той вече беше на път за болницата.

— Горкият мистър Педроса. Толкова ми е мъчно за Дигна. Не е зле да се отбия да видя как е. Нали няма да бъде неудобно?

— Разбира се.

Гейл бе посетила дядото на Антъни предишния следобед и навярно отново щеше да отиде при него днес. Само го бе погледала и бе поседяла с Дигна. Лекарите бяха казали, че Ернесто Педроса се нуждае от изкуствен водач на сърцето. Щеше да бъде поставен под кожата му, сравнително проста процедура. Операцията бе насрочена за вторник. Бе обграден с най-внимателни грижи, но на осемдесет и четири годишна възраст…

— Снощи Антъни спа в дома на баба си, за да я заведе на ранна литургия. Не сме се виждали от петък. Каза, че тази вечер ще намине.

— Защо не вечеряте тук? — предложи Айрин. — Антъни обича ли пресни аспержи? Ще приготвя по една порция. Имам и малко чудесна пушена пуйка, ако нямате нищо против претоплена храна.

— О, мамо, благодаря, но нямаме време. Той дори не може да остане при мен през нощта. Толкова е трудно да живеем разделени. Почти не се виждаме. Ако Дейв не следеше под микроскоп всяка моя постъпка, бих помолила Антъни да се нанесе при нас. Карън ще свикне.

Айрин закачливо се усмихна. Яркото й розово червило бе в тон с очилата.

— Раздялата не е толкова лошо нещо. Помисли колко вълнуваща ще бъде първата ви нощ след това. Помниш ли онази сцена от „Отнесени от вихъра“? Рет Бътлър носи Скарлет О’Хара на ръце по стълбите…

— Принуден е. Тя не му позволява да я докосне и докато се качват нагоре, непрекъснато го удря с юмруци по гърдите и крещи: „Рет, Рет, пусни ме!“ Нашият проблем не е такъв.

Смехът, който отекна в двора, бе твърде гръмогласен за толкова дребничка жена. Айрин бе едва метър и петдесет и пет с жълтите гумени ботуши. Гейл бе чувала да я наричат „малката хубавица“ Айрин Стриклънд Конър. Рядко вземаха мнението й насериозно. На Гейл й се струваше, че майка й е доволна от това отношение, защото можеше да заблуждава и изненадва хората. Притежаваше организаторски талант и след смъртта на съпруга си Едуин, бащата на Гейл, се бе посветила на благотворителна дейност и местни културни прояви.

Айрин рязко дръпна маркуча и размота още малко от макарата, окачена на задната стена. Ситни сребристи капки обсипаха слонските уши, червените джинджифилови растения, саговите палми и млечките. Стръковете трева зашумоляха от силната струя. Една сива котка на райета ги наблюдаваше от каменната пейка под канеленото дърво, отрупано с розови цветове.

Семейството на Гейл се бе нанесло в тази едноетажна къща на север от централната част на Маями преди тридесет години. Изглеждаше същата като тогава, с тухлената фасада и редицата бели колони пред входа. Прозорците с алуминиеви сенници от шестдесетте години никога не бяха сменяни, а подът на характерния за Флорида салон все още бе покрит с лъскава мозайка. В неделя сутрин след църква Айрин сядаше на площадката до басейна, решаваше кръстословица или запалваше цигара и пиеше сок с шампанско. Пред нея се откриваше изглед към крайбрежната стена, малките острови в залива, а в далечината — Маями Бийч. Над водата се носеха пеликани и чайки. Моторниците бръмчаха по крайбрежния канал като рояк пчели. Въздухът бе изпълнен с ухание на жасмин и гардении.

Гейл не живееше тук, откакто бе постъпила в колеж на осемнадесет години, но щом чуеше думата „дом“, винаги си представяше тази обстановка. Карън все още смяташе за свой дом къщата в Южен Маями, а Антъни — внушителната сграда на Малагуеня авеню. Гейл се питаше колко време ще мине, докато и тримата започнат да изпитват подобна привързаност към жилището си на Клематис стрийт.

Айрин свали шапката и си повя с нея като с ветрило.

— Знаеш ли, мисля, че телефонната компания има начин да засича обажданията. Но дори и да откриеш откъде са позвънили, няма да разбереш кой е бил, нали?

— Най-странното е, че този безизразен глас, който дори не е човешки, като че ли не иска нищо. Всеки път бързам да затворя и не успява да каже много. Питам се какво ли още ще изрече, ако изчакам.

— Не му доставяй това удоволствие.

— Почти искам да го изслушам, за да узная защо го прави. Така се чувствам толкова безпомощна. Този човек нахлу в дома ми, изплаши ме до смърт, а не мога да сторя нищо.

— Затваряй, само това можеш да направиш.

Гейл тръгна след майка си по плочките към страничния двор, в който тя отглеждаше орхидеи. Между дърветата проникваха лъчи светлина. Айрин завъртя накрайника на маркуча, за да напръска със ситни капки огромния дендробиум със стъбла, дълги по метър и двадесет. Откакто Гейл се помнеше, това цвете растеше под един дъб и всяка пролет разцъфваха шест бели чашки с лек жълтеникав оттенък.

Бе дошла при майка си, за да поговорят за сватбата, но папките все още стояха в една кутия в хола. Гейл седна на пейката и погали котката, която се обърна на другата страна, очаквайки още ласки.

— Мамо, ела с мен да избера сватбената рокля. Братовчедките на Антъни препоръчват някакъв магазин на „Коръл Гейбълс“. — Днес бе разговаряла с Елена за това. Съжаляваше, че отначало бе отхвърлила предложението и още повече че не бе придружила останалите от семейството до болницата в нощта, когато Педроса бе колабирал. Добави: — Трябва някой да ме придружи, защото иначе ще похарча твърде много.

— Е, не очаквай от мен да те спирам. Трябва да купиш нещо, с което наистина би му взела ума.

Котката потърка нос в ръката на Гейл. Тя леко я почеса по шията и усети как замърка.

Струята бавно се плъзна по редицата дребни орхидеи в глинени саксии, окачени на дървената ограда.

— Скъпа, ще сложиш ли обеците на майка ми? Нали знаеш — нещо старо за талисман. Няма да бъдат взети назаем. Искам да ти ги подаря.

Обеците представляваха спирали от ситни диаманти, инкрустирани в платина. Дядото на Гейл, Джон Стриклънд, бе пътувал с влак до Ню Йорк специално, за да ги купи от „Тифани“ за любимата си. Баща й отказвал да я даде за съпруга на младия мъж с несигурно бъдеще.

Гейл каза:

— От години мечтая за тях! Но не, не мога да ги задържа. Те са твои.

— Никога не ги нося. Твърде изискани са, а и не ми отиват. — Насочи маркуча срещу едрата папрат и попита Гейл кога възнамерява да посети магазина.

— Не във вторник, надявам се. Имам уговорка с цветарката. Но мога да отложа срещата. Само ми кажи кога.

Гейл бе забравила за букета и украсата.

— Колко пари останаха от онези, които ти дадох?

— Не… не съм сигурна.

— Мамо. Моля те, не ми казвай, че плащаш от своите спестявания.

— И какво, ако е така? Цветята са от мен, това е. — Айрин напръска огромния богородичен косъм, който се спускаше от едно дърво, и върху завесата от ситни капки се образува дъга. — Освен онова съседско хлапе, кой мислиш, че би могъл да ти има зъб? Кого си ядосала?

Гейл й бе разказала за случката в беседката и как се бе скарала на Пейтън Кънингам. Сви рамене.

— Може би Дейв, но това не е в стила му.

— Харесвам Дейв Метзгър. Дано се вразуми. Впрочем, как вървят нещата?

— Трябва да почакаме, докато се срещнем с психолога и той изготви доклад. Защо твърдиш, че харесваш Дейв?

Розовите очила на Айрин се обърнаха към нея.

— Не е лош човек. Просто греши. Не мога да променя чувствата си.

— Извинявай — каза Гейл.

Водната арка се придвижи над тревата към бостънската папрат край оградата.

— Притеснена си. Очевидно е. Бледа си и почти не докосна закуската. — Айрин я погледна. — Нали не си бременна?

Гейл се засмя.

— Не.

— Жалко, че с Дейв създадохте само едно дете.

— Мамо…

Ритна един плевел с жълтия си ботуш.

— Вечно ще бъда благодарна, Гейл, че родих две деца. Знаеш, че всичко би могло да се случи на този свят.

Сестрата на Гейл, Рене, бе станала жертва на брутално убийство преди година. Айрин не говореше често за нея, но Гейл знаеше, че болката никога няма да изчезне.

Пристъпи след майка си покрай оградата.

— Шарлийн Маркс смята, че Дейв има някакъв скрит мотив да иска Карън. Възможно ли е?

— Скрит мотив? Според мен е очевидно, че ревнува от Антъни и му завижда. Той е преуспял, богат и привлекателен. Има теб, а Дейв не иска да спечели и Карън. Мъжко съперничество, мисля, че е това. — Айрин извади един камък от пръстта и го хвърли в храстите. — Дейв никога не е бил добър бизнесмен, нали?

— В миналото, но може би късметът му ще проработи.

— Радвам се, че няма да имаш финансови проблеми.

— Няма да се омъжа за Антъни заради парите му.

— Не съм казала това. — Айрин завъртя накрайника, докато струята спря. — Той има чудесни качества. И все пак, ако една жена може да избира, не е зле да помисли и за материалното си положение.

Тръгнаха обратно към къщата. Маркучът се влачеше след тях и от време на време Айрин се обръщаше да го изпъне, щом се закачи за някой камък.

— Относно онези обаждания. Хрумна ми, че може да е някой от клиентите ти. Карала ли си се с някого от тях напоследък?

— Не, не съм сторила нищо, което да предизвика толкова странна реакция. Обикновено, ако клиентът не е доволен от адвоката си, се обръща към Юридическия съвет на Флорида.

— А може би е някой, когото си разобличила в съда. Какво стана с онзи консултант на петролни компании? Как се казваше, Суийт. Може би е той.

— Уендъл. — Гейл направи няколко крачки и каза: — Не, първото обаждане бе преди разглеждането на делото.

— Тогава не ти ли беше ядосан?

Гейл се замисли.

— Мрази ме от месеци, но мисля, че моментът не беше никак подходящ.

— Мислиш, че всички разсъждават логично, преди да действат. Невинаги е така — каза Айрин. — Ръководят се от чувствата си, а не от разума. Хората не обичат адвокатите, а ти си непоклатима.

— Толкова ли съм ужасна? Онзи ме нарече „кучка“. „Време е да умреш, кучко“.

— Не си ужасна! — Айрин хвана ръката й. — Ти си добра и щедра. Но понякога ставаш твърде нападателна.

— Нападателна…

— Трябва да защитаваш клиента си, но човекът от другата страна би те сметнал за безчувствена и агресивна. Въпрос на гледна точка, скъпа. Ако човек поначало мрази адвокатите и някой от тях се опита да му отнеме това, което има… особено ако адвокатът е жена… Е, засягаш мъжката му гордост. — Айрин я погледна над слънчевите очила и се усмихна. — Така да се каже.

— Знаеш ли — попита Гейл, — че представителите на юридическите професии са на първо място по брой на самоубийствата? По-депресирани сме дори от психиатрите и полицаите.

— Е, можеше да ми спестиш тази новина. — Айрин спря чешмата и започна да навива маркуча, който се плъзна по тревата като лъскава зелена змия. — Защо не дойдете на вечеря през седмицата? И тримата.

— Не зная. Трябва да попитам Антъни.

— Ако има нещо, поради което да не се радвам за женитбата ти, ето го. Ще бъдеш толкова заета с новия си съпруг, че вече няма да се виждаме.

— Мамо…

— Колко често виждам Карън сега? Някой ден дори няма да ме познае.

— За бога. Ще го попитам и ако сме свободни, ще дойдем.

— Чудесно. Не забравяй, скъпа, нищо не е по-важно от семейството. Ще приготвя пиле на грил. Антъни обича ли сладкиш с лимон и разбити белтъци?

Гейл се засмя и обгърна раменете на майка си.

— Би се радвал да опита чуждестранна храна.