Барбара Паркър
Подозрение за измяна (16)

16.

Гейл застана под душа и студената вода потече с монотонен шум. Тя притисна с пръсти напрегнатите си мускули и завъртя глава.

Карън беше в стаята си. Бе обещала да я почисти. В хладилника чакаше мариновано пиле, купено от гастронома за седем и петдесет.

Когато се бе прибрала, Гейл бе проверила пощата. Нямаше писма от Бозо. Навярно бе решил, че цветята са достатъчни за един ден.

„Съболезнования за загубата на дъщеря ти…“

— Копеле. Само да знаех кой си.

Гейл издаде слаб вик, опря чело на плочките и се опита да пропъди лошите мисли. Щеше да прекара една приятна вечер. Да погледа телевизия с Карън. „Доусън Крийк“ или някое глуповато шоу. След това да поработи върху делата си два часа и да си легне до Антъни. Или първо в леглото, а после да се заеме с делата.

„Съболезнования…“

— Стига.

Гейл завъртя крановете и водата спря. Тръбите затрептяха в стената. Загърната с кърпа, тя влезе в спалнята си. Сложи сутиен и отвори друго чекмедже с бельо, за да потърси червените сатенени бикини с дантела по края. Антъни й ги бе подарил в кантората си. Бавно ги бе извадил от куфарчето и я бе помолил да ги премери. Беше го сторила.

Тази вечер щяха да хапнат вкусно ястие, да пийнат вино и да погледат телевизия като нормални хора, а после да си легнат. Но преди да се прибере в спалнята си, щеше да прочете приказка на Карън. Да стане рано и да прегледа папките сутринта.

Върна се в банята да изсуши косите си.

След минута й се стори, че чува шум. Бе забелязала, че докато сешоарът работи, често си въобразява, че звъни телефонът. Или звънецът. Или че звучи музика.

Гейл го изключи. Бръмченето затихна. Ослуша се за миг и остави сешоара на тоалетката. Свали късия си халат от закачалката на вратата.

Нямаше грешка. Наистина бяха прозвучали три почуквания по метал. Странен шум, който не й напомняше за нищо. Надникна в стаята на Карън от другата страна на коридора. Нямаше я.

Звукът идваше от долния етаж. Безшумно пристъпи боса по килима и надолу по стълбите. Чу стъргане, а след това мъжки глас, който тананикаше някаква мелодия.

Надникна над парапета. Някой стоеше на прага на килера, където бе климатикът. Вратата изскърца и човекът излезе. Видя лице със старателно оформена черна брада. Чарли Дженкинс. Въздъхна с облекчение.

— Здравейте. Не исках да ви изплаша. Дъщеря ви ме позна и ми отвори.

Гейл каза:

— Забравих, че ще дойдеш. Карън тук ли е?

— Излезе. — Дженкинс посочи с палец към задната врата. Плъзна поглед към краката й, а след това отново към лицето. Усмихна й се. — Перката заяжда, нищо сериозно.

— Добра новина.

Загърната с халата, Гейл се качи да се преоблече. Карън бе излязла, без да поиска разрешение. Стаята й бе сравнително чиста и навярно щеше да отвърне на забележката на майка си, че няма за какво да се тревожи. Може би наистина бе така. Слънчев следобед, тих квартал. Но не можа да се отърси от опасенията си. Бързо облече шорти и блуза с къси ръкави, обу сандалите си и изтича по стълбите.

— Ако видиш дъщеря ми, кажи и да стои вътре.

— Всичко наред ли е?

— Да, сигурна съм.

Отвори задната врата.

— Карън! — Люлката бе празна и в беседката не се долавяше движение. — По дяволите.

Заобиколи къщата и погледна към клоните на фикусовото дърво.

Огледа улицата и в двете посоки. Мина кола, след която Гейл притича през улицата и продължи зад двете каменни колони на отсрещната страна по лекия наклон към къщата на семейство Кънингам, построена в колониален стил с ветропоказател на покрива. Над едната от четирите колони пред входа се вееше американското знаме. Старата пътека с червени плочи бе обградена с ниски чемширови храсти. Гейл повдигна металната хлопка и след минута се показа Пеги Кънингам.

— Виждала ли си Карън?

— Да, в стаята на Линдзи е. — Сините очи на Пеги издадоха учудване. — Господи, какво има?

Гейл почувства тръпка на облекчение.

— Мисля, че трябва да ти кажа.

— Влез.

Къщата беше безупречно чиста и подредена. Мебелите блестяха. Белите дограми се открояваха над лъснатия дъбов паркет и персийските килими. На единия прозорец проблясваше статуетка от червеникаво стъкло. Над камината бяха поставени изящни порцеланови кутийки. Имаше няколко копринени лампиона, а столовете в трапезарията бяха покрити с плетена дантела. Целият интериор изглеждаше малко старинен.

Пеги Кънингам бе облечена с лилава блуза на цветя и обута с бели къси чорапи. Преведе Гейл през кухнята, където от фурната се носеше мирис на печено телешко. Върху облицования с теракота плот изстиваше сладкиш. Приятните ухания събудиха апетита на Гейл. Следваше ги куче със златиста козина, което въртеше опашка и ноктите му тракаха по пода.

Стигнаха до задната веранда, остъклена и прохладна, обзаведена с плетени столове от бяла ракита с пъстри възглавнички.

До масичката, върху която бяха струпани листове и картончета с номера, седеше друга жена.

— Познаваш Ана, нали?

Гейл кимна. Ана Кабрера бе майката на Дженифър. Дъщеря й играеше с другите момичета на горния етаж. Пеги бързо отмести няколко кутии и й обясни, че организират благотворително тържество по случай Четвърти юли за „Гъливер Академи“, училището, което посещаваха децата й. Но я увери, че няма да пречи. Покани я да седне и й донесе студен чай с дъх на мента. От мястото си Гейл виждаше слънчевата градина с малък басейн и решетките, обрасли с бръшлян.

Пеги Кънингам каза на Ана Кабрера, че Гейл е дошла бледа като платно и че навярно й се е случило нещо.

Двете втренчиха погледи в нея.

Тя заговори:

— Всичко започна преди две седмици с едно телефонно обаждане. Пеги, толкова съжалявам. Вече зная, че не е възможно да е бил Пейтън.

Разказа им за боята по колата си и за снимките на Карън, които описа съвсем накратко. Жените зяпнаха от учудване. Ана Кабрера прошепна:

— Защо го прави?

— Не зная.

— Имаш ли представа кой е? — попита Пеги.

— Полицаите казаха да съставя списък на клиентите, които биха могли да ми бъдат сърдити за нещо. Не, че не се разбирам с клиентите си — побърза да добави тя.

— А градинарят? — попита Ана. — Или някой от работниците, които ремонтират къщата ти?

— Нямаме градинар — отвърна Гейл. — Само един човек, който идва да коси тревата, когато пожелае. В момента никой не работи у дома. Освен Чарли Дженкинс. — Обърна се към Ана: — Ти го познаваш. Идвал е и у вас.

Ана се намръщи.

— Не мисля.

— Около тридесетгодишен, чернокос, с брада, малко пълен? Кара стар зелен микробус. Каза да се обърна към теб за препоръка.

— А, да. Отби се преди месец, но не го наех. Не възлагам работа на хора, които просто минават. Излъгал те е. Трябваше да ми се обадиш.

„Ако не странях от съседките си“, помисли си Гейл. Ако не изпитваше неудобство от това, че работниците й изхвърлят смет на улицата и че бе нахокала едно хлапе, което бе видяла да пуши в задния й двор. Предполагаше, че я смятат за немарлива майка, надменна адвокатка и жена, чието скандално поведение с любовника й влияе зле на емоционалното развитие на дъщеря й. Може би наистина мнението им бе такова, а тя бе дошла тук и изливаше душата си пред тези жени, които показваха съчувствие. Или просто бяха любопитни? Гейл долови зад смаяните им изражения скрито злорадство и разбра, че преди да се мръкне, целият квартал ще узнае новината. Хората щяха да се питат: „Коя е тази Гейл Конър, та донесе това на спокойната ни уличка с почтени обитатели?“

Тя се усмихна и каза:

— Е, трябва да тръгвам, за да приготвя вечерята.

Когато стигнаха до стълбите, Пеги повика Линдзи, чието лице се показа над парапета.

— Кажи на Карън, че майка й е тук и е време да си върви у дома.

След минута трите момичета затрополиха надолу по стълбите и три чифта очи впериха погледи в Гейл. Карън каза на приятелките си:

— Чао! До утре.

Момичетата й махнаха.

Пеги излезе заедно с нея. Когато Карън се отдалечи, тя прошепна на Гейл:

— Ще внимаваш, нали? — Гейл я увери, че е предпазлива. Пеги кимна и каза: — Гейл, не искам да го изтълкуваш погрешно, но мисля, че е по-добре Линдзи и Карън да не играят заедно известно време… имам предвид, докато това отмине.

Гейл се поколеба и попита:

— У дома ли? Или… какво?

— И тук — отвърна Пеги. — Съжалявам, но не желая да излагам Линдзи на риск.

— Карън не е заразноболна.

Една сойка заподскача по терасата, после разпери криле и отлетя. Пеги сведе поглед. Поклати глава.

— Съжалявам, Гейл, просто не мога.

Вратата се затвори и месинговата хлопка тихо изтрака.

Гейл погледна дъщеря си. Нямаше желание да й се кара, че се бе измъкнала без позволение.

— Да се прибираме.

Би могла да добави: „Мама току-що те лиши от приятелки в този квартал“.

Докато вървяха по пътеката, Карън каза:

— Ти излъга. Попитах Дженифър и Линдзи дали са чували за някакъв човек, който дебне наоколо. Не са. Измислила си го. Не искаш да излизам, защото се боиш, че ще направя нещо с Пейтън. Така каза Линдзи.

Присви очи и стисна устни, точно като баща си, когато бе ядосан.

— Ще поговорим за това по-късно.

— Червеният ти сутиен прозира през блузата! Това е неприлично.

Забърза напред.

Гейл докосна косите си и усети, че все още са влажни.

— Изтичах от къщи толкова бързо.

— Винаги ме излагаш.

— Не знаех къде си. — Гейл почувства болка в гърлото. — Не те открих у дома.

Облегна се на едната каменна колона.

Карън я изгледа втренчено.

— Какво има? Мамо? Не плачи! — Обви тънките си ръце около талията й и се притисна към нея. — Мамо, не исках да кажа това. Моля те, престани!

— Нищо. — Гейл обхвана лицето на дъщеря си и я целуна по двете бузи. — Обичам те повече от всичко. Не забравяй.

Брадичката на Карън затрепери.

— И аз те обичам, мамо. Кълна се.

Пресякоха улицата прегърнати. Гейл реши тази вечер между вечерята и приказката да й каже за снимките. Щеше да бъде още по-трудно да й обясни защо вече не може да ходи у Линдзи Кънингам.

Зеленият микробус все още бе пред къщата им. Докато минаваха покрай него, Гейл запомни номера, въпреки че й се струваше безсмислено. Надникна вътре през замърсеното странично стъкло. Сандъци с инструменти. Счупен стол. Стара гума. Кутии с боя. Качи се по стъпалата преди Карън и отвори входната врата. В къщата бе хладно като във винарска изба. Чарли Дженкинс седеше на дървен стол в сводестото преддверие с разтворени крака и отпуснати ръце.

— Тъкмо щях да изляза да ви търся. — Той стана. — Свърших.

— Значи беше перката — каза Гейл.

— Да. Кога за последен път е почиствана и смазвана? Обзалагам се, че не знаете. — Тръгна към коридора. — Елате, ще ви покажа.

— Не. После ще видя.

Ръката му все още сочеше към климатика.

— Само за минута.

— Няма нужда. Колко ти дължа?

— Седемдесет и пет долара. В брой.

— Имаш ли нещо против да почакаш навън? Веднага се връщам.

Чарли повдигна вежди.

— Добре.

Тя заключи вратата, изтича горе да вземе пари от чантата си и отново слезе. Отвори достатъчно широко, за да му подаде банкнотите.

— Много благодаря.

Той я изгледа някак странно.

— Ако имате други неприятности, позвънете ми.

— Разбира се. Благодаря.

Щом чу бръмченето на микробуса, Гейл отмести пердето и го проследи с поглед.

Карън бе в кухнята и държеше парче шунка точно над главата на Миси. Котето мяучеше и подскачаше към него.

— О, Карън, не я дразни.

Гейл извади пилешките гърди от хладилника и сложи тавичката във фурната. Нагласи температурата, запали клечка кибрит и я пъхна в отвора на печката, надявайки се да проработи. Газта изсъска.

— Хайде, хайде.

Чу се изпукване и около черната метална тава затрептяха сини пламъци. Гейл затръшна вратата.

— Мамо, може ли да изведа Миси навън? — Карън зарови нос в бялата козина на шията на котето. — Трябва да пишка.

— Сложи я в сандъчето с пясък.

— Но тя обича да ходи в тревата.

— Добре. Стой в задния двор. — Гейл излезе на верандата, за да се увери, че ще я послуша. — Говоря сериозно. — Карън седна на люлката, завъртя се и усука синджирите. Миси подгони гущер. Гейл извика: — Не ходи никъде.

— Няма.

Когато се върна вътре, телефонът настойчиво зазвъня. Бяха сложили идентификационни устройства на всички апарати, дори в кухнята. На екрана се изписа „У. Суийт“, но тя позна номера на къщата на Джейми.

 

 

Джейми бе пияна. Не буйстваше и дори не изглеждаше замаяна. Беше мрачно, самотно пиянство на човек, който би искал да заспи завинаги. Дори й бяха хрумнали начини да го стори, но Боби знаеше как да се обади на 911, а какво щеше да стане, ако пристигнат твърде рано?

— Знаеш ли — каза тя на Гейл, — децата още не са вечеряли.

После избухна в смях.

Седнаха в разхвърляния хол. Трябваше да се надвикват с шума на вентилатора. Джейми бе изключила климатика, за да пести от сметката за електричество.

Гейл каза:

— Извини ме за минута.

Излезе на задната веранда, където Карън наглеждаше трите деца на Суийт. Беше й обяснила накратко, че една клиентка не се чувства добре и иска да поговори с нея. „Би ли помогнала с децата?“ Докато Гейл се преобличаше, дъщеря й бе сложила в раницата си кукли Бийни, книжки за оцветяване и маркери. Бяха пристигнали едва преди петнадесет минути, а Карън вече ръководеше строеж на къща от стари кашони и тиксо. По-голямото момче залепваше, момичето рисуваше прозорец, а малчуганът ту влизаше, ту излизаше през вратата.

— Карън, ще погледнеш ли в кухнята какво има за вечеря? Минава шест часът. Сигурно са гладни.

— Добре. — Стана и каза на Беки: — Докато се върна, нарисувай цветя отстрани. Но не жълти, защото няма да личат.

Гейл бе оставила бележка на масата за Антъни, в която му описваше по-подробно случилото се. Уендъл отново бе посетил съпругата си. Тя заплашваше, че ще се самоубие. Бе добавила послепис: „Извади пилето в шест и половина. Обичам те“.

Пристигна в дома на Суийт, твърдо решена да се обади на полицията въпреки възраженията на Джейми, но за своя изненада не видя синини или кръв. Намери полупразната бутилка „Садърн Камфърт“, от която Джейми бе пила цял следобед.

Когато Гейл се върна в хола, тя седеше на ръба на масичката.

— Джейми, след малко трябва да тръгвам. Би ли помолила съседката да дойде при теб?

— Да. Ще я повикам. Каза, че винаги мога да й се обадя. Толкова съжалявам, че те измъкнах от къщи. Все пак се радвам, че дойде. Наистина.

Бавно прокара пръсти през косите си и ги отмести от лицето си. Яркият им цвят се открояваше на фона на бледожълтата гарнитура.

— Сигурна ли си, че вече си добре?

Джейми се усмихна. Устните й бяха бледи.

— Искаш ли да знаеш какво поиска Уендъл?

— Кажи ми.

— Накара ме… да го направя с него. Твърдеше, че ще ми покаже какво ми липсва — засмя се тя. — Съвсем не беше така хубаво, както в спомените ми.

Гейл едва успя да прошепне:

— О, Джейми! — Хвана ръката й. — Нека се обадя на полицията.

Джейми поклати глава.

— Не съм пострадала.

— Напротив.

Изведнъж закри с длани лицето си.

Гейл попита:

— Къде бяха децата?

— В стаята си. — Отпусна ръце. — Не видяха нищо.

— Обади се на полицията. Моля те.

— Не. Ще каже, че съм го искала.

— Но ти не си.

Джейми повдигна крайчеца на устните си.

— Не съм сигурна. Не зная дали го желаех или не. Странно, нали? Имам предвид, отначало. А после… Исках само да свърши. — Затвори очи. — Искам всичко това да свърши, Гейл. Моля те.

 

 

Хари Ласко притежаваше апартамент на покрива на „Сийкоуст Тауърс“ до Маями Бийч, който щеше да загуби след произнасянето на присъдата. Когато асансьорът се отвори в преддверието му, сградата хвърляше дълга сянка върху пясъка.

Хари току-що се бе върнал от плаж и все още бе с раиран хавлиен халат. Гумените му сандали зашляпаха по мраморния под, когато въведе Гейл и Карън в апартамента си. До стъклената масичка един срещу друг бяха поставени два дивана. Прозорците се отразяваха в огледалната стена отсреща и помещението изглеждаше безкрайно.

Гейл бе позвънила на Хари Ласко от фоайето на сградата, след като бе взела адреса му от Джейми. Но не се бе обадила на Антъни, за да му каже, че възнамерява да намине, преди да се прибере.

Хари надникна в коридора и извика:

— Дороти?

Появи се жена с бяла престилка и обувки на медицинска сестра. Гейл се досети, че е болногледачката на съпругата му Ийди.

— Мисля, че тази млада дама би искала да хапне бисквити, или да пийне сок, каквото пожелае. Може да погледа телевизия в кухнята. Какво ще кажеш, Карън?

Погали я по бузата. Необичайният наклон на веждите му изглеждаше още по-силен, когато се усмихва. Карън благодари, но отвърна, че предпочита да рисува, понеже е донесла маркери и листове.

Гейл отказа предложеното питие и последва Хари през хола. Той отвори една плъзгаща се врата и излязоха на терасата.

— Чудесно момиче — каза Хари. Халатът му бе хлабаво вързан и се подаваха къдравите бели косми по гърдите му и верижката със златна морска звезда.

— Надявам се да нямаш нищо против, че я доведох.

— Не. Обичам децата. Моите внуци са страхотни. Синът ми е идиот, но какво да се прави?

Остави чашата си на малка пластмасова масичка между два стола.

Гейл се облегна на парапета. Морето бе тъмносиньо в далечината, по-бледо към брега и до плажа достигаха ивици пяна, наподобяващи дантели. Вече не бе така горещо и навън се виждаха десетки хора, които от такава височина приличаха на мравки.

— Ще ми липсва тази гледка — каза Хари Ласко.

Тя се обърна. Беше седнал и запалил цигара. Прасците му бяха отслабнали от възрастта, а единият сандал висеше на пръстите на крака му. Вятърът играеше с оределите бели коси на почернялото му теме. Лещите на очилата бяха съвсем леко потъмнели тук, на сянката, и очите му се виждаха през тях.

— Какво искаш, Гейл?

— Това, от което се нуждае Джейми. Каза, че си готов да помогнеш.

— По-точно?

— Документите ти за продажбата на казиното на Ийгъл Бийч.

Без да отмести поглед от нея, Хари изпусна дим и вятърът го разсея.

Гейл каза:

— И двамата с Уендъл сте участвали в продажбата. Той няма да ми покаже своите копия, но ако разполагам с нещо от Ийгъл Бийч, поне ще има за какво да се заловя.

— Говори ли с адвоката ми? — Хари Ласко се засмя и посегна към чашата си. — Глупав въпрос. Ако Куинтана знаеше, нямаше да бъдеш тук.

— Документите няма да бъдат представени в съда — каза Гейл. — Нито пък ще кажа на Уендъл, че съм се добрала до тях. Просто искам да ги видя.

— Този развод трябваше вече да бъде уреден. Господи. Мислех, че ще преговаряш с адвоката на Уендъл и ще постигнете споразумение, изгодно за Джейми.

— Аз също се надявах, но Уендъл се опитва да я измъчи. — Гейл седна срещу него. — Днес загубихме в съда. Съдията ще намали сумата за издръжка на Джейми, ако не успея да докажа, че Уендъл може да си я позволи. Джейми няма да издържи, Хари. Започнала е да пие. Толкова е депресирана, че се боя какво би могла да стори със себе си. Крепи я единствено мисълта за децата. Възможно е да се върне при Уендъл, защото мисли, че няма друг начин да се погрижи за тях, или защото е твърде уморена, за да продължи да се бори.

— Кажи й да забрави Уендъл. Колко пари са й нужни за децата? Мога да й помогна.

— Защо ти? Те са деца на Уендъл. Щом има пари, би трябвало той да ги издържа.

Хари колебливо промърмори и взе чашата си. Не избягваше погледа й, а размишляваше. Гейл се отпусна на стола си й зачака. Най-сетне той каза:

— Гейл, не мога да го направя. Ако тази информация стигне до федералните… Разбираш ли?

Понечи още веднъж да му напомни, че е единственият в състояние да помогне, че трябва… Но кимна.

— Разбирам. — Загледа се в океана през парапета. — Може би е егоистично, но не обичам да губя. Бях толкова ядосана на Уендъл. Днес загубих, а така отчаяно исках да спечеля.

Хари посочи с цигарата си към нея.

— В моя бизнес човек печели, ако успее да излезе от играта с толкова пари, с колкото е влязъл. — Повдигна чашата, но отново я остави. Раздвижи се на стола си. — Нямам документи. Поне не каквито обикновено се подписват при сключване на сделки. Само няколко бележки, едно ръкостискане и банков превод. Освен това имената ни не фигурират никъде, така че дори и да ти дам всичко, което имам, няма да помогне.

Вдъхна дълбоко от цигарата.

Бе започнал да променя решението си. Гейл се боеше да бъде твърде настойчива и заговори тихо:

— Все пак можеш да ми кажеш какво представляват тези бележки. Нали? И… да обясниш как получихте парите и къде отидоха? — Спомни си какво й бе казал Антъни: че Уендъл Суийт и Хари Ласко са купили и продали казиното, използвайки корпорация, регистрирана на Каймановите острови, която в замяна скрила имената им зад поредица сдружения. — И ако има някакви документи за тръстови споразумения, удостоверяващи собственост…

— Какво се опитваш да сториш, скъпа? — Смехът му премина в дълга въздишка. — Бориш се Джейми да получи всичко тук, в Щатите?

— Мисля, че да, ако успея да открия следите и да разбера къде са парите му.

— Господи! — Хари я погледна и въпросително повдигна вежди. — Ще кажем ли на адвоката ми? От теб зависи.

— Трябва да знае — каза Гейл. — Остави на мен.

Хари стана, облегна се на парапета, приглади коси и се загледа в океана.

— Този негодник Уендъл. — Гейл застана до него. — Такива типове трябва да си получават заслуженото. Не би било проблем. Изкушавам се.

— Не прави това, Хари.

Той хвърли угарката.

— В живота си човек рядко среща хора, към които лесно се привързва. Четирима-петима, ако има късмет. Дори след двадесетгодишна раздяла не би престанал да ги чувства близки. За мен това са съпругата ми Ийди, един човек от Вегас, който почина, двама приятели, все още в бизнеса. И Джейми. Веднъж ми каза: „Хари, когато излезеш, ще устроя невиждано тържество“. И ще го направи. Ще удържи на думата си.

Гейл му се усмихна.

— Мисля, че си малко влюбен в нея.

— Стига. Твърде млада е за мен. — Хари опря гръб на парапета и разпери ръце. — Все още смятам, че би било по-лесно да й услужа с пари. Не наведнъж… за да не събудя подозрения… а винаги, когато се нуждае.

— Запази ги за себе си и Ийди.

— Притежавам достатъчно и има кой да се погрижи за нещата ми, докато отсъствам, така че не се безпокой дали ще ги получи.

Гейл се осмели да попита:

— Кой?

Хари сви рамене.

— Човек, на когото имам доверие.

Това означаваше, че вярва на някого достатъчно, за да му повери грижата за вероятно незаконните си авоари някъде далеч от американските власти. Но предпочита да не разкрива името му.

Гейл стъпи на долната част на парапета, наведе се над него и вятърът развя полата и косите й. Облаците, надвиснали над хоризонта на изток, отразяваха оранжево-розовата светлина от запад.

Почувства допира на ръката му до гърба си.

— Наистина ще ми липсва тази гледка — каза той.

 

 

В къщата на Клематис стрийт, Антъни работеше в кабинета на долния етаж. По-рано Гейл бе използвала стаята за склад, но когато се нанесе, той премести кашоните до едната стена, сложи етажерки и бюро и я превърна в малък офис.

Навън се здрачаваше и лампата бе включена. Книжата на бюрото не бяха признания по криминално дело, а финансови документи, навярно свързани с друг проект за дядо му.

Гейл се наведе и го целуна.

— Вечеря ли?

— Не, чаках теб и Карън. — Обърна се към нея. — Добре ли мина спасителната мисия? Как е клиентката ти?

— Не е добре. Ще поговорим за това по-късно. Умирам от глад, а ти?

Карън застана на прага и каза:

— Мамо, забравих да прибера Миси. Повиках я, но не идва.

— Ще дойде. Повикай я още веднъж.

Антъни й се усмихна от бюрото.

— Здравей, Карън. Как мина денят?

— Добре. — Отново погледна Гейл. — А ако се е загубила?

— Не е. Котетата обичат да разузнават. Изнеси нещо за ядене и ще се появи. — Гейл я поведе към вратата. — Защо не сложиш масата? Ще дойдем след малко. — Когато Карън изтича навън — рядко ходеше спокойно — Гейл протегна ръка към Антъни. — Вечерята се сервира.

— След минута. Сега затвори вратата.

Тя се усмихна, затвори и се върна при него. Антъни обгърна талията й и закачливо дръпна колана.

— А твоят ден как мина… освен делото на Суийт?

Гейл долови нещо в тона му, което не можа да назове.

— Не научих нищо ново в полицията. Занесох им списъка. Показаха ми третата снимка на Карън. — Вратовръзката му бе разхлабена и Гейл я развърза. — Тази вечер ще поговоря с нея. Трябва да знае… не всичко, но достатъчно.

— Да. Трябва да знае. Никой не иска да бъде в неведение. — Антъни свали вратовръзката си и я сгъна. — Какво друго ти се случи? Нещо интересно?

Вдигна поглед към лицето й.

— Нищо особено. Защо?

Той остави вратовръзката на бюрото.

— Помолих Хектор Меса да наминава край училището на Карън, за да проверява дали не се навърта някой с фотоапарат. Днес те е видял там с Дейв. Би ли ми казала нещо повече?

Гейл бе така смаяна, че няколко мига не можа да проговори. Най-сетне каза:

— Значи Хектор е търсил някого с апарат. Не вярвам. Да ме следи ли си го изпратил?

— Помолих го от време на време да се отбива до училището на Карън. — Думите му прозвучаха отчетливо като удари на остри камъчета, хвърлени едно след друго. — Хрумна ми, че не е зле да оглежда за някой подозрителен тип и да проверява дали Карън е добре, и през последните три дни Хектор наминава. Днес е видял теб и Дейв и ако нямаш нищо против, бих искал да зная какво сте правили.

— Защо не ме попита, когато влязох? — Страните й горяха. — „Да видим дали Гейл сама ще ми каже. Ако не го стори, значи се чувства виновна. Има какво да крие“.

Отдръпна се от него и той я проследи с поглед. Седеше с гръб към светлината и лицето му бе в сянка.

— И какво каза Хектор? Представям си как е изопачил нещата. Какво каза, Антъни? Бих искала да зная.

Той вдигна длан от бюрото.

— Че ви е видял прегърнати и Дейв те е целунал.

— Жалко, че Хектор няма подслушвателен микрофон. Тогава щеше да чуе как Дейв ми съобщава, че се отказва от делото за попечителство. Беше емоционална реакция и няма за какво да искам прошка.

Гейл го прониза с поглед. Нямаше намерение да му казва останалото. За заема. За молбата на Дейв да му помогне.

Антъни протегна ръце към нея.

— Прости ми. — Притисна глава към скута й. — Disculpa me, cielo.^[1] Едва не се побърках, докато седях тук и чаках.

— Трябва да престанеш да се безпокоиш. — Гейл уви кичур от косите му на пръста си и го погали по слепоочието. Сред тъмнокестенявите му къдрици проблясваха няколко бели косъма. — Обичам само теб.

И двамата чуха писъка и приближаващите се стъпки. Погледнаха към вратата, която се отвори с трясък. Карън се втурна в стаята, издавайки пронизителен вик на ужас.

Гейл я хвана и залитна назад.

— Не, мамо, не! Мамо, мамо, мамо… — Карън се мяташе в ръцете й и подскачаше. — Мамооо…

Краката й затрепериха и тя се строполи на пода, повличайки майка си.

— Карън! Карън! Господи!

Антъни коленичи до нея, повдигна я и бързо прокара ръце по тялото й.

— Наранила ли се е? Не виждам нищо.

— Карън! Какво се е случило? Скъпа, моля те, кажи ми!

— Мммиси е убита! Мъртва е.

— Мъртва?

Гейл погледна Антъни.

— Къде е?

Тя отново изпищя и задъхано изхлипа.

Гейл отмести залепналите от пот кичури от лицето й.

— Карън, кажи ни какво стана. Може би така ти се е сторило. Има ли някого вън? Видя ли някого?

— Не.

Карън си пое дъх и отвори подутите си зачервени очи.

Антъни погледна Гейл и стана.

Тя обви ръка около раменете на дъщеря си и го последва по коридора. Вратата на кухнята бе отворена и фенерчето лежеше на пода, където го бе изпуснала Карън. Беше излязла да търси котето.

Той вдигна фенерчето и щракна ключа за лампата. Светлината огря терасата, стигна до металния парапет на стълбите, но градината остана тъмна. Конструкцията на люлката едва се виждаше.

Притискайки Карън, Гейл застана до остъклената врата и проследи бялата риза на Антъни, докато пристъпваше бързо към силуета на люлката. Открехна вратата.

— Тихо, Карън. Няма да излизаме.

Бе престанала да плаче. Стоеше с ръце, обвити около талията на майка си, и притискаше чело към рамото й.

Антъни следваше светлия кръг по плочките на пътеката и когато тя свърши, продължи по тревата. Лъчът се плъзна няколко метра пред него и достигна до конструкцията. Обходи площадката под трите седалки, но не попадна на нищо и се изкачи по железните стълбове, придвижи се по напречната греда и бързо се върна обратно.

Между двете люлки върху гредата бе преметнато въже. Светлият кръг се спусна по него и спря. Лъчът освети ръката на Антъни, която завъртя въжето и това, което висеше на него. Той дръпна ръката си и за миг се мярна бяло петно, после черно и отново бяло… Светлината обходи двора и пое обратно по тревата да освети пътя на Антъни към къщата.

За няколко секунди пред погледа на Гейл се бе разкрила гледката, изплашила Карън. Безжизненото тяло на малкото коте, вързано за задните крака, и ужасяващият къс розова плът. Главата му бе отрязана. Дръпна Карън от вратата.

Когато Антъни се върна, лицето му издаваше отвращение. Шумно въздъхна и щом се опомни, се приближи към Карън. Клекна до нея.

— Карън. Слушай. Миси е мъртва. Не зная кой го е направил и защо. Навярно е много болен човек. Страхливец или някой, на когото просто му е забавно да върши подобни неща. Има такива хора, но той няма да те нарани. Нито теб, нито майка ти. И ти обещавам, че никога вече няма да стъпи тук. Не се тревожи. Разбра ли? Карън?

Тя отвори очи.

— Да.

Целуна я, докато по лицето й продължаваха да се стичат сълзи.

Антъни се изправи и тихо каза на Гейл:

— Заведи я горе. Ще се обадя на полицията. Ако не възразяваш, ще повикам семейния ни лекар да се погрижи за нея.

Гейл кимна.

— Благодаря.

Щом се качиха горе, настани Карън на голямото легло в спалнята, легна до нея и милвайки лицето й, тихо заговори. Увери я, че всичко ще бъде наред, макар да знаеше, че положението би могло да стане още по-тежко.