Джефри Дивър
Обект №522 (7)

7.

Телефонът иззвъня и това подразни Линкълн Райм. Мислеше за техния господин Хикс и начина, по който би могъл да подхвърли уликите, и не искаше нищо да го разсейва.

Бързо обаче се върна към действителността — номерът започваше с 44, телефонният код на Великобритания.

— Команда. Вдигни телефона!

Щрак.

— Да, инспектор Лонгхърст?

Не използваше малки имена. Общуването със „Скотланд Ярд“ изискваше известна официалност.

— Здравейте, детектив Райм. Тук има раздвижване.

— Кажете.

— Дани Крюгер е говорил с един от бившите си клиенти. Изглежда, че Ричард Логан е тръгнал от Лондон, за да вземе нещо от Манчестър. Не знаем какво, но е известно, че в Манчестър действат доста търговци на незаконно оръжие.

— Имате ли представа къде точно се намира?

— Дани все още се опитва да разбере. Хубаво би било, ако успеем да го хванем там, вместо да чакаме да се върне в Лондон.

— Надявам се, че Дани действа дискретно.

Райм си спомни видеовръзката с едрия, загорял от слънцето, гръмогласен южноафриканец със заплашително стърчащ корем и голям златен пръстен на кутрето. Беше работил по едно разследване, свързано със събитията в Дарфур, и с Крюгер поговориха за трагичното положение в страната.

— О, той знае какво прави. Когато се наложи, е много дискретен. Иначе е настървен като ловна хрътка, когато ситуацията го изисква. Ако има начин, ще се добере до информация. Работим с колегите в Манчестър и вече подготвяме ударен отряд. Ще ви се обадя пак, когато научим нещо ново.

Райм благодари и затвориха.

— Ще го хванем, Райм — увери го Сакс, като че ли се опитваше да убеди не само него, а и себе си.

Тя също искаше да хванат Логан, тъй като едва не беше загинала при един от ударите му.

Телефонът й иззвъня и тя вдигна. Послуша няколко секунди, после каза, че ще бъде на мястото след десет минути.

— Документите по разследванията, които спомена Кремаклията, са готови. Ще отида да ги взема… А, Пам може да намине.

— Какво прави тя?

— Учи с един приятел в Манхатън. Гадже.

— Добре. Кой е той?

— Някакво момче от училището. Нямам търпение да го видя. Само за него говори. Тя заслужава да има добър човек до себе си. Не желая обаче да прибързва. Ще съм по-спокойна, ако го видя и го оценя лично.

Райм кимна, но умът му витаеше другаде. Гледаше бялото табло с информацията за убийството на Алис Сандърсън. Отново активира телефона.

— Ало? — чу се мъжки глас. Като фон звучеше валсова музика. Силна.

— Мел, ти ли си?

— Линкълн?

— Какъв е този проклет шум? Къде си?

— На Шампионата по спортни танци в Нова Англия — отговори Мел Купър.

Райм въздъхна. Миене на чинии, театрални матинета, спортни танци. Ненавиждаше неделите.

— Слушай, трябваш ми. За едно разследване. Изключително е.

— За теб всички разследвания са изключителни, Линкълн.

— Това е по-изключително от другите, ако ми позволиш тази статистическа грешка. Можеш ли да дойдеш? Спомена Нова Англия. Не ми казвай, че си в Бостън или в Мейн.

— В Ню Йорк съм. И вече съм свободен — с Грета току-що ни елиминираха. Рози Талбот и Браян Маршал ще спечелят. Скандално — изрече Купър с известно възмущение. — Кога ме искаш?

— Веднага.

Купър се изсмя.

— Колко дълго ще ти трябвам?

— За известно време.

— Примерно до шест часа довечера? Или до сряда?

— По-добре се обади на шефа си и му кажи, че са ти възложили нова задача. Надявам се да не се проточи след сряда.

— Ще трябва да му кажа име. Кой води разследването? Лон ли?

— Нека да се изразя така: Бъди уклончив.

— Ех, Линкълн, не си забравил едно от основните правила в полицията, нали? Неяснотите не отварят врати. Конкретността отваря.

— Добре, добре. Всъщност няма водещ детектив.

— На своя глава ли действаш?

— Не съвсем. Амелия е с мен, също и Рон.

— Само това ли?

— И ти.

— Ясно. Кой е заподозреният?

— Заподозрените вече са в затвора. Двама са осъдени, един чака присъда.

— Значи се съмняваш, че сме хванали истинските престъпници.

— Нещо такова.

Мел Купър беше детектив в отдела по криминология на Нюйоркското полицейско управление, беше специалист в лабораторните изследвания и един от най-образованите — а също и най-обиграните — полицейски служители.

— Аха. Значи искаш да ти помогна да разбереш какво са сбъркали шефовете ми, та да арестуват невинни хора, и да ги убедиш да открият три нови разследвания срещу истинските извършители, които, между другото, няма да останат очаровани, когато узнаят, че все пак няма да им се размине. Не ти ли се струва загубена кауза, а, Линкълн?

— Предай извиненията ми на приятелката си, Мел. И тръгвай насам.

* * *

Сакс отиваше към червения си шевролет „Камаро“, когато чу:

— Амелия!

Обърна се и видя хубаво момиче с дълга кестенява коса с червени кичури и няколко подбрани с вкус обици на ушите. Крепеше две брезентови раници. Лицето й, осеяно с лунички, сияеше от радост.

— Тръгваш ли?

— Имаме важно разследване — отговори Сакс. — Отивам в центъра. Искаш ли да те закарам?

— Ами, да. Ще взема влака от кметството.

Пам се качи в колата.

— Как е учението?

— Знаеш вече.

— Къде е приятелят ти? — поинтересува се Амелия и се огледа.

За малко го изпусна.

Стюарт Евърет учеше в манхатънската гимназия, където ходеше и Пам. Излизаха от няколко месеца. Бяха се запознали в класната стая и веднага бяха установили, че вкусовете им за музика и книги съвпадат. И двамата бяха в кръжока по поезия на училището, което успокои Сакс, че момчето не е нехранимайко или хулиган.

Пам хвърли едната от раниците, пълна с учебници, на задната седалка и отвори другата. Отвътре се показа главата на рунтаво кученце.

— Здравей, Джаксън. — Сакс го погали.

Дребната болонка захапа бисквитата с форма на кокал, която полицайката извади от една поставка за чашки, чието единствено предназначение бе за съхраняване на различни кучешки лакомства (стилът на шофиране на Сакс изключваше държането на каквито и да било отворени съдове с течности в колата).

— Стюарт не можа ли да те изпрати дотук? Що за обноски са това?

— Имаше футболен мач. Много си пада по спортовете. Всички ли момчета са такива?

Сакс се изсмя, докато излизаше на платното:

— Почти.

Въпросът прозвуча малко странно от момиче на тази възраст, което би трябвало да знае всичко за момчетата и спортовете. Пам Уилоуби обаче не беше като повечето момичета. Бе загубила баща си още като дете — в умиротворителна мисия на ООН — а психически нестабилната й майка се беше забъркала с десни политически и религиозни групировки, все по-често прибягващи до насилие. Сега излежаваше доживотна присъда за убийство (беше участвала в бомбен атентат срещу сградата на ООН преди няколко години, при който бяха загинали шестима души). Амелия Сакс и Пам се познаваха оттогава, когато полицайката бе спасила момичето от отвличане. Скоро след това Пам пак беше изчезнала, но по чиста случайност Сакс отново я спаси.

Освободена от агресивната си майка, Пам бе отишла в приемно семейство от Бруклин (което Сакс провери основно като агент от Сикрет Сървис при подготовка на президентско посещение). На Пам й харесваше в новото семейство, но със Сакс продължиха да се виждат и бяха станали много близки. Докато приемната майка бе твърде заета с отглеждането на още пет по-малки деца, Сакс беше като по-голяма сестра за момичето.

Това беше добре и за двете. Амелия винаги бе искала да има деца. Смяташе да създаде семейство с бившия си сериозен приятел, но той, също полицай, се оказа най-лошият избор, който можеше да направи (накратко: корупция, рекет и затвор). След него не беше излизала с мъже, докато не се запозна с Линкълн Райм, и оттогава бяха заедно. Криминологът не обичаше много деца, но беше добър човек, грижовен и умен и умееше да разделя хладния професионализъм от интимния си живот (за разлика от повечето мъже).

На този етап обаче щеше да е трудно да създадат семейство: трябваше да се съобразяват с опасностите и жертвите на полицейската професия, с необуздаемата енергия, която и двамата чувстваха — и с несигурността за здравето на Райм в бъдеще. Оставаше им да преодолеят и една физиологическа бариера, макар че проблемът, както научиха, беше в Сакс, не в Райм (той бе напълно способен да има деца).

Затова засега грижите, които полагаше за Пам, й стигаха. Харесваше ролята си и я приемаше сериозно: момичето все по-лесно преодоляваше недоверието си към възрастните. Освен това Райм харесваше компанията на Пам. Понастоящем й помагаше при писането на книга, в която разказваше за живота си сред десните екстремисти, озаглавена „В плен“. Том й беше казал, че има шанс дори да я поканят в предаването на Опра.

Докато задминаваше с висока скорост едно такси, Сакс каза:

— Така и не ми отговори. Как върви в училище?

— Чудесно.

— Готова ли си за теста в четвъртък?

— Ще го взема. Няма проблем.

Сакс се засмя:

— Днес дори не си отворила учебник, нали?

— Стига, Амелия. Беше такъв готин ден! Цяла седмица имахме скапано време. Трябваше да излезем.

Разумът караше Сакс да й напомни колко е важно да получи добри оценки в края на срока. Пам беше умна и четеше много, но след странното си възпитание трудно щеше да влезе в добър колеж. Сега обаче изглеждаше толкова щастлива, че Амелия отстъпи.

— Какво правихте?

— Само си приказвахме. Разходихме се до Харлем, около езерото. О, имаше и един концерт до хангара за лодки, свиреха само кавъри, но направо разбиха „Колдплей“… — Пам се замисли за момент. — Да, със Стюарт главно разговаряхме. За нищо съществено. Това е най-хубавото, ако питаш мен.

Амелия Сакс не можеше да отрече.

— Симпатяга ли е?

— О, да. Много е готин.

— Имаш ли снимка?

— Амелия! Това не е готино!

— Какво ще кажеш, след като свършим това разследване, да отидем тримата на ресторант?

— Вярно ли? Наистина ли искаш да се запознаеш с него?

— Всяко момче, което излиза с теб, трябва да знае, че има някой, който ти пази гърба. Някой с пистолет и белезници. Добре, дръж кучето, че започвам да карам.

Сакс рязко смени скоростите, даде газ и гумите й оставиха два удивителни знака от каучук върху сивкавия асфалт.