Джефри Дивър
Обект №522 (53)

53.

Телефонът иззвъня.

Линкълн Райм погледна близкия компютърен монитор, на който се изписа номерът на обаждащия се. Кодът бе 44.

Най-после. Това беше.

— Команда, вдигни телефона.

— Детектив Райм — каза спокоен глас с безупречен британски акцент; Лонгхърст никога не издаваше емоциите си.

— Кажете.

Колебание. После:

— Много съжалявам.

Райм затвори очи. Не, не, не…

Англичанката продължи:

— Още не сме направили официално изявление, но исках да ви съобщя, преди да научите от пресата.

Значи убиецът все пак беше успял.

— Мъртъв е, нали? Преподобният Гуудлайт?

— О, не, той е добре.

— Ама…

— Но Ричард Логан уби набелязаната си жертва.

— Убил е… — Райм замълча. Започна да разбира. Набелязаната жертва. — О, не… Кого е бил набелязал?

— Дани Крюгер, търговеца на оръжие. Мъртъв е. Двама от телохранителите му също.

— Аха, разбирам.

— Изглежда, че след като Дани е преминал на наша страна, няколко картела в Южна Африка, Сомалия и Сирия са сметнали, че рискът е твърде голям, ако го оставят жив. Бившият трафикант с будна съвест ги е безпокоял. Наели са Логан да го убие. Дани обаче имаше твърде добра информационна мрежа в Лондон, затова наемният убиец е трябвало да го подмами на открито.

Свещеникът е бил само за отвличане на вниманието. Самият убиец бе пуснал слуха, че иска да убие Гуудлайт. Така беше принудил британските и американските власти да се обърнат към Дани за помощ.

— Има и нещо по-лошо — продължи Лонгхърст. — Взел е цялата документация на Дани. Информация за всичките му контакти, за всички, които работят за него — информатори, разкаяли се бандити, наемници, пилоти, източници на финансиране. Сега всички потенциални свидетели ще се скрият. Тоест онези, които не бъдат убити. Десетина криминални дела трябва да бъдат прекратени.

— Как го е направил?

Англичанката въздъхна:

— Сътрудникът ни от френските разузнавателни служби Д’Естурн. Това е бил Логан.

Лисицата е била в курника от самото начало…

— Предполагам, че е уловил истинския Д’Естурн във Франция, на път за Ламанша, убил го е и е заровил трупа или го е хвърлил в морето. Гениален план, трябва да призная. Разучил е всичко за живота на французина и организацията, в която е работил. Говореше перфектно френски — а английски с изразен френски акцент. Дори с подходящите идиоми… Преди няколко часа в сградата на лондонския съд, където бяха заложили капана, се появил съмнителен човек. Логан го наел, за да занесе някаква пратка. Работел за „Тотнъм Парсъл Експрес“ — униформите им са сиви. Спомняте ли си влакната, които открихме? Освен това убиецът поискал доставката да се извърши от определен служител, чиито услуги е използвал и преди — който, между другото, е рус.

— Боята за коса.

— Точно така. Бил надежден човек, така казал Логан. Затова искал точно той да отиде. Тук вниманието на всички бе съсредоточено върху операцията, очаквахме убиеца, търсехме съучастници, опасявахме се от бомба за отвличане на вниманието, да не би хората ни в Бирмингам да сгрешат. Убиецът просто почукал на вратата на Дани в хотел „Дю вен“, докато повечето му телохранители пиели бира в бара. Открил огън — с куршуми дум-дум. Раните бяха ужасни. Дани и двама от хората му са убити на място.

Райм затвори очи.

— Значи не са му трябвали фалшиви транзитни документи.

— Всичко е било за отвличане на вниманието… Тук е ужасна каша. А французите изобщо не вдигат телефона… Не искам да си помислям какво ни чака.

Линкълн Райм се замисли какво ли би станало, ако той бе продължил да работи по случая, ако беше извършил огледа на местопрестъплението в Манчестър с помощта на видеокамера. Щеше ли да открие нещо, което да му подскаже за истинските планове на убиеца? Щеше ли да се досети, че уликите в Бирмингам също са подхвърлени? Щеше ли да се досети, че човекът, който е наел стаята — престъпникът, когото толкова искаше да залови — се представя за агент от френските тайни служби?

Щеше ли да открие нещо след проникването с взлом в офиса на неправителствената организация в Лондон?

— Ами името Ричард Логан? — попита Райм.

— Очевидно не е истинското му. Фалшиво е. Откраднал е чужда самоличност. Явно става много лесно.

— И аз така съм чувал — мрачно измърмори Райм.

— Има и още нещо, детективе — продължи Лонгхърст. — Доста е странно. Пратката, която донесе момчето от „Тотнъм“. Имаше…

— … нещо, адресирано до мен?

— Ами, да.

— Да не би да е часовник или нещо такова?

Лонгхърст се изсмя удивено:

— Луксозен настолен часовник. Във викториански стил. Откъде разбрахте?

— Само предположих.

— Сапьорите ни го провериха. Безопасен е.

— Не, едва ли е бомба… Инспекторе, запечатайте го в найлонов плик и ми го изпратете с експресна поща. И искам да видя доклада ви, когато стане готов.

— Разбира се.

— Освен това партньорката ми…

— Детектив Сакс?

— Да, тя. Ще иска видеозаписи на всички, участващи в операцията.

— Ще подготвя персонален рапорт.

Въпреки гнева и тревогата си Райм се засмя на израза. Обичаше британците.

— За мен беше удоволствие да работя с вас, детективе.

— И за мен с вас, инспекторе.

Той затвори телефона и въздъхна.

Викториански часовник…

Райм погледна полицата над камината си, където имаше джобен часовник „Бреге“, стар и много ценен, подарък от същия убиец. Беше го получил непосредствено след като престъпникът му се бе измъкнал в един мразовит декемврийски ден много, много отдавна.

— Том. Уиски. Моля.

— Какво е станало?

— Нищо. Вече е следобед и искам да пийна уиски. Днес изпълних програмата си за физически упражнения и доколкото знам, не си фанатизиран баптист, придържащ се стриктно към повелите на Библията. Защо, по дяволите, си помисли, че е станало нещо?

— Защото каза „моля“.

— Много смешно. Днес си особено духовит.

— Старая се. — Болногледачът обаче се намръщи и явно забеляза нещо в изражението на Райм, защото добави по-меко: — Може би едно двойно.

— Едно двойно би било прекрасно — каза Линкълн с престорен британски акцент.

Болногледачът наля пълна чаша „Гленморанги“ и нагласи сламката до устата на криминалиста.

— Ще ми направиш ли компания?

Том примигна изненадано. Засмя се:

— Може би друг път.

Райм се замисли, че може би това е първият път, когато кани болногледача си на чашка.

Криминалистът отпи от ароматната течност, като замислено гледаше джобния часовник. Спомни си бележката, която убиецът бе изпратил заедно с подаръка. Райм я знаеше наизуст.

Този джобен часовник е „Бреге“. Той ми е любим. Произведен е в началото на XIX век и има рубинена цилиндрична котва, вечен календар и противоударен механизъм. Надявам се, че прозорчето с фазите на луната ще ви хареса в светлината на наскорошните ни приключения. В света има много малко часовници от този модел. Подарявам ви го в знак на уважение. Никой досега не ми е попречил да свърша работата си; вие сте най-способният ми противник. (Щях да кажа, че сте по-способен от мен, но това не е съвсем вярно. Все пак не успяхте да ме заловите.) Навивайте редовно часовника (но внимателно); той ще отмерва времето до следващата ни среща.

Един съвет: На ваше място бих се възползвал от всяка секунда, изминала от този момент.

„Способен си — мълчаливо се обърна Райм към убиеца. — Но и аз съм добър. Следващия път играта ще свърши.“

Изведнъж нещо прекъсна мислите му. Той присви очи и премести погледа си от часовника към прозореца. Нещо навън привлече вниманието му.

Някакъв човек с обикновени градски дрехи стоеше на отсрещния тротоар. Райм се приближи с количката до прозореца и погледна навън. Отпи глътка уиски. Човекът стоеше до тъмно боядисана пейка пред каменната стена около Сентръл Парк. Държеше ръцете си в джобовете и гледаше къщата. Явно не забелязваше, че криминалистът го наблюдава през големия прозорец.

Беше братовчед му Артър Райм.

Той тръгна напред, почти пресече улицата. Но спря. Върна се на тротоара и седна на една от пейките срещу къщата, до жена с анцуг и слушалки на ушите, която пиеше вода от пластмасова бутилка. Артър извади някакво листче от джоба си, погледна го и пак го прибра. Отново се загледа към къщата.

„Странно — помисли си Райм. — Прилича на мен.“ При толкова години на приятелство и раздяла не си беше дал сметка.

Изведнъж по някаква причина думите на братовчед му отпреди едно десетилетие отново прозвучаха в главата му.

Опитал ли си изобщо да се сближиш с твоя баща? Как мислиш, че се е чувствал да има син като теб, сто пъти по-умен от него? Когото все го няма, защото предпочита компанията на чичо си? Поне веднъж даде ли шанс на Теди?

Криминалистът извика:

— Том?

Никакъв отговор.

— Том!

— Какво има? Свърши ли уискито?

— Трябва ми нещо. От мазето.

— От мазето?

— Мисля, че ясно се изразих. Долу има няколко стари кашона. Надписани са „Илинойс“.

— О, да. Всъщност, Линкълн, около тридесет са.

— Колкото и да са.

— Това не е „няколко“.

— Искам да слезеш и да потърсиш нещо в тях.

— Какво?

— Парче бетон в малка пластмасова кутия. Около десет на десет сантиметра.

— Бетон ли?

— Искам да го подаря на някого.

— Нямам търпение да дойде Коледа да видя какво ще има в моя чорап. Кога искаш…

— Веднага. Моля.

Том въздъхна и излезе.

Райм продължи да наблюдава братовчед си, който още гледаше входната врата на къщата му. Не помръдваше.

Криминологът отпи още уиски.

Когато отново погледна, пейката беше празна.

Внезапното изчезване на братовчед му го разтревожи — и засегна. Той закара количката колкото можеше по-близо до прозореца.

Отново видя Артър — пресичаше улицата, пазейки се от колите. Вървеше към къщата.

Тишина. Дълго, дълго мълчание. Най-сетне звънецът иззвъня.

— Команда — заповяда бързо Райм на послушния компютър. — Отключи входната врата.