Джефри Дивър
Обект №522 (51)

51.

В 11:00 Амелия Сакс стоеше в един мизерен парцел в Бруклин. Едва сдържаше сълзите си, втренчена в трупа.

Жената, по която бяха стреляли неведнъж, която бе убивала, изпълнявайки служебния си дълг, която бе убеждавала престъпници да освободят хората, които са взели за заложници, сега беше парализирана от скръб.

Поклащаше се напред-назад и чоплеше с нокът палеца си, докато не го разкървави. Погледна пръстите си. Видя червените капки, но не спря. Не можеше.

Да, наистина бяха намерили любимия й шевролет „Камаро“, модел 1969.

В полицията обаче не знаеха, че колата й е била продадена за скрап, не просто иззета за неизплатени вноски. С Пам стояха насред автоморгата, която можеше да послужи за декор на филм на Скорсезе или на „Семейство Сопрано“, гробище за коли, смърдящо на отработено масло и дим от една запалена купчина боклук. Кресливи, злобни чайки дебнеха наоколо като лешояди. Идеше й да извади пистолета и да изпразни пълнителя във въздуха, за да ги прогони.

Смачкан метален паралелепипед, само това бе останало от автомобила й, с който не се беше разделяла от тийнейджърските си години. Колата беше едно от Трите най-важни неща, наследени от баща й — заедно със силния характер и обичта към полицейската професия.

— Мога да ви покажа документите. — Смутеният управител на автоморгата размаха измачканите листове, благодарение на които колата й бе превърната в безформена купчина желязо.

„Хвърлена в коша“, това беше изразът — означаваше, че колата е продадена за части, а остатъкът — даден за скрап. Разбира се, това бе пълна глупост — никакви пари нямаше да спечели от продажбата на части от четиридесетгодишна спортна кола в някакво забутано магазинче в Южен Бронкс. От това разследване обаче Сакс бе научила, че когато компютърът каже нещо, човекът винаги изпълнява.

— Съжалявам, госпожице.

— Тя е полицай — сопна се Пам Уилоуби. — Детектив.

— О! — измънка управителят на автоморгата, като се замисли за възможните усложнения и това никак не му хареса. — Съжалявам, детективе.

Все пак имаше защитата на документите. Изобщо не съжаляваше. Човекът остана още няколко минути, като пристъпваше от крак на крак. След това си тръгна.

Болката от загубата бе далеч по-мъчителна, отколкото зеленикавата синина от 9-милиметровия куршум, който я беше контузил през бронираната жилетка снощи.

— Добре ли си? — попита Пам.

— Не.

— Искам да кажа, че по принцип не се разстройваш много.

„Не, не се разстройвам — помисли си Сакс. — Но сега съм разстроена.“

Момичето нави един кичур от боядисана си на червени ивици коса около пръстите си, може би по-лека форма на нервния тик на полицайката. Сакс отново погледна грозната буца метал, около метър на метър и петдесет, сред още много такива.

Връхлетяха я спомени. Още като ученичка с баща си, заедно в малкия гараж през съботните следобеди, да ремонтират карбуратора или скоростната кутия. Усамотяваха се там по две причини — заради удоволствието от работата и компанията си и за да се скрият от киселото настроение на третия член на семейството: майка й.

— Разстояние между електродите? — питаше баща й, за да я изпита.

— При свещите — отговаряше младата Амелия, — нула цяло и тридесет и пет. Между нула цяло и тридесет и нула цяло и тридесет и две — задържане.

— Браво, Ейми.

Сакс си спомни и друга случка — една среща през първата й година в колежа. С момчето, което бе известно с инициалите Си Ти, се запознаха в една бруклинска закусвалня. Всеки се изненада от колата на другия. Амелия със своето камаро — тогава жълто с черни ивици за акцент — той с хонда 850.

Сандвичите и безалкохолните свършиха бързо и понеже бяха само на няколко километра от една изоставена самолетна писта, състезанието беше неизбежно.

Той пръв набра скорост (все пак возилото на Амелия тежеше тон и половина), но след неколкостотин метра нейният звяр го настигна — той караше внимателно, а тя не — така продължи, свистейки по завоите, до финала.

После — най-любимото й пътуване от всички. След края на първото им съвместно разследване с Линкълн Райм, неподвижен, стегнат с колана на седалката до нея, със смъкнати прозорци и развети от течението коси. Тя постави ръката му на скоростния лост и я движеше, когато сменяше скоростите. Спомняше си виковете му във воя на вятъра:

— Мисля, че го чувствам! Да, чувствам го!

Колата вече я нямаше.

Съжалявам, госпожице…

Пам заслиза по насипа.

— Къде отиваш?

— Не може да слизате там, госпожице! — Собственикът размаха документите като предупредителен семафор.

— Пам!

Нищо не можеше да я спре. Момичето се приближи до металната буца и бръкна вътре. Задърпа силно и извади нещо, после се върна при Сакс.

— Дръж, Амелия.

Беше лепенката от волана, емблемата на „Шевролет“.

Сакс беше готова да се разплаче.

— Благодаря, миличка. Хайде. Да се махаме оттук.

Върнаха се в Горен Уест Сайд и спряха за един утешителен сладолед; Сакс бе уредила Пам да си вземе свободен ден от училище. Не искаше да вижда Стюард Евърет и момичето с готовност се съгласи.

Сакс се чудеше дали учителят ще се откаже толкова лесно. Както в евтините сериали — като „Писък“ и „Петък тринадесети“ — които с Пам често гледаха късно вечер, подкрепяйки се със солени бисквити и фъстъчено масло, Амелия знаеше, че бившите гаджета, подобно на убийците от филмите на ужасите, понякога имат способността да възкръсват.

Пам довърши сладоледа и се потупа по корема.

— Нуждаех се от това. — Въздъхна. — Как може да съм била толкова глупава?

Любовта ни кара да правим странни неща…

Смехът на момичето, който последва — удивително напомнящ смеха на зряла жена — вдъхна на Сакс увереност, че последната лопата пръст върху ковчега на този злодей вече е хвърлена.

Излязоха от сладкарницата и отидоха пеша до къщата на Райм, намираща се на няколко пресечки. Бяха планирали да прекарат вечерта по женски, с друга приятелка на Сакс — една полицайка, с която се познаваха отдавна.

— На кино или на театър? — попита Сакс.

— О, на театър… Амелия, каква е разликата между средно бродуейско представление и малко бродуейско представление?

— Интересен въпрос. Ще проверим в Интернет.

— И защо ги наричат „бродуейски“, след като на „Бродуей“ няма нито един театър?

— Ами, може би е по-правилно да ги наричат „околобродуейски“ или „полубродуейски“ представления.

Свърнаха по една пресечка към Сентръл Парк. Сакс изведнъж усети чуждо присъствие на улицата. Някой пресече зад тях, движеше се в тяхната посока, сякаш ги следеше.

Тя не се разтревожи. Отдаде го на параноята от случай 522.

„Спокойно — рече си. — Престъпникът е мъртъв, вече го няма.“

Не си даде труда дори да се обърне.

Пам обаче го погледна.

И изпищя:

— Това е той, Амелия!

— Кой?

— Човекът, който беше в апартамента ти. Той е!

Сакс се завъртя. Мъжът със синьото карирано яке и бейзболната шапка. Приближаваше се бързо към тях.

Тя посегна към кръста си, към пистолета.

Но го нямаше.

Не, не, не…

Понеже Питър Гордън бе стрелял с него, оръжието беше иззето като веществено доказателство (заедно с ножа й) в полицейската лаборатория, в Куинс. Нямаше време да отиде до управлението и да попълни необходимите формуляри, за да й дадат друг.

Сакс го позна и застина. Беше Калвин Гедес, председателят на „Лична неприкосновеност сега!“. Не можеше да си обясни какво става, дали бяха сбъркали? Дали Гедес и Гордън действаха в комбина?

Деляха ги само няколко метра. На Сакс не й оставаше друго, освен да застане между нападателя и Пам. Стисна юмруци. Гедес пристъпи към тях и бръкна под якето си.