Джефри Дивър
Обект №522 (49)

49.

Амелия Сакс нямаше избор. Трябваше да нападне. Веднага. Използвайки тялото на Йоргенсен като щит, тя скочи срещу превития на две, окървавен Гордън, грабна електрошоковия пистолет и стреля.

Електродите не се изстрелват с толкова голяма скорост, колкото куршумите, и той се отдръпна точно навреме. Тя грабна металната щанга на Йоргенсен и се хвърли към убиеца. Гордън се поизправи, вдигна пистолета и точно когато Сакс замахваше, стреля. Куршумът се заби в бронежилетката й. Болката беше убийствена, но той я улучи доста под слънчевия сплит, където щеше да й изкара въздуха и да я парализира.

Щангата удари лицето му, като издаде почти недоловим пукот, и той изкрещя от болка. Въпреки това не падна, още стискаше пистолета. Сакс се обърна в единствената посока, накъдето можеше да избяга — наляво — и хукна през един проход между предметите, с които беше пълно това зловещо място.

„Лабиринт“, това бе най-точната дума. Тесен коридор между колекциите му: гребени, играчки (много кукли — от някоя от тях вероятно бе паднал и косъмът, който бяха намерили на едно от местопрестъпленията), стари тубички от паста за зъби, внимателно навити; козметика, чаши, хартиени пликчета, дрехи, обувки, празни консервени кутии, ключове, химикалки, инструменти, списания, книги… През живота си не беше виждала толкова много вехтории.

Тук повечето лампи бяха изключени, само няколко слаби крушки хвърляха жълтеникава светлина, а през прашните щори и вестниците, залепени на стъклата, проникваше бледо сияние от улицата. Всички прозорци бяха с решетки. Сакс се препъна на няколко пъти, но успяваше да запази равновесие точно преди да падне върху някоя купчина порцеланови съдове или огромна кофа с щипки за пране.

„Внимателно, внимателно…“

Едно падане би било фатално.

Едва сдържайки се да не повърне от удара в корема, тя се вмъкна между две извисяващи се над главата й купчини „Нешънъл Джеографик“ и си пое дъх, наведе се точно навреме, за да избегне куршумите на Гордън, който се появи зад ъгъла на десетина метра от нея, видя я и присвивайки очи от болка, стреля два пъти с лявата си ръка. Тръгна към нея. Сакс подпря с лакът една кула от лъскави списания и ги събори в прохода, напълно блокирайки пътя. Отново побягна, зад гърба й отекнаха още два изстрела.

Седем изстреляни — тя винаги броеше куршумите — но това беше глок и имаше още десет. Оглеждаше се за възможност да излезе, за прозорец без решетки, през който да може да се измъкне, но в тази част на къщата нямаше. Стените бяха закрити от етажерки с порцеланови статуетки и други дреболии. Сакс чуваше Гордън, който гневно разритваше списанията и си мърмореше.

Лицето му се показа зад купчината и той се опита да се покатери, но гланцираните корици бяха хлъзгави като лед и той на два пъти се изпързаля, като крещеше от болка, докато се опитваше да се задържи със счупената ръка. Накрая се покатери. Понечи да вдигне пистолета, но се вцепени от ужас, затаи дъх.

— Не! — изкрещя. — Не, моля те!

Сакс бе хванала с две ръце една етажерка, пълна с древни вази и порцеланови статуетки.

— Не, не ги пипай. Моля!

Тя си спомни какво бе казал Тери Добинс за страха на вещомана да не загуби нещо от колекцията си.

— Хвърли пистолета насам, Питър. Веднага!

Не очакваше да го направи, но изправен пред ужасната перспектива да изгуби завинаги предметите от етажерката, той се колебаеше.

Знанието е власт…

— Не, недей, моля те… — прошепна жално.

Изведнъж очите му се промениха. Заприличаха на тъмни точки и тя разбра, че ще стреля.

Сакс блъсна етажерката в друга и сто килограма керамика се разби на парченца на пода, оглушителна какофония — която бързо заглъхна в сърцераздирателния, животински вой на Питър Гордън.

Още два шкафа с грозни фигурки, чаши и чинийки се изсипаха.

— Хвърли оръжието или ще изпочупя всички проклети боклуци тук!

Гордън бе загубил напълно самообладание.

— Ще те убия, ще те убия, ще те убия…

Стреля още два пъти, но полицайката се скри. Знаеше, че ще я последва веднага щом преодолее купчината от „Нешънъл Джеографик“, и се опита да прецени местоположението си. Тя бе заобиколила откъм вратата на килера, а Гордън все още беше откъм задната част на къщата.

За да достигне вратата обаче, трябваше да мине покрай входа на помещението, в което сега се намираше той и в момента вероятно се опитваше да мине през шкафовете и натрошената керамика. Сакс обаче не чу никакъв шум. Дали се беше досетил за затрудненото й положение? Дали я чакаше с насочен пистолет като на стрелбище към помещението, което тя трябваше да премине, за да се добере до изхода — и спасението си?

Или беше заобиколил препятствието и сега се промъкваше към нея по друг, неизвестен за нея път.

Из цялата къща се чуваше скърцане. Дали беше от неговите стъпки? Или просто от слягането на дъските?

Обхвана я паника и тя се завъртя. Гордън не се виждаше. Сакс знаеше, че трябва да действа бързо. „Хайде! Сега!“ Пое си дълбоко дъх, опита се да не обръща внимание на болката в краката си и приведена, хукна покрай купчината списания.

Той не стреля.

Не беше тук. Сакс спря за момент, като облегна гърба си на стената и се опита да успокои дишането си.

Тихо, тихо…

По дяволите. Къде, къде, къде? По този коридор между кутиите от обувки, по онзи между консервираните домати, покрай грижливо сгънатите дрехи?

Пак скърцане. Откъде се чуваше?

Едва доловим шум като вятър, като дишане.

Накрая Сакс се реши — просто щеше да бяга: „Сега! Към входната врата! И се моли да не е зад теб или да се е промъкнал напред през друг проход. Хайде!“.

Сакс се затича — по нови проходи между нови купчини от книги, стъклени съдове, картини, жици и електроника, консерви. В правилната посока ли бягаше?

Да, така се оказа. Отпред видя бюрото на Гордън, заобиколено от жълти бележници. Робърт Йоргенсен — проснат на пода. „По-бързо! Тичай! Забрави телефона на бюрото“ — рече си след кратко колебание дали да не пробва да позвъни в полицията.

„Бягай! Бягай!“

Затича се с всички сили към вратата на килера.

Колкото повече се приближаваше, толкова повече растеше паниката й. Чакаше всеки момент да усети куршума.

Само още пет метра…

Може би Гордън си мислеше, че Сакс се крие отзад. Може би бе коленичил и плачеше неутешимо за скъпоценния си порцелан.

Три метра…

Зад ъгъла, спиране за секунда — за щангата, изцапана с кръв.

После към вратата.

Сакс се закова на място, дъхът й спря.

Видя го право пред себе си, като силует на входа на килера. Явно наистина бе минал по друг път, отчаяно осъзна тя. Вдигна тежката желязна щанга.

За момент той не я видя, но надеждата й, че ще мине незабелязано, изчезна, когато Гордън се обърна към нея и приклекна, вдигна пистолета и пред очите на Сакс изплува образът на баща й, а после още един — на Линкълн Райм.

* * *

Ето я — Амелия 7303, точно на прицел.

Жената, която унищожи стотици от моите съкровища, жената, която иска да ми отнеме всичко, да ме лиши от всички бъдещи трансакции, да изложи моя Килер пред света. Нямам време да се забавлявам с нея. Нямам време да записвам писъците й. Тя трябва да умре. Сега.

Мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я…

Никой няма да ми отнеме нищо, никога вече.

Прицелвам се и дръпвам спусъка.

* * *

Амелия Сакс се олюля назад, когато пистолетът пред нея стреля.

Падна и закри главата си с ръце, отначало безчувствена, но бързо почувства усилващата се болка.

„Умирам… умирам…“

Обаче… обаче единствената болка, която чувстваше, беше от артрита в коленете й, на които се беше приземила, не на мястото, където би трябвало да са я улучили куршумите. Тя опипа лицето, врата си. Нямаше рана, нямаше кръв. Нямаше как да не я е улучил от толкова близо. Но не беше.

Гордън се втурна срещу нея. С решителен поглед, с мускули, обтегнати като стоманени въжета, Сакс стисна щангата.

Той обаче притича покрай нея, дори не я погледна.

Какво означаваше това? Сакс бавно се изправи, като присви от болка очи. Без светлината зад отворената врата на килера мъжът се виждаше по-ясно. Не беше Гордън, а един познат детектив от Двадесети участък — Джон Харвисън. Полицаят предпазливо се приближи до тялото на човека, когото току-що бе застрелял, като държеше пистолета насочен напред.

Сега Сакс разбра: Питър Гордън се бе промъкнал безшумно зад нея, смятайки да я застреля в гръб. От мястото си обаче не беше видял Харвисън на вратата на килера.

— Амелия, добре ли си?

— Да. Добре съм.

— Други въоръжени?

— Мисля, че няма.

Сакс се изправи и отиде при детектива. Всичките му куршуми бяха улучили целта; един бе попаднал право в челото на Гордън. Раната беше огромна. Кръв и мозъчно вещество бяха опръскали портрета на американското семейство от Прескът над бюрото.

Харвисън беше опитен полицай около четиридесетте, имаше няколко награди за проявена храброст при престрелки и залавяне на опасни наркопласьори. Бе истински професионалист и сякаш не забеляза странната обстановка. Взе пистолета от окървавената ръка на Гордън, спусна предпазителя, извади пълнителя и ги прибра в джоба си. Изрита и електрошоковия пистолет на безопасно разстояние, макар че нямаше вероятност за чудотворно възкресение.

— Джон — прошепна Сакс, втренчена в обезобразения труп. — Как? Как, за бога, ме намери?

— Получихме сигнал всички свободни коли да тръгват към този адрес, че имало отвличане. Бях на една пресечка по разследване за наркотици и дойдох. — Погледна я. — Беше се обадил онзи тип, с когото работиш, как му беше името?

— Кой?

— Райм. Линкълн Райм.

— Аха.

Тази информация не я изненада, макар че въпросите, които възникваха от това, бяха повече отколкото онези, на които даваше отговор.

Чуха тихо изпъшкване. Обърнаха се. Звукът бе дошъл от Йоргенсен. Сакс се наведе.

— Извикай „Бърза помощ“. Още е жив.

Натисна раната.

Харвисън извади радиостанцията си и поиска да изпратят линейка.

След броени минути двама други полицаи от отряда за бързо реагиране нахълтаха през вратата с извадени оръжия.

Сакс нареди:

— Убиецът е мъртъв. Едва ли има други, но за всеки случай проверете къщата.

— Разбрано, детективе.

Единият тръгна с Харвисън между купчините вехтории. Другият спря за момент и сподели:

— Адски зловещо място. Виждали ли сте нещо подобно, детективе?

Сакс не беше в настроение за приказки.

— Намерете ми бинт и кърпи. По дяволите, при всичките тези боклуци мога да се обзаложа, че има поне половин дузина преносими аптечки. Искам нещо, с което да спра кръвотечението. Веднага!