Джефри Дивър
Обект №522 (48)

48.

Някакъв съсед.

Натрапникът е някакъв съсед от квартала, който живее на Западна деветдесет и първа улица номер 697. Чакал доставка, но не я получил. От магазина му казали, че може да са изпратили на номер 679, тоест на моя адрес. Да са объркали цифрите.

Намръщвам се и казвам, че не съм получавал нищо. Да се обади пак в магазина. Иде ми да му прережа гърлото, задето прекъсна срещата ми с Амелия 7303, но, разбира се, само се усмихвам съчувствено.

Той се извинява, че ме е обезпокоил. „Приятен ден, сигурно и вие сте доволни, че най-после довършиха този ремонт на улицата…“

Влизам в къщата и отново започвам да си мисля за моята Амелия 7303. Но като затварям вратата, изведнъж ме обхваща паника. Осъзнавам, че съм взел всичките й вещи — телефона, оръжията, сълзотворния спрей, ножа, но не и ключа за белезниците. Трябва да е в джоба й.

Този съсед ме разсея. Зная къде живее и ще го накажа за това. Сега обаче бързо влизам в моя Килер, изваждам бръснача от джоба си. Бързо! Какво прави тя вътре? Дали им се обажда да дойдат да я спасят?

Тя се опитва да ми отнеме всичко! Мразя я! Страшно я мразя…

* * *

Единственото, което Амелия Сакс беше постигнала, докато Гордън го нямаше, бе да овладее паниката си. Отчаяно се опитваше да достигне ключа, но ръцете и краката й бяха затиснати от вестниците като в менгеме и нямаше как да премести тялото си, за да бръкне в джоба.

Да, беше преодоляла клаустрофобията, но болката бързо идваше на нейно място. Извитите й крака се бяха схванали, острият ъгъл на някакъв картон се забиваше в гърба й.

Надеждата й, че посетителят може да я спаси, умря. Вратата на скривалището отново се отвори и тя чу стъпките на убиеца. След минута Сакс вдигна очи и го видя да я гледа втренчено. Гордън заобиколи планината от хартия и приклекна, видя, че белезниците още са на ръцете й.

Усмихна се облекчено:

— Значи аз съм номер Пет-двадесет и две.

Тя кимна, почуди се откъде е разбрал кодовото име, което му бяха измислили. Вероятно от капитан Малой, след като го беше измъчвал, и тази мисъл още повече я вбеси.

— Предпочитам номер, който има връзка с нещо. Повечето числа се избират произволно. В живота има твърде много случайни неща. Това е датата, на която сте разбрали за мен, нали? Пет-двадесет и две. Това вече има някакъв смисъл. Харесва ми.

— Ако се предадеш, ще издействам споразумение.

— Да ми „издействаш споразумение“? — Той се изсмя зловещо, мрачно. — Какво споразумение може да се издейства за човек като мен? Убийствата бяха умишлени. Никога няма да изляза от затвора. Хайде, стига.

Гордън се скри за момент и когато се появи отново, носеше голямо парче найлон. Разпъна го на пода пред нея.

Сакс се вгледа в покафенялата от засъхнала кръв материя и сърцето й се разтуптя. Спомни си какво бе обяснил Тери Добинс за вещоманите и осъзна, че убиецът се опасява да не изцапа колекцията си с кръвта й.

Гордън постави касетофона на близката купчина вестници, която беше по-ниска от другите, само около метър. Най-горният бе вчерашният „Ню Йорк Таймс“. В горния ляв ъгъл грижливо бе изписано число: 3529.

Каквото и да се опиташе да й направи, със сигурност щеше да го заболи. Сакс щеше да се бие със зъби, колене, крака. Да, много щеше да го заболи. Само да се приближи.

„Престори се на беззащитна — помисли си, — престори се на слаба. Примами го.“

— Моля те! Боли… Не мога да си движа краката. Помогни ми да ги изпъна.

— Не. Казваш, че не можеш да си движиш краката, за да се приближа и да ме изриташ в гърлото.

Точно така.

— Не… Моля те!

— Амелия седем, три, нула, три… Мислиш ли, че не съм те проучил? В деня, когато с Рон четиридесет и две, осемдесет и пет дойдохте в ССД, отидох в хранилищата и ви проверих. Досието ти е доста информативно. Между другото, шефовете те харесват. Мисля, че се страхуват от теб. Ти си независима, луда глава. Караш бързо, стреляш добре, способна криминоложка си и за капак през последните две години някак си успяла да участваш в пет специални операции… Затова не е разумно да се приближавам до теб, без да взема предпазни мерки, нали?

Тя не го слушаше. „Хайде — мислеше си. — Приближи се. Хайде!“

Той отново се скри за момент и се върна с електрошоков пистолет.

„О, не… не.“

Разбира се. Като охранител сигурно имаше цял арсенал. И от това разстояние нямаше как да не улучи. Той свали предпазителя и пристъпи към нея… но изведнъж спря, ослуша се.

Сакс също чу някакъв шум. Капеща вода?

Не. Трясък от счупено стъкло, като разбиващ се прозорец в далечината.

Гордън се намръщи. Направи крачка към вратата на килера — но тя внезапно се отвори и го блъсна назад.

В стаята нахълта някакъв човек с метална щанга в ръка, примигна, за да нагоди зрението си към полумрака.

Гордън падна тежко и изпусна електрошоковия пистолет. Присви очи от болка, изправи се на колене и посегна към оръжието, но нападателят замахна с щангата и го удари по ръката. Чу се изпращяване на кости и убиецът изпищя.

— Не, не!

С присвити от болка и изненада очи Гордън се втренчи в нападателя.

— Май не си толкова недосегаем! — изкрещя другият мъж. — Кучи син!

Беше Робърт Йоргенсен, лекарят с открадната самоличност, с когото Сакс бе говорила в евтиния хотел. Стискайки щангата с две ръце, с все сила удари убиеца по врата и рамото. Главата на Гордън издрънча на пода. Обели очи и остана да лежи абсолютно неподвижно.

Сакс примигна удивено.

Кой е той? Той е Бог, а аз съм Йов…

— Добре ли сте? — попита той, като тръгна към нея.

— Махнете тези вестници от мен. После ми свалете белезниците и му ги сложете. По-бързо! Ключът е в джоба ми.

Йоргенсен коленичи и започна да разчиства вестниците.

— Как се появихте? — попита тя.

Йоргенсен гледаше ококорено, както си го спомняше от мизерната стая в хотела.

— Следя ви, откакто дойдохте в стаята ми. Живеех на улицата. Знаех, че ще го насочите към мен.

Кимна към Гордън, който беше неподвижен и едва-едва дишаше.

Задъхан, Йоргенсен гребеше хартията с широките си длани и я хвърляше настрани.

— Значи вие сте ме следили. На гробището и при склада в Уест Сайд.

— Да, аз. Проследих ви от склада до апартамента ви, до полицейския участък, после до онзи небостъргач в Манхатън, сивия. След това дотук. Видях, че заобиколихте зад къщата и когато не се появихте, се почудих какво е станало. Почуках на вратата и той отвори. Казах, че съм съсед и търся недоставена пратка. Погледнах вътре. Не ви видях. Престорих се, че си тръгвам, но го видях да влиза в хола с бръснач в ръка.

— Не ви ли позна?

Йоргенсен се изсмя мрачно, като подръпна брадата си:

— Вероятно ме е виждал само на снимката от шофьорската книжка. Но тя беше от времето, когато още си давах труд да се бръсна — и можех да си позволя да отида на фризьор. Леле, това тежи.

— По-бързо.

Йоргенсен продължи:

— Вие бяхте най-добрият ми шанс да го открия. Знам, че трябва да го арестувате, но искам преди това да остана малко насаме с него. Трябва да ми позволите! Ще го накарам да плати за всичко, което ми причини.

Сакс започваше да чувства краката си. Погледна към Гордън, все още проснат на земята.

— В предния ми джоб… стигате ли ключа?

— Не съвсем. Трябва да отместя още от това.

 

 

Още вестници се разпиляха по пода. Едно заглавие гласеше: ЩЕТИ ЗА МИЛИОНИ ОТ РАЗМИРИЦИ СЛЕД СПИРАНЕ НА ТОКА. Друго: ВСЕ ОЩЕ НЯМА НАПРЕДЪК В КРИЗАТА СЪС ЗАЛОЖНИЦИТЕ В ТЕХЕРАН.

Най-сетне Сакс успя да изпълзи изпод вестниците. Изправи се непохватно на изтръпналите си крака, доколкото й позволяваха белезниците. Облегна се нестабилно на друга купчина хартия и се обърна към Йоргенсен.

— Ключът. Бързо.

Той бръкна в джоба й, извади ключето и се пресегна зад гърба й. С леко изщракване едната от белезниците се отключи и Сакс успя да се изправи.

Обърна се да вземе ключа от Йоргенсен.

— Бързо. Трябва…

Чу се оглушителен гърмеж и тя почувства ситни капчици да поръсват лицето и ръцете й в същия момент, в който куршумът — изстрелян от Питър Гордън от собствения й пистолет — улучи Йоргенсен в гърба, опръсквайки я с кръв и парченца плът.

Той извика и падна върху нея, като я повали назад и така я спаси от втория куршум, който изсвистя покрай нея и се заби в стената на сантиметри от рамото й.