Джефри Дивър
Обект №522 (44)

44.

— Какво е положението? — нервно попита Райм.

Говореше с Пуласки, който бе на пет километра от къщата, у Андрю Стърлинг Младши в Горен Ийст Сайд.

— Влязохте ли? Сакс там ли е?

— Не мисля, че Анди е убиецът, сър.

— Не мислиш? Той ли е, или не?

— Не, не е той.

— Обясни.

Пуласки разказа, че Анди Стърлинг наистина е излъгал за заниманията си в неделя, но не за да прикрие ролята си в убийството и изнасилването. Бе казал на баща си, че отива в Уестчестър да се разхожда сред природата, но в действителност беше пътувал с кола, както се бе изпуснал неволно пред младия полицай.

Поставен натясно пред двама полицаи от специалния отряд и Пуласки, смутеният младеж призна защо е излъгал баща си. Анди нямаше шофьорска книжка.

Приятелят му обаче имаше. Андрю Стърлинг може да беше номер едно сред доставчиците на информация в света, но не подозираше, че синът му е гей, и момчето така и не можеше да събере кураж да му каже.

Пуласки се обади на приятеля на Анди и той потвърди, че двамата са били извън града по време на убийството. От фирмата за електронно събиране на такси на магистралите също се получи потвърждение.

— Мамка му. Добре, връщай се тук, Пуласки.

— Слушам, сър.

* * *

Вървейки по тъмната уличка, Лон Селито си мислеше: „По дяволите, трябваше да взема и пистолета на Купър“. Разбира се, да използваш чужда значка, когато те отстранят от работа, беше едно, но съвсем друго бе да носиш незаконно оръжие. Ако от Вътрешния отдел научеха, това вече нямаше да е леко провинение, а щеше да му навлече сериозни неприятности.

Така щеше да им даде пълни основания да го уволнят, дори разследването да покаже, че не е вземал наркотици.

Наркотици. Проклятие!

Той намери адреса, който търсеше — къщата на Карпентър в едно тихо кварталче на Горен Ийст Сайд. Вътре светеше, но през прозорците не се виждаше никой. Отиде при главната врата и натисна звънеца.

Стори му се, че чува някого вътре. Стъпки. Изтропване на врата.

После нищо.

Селито инстинктивно посегна към хълбока си, където до вчера носеше оръжието си.

По дяволите!

Най-сетне завесата на едно странично прозорче се размърда. Вратата се отвори и Селито видя едър мъж със сресана назад коса. Той погледна незаконната му значка. Очите му проблеснаха плахо.

— Господин Карпентър…

Не успя да каже нещо повече, защото тревогата на човека се смени с гняв.

— Мамка му, мамка му! — закрещя Карпентър.

Лон Селито от години не беше участвал в схватка с престъпник и сега осъзна, че този човек лесно може да го пребие и да му пререже гърлото. Защо, по дяволите, не взе пистолета на Купър, пък каквото ще да става?

Оказа се обаче, че не Селито е причината за гнева на Карпентър.

Странно, но яростта му бе насочена към президента на ССД.

— Този мръсник Андрю Стърлинг го направи, нали? Той ли ви се обади? Иска да ме натопи за тия убийства, за които се говори напоследък. Ох, боже, какво ще правя? Вероятно вече съм в системата и „Уочтауър“ е вкарала името ми в списъци из цялата страна. Ох, леле! Какъв идиот бях да се забърквам със ССД!

Селито се поуспокои. Прибра значката и попита дали може да поговорят вътре. Мъжът го пусна да влезе.

— Прав ли съм? — изръмжа домакинът. — Андрю ли стои зад всичко това?

Селито не отговори, само попита къде е бил по време на убийството на Малой.

Карпентър се замисли.

— Бях на среща.

Каза имената на няколко души от ръководството на една голяма банка, също и телефонните им номера.

— Ами в неделя следобед?

— С жена ми имахме гости. На ранен обяд.

Алиби, което лесно можеше да се провери.

Селито телефонира на Райм, за да му съобщи какво е научил. Купър каза, че ще провери алибитата. След като затвори, детективът отново се обърна към развълнувания Боб Карпентър.

— Той е най-отмъстителното копеле, с което съм работил — заяви домакинът.

Селито потвърди, че са получили името му от ССД. Когато чу това, Карпентър затвори очи за момент. Гневът му понамаля и се смени с възмущение.

— Какво каза за мен?

— Теглили сте информация за жертвите непосредствено преди престъпленията. Няколко убийства през последните месеци.

— Така става, когато Андрю се ядоса. Връща ти го тъпкано. Не съм предполагал, че ще стане така… — Мъжът се намръщи. — През последните месеци ли? Това теглене… кога е било последното?

— През последните две седмици.

— Тогава със сигурност не съм аз. От началото на март съм изключен от „Уочтауър“.

— Изключен?

Той кимна:

— Андрю прекрати достъпа ми.

Телефонът на Селито иззвъня, беше Купър. Съобщи му, че двама от посочените са потвърдили алибито на Карпентър. Детективът накара компютърния специалист Родни Шарнек отново да провери данните от диска, който им беше донесъл Пуласки. Затвори телефона и попита Карпентър:

— Защо ви е блокирал?

— Ами, вижте, аз имам склад за данни и…

— Склад за данни?

— Съхраняваме информацията, която фирми като ССД обработват.

— Не е като склад, където се държи стока, така ли?

— Не, не. Това е компютърно депо. На сървъри в Ню Джърси и Пенсилвания. Както и да е, аз бях… е, може да се каже, че бях съблазнен от Андрю Стърлинг. Успешният му бизнес, толкова пари… Исках и аз да започна да добивам данни като ССД, не само да ги съхранявам. Смятах да си потърся своя ниша в пазара, в няколко бранша на икономиката, където ССД все още не са толкова силни. Не исках да се конкурирам с тях, не съм правил нищо незаконно.

Селито долови нотка на отчаяние в тези оправдания.

— Беше дребен бизнес. Но Андрю научи и блокира достъпа ми до „Инър-съркъл“ и „Уочтауър“. Заплаши, че ще ме съди. Опитах се да преговарям, но днес ме изгони. Прекрати окончателно достъпа ми. Наистина не съм направил нищо лошо. — Гласът му затрепери. — Само си гледах бизнеса…

— Мислите, че Стърлинг е подправил файловете, за да излезе, че вие сте убиецът, така ли?

— Някой в ССД го е направил.

„За нас най-важното е, че Карпентър не е убиецът и само си губим времето“ — помисли си Селито.

— Нямам повече въпроси. Приятна вечер.

Карпентър явно съжали за поведението си. От гнева му вече нямаше и следа. Изражението му издаваше отчаяние, дори — замисли се Селито — страх.

— Вижте, господин полицай, не искам да останете с погрешно впечатление. Изказах се твърде необмислено. Не твърдя, че Андрю го е направил. Бях ядосан. Но това е необмислена реакция. Няма да му кажете, нали?

Когато си тръгна, детективът хвърли един поглед назад. Бизнесменът изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.

* * *

Още един заподозрян изпадаше от списъка.

Първо Анди Стърлинг. Сега Робърт Карпентър. Купър бе проверил алибитата на бизнесмена, които потвърждаваха, че той не е обект 522. След като се върна в лабораторията, Селито веднага телефонира на Родни Шарнек, който обеща да провери къде е грешката. Обади се след десет минути.

— Хе. Опа…

Райм въздъхна:

— Казвай.

— Ами, Карпентър наистина е изтеглил достатъчно списъци, от които би могъл да събере информация за жертвите, но го е направил в течение на две години. Все като част от законни маркетингови кампании. И наистина от март не е теглил нищо.

— Нали преди това каза, че е теглил информацията непосредствено преди убийствата.

— Така е според списъка. Само че метаданните показват, че някой в ССД е променил данните. Например Карпентър е изтеглил информацията за братовчед ви преди близо две години.

— Значи някой в ССД иска да насочи вниманието ни към Карпентър.

— Да.

— Сега, големият въпрос: Кой, по дяволите, е подменил данните? Той е Пет-двадесет и две.

— В метаданните няма друга кодирана информация — отговори компютърният експерт. — Логовете на администратора и рутера не са…

— Достатъчно е да кажеш просто „не“. Това ли е отговорът?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Благодаря — измърмори Райм и затвори.

Синът на Стърлинг беше невинен, Карпентър — също…

„Къде си, Сакс?“

Райм се сепна. Почти бе използвал малкото й име в мислите си. Но между тях имаше негласно споразумение да се обръщат един към друг само по фамилия. Иначе носеше лош късмет. Сякаш можеше да стане по-лошо.

— Линк. — Селито посочи списъка на заподозрените. — Единственото, което мога да направя, е да проверя всичките. Сега.

— Как смяташ да го направим, Лон? Имаме един инспектор, който изобщо не иска такова разследване да съществува. Как можем…

Изведнъж замълча и се втренчи в профила на обект 522 на дъската.

Погледна досието на братовчед си върху рамката за прелистване.

Личен живот

Досие 1A. Предпочитани стоки

Досие 1B. Предпочитани услуги

Досие 1C. Пътувания

Досие 1D. Медицински данни

Досие 1E. Развлечения

 

 

Финанси/Образование/Кариера

Досие 2A. Образование

Досие 2B. Работа, доходи

Досие 2C. Финансово състояние, кредити и платежоспособност

Досие 2D. Предпочитани бизнес продукти и услуги

 

 

Официални/Съдебни данни

Досие 3A. Жизнени характеристики

Досие 3B. Гласоподавателна регистрация

Досие 3C. Съдебна история

Досие 3D. Криминално досие

Досие 3E. Законов надзор

Досие 3F. Имиграция и натурализация

 

 

Информацията, която се съдържа тук, е собственост на „Стратеджик Системс Дейтакорп“ ООД (ССД). Използването й е регулирано от Лицензионното споразумение между ССД и Клиента, дефиниран в Договора за обслужване. © „Стратеджик Системс Дейтакорп“, ООД. Всички права запазени.

Райм набързо прегледа досието. Погледна другите документи, закачени на белите дъски. Нещо не беше както трябва.

Отново телефонира на Шарнек.

— Родни, кажи ми… Какво място на диска заема файл от тридесет страници? Като досието от ССД, което сега е пред мен.

— Хе. Досие. Само текст, предполагам.

— Да.

— Ако е в архива, значи трябва да е компресиран. Да кажем… двадесет и пет килобайта. Най-много.

— Това е доста малко, нали?

— Хе. Като пръдня в урагана от данни.

Райм завъртя очи при това сравнение.

— Имам още един въпрос.

— Хе. Казвай.

* * *

Главата й пулсираше от болка, устните й кървяха от удара в стената на къщата.

След като допря бръснача до гърлото й, убиецът взе пистолета й и я завлече през вратата на мазето в предната част на къщата, съвременно обзаведена в строг стил, наподобяващ черно-белия декор в ССД.

После я блъсна през една врата в задната част на хола.

По ирония се оказа, че това е килер. Убиецът я избута между някакви дрехи, миришещи на застояло, и отвори друга врата на задната стена, вкара я вътре и й взе радиостанцията, телефона, ключовете и сгъваемото ножче от задния джоб на панталоните. Завлече я при един радиатор между високи купчини стари вестници и я закопча с белезници за студената метална тръба. Тя се огледа. Мястото беше раят на вещомана — влажно, мрачно, вонящо на старо, на застояло и пълно с повече боклук и вехтории, отколкото бе виждала някога на едно място. Убиецът занесе нещата й на голямо бюро, отрупано с какво ли не. Със собствения й нож започна да разглобява мобилния й телефон. Работеше прилежно, наслаждаваше се на всяка част, която вадеше, сякаш правеше дисекция.

Обект 522 все още седеше на бюрото и пишеше нещо на компютъра. Беше заобиколен от огромни купчини вестници, цели кули от сгънати хартиени пликчета, кибритени кутийки, стъклени съдове, кутии с надписи „Цигари“, „Копчета“, „Кламери“, стари бирени и консервени кутии от шестдесетте и седемдесетте, препарати за чистене. Стотици други опаковки.

Тя обаче не се интересуваше толкова от колекцията. Ужасено размишляваше как ги бе измамил. Обект 522 изобщо не беше някой от техните заподозрени. Оказваше се, че са грешили, като подозираха нахаканите мениджъри, техниците, клиентите, някой хакер или въображаем наемник на Андрю Стърлинг, вършещ черната работа за фирмата.

При все това беше служител на ССД.

Защо, по дяволите, не се беше досетила за най-очевидното?

Пет-двадесет и две бе служителят от охраната, който я беше завел в хранилищата в понеделник. Сакс си спомняше табелката с името му. Джон. Фамилията му беше Ролинс. Сигурно я бе видял да идва с Пуласки във фоайето на ССД в понеделник и бързо беше предложил услугите си да ги заведе до кабинета на Стърлинг. После се беше навъртал навън, за да научи повече. А може би дори предварително е знаел, че ще отидат, и бе уредил той да бъде на смяна тази сутрин.

Човекът, който знае всичко…

Докато я развеждаше из „Сивата скала“, тя трябваше да се досети, че служителите от охраната имат достъп до всички хранилища и Приемния център. Спомни си, че когато човек влезе в хранилищата, вече няма нужда от парола, за да се включи в „Инър-съркъл“. Все още не можеше да си обясни как е успял да изнесе дискове с информация за жертвите си — въпреки претърсването на излизане — но някак го беше направил.

Тя присви очи, като се надяваше болката в главата й да понамалее. Не се получи. Погледна стената пред бюрото, където висеше някаква картина — много реалистичен семеен портрет. Разбира се — платното на Харви Прескът, заради което беше убил Алис Сандърсън и бе уличил невинния Артър Райм.

Когато зрението й най-после се нагоди към сумрака, Сакс се зае да огледа по-добре врага. Не му беше обърнала особено внимание, докато я развеждаше из ССД. Сега обаче го виждаше ясно — слаб, блед, малко безличен, но с хубави черти. Хлътналите му очи се движеха бързо, пръстите му бяха много дълги, ръцете — силни.

Убиецът усети, че го наблюдават. Обърна се и я погледна. Пак се обърна към компютъра и продължи да пише трескаво. На пода бяха натрупани още десетина клавиатури, повечето — счупени или с изтъркани клавиши. Безполезни за всеки друг освен за него. Обект 522, разбира се, не беше способен да ги изхвърли. Наоколо имаше хиляди бележници, изписани с дребен, равен почерк — от тях явно бяха хартиените частици, които бяха намерили на едно от местопрестъпленията.

Миризмата на непрани дрехи и спално бельо беше нетърпима. Сигурно толкова бе свикнал с вонята, че не му правеше впечатление. А може би му харесваше.

Сакс затвори очи и облегна главата си на една купчина вестници. Невъоръжена, безпомощна… Какво можеше да направи? Ядосваше се на себе си, че не е оставила на Райм съобщение с повече информация къде отива.

Безпомощна…

Изведнъж се сети нещо. Девизът на цялото разследване: Информацията е сила.

„Добре, извлечи някаква информация, по дяволите! — помисли си. — Узнай нещо за него, което да можеш да използваш като оръжие. Мисли!“

Джон Ролинс, служител от охраната на ССД… Това име не й говореше нищо. Не го беше срещала никъде по време на разследването. Каква беше връзката му със ССД, с престъпленията, с данните?

Сакс заоглежда тъмното помещение, замаяна от количеството боклук, което виждаше.

Примеси…

„Съсредоточи се. Не бързай.“

Нещо в другия край на помещението привлече вниманието й. Една от колекцията му: огромна купчина карти за лифтовете в различни скикурорти.

Вейл, Копър Маунтин, Брекинридж, Бийвър Крийк.

Възможно ли беше?

Добре, струваше си да опита.

— Питър — уверено каза тя, — трябва да поговорим.

Когато чу името, той се сепна и я погледна. За момент очите му проблеснаха неуверено. Изглеждаше, сякаш неочаквано е получил плесница.

Да, оказа се права. Джон Ролинс беше — какво друго? — фалшиво име. В действителност това бе Питър Гордън, известният ловец на данни, който беше умрял… или по-скоро беше инсценирал смъртта си, след като ССД присъединила фирмата, за която работел в Колорадо преди няколко години.

— Чудехме се как си инсценирал смъртта си. Как успя да фалшифицираш ДНК данните?

Той спря да пише на компютъра, загледа се в картината. След няколко минути каза:

— Не е ли това най-странното свойство на данните? Как им вярваме, без да се замисляме. — Обърна се към нея. — Щом компютърът казва, приемаме, че е вярно. Ако пък и божеството ДНК потвърждава, значи със сигурност е истина. Няма какво повече да се каже. Край.

Сакс продължи:

— Значи ти — Питър Гордън — изчезваш. Полицията намира колелото ти и разложен труп с твоите дрехи. Животните не са оставили много. Вземат проби от косми и слюнка от къщата ти. Да, ДНК съвпада. Няма никакво съмнение. Ти си мъртъв. Но космите и слюнката, които са намерили в банята ти, не са били твоите, нали? Взел си косми от човека, когото си убил, и си ги оставил в къщата си. Изтъркал си зъбите му със своята четка за зъби, нали?

— И оставих малко кръв по едно ножче за бръснене. Вие в полицията много обичате кръвта.

— Кого уби тогава?

— Някакъв младеж от Калифорния. Пътуваше на автостоп по I-70.

„Дръж го в напрежение. Информацията е единственото ти оръжие. Използвай я!“

— Едно само не можахме да си обясним, Питър. Защо го направи? За да саботираш сливането на ССД и „Роки Маунтинс Дейта“? Или има още нещо?

— Да ги саботирам ли? — удивено прошепна той. — Нищо не разбираш. Когато Андрю Стърлинг и хората му дойдоха в „Роки Маунтин“ и поискаха да я присъединят към ССД, аз събрах всякакви данни, каквито намерих за него и компанията му. Това, което открих, беше смайващо! Андрю Стърлинг е Бог. Той е бъдещето на информацията, което означава, че е бъдещето на обществото. Беше способен да открие данни, които дори не подозирах, че съществуват, и да ги използва като оръжие, като лекарство, като светена вода. Аз трябваше да участвам в онова, което правеше.

— Аха, но не можеше да станеш ловец на данни за ССД. Заради плановете ти. Заради… другото, което колекционираш? И начина, по който живееш.

Сакс кимна към боклуците в стаята.

Лицето му помръкна, очите му се разшириха.

— Исках да съм част от ССД. Мислиш ли, че не исках? Ох, на какви места можех да отида! Но не ми е било писано. — Замълча, после махна към колекциите си. — Да не мислиш, че сам съм си избрал да живея така? Мислиш ли, че ми харесва? — Беше прегракнал, задъхваше се. Леко се усмихна. — Не, животът ми трябва да е вън от обсег. Само така мога да оцелея. Вън. От. Обсег.

— Затова си инсценирал смъртта си и си откраднал чужда самоличност. Присвоил си името и социалноосигурителния номер на някого, който е умрял.

Лицето му вече не издаваше емоция.

— Да, едно дете. Джонатан Ролинс, тригодишен, от Колорадо Спрингс. Много е лесно да си смениш името. Маниаците по оцеляването го правят редовно. Има книги на тази тема… — Усмихна се леко. — Само не забравяй винаги да ги плащаш в брой.

— После си постъпил в охраната. Но нямаше ли опасност някой в ССД да те познае?

— Не се бях срещал с никого от компанията лично. Това е чудото на този занаят. Можеш да събираш данни, както си седиш спокойно в собствения си Килер.

Изведнъж замълча. Изглеждаше смутен, дали наистина бяха свързали Ролинс с Питър Гордън? Дали нямаше да дойде друг, който да провери по-внимателно следата? Явно реши, че не може да рискува. Гордън грабна ключовете от колата на Пам. Реши да я скрие. Погледна устройството за автоматично заключване.

— Боклук. Няма радиочип. Но всеки сканира регистрационните номера в наши дни. Къде си паркирала?

— Мислиш ли, че ще ти кажа?

Той сви рамене и излезе.

Стратегията й се оказа успешна. Беше се добрала до информация и успя да я използва. Не беше много, разбира се, но поне бе спечелила време.

Достатъчно ли беше обаче, за да изпълни онова, което бе замислила — да извади ключа от белезниците, скрит дълбоко в джоба й?