Джефри Дивър
Обект №522 (43)

43.

— Команда, набери Сакс.

Телефонът й обаче се включи на гласова поща.

— По дяволите, къде е? Намерете я… Пуласки? — Райм се завъртя с инвалидната количка и погледна младежа, който говореше по телефона. — Какво става с Карпентър?

Младежът му даде знак да почака. След малко затвори.

— Най-накрая се свързах със секретарката му. Карпентър си е тръгнал рано, трябвало да свърши нещо. Вече сигурно се е прибрал вкъщи.

— Искам някой да отиде там. Веднага!

Мел Купър изпрати съобщение на Сакс по пейджъра, после се опита да се свърже с нея по джобния й компютър.

— Нищо.

Обади се още на няколко места и пак обяви:

— Не. Не мога да я намеря.

— Да не би Пет-двадесет и две да й е изключил телефона? Като нашето електричество?

— Не, казаха ми, че не е изключена. Апаратите й са дезактивирани — счупени или с извадени батерии.

— Какво? Сигурни ли са?

Страхът започна да го завладява.

Отвън се позвъни и Том отиде да отвори.

Лон Селито, с размъкната риза и запотено лице, влезе в стаята.

— Не могат да направят нищо, за да ме възстановят на работа. Ставало автоматично. Дори да си направя друг тест, ще бъда отстранен, докато не ме разследват. Проклети компютри. Обадих се в „Пъблик шуър“. Казаха, че „щели да погледнат“. Нали знаеш какво означава? — Погледна Пуласки. — Какво стана с жена ти?

— Още е в ареста.

— По дяволите!

— Обаче това не е всичко.

Райм разказа на Селито за Броктън, Уиткъм, Глен и Отдела за законов надзор към Службата за национална сигурност.

— Мамка им. Никога не съм чувал за такъв отдел.

— Искат да прекратим разследването, поне що се отнася до ССД. Има обаче по-голям проблем. Амелия е изчезнала.

— Какво?

— Така изглежда. Не знам какво е направила, след като се прибра вкъщи. Не се обади… Ох, Бога ми, нямаше ток, телефоните не работеха. Мел, провери гласовата поща. Може да се е обаждала.

Купър набра номера. Сакс наистина се беше обаждала. Казваше обаче само, че отива да провери една следа. Нищо повече. Искаше Райм да й се обади, за да му обясни.

Той тревожно затвори очи.

Следа…

Къде водеше? Към някой от заподозрените? Той погледна таблицата.

Андрю Стърлинг, президент, управителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, проверено. Потвърдено от сина му; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Шон Касъл, началник-отдел „Маркетинг и продажби“ няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор“: алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав“: алиби — с жена си, потвърдено (пристрастна);

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: бил е на работа (според присъствения лист);

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: няма алиби; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Клиент на ССД(?): Робърт Карпентър (?);

Неизвестен извършител, работещ за Андрю Стърлинг (?);

„Бегача“.

Дали следата беше свързана с някого от тях?

— Лон, отиди да провериш Карпентър.

— И какво да му кажа? „Добър ден, аз вече не съм полицай и нямам право да ви разпитвам, но бихте ли отговорили на въпросите ми, защото съм много точен пич“?

— Да, Лон, така му кажи.

Селито се обърна към Купър:

— Мел, дай ми значката си.

— Значката ми ли? — нервно попита лабораторният специалист.

— Няма да я повредя — измърмори дебелакът.

— Повече се притеснявам да не отстранят и мен от работа.

— Поне няма да съм единствен. — Селито прибра значката и взе адреса на Карпентър от Пуласки. — Ще ви се обадя да ви кажа какво е станало.

— Лон, внимавай. Пет-двадесет и две се чувства притиснат. Ще се опита да ни удари силно. И не забравяй, че…

— Че проклетият кучи син знае всичко — изръмжа той и излезе от лабораторията.

Райм забеляза, че Пуласки изучава дъската.

— Детективе?

— Какво?

— Мислех си нещо. — Той посочи таблицата с имената на заподозрените: — Алибито на Андрю Стърлинг. Той ми каза, че когато бил в Лонг Айлънд, се обадил на сина си, който бил на разходка в Уестчестър. Обадил му се от къщата си и това се вижда на разпечатката от телефонните му обаждания. Проверено е.

— Е, и какво?

— Ами, спомних си, че според него синът му отишъл до Уестчестър с влак. Но когато говорих с Анди, той каза, че отишъл с колата. — Младият полицай вдигна глава. — Има и още нещо, сър. Когато беше убит пазачът на гробището, проверих присъствените ведомости. Видях името на Анди. Беше излязъл веднага след Мигел Абрера, чистача. Секунди след него. Тогава не се замислих, защото Анди не беше заподозрян.

— Добре, но синът няма достъп до „Инър-съркъл“ — отбеляза Купър, като кимна към таблицата на заподозрените.

— Според баща му няма. Но… — Пуласки поклати глава. — Вижте, Андрю Стърлинг беше толкова услужлив, че приемахме всичко, което ни каже, за чиста монета. Твърдеше, че никой друг освен хората от списъка няма достъп. Нямаме обаче информация от независим източник. Лично не сме проверили кой в действителност може да тегли данни от „Инър-съркъл“.

— Да, Анди може да е ровил в компютъра на баща си и да е взел паролата му — съгласи се Купър.

— Действай, Пуласки. Добре, Мел, сега ти си най-старши. Събери специален отряд и го изпрати в къщата на Анди Стърлинг.

* * *

Дори най-точният прогностичен анализ, извършен от гениалния изкуствен мозък на „Екс-пектейшън“, невинаги може да предскаже всичко.

Кой за милиони години би предвидил, че Амелия 7303, замаяна и с белезници на няколко метра от мен, ще дойде пред вратата ми?

Въпрос на късмет, трябва да отбележа. Тъкмо тръгвах за вивисекцията на Том, когато я забелязах през прозореца. Така е в моя живот — късметът компенсира мъчителното безпокойство.

Спокойно обмислям ситуацията. Добре, колегите й в полицията не ме подозират; дошла е само да ми покаже портрета на фоторобот, който намерих в джоба й заедно със списък с десет имена. Двете най-горе са задраскани. Аз съм щастливият номер три. Някой със сигурност ще дойде да ме попита за нея. Когато се появят, ще кажа: „Да, дойде, показа ми портрета и си тръгна“. Толкова.

Извадих батериите на електронните й устройства и ги прибирам в съответните кутии. Хрумна ми да използвам нейния телефон, за да запиша последната, отчаяна агония на Том Рестън. Би било добра симетрия, много елегантно. Но тогава, разбира се, ще има доказателство, че е идвала при мен, а тя трябва да изчезне безследно. Ще я сложа да спи в мазето ми, при Карълайн 8630 и Фиона 4892.

Ще изчезне безследно.

Няма да е толкова прегледно, колкото би могло да бъде — ченгетата много ще се зарадват, ако намерят трупа — но за мен е добре.

Този път ще трябва да взема хубав трофей. Не само нокътче от моята Амелия 7303…