Джефри Дивър
Обект №522 (39)

39.

Амелия Сакс бързо изтича вътре, без да обръща внимание на болките в ставите си.

Подмина полицаите на вратата, без дори да им кимне.

— Къде е?

Единият посочи към хола.

Сакс се втурна в стаята… и завари Пам на дивана. Момичето я погледна, лицето му беше пребледняло.

Полицайката седна до нея.

— Добре ли си?

— Да. Само малко се уплаших.

— Нищо ли ти няма? Може ли да те прегърна?

Пам се засмя и тя я притисна до себе си.

— Какво стана?

— Някой е разбил апартамента ти. Беше тук. Господин Райм го видял по уебкамерата зад мен. Опитваше се да ме предупреди по телефона. На петото позвъняване вдигнах и той ми каза да започна да крещя и да бягам.

— Така ли направи?

— Не съвсем. Изтичах в кухнята и грабнах един нож. Много бях ядосана. И той избяга.

Сакс погледна детектива от местния участък, набит чернокож, който каза с плътен баритон:

— Когато дойдохме, беше избягал. Съседите не са видели нищо.

Значи наистина си беше въобразила, че вижда някого в уличката до склада, където бе убит Джо Малой. Или може би е било някое хлапе или клошар, любопитен да види какво правят ченгетата. След убийството на Малой обект 522 бе дошъл в нейния апартамент: да търси информация, улики или да довърши започнатото — да я убие.

Сакс обиколи къщата с детектива и Пам. Бюрото беше разровено, но нищо не липсваше.

— Първо си помислих, че е Стюарт. — Пам си пое въздух и добави: — Аз скъсах с него.

— Наистина ли?

Момичето кимна.

— Добре… Но не е бил той, нали?

— Не. Носеше други дрехи и имаше различно телосложение. Освен това Стюарт може да е мръсник, но никога не би разбил чужда къща.

— Видя ли го добре?

— Не. Обърна се и побягна, преди да успея.

Пам беше видяла само дрехите му.

Детективът обясни, че е описала крадеца като мъж, бял или цветнокож със светла кожа, среден на ръст, носел сини дънки и тъмносиньо карирано яке. След като научил за уебкамерата, полицаят се беше обадил и на Райм, но криминалистът беше видял само неясен силует в коридора.

Намериха прозореца, през който е проникнал. Сакс имаше алармена система, но Пам я беше изключила.

Амелия се огледа. Гневът и ужасът от жестоката смърт на Малой се смениха със същото безпокойство и чувство за уязвимост, които я измъчваха на гробището, в склада, в ССД… всъщност навсякъде, откакто бяха започнали да преследват обект 522. Като на местопрестъплението при къщата на Леон. Наблюдаваше ли я сега?

Сакс видя някакво движение зад прозореца, проблясък… Дали беше от поклащащите се от вятъра листа пред близките прозорци, отразяващи бледата светлина?

— Амелия? — тихо попита Пам, като също се огледа неспокойно. — Добре ли си?

Това я върна в действителността. „Залавяй се за работа. И то бързо! Убиецът е идвал тук — наскоро. По дяволите, намери нещо полезно!“

— Да, милинка. Добре съм.

Един униформен полицай от участъка попита:

— Детективе, искате ли някой от криминолозите ни да погледне?

— Не, благодаря — отвърна Сакс, като погледна Пам и се усмихна напрегнато. — Сама ще се справя.

* * *

Сакс извади преносимия си комплект за огледи от багажника на колата и с Пам заедно огледаха.

Е, Сакс търсеше улики, а Пам, застанала извън периметъра на огледа, показваше къде е бил убиецът. Макар че гласът й трепереше, говореше спокойно и ясно.

Изтичах в кухнята и грабнах един нож…

Понеже Пам беше при нея, Сакс помоли един от полицаите да пази в градината — откъдето бе избягал убиецът. Това не разсея съвсем притесненията й — имайки предвид невероятната способност на обект 522 да шпионира жертвите си, да научава всичко за тях, да се промъква, без да го усетят. Искаше да извърши огледа и да отпрати Пам възможно най-скоро.

Напътствана от момичето, тя претърси местата, където беше стъпвал убиецът. Не намери обаче никакви следи. Той бе използвал ръкавици или не беше пипал нищо, а по специалната леплива лента не се събраха никакви частици.

— Откъде мина навън? — попита Сакс.

— Ще ти докажа. — Пам погледна лицето на полицайката, което явно издаваше нежеланието й да излага момичето отново на опасност. — По-добре ще е аз да те заведа.

Сакс кимна и двете излязоха в двора. Тя се огледа внимателно. Попита полицая:

— Нещо подозрително?

— Не. Но когато човек очаква да го следят, му се привиждат какви ли не неща.

— Разбрах.

Той посочи един ред тъмни прозорци от друга страна на уличката, после към гъст храсталак от азалии и чемшири.

— Проверих там. Няма нищо. Но ще продължа да наблюдавам.

— Благодаря.

Пам заведе Сакс по пътя, откъдето беше избягал обект 522, и полицайката започна огледа.

— Амелия?

— Какво?

— Бях голяма глупачка. Като ти наговорих онези неща вчера. Бях отчаяна, нали разбираш? Уплашена… Та исках да ти кажа… Извинявай.

— Напротив, беше съвсем сдържана.

— Не бях сдържана.

— Любовта ни кара да правим странни неща, миличка.

Пам се засмя.

— Ще поговорим за това по-късно. Може би довечера, зависи как се развива разследването. Ще си направим вечеря.

— Добре, чудесно.

Сакс продължи огледа, като се опитваше да преодолее тревогата си, че убиецът може още да е наблизо. Но въпреки усилията й търсенето се оказа безрезултатно. Дворът бе покрит главно с чакъл и тя не намери следи от обувки — само една близо до вратата, откъдето беше излязъл на улицата. Единственият отпечатък бе от предната част на обувката (беше тичал) — неизползваем за разпознаване. Не откри пресни следи от автомобилни гуми.

Когато се върна в двора обаче, забеляза нещо да проблясва сред бръшляна и зимзелена, с които беше покрита земята — на място, където лесно би могло да изпадне от джоба на обект 522 при бягството му към вратата.

— Намери ли нещо?

— Може би.

Сакс извади пинсети и вдигна парченцето хартия. Върна се в къщата и го постави на преносима изследователска масичка. Напръска листчето с нинхидрин, после си сложи очила и го облъчи с ултравиолетова лампа. За съжаление нямаше пръстови отпечатъци.

— Има ли полза? — попита Пам.

— Може би. Няма да ни посочи къде живее, но и повечето улики не дават такава точна информация. Ако нещата бяха толкова ясни — добави Сакс с усмивка, — нямаше да има нужда от хора като мен и Линкълн. Ще трябва да го изследваме по-добре.

Извади сандъчето си с инструменти, взе бормашината и поправи счупения прозорец. Заключи и пусна алармата.

Беше се обадила на Райм да му каже, че Пам е добре, но сега искаше да му съобщи за откритието си. Извади мобилния си телефон, но преди да се обади, спря на тротоара и се огледа.

— Какво има, Амелия?

Тя прибра телефона в калъфа си.

— Колата ми.

Шевролетът й го нямаше. Обзе я тревога. Огледа улицата, като държеше ръката си върху пистолета. Тук ли беше убиецът? Той ли бе откраднал колата й?

Полицаят тъкмо излизаше от двора и тя го попита дали е видял някого.

— Онази кола ли, старата? Ваша ли е?

— Да. Мисля, че престъпникът я е откраднал.

— Съжалявам, детективе, вдигнаха я с паяк. Ако знаех, че е вашата, щях да ги спра.

Вдигнали я? Може би беше забравила да остави полицейската си карта на таблото.

С Пам се качиха на очуканата хонда сивик на момичето и отидоха в местния участък. Сержантът на пропуска, който й беше познат, вече знаеше за проникването в апартамента й.

— Здравей, Амелия. Момчетата разпитаха всички в квартала. Никой не е видял извършителя.

— Слушай, Вини, вдигнали са ми возилото. Беше до противопожарния кран срещу къщата ми.

— Служебна кола ли?

— Не.

— Шевролетът ти?

— Да.

— О, не. Кофти работа.

— Казаха ми, че са го вдигнали с паяк. Не помня дали съм оставила служебната си карта на таблото.

— Пак трябваше да проверят номера, да видят на чие име се води. Мамка му, лайняна работа. Извинявам се, госпожице.

Пам се усмихна, за да покаже, че не се впечатлява от думите, които самата тя понякога използваше.

Сакс каза на сержанта номера на колата си; той проведе няколко разговора и провери в компютъра.

— Не, не е в гаража на пътната полиция. Изчакай още малко.

Проведе още няколко разговора.

По дяволите! Сакс не можеше без колата. Спешно трябваше да анализират листчето, което беше намерила в двора си.

Раздразнението й обаче премина в безпокойство, когато видя намръщеното изражение на Вини.

— Сигурен ли си?… Добре. Къде са я закарали?… Така ли? Добре, обади ми се веднага, когато разбереш нещо.

Той затвори.

— Какво има.

— Шевролетът… Ипотекиран ли е?

— Ипотекиран? Не.

— Странна работа. Прибрали са го със съдия-изпълнител.

— Със съдия-изпълнител? От къде на къде?

— Според тях не си платила шест месечни вноски.

— Вини, колата е модел шейсет и девета. Баща ми ми я купи през седемдесетте. Платил е в брой. Никога не е ипотекирана. Кой е предполагаемият кредитор?

— Моят човек не знае. Ще провери и пак ще се обади. Ще разбере къде са я закарали.

— Само това ми липсваше! Колата ти тук ли е?

— Не. Съжалявам.

Тя му благодари и с Пам излязоха.

— Ако има една драскотина, ще хвърчат глави — измърмори Сакс.

Възможно ли беше обект 522 да е организирал вдигането на колата й? Не би се изненадала, макар че как го беше постигнал, умът й не го побираше.

Замисли се колко близо до нея се беше добрал, колко много информация можеше да получи за нея, и отново я обхвана тревога.

Човекът, който знае всичко…

— Мога ли да взема хондата ти?

— Разбира се — отговори Пам. — Но ако можеш да ме оставиш при Рейчъл. Ще си пишем домашните заедно.

— Слушай, милинка. Какво ще кажеш да помоля някого от момчетата в участъка да те закара?

— Добре. Но защо така?

— Този човек знае прекалено много за мен. Мисля, че е по-добре да стоиш по-далече.

Върнаха се в участъка и Сакс уреди да закарат Пам. След като отново излезе, полицайката се огледа. Не забеляза някой да я наблюдава.

Мярна движение през един от прозорците отсреща и вдигна глава. Спомни си емблемата на ССД — наблюдателната кула и прозореца. Отсреща се беше показала някаква старица, но въпреки това отново я побиха тръпки. Бързо се качи в колата на Пам и потегли.