Джефри Дивър
Обект №522 (38)

38.

Мел Купър се намръщи:

— За склада… в който беше убит Джо. Бил е нает от някакво издателство за складиране на хартия за рециклиране, но от месеци не е бил използван. Странното обаче е, че собствеността не е ясна.

— Какво означава това?

— Проверих всички документи. Даден е под наем на верига от три компании и е собственост на една корпорация от Делауер — която пък е собственост на една нюйоркска корпорация. Крайният собственик изглежда, че е в Малайзия.

Обект 522 обаче е знаел всичко това и че е безопасно да изтезава жертвата си там. Как? Защото той беше човекът, който знае всичко.

Телефонът иззвъня и Райм погледна номера на дисплея. „Разследване 522 е в задънена улица — помисли си, — дано поне тези новини да са добри.“

— Кажете, инспектор Лонгхърст.

— Детектив Райм. Обаждам се само да ви информирам. Тук нещата се развиват доста добре.

Гласът й издаваше вълнение. Обясни, че Д’Естурн — агентът от френските тайни служби, работещ с екипа — спешно отишъл в Бирмингам, където се свързал с някакви алжирци от мюсюлманската общност в Уест Бромич. Научил, че американецът си извадил фалшив паспорт и транзитна виза през една северноафриканска страна, за да пътува за Сингапур. Оставил голямо капаро и му обещали, че всичко ще е готово за утре вечер. Щом вземел документите, щял да отиде в Лондон, за да довърши работата.

— Хубаво — подсмихна се Райм. — Това означава, че Логан вече е там. Не мислите ли? Имам предвид в Лондон.

— Със сигурност — съгласи се Лонгхърст. — Ще се опита да извърши убийството утре, когато нашият двойник ще се срещне с хората от МИ-5 в тайната квартира.

— Точно така.

Ричард Логан бе поръчал документите и беше платил голямо капаро, за да отклони вниманието на екипа към Бирмингам, а в същото време се беше върнал в Лондон за поръчковото убийство на преподобния Гуудлайт.

— Какво казват хората на Дани Крюгер?

— Че лодката ще го чака на южното крайбрежие, за да го извози за Франция.

Да го извози… Изразът хареса на Райм. Тук ченгетата не говореха така.

Отново се замисли за тайната квартира край Манчестър. И за проникването в организацията на Гуудлайт в Лондон. Имаше ли нещо, което той можеше да види, ако беше участвал в огледа с помощта на видеокамера? Някоя дреболия, която екипът бе пропуснал, а можеше да им подскаже точно къде и за кога убиецът планира удара си? Дори да е имало, вече нямаше начин да се открие. Сега можеше само да се надява, че предположенията му са правилни.

— Как сте се подготвили?

— Десет полицаи на мястото на нападението. Цивилни и с камуфлаж.

Лонгхърст добави, че Дани Крюгер, французинът и още един член на специалния отряд са взели мерки да бъдат „добре забелязани“ в Бирмингам. Освен това били засилили охраната на Гуудлайт — нямаха сведения, че убиецът е узнал къде се крият, но не искаше да рискува.

— Скоро ще има развитие, детективе.

Точно когато затваряше телефона, компютърът му изпиука.

гн Райм?

Думите се появиха на монитора пред него. Беше се отворило малко прозорче. Показваше поглед към хола на Амелия Сакс, видян през уебкамера. Пам седеше пред компютъра и пишеше съобщения на клавиатурата.

Той заговори на системата за разпознаване на гласа и думите му се появиха изписани на монитора:

Здраве й памка си?

Проклет компютър! Може би трябваше да накара цифровия им гений Родни Шарнек да инсталира друга система.

Пам обаче разчете съобщението без проблем.

добре — написа тя. — а вие как сте?

И аз съм добре.

амелия там ли е?

Не се таена вън.

кофти. искам да говоря с нея. обадих се но не вдига.

Мо галида…

По дяволите. Райм въздъхна и пробва друго:

Можем ли да ти помогнем с нещо?

не. благодаря — на монитора Пам погледна мобилния си телефон. Отново вдигна очи към компютъра и написа: — рейчъл на тел. идвам след 1 мин.

Остави уебкамерата, но се обърна с гръб и заговори по телефона. Вдигна голяма ученическа чанта в скута си, отвори я и започна да рови. Намери някаква тетрадка. Започна да чете нещо.

Райм се канеше да погледне към белите дъски, но нещо привлече погледа му към прозорчето от уебкамерата.

Нещо не изглеждаше наред.

Той се намръщи и се приближи с количката.

Не!

В апартамента на Сакс имаше и друг човек. Възможно ли беше. Трудно беше да каже, но той присви очи и се вгледа… да, някакъв мъж се криеше в коридора, на няколко метра от Пам.

Райм приближи лицето си до монитора колкото можеше. Лицето на мъжа не се виждаше, скрито под периферията на шапката му. Държеше нещо. Пистолет? Нож?

— Том!

Болногледачът не го чу. Разбира се — беше излязъл да изхвърли боклука.

— Команда, набери апартамента на Сакс.

Слава богу, компютърното устройство направи точно каквото се искаше от него.

На екрана Пам погледна към телефона до компютъра. Но не вдигна. Къщата не беше нейна — щеше да остави да се включи телефонният секретар. Тя продължи да говори по мобилния си.

Мъжът се показа от коридора, но лицето му все така не се виждаше от шапката. Тръгна към Пам.

— Команда, компютърно съобщение!

На екрана се появи празно правоъгълниче.

— Команда, пиши: „Пам, удивителен знак“. Команда, изпрати.

Памук див и телен знак.

Мамка му!

— Команда, пиши: „Пам, опасност, бягай“. Команда, изпати.

Съобщението се изпрати почти правилно написано.

„Пам, моля те, прочети го! — мълчаливо се замоли Райм. — Погледни екрана!“

Момичето обаче беше улисано в разговора. Лицето му вече не изглеждаше толкова безгрижно. Говореха си за нещо сериозно.

Райм се обади на 911 и телефонистката го увери, че патрулната кола ще бъде в апартамента на Сакс след пет минути. Но непознатият мъж можеше да достигне Пам за секунди, а тя не подозираше, че той е зад нея.

Линкълн беше сигурен, че това е обект 522. Той бе изтезавал Малой, за да изтръгне информация за всички останали от екипа. Амелия Сакс беше първа в списъка му. Само че нямаше да пострада Сакс, а едно невинно момиче.

Сърцето на Райм биеше лудо и той го усещаше като мъчителна, пулсираща болка в слепоочията. Опита отново да позвъни.

— Здравейте, аз съм Амелия. Моля, оставете съобщение след сигнала.

— Команда, пиши: „Пам, обади ми се, точка. Линкълн, точка“. Команда, изключване.

Какво щеше да й каже да направи, ако му се обади? Сакс имаше оръжия вкъщи, но той не знаеше къде ги държи. Пам беше в добра спортна форма и мъжът не изглеждаше много по-едър от нея. Но сигурно беше въоръжен. Пък и от мястото, където се намираше, можеше спокойно да увие въже около врата й или да забие нож в гърба й, без тя да го усети, че се приближава.

Щеше да стане пред очите на Райм.

Накрая тя се завъртя към компютъра. Щеше да види съобщението.

„Добре, завърти се още.“

Райм видя сянка на пода в дъното на стаята. Убиецът се приближаваше.

Все още говорейки по телефона, Пам се наведе към компютъра, но гледаше не монитора, а клавиатурата.

„Погледни нагоре! — мислено крещеше Райм. — Моля те! Прочети проклетото съобщение!“

Но както повечето деца в наши дни, на Пам не й трябваше да гледа екрана, за да се увери, че пише правилно. Притиснала мобилния телефон между бузата и рамото си, свела очи към клавиатурата, тя бързо натисна няколко клавиша.

ще бягам. 4ао гн Райм ©

Прозорчето от уебкамерата се затвори.

* * *

На местопрестъплението Амелия Сакс се чувстваше неудобно с белия гащеризон, бонето и високите обувки. Клаустрофобията й се засилваше, повдигаше й се от миризмата на стара хартия, кръв и пот в склада.

Не познаваше добре капитан Джоузеф Малой, но той беше, както се бе изразил Лон Селито, „един от нашите“, и тя се ужасяваше от онова, което обект 522 му беше сторил. Почти бе приключила с огледа и изнесе пликовете с улики от склада, безкрайно щастлива, че вече е на открито, макар че навсякъде миришеше на дизелови изпарения.

В ушите й звучеше гласът на баща й. Веднъж като малка бе надникнала в спалнята на родителите си и го беше заварила с полицейска униформа да бърше сълзите си. Това я разтревожи — никога не го беше виждала да плаче. Той й направи знак да влезе. Хърман Сакс винаги бе прям с дъщеря си. Накара я да седне на стола до леглото и й обясни, че негов приятел и колега загинал, докато се опитвал да залови крадец.

— Ейми, в този занаят всички сме едно семейство. Прекарваш повече време с колегите си, отколкото със съпругата и децата си. Всеки път, когато някой със синя униформа си отиде, умира и частица от тебе. Няма значение дали е регулировчик или началник, всички сме семейство и болката е същата, както ако е умрял близък човек.

Сега тя също чувстваше болката, за която й бе говорил. Чувстваше я дълбоко в себе си.

— Свърших — каза на другите криминолози, които чакаха до микробуса.

Беше направила огледа сама, но колегите й от Куинс бяха направили снимки и видеозаписи и бяха огледали вторичните местопрестъпления — местата, от които убиецът най-вероятно беше дошъл и избягал.

Сакс кимна на съдебната лекарка и помощниците й:

— Можете да го карате.

Санитарите, с дебели зелени ръкавици и гащеризони, влязоха. Докато събираше пликовете в картонените кутии, с които щеше да ги занесе у Райм, Сакс спря.

Някой я наблюдаваше.

Чу потракване — на метал върху метал, бетон или стъкло — от една пуста уличка. Погледна бързо и й се стори, че някой се крие до порутената товарна рампа на изоставена фабрика.

Търси добре, но си пази гърба…

Спомни си гробището; убиеца, маскиран с крадена полицейска фуражка, който я гледаше. Изпита същото безпокойство. Остави пликовете с улики и навлезе в уличката, като държеше ръката си върху пистолета. Не видя никого.

„Сторило ми се е.“

— Детективе? — извика един от техниците.

Тя продължи да върви. Зад онова прашно стъкло не се ли виждаше нечие лице?

— Детективе — по-настойчиво извика колегата й.

— След малко идвам — раздразнено отговори тя.

— Извинявайте. Търсят ви по телефона. Детектив Райм.

Тя винаги изключваше мобилния си телефон, когато извършваше огледи, за да не се разсейва.

— Кажете му, че веднага ще му се обадя.

— Детективе, казва, че се обажда за Пам. В апартамента ви е станало нещо. Спешно е.