Джефри Дивър
Обект №522 (37)

37.

— Метаданни.

По телефона Родни Шарнек, полицейският компютърен специалист, обясняваше на Линкълн Райм по какъв начин обектът 522 може да е разбрал, че „експертът“ е полицай под прикритие.

Сакс стоеше наблизо със скръстени ръце и дърпаше ръкава си. Тя напомни на криминолога какво бе научила от Калвин Гедес в „Лична неприкосновеност сега!“:

— Това са данни за данните.

— Точно така — потвърди Шарнек, който чу коментара й. — Вероятно е видял, че съм написал биографията снощи.

— Мамка му! — измърмори Райм.

„Е, не можеш да предвидиш всичко — помисли си. После: — Но трябва, ако преследваш човек, който знае всичко.“ Вече втори план за залавянето му се проваляше.

Нещо повече. Бяха издали картите си. Точно както те бяха научили за плана му с инсценираното самоубийство, сега той знаеше как действат и можеше да се предпази от следващите им ходове.

Знанието е власт…

Шарнек добави:

— Накарах един познат в „Карнеги Мелън“ да издири идентификационните номера на всички компютри, от които е влизано в сайта им тази сутрин. Пет-шест са базирани в Ню Йорк, но са от обществени компютри, няма как да открием кой ги е използвал. Два са от европейски сървъри, но те няма да ни съдействат.

Естествено.

— Вече имаме Информация от файловете, които Рон свали — от свободното пространство на сървъра в ССД. Останалото още се анализира. Данните бяха… — Шарнек замълча и вероятно реши да избегне жаргонния термин, защото каза: — … доста объркани. Но вече събрахме някои фрагменти. Изглежда, че някой наистина е сглобявал досиета и ги е отварял. Знаем и псевдонима му — това е кодово име или прякор в мрежата. „Бегача“. Засега това е всичко.

— Някаква идея кой може да е? Служител, клиент, хакер?

— Не. Обадих се на един приятел в Бюрото и проверих техния архив за известни псевдоними и имейл адреси. Откриха около осемстотин с прякор „Бегача“, но никой не е в района на Ню Йорк. По-късно ще узнаем повече.

Райм накара Том да запише псевдонима в списъка на заподозрените.

— Ще проверим в ССД. Да видим дали името ще е познато на някого.

— Ами списъка с клиентите от диска?

— Дадох да го прегледат ръчно. Програмата, която написах, не върши работа. Има твърде много данни: различни продукти, карти за градския транспорт и за таксуване на магистралите. Повечето фирми са изтеглили информация за жертвите, но статистически засега никой не се очертава като вероятен извършител.

— Добре.

Прекъснаха връзката.

— Опитахме се, Райм — каза Сакс.

Опитахме се… Той вдигна вежди!

Телефонът иззвъня и на дисплея се изписа „Селито“.

— Команда, вдигни телефона… Лон, има ли…

— Линк.

Нещо не беше наред. Гласът му звучеше тревожно.

— Друга жертва?

Селито се изкашля, преди да отговори:

— Убил е един от нашите.

Райм напрегнато погледна Сакс, която несъзнателно се беше навела по-близо до микрофона.

— Кой? Кажи ни.

— Джо Малой.

— Не — прошепна Амелия.

Линкълн затвори очи и облегна главата си на количката.

— Разбира се. Това е бил капанът, Лон. Планирал е всичко. — Той понижи глас: — Много ли е зле?

— Какво имаш предвид? — попита Сакс.

Райм прошепна:

— Не го е убил веднага, нали?

Гласът на Селито потрепери:

— Не, Линк.

— Кажи ми! — рязко попита Сакс. — За какво става дума?

Райм я погледна. В очите й се четеше ужас, който и двамата чувстваха.

— Планирал е удара, защото е искал информация. Измъчвал е Джо, за да я получи.

— О, Боже!

— Така ли е, Лон?

Дебелият детектив въздъхна. Покашля се.

— Да. Трябва да кажа, че положението е доста лошо. Използвал е инструменти. От количеството кръв мога да съдя; че Джо е издържал дълго. Мръсникът го е довършил с куршум.

Лицето на Сакс почервеня от гняв. Стисна пистолета си.

— Джо имаше ли деца? — попита през зъби.

Райм си спомни, че жената на капитана бе загинала преди няколко години.

— Дъщеря му е в Калифорния — отговори Селито. — Вече й се обадих.

— Добре ли си? — попита Сакс.

— Не, не съм.

Гласът на Селито отново потрепери. Райм не си спомняше да е бил толкова разстроен.

Спомни си гласа на Джо Малой, когато му се обади, след като бяха „забравили“ да го информират за разследването. Капитанът не се разсърди и ги подкрепяше, въпреки че бяха действали зад гърба му.

Поставяше служебния дълг на първо място.

Обект 522 го беше измъчвал и го беше убил, защото е търсил информация. Проклетата информация…

В този момент обаче Райм някак мобилизира каменното спокойствие, което криеше дълбоко в себе си. Безстрастност, която според някои означаваше, че душата му е увредена, но той вярваше, че му помага да си върши по-добре работата.

— Добре, знаете какво означава това, нали? — спокойно попита той.

— Какво? — искаше да разбере Сакс.

— Обявява ни война.

— Война ли? — обади се Селито.

— Предизвиква ни. Не смята да се крие. Не смята да бяга. Той ни казва да вървим по дяволите. Ще се бие. И мисли, че ще му се размине. Уби един от началниците ни. О, да. Това е обявяване на война. И сега знае всичко за нас.

— Може би Джо не му е казал — отбеляза Сакс.

— Казал му е. Държал се е смело, но накрая му е казал. — Райм не искаше да си представя какво е преживял капитанът, докато се е опитвал да мълчи. — Не можем да го обвиняваме… Но сега всички сме застрашени.

— Трябва да докладвам пред началството — каза Селито. — Искат да знаят къде сме сбъркали. От самото начало не харесваха плана.

— Сигурен съм в това… Къде е станало?

— В един склад. В Челси.

— Склад… идеално за страдащ от вещомания. Има ли някаква връзка с него? Може би е работил там. Нали си спомняте, че носи удобни работни обувки? А може би от данните е научил, че е празен? Искам да знам всичко за този склад.

— Аз ще проверя — намеси се Купър. Селито му каза подробности за склада.

— Освен това трябва да се направи оглед — каза Райм и погледна Сакс, която кимна.

След като детективът затвори, криминологът попита:

— Къде е Пуласки?

— Трябва да дойде от инсценировката с Роланд Бел.

— Да се обадим в ССД. Искам да знам къде са били всички заподозрени по време на убийството на Малой. Искам потвърждение от свидетели. Интересува ме кой не е бил видян в офиса. И този „Бегач“. Искам да знам всичко за него. Мислиш ли, че Стърлинг ще ни съдейства?

— О, със сигурност.

Сакс си спомни колко отзивчив беше Стърлинг през цялото време. Тя включи телефона на високоговорител и набра номер.

Един от секретарите вдигна и Сакс се представи.

— Добър ден, детектив Сакс. Аз съм Джеръми. С какво мога да ви помогна?

— Трябва да говоря с господин Стърлинг.

— За съжаление в момента не може да се обади.

— Много е важно. Беше извършено още едно убийство. На полицай.

— Да, чух по новините. Много съжалявам. Изчакайте за момент. Мартин тъкмо влиза.

Чу се тих разговор, после от високоговорителчето прозвуча друг глас:

— Детектив Сакс, Мартин се обажда. Съжалявам за убийството. Но господин Стърлинг не е във фирмата.

— Много е важно да говоря с него.

— Ще му предам при първа възможност — спокойно отговори асистентът.

— Не можете ли да ме свържете с Марк Уиткъм или Том О’Дей?

— Един момент, моля.

След кратка пауза младежът отново се обади:

— Съжалявам, Марк също го няма. Том е на съвещание. Оставих им съобщения. Имаме друго обаждане, детектив Сакс. Трябва да затварям. Наистина съжалявам за колегата ви.

* * *

— „Ти, която по света се луташ уморена, нима не осъзнаваш колко важна си за мене…“

Седнала на една пейка с лице към Ийст Ривър, Пам Уилоуби почувства, че сърцето й се свива, а дланите й започват да се изпотяват.

Погледна Стюарт Евърет, застанал зад нея, осветен от яркото слънце над Ню Джърси. Беше със синя риза, дънки, спортно яке и кожена чанта през рамо. Момчешкото му лице, гъстата кестенява коса, тънките устни, сякаш готови за усмивка, която рядко се появяваше.

— Здравей — каза тя весело.

Ядоса се на себе си, защото искаше гласът й да прозвучи строго.

— Здравей. — Той погледна на север, към основата на Бруклинския мост. — Фултън стрийт.

— Стихотворението ли? Знам. „Преминаване с бруклинския ферибот“.

От „Тревици“, един шедьовър на Уолт Уитман. След като веднъж Стюарт Евърет спомена пред класа, че това е любимата му антология със стихотворения, тя си беше купила едно скъпо издание. Мислеше си, че така ще станат още по-близки.

— Не съм го преподавал в училище. Откъде го знаеш?

Пам не отговори.

— Може ли да седна?

Тя кимна.

Поседяха мълчаливо. Тя усети миризмата на одеколона му. Почуди се дали е подарък от жена му.

— Приятелката ти сигурно ти е казала за мен.

— Да.

— Хареса ми. Когато ми се обади първия път, леле… уплаших се да не ме арестува.

Пам се усмихна.

— Не беше доволна от положението — продължи Стюарт. — Но това е добре. Тя е загрижена за теб.

— Амелия е най-добрата.

— Не мога да повярвам, че е полицайка.

„Полицайка, която проверява гаджето ми… Все пак не е толкова лошо да живееш в заблуда — помисли си Пам. — Информацията е кофти нещо.“

Той хвана ръката й. Прииска й се да се дръпне, но не можеше да го направи.

— Слушай, нека да го обсъдим.

Тя остана загледана в далечината; не й се стори добра идея да погледне кафявите му очи под тежките клепачи. Продължи да наблюдава реката и пристанището на другия бряг. Още имаше фериботи, но повечето бяха или частни, или товарни. Тя често седеше на брега и ги гледаше. Принудена да живее скрита дълбоко в горите на Средния Запад с лудата си майка и пасмина десни фанатици, Пам обожаваше реките и океаните. Бяха открити, свободни и постоянно в движение. Тази мисъл я успокояваше.

— Не бях честен с теб, знам. Но връзката ми с жена ми не е това, което изглежда. Вече не спя с нея. Не сме го правили отдавна.

„Това ли е първото, което един мъж казва в такива ситуации?“ — почуди се Пам. Тя дори не се беше замисляла за секса, достатъчно й беше, че е женен.

— Не исках да се влюбвам в теб — продължи той. — Мислех, че ще сме само приятели. Но се оказа, че ти не си като другите момичета. Ти запали нещо в мен. Красива си, това се вижда, но също… също… много приличаш на Уигман. Нестандартна. Романтична. Поетична по свой начин.

— Имаш деца — не се сдържа момичето.

След кратко колебание той отвърна:

— Да, имам. Но ще ти харесат. Джон е на осем. Киара е в основното училище. На единадесет е. Прекрасни деца. Заради тях с Мери сме още заедно. Те са единствената причина.

Значи се казваше Мери. Пам тъкмо се чудеше.

Той стисна ръката й.

— Пам, не мога да те изгубя.

Тя се наклони към него, допирът на ръката му до нейната я успокояваше, усещаше приятната миризма на сухата му кожа и не се интересуваше кой му е купил афтършейва. Замисли се: „Може би рано или късно щеше да ми каже“.

— Смятах да ти кажа. Кълна се. Просто събирах кураж. — Ръката му потрепери. — Виждах лицата на децата си и си мислех: „Не мога да разруша семейството си“. После се появи ти. Най-невероятният човек, когото съм срещал… Бях самотен много, много дълго време.

— Ами празниците? — попита тя. — Исках да прекараме заедно Деня на благодарността и Коледа.

— Може би ще успея да се измъкна за единия от двата дни. Поне за няколко часа. Само трябва да се уговорим предварително. — Стюарт наведе глава. — Така стоят нещата. Не мога да живея без теб. Ако имаш търпение, ще направим така, че всичко да се уреди.

Тя се замисли за единствената нощ, която бяха прекарали заедно. Тайната нощ, за която никой не знаеше. Бяха преспали в жилището на Сакс, когато тя бе останала при Райм и целият апартамент беше на тяхно разположение. Вълшебна нощ. Искаше й се всяка нощ от живота й да бъде такава.

Пам стисна по-силно ръката му.

— Не мога без теб — прошепна той.

Примъкна се по-близо до нея на пейката. Всеки квадратен сантиметър на допир между телата им я успокояваше. Дори беше написала стихотворение за него, в което описваше привличането му като гравитационно — една от фундаменталните сили във Вселената.

Тя облегна главата си на рамото му.

— Обещавам, че никога повече няма да крия нещо от теб. Но моля те… трябва да продължим да се виждаме.

Тя си помисли за прекрасните моменти, които бяха преживели заедно, моменти, които на всеки друг биха се сторили незначителни, глупави.

Бяха несравними.

Успокоението, което получаваше от него, бе като топла вода върху рана, отмиваща болката.

Когато бягаха от полицията, Пам и майка й бяха живели със злобни мъже, които бяха готови да те ударят „за твое добро“ и не продумваха пред жените и децата си, освен за да ги смъмрят или да ги накарат да мълчат.

Стюарт беше на вселени разстояние от тези чудовища.

— Само ми дай малко време — прошепна той. — Ще уредя нещата. Обещавам. Ще се виждаме, както преди… Слушай, имам идея. Знам, че обичаш да пътуваш. Другия месец в Монреал има среща на поети. Ще ти купя билет, ще ти наема стая. През деня можеш да слушаш лекциите, а вечерите ще сме заедно.

— О, обичам те. — Тя се наведе към лицето му. — Разбирам защо не ми казваше. Наистина.

Той силно стисна ръката й и я целуна по врата.

— Пам, толкова съм…

Тогава тя се отдръпна и притисна ученическата чанта до гърдите си като щит.

— Но не искам така, Стюарт.

— Какво?

Тя беше сигурна, че сърцето й бие по-силно от всякога.

— Когато се разведеш, обади ми се и ще видим. Но дотогава, не. Не мога повече да се срещам с теб.

Пам изрече това, което смяташе, че Амелия Сакс би казала в такава ситуация. Но можеше ли да запази хладнокръвие и да не заплаче? Амелия не би могла. Абсурд.

Усмихна се, опитвайки се да надвие болката, самотата и паниката. Утехата изчезна, топлината се разпадна на ледени парчета.

— Пам, ти си всичко за мен.

— А какво си ти за мен, Стюарт? Ти не можеш да бъдеш всичко. А аз няма да се задоволя с по-малко.

„Не позволявай гласът ти да затрепери“ — насърчаваше се мислено.

— Ако се разведеш, ще бъда с теб… Ще го направиш ли?

Той сведе красивите си очи. Прошепна:

— Да.

— Сега ли?

— Не мога веднага. Сложно е.

— Не, Стюарт. Напротив, много е просто. — Тя стана. — Ако не се видим повече, желая ти късмет в живота.

Тръгна с бързи крачки към къщата на Амелия, която беше наблизо.

Добре, де, може би Амелия нямаше да заплаче. Но Пам вече не можеше да сдържа сълзите си. Вървеше право напред по тротоара, обляна в сълзи и — страхувайки се, че ще промени решението си — не смееше да погледне назад, не смееше да си помисли какво е направила.

Все пак й мина една мисъл, която може би някой ден щеше да й се струва смешна: „Каква глупава прощална реплика. Трябваше да измисля нещо по-добро“.