Джефри Дивър
Обект №522 (36)

36.

Ловец на глави.

Бяха хванали един проклет ловец на глави.

Или „специалист по залавяне на отклонили се лица“, както ги коригира човекът.

— Как, по дяволите, е станало? — попита Линкълн Райм.

— Сега проверяваме — отговори Лон Селито, застанал в прахоляка и жегата пред строителния обект.

Мъжът, който бе проследил Роланд Бел, седеше на тротоара с белезници на ръцете. Не беше официално арестуван. Всъщност не беше извършил никакво закононарушение — имаше разрешително за пистолета и се беше опитал да задържи човек, когото мислел за престъпник, обявен за издирване. Селито обаче бе толкова ядосан, че нареди да му сложат белезници.

Роланд Бел също говореше по телефона, опитваше се да разбере дали хората му са видели обект 522 някъде в района. Засега обаче никой от ударните екипи не беше забелязал човек, отговарящ на откъслечните сведения за убиеца.

— Може и да е в Тимбукту — провлачено измърмори Бел, като затвори телефона си.

— Слушайте… — опита се да недоволства ловецът на глави.

— Млък! — изкрещя дебелият детектив за четвърти път. Отново заговори на Райм: — Проследи Роланд, застигна го и изглеждаше, че се кани да го застреля. Оказа се обаче, че действа по сигнал. Помислил Роланд за някой си Уилям Франклин. Двамата си приличат. Франклин живее в Бруклин и не се явил на дело за нападение и притежание на оръжие. Агентът го издирва от шест месеца.

— Пет-двадесет и две е инсценирал всичко. Намерил е Франклин в системата и е изпратил ловеца на глави да го търси, за да отвлече вниманието ни.

— Знам, Линк.

— Някой да е видял нещо, което може да ни послужи? Някой да ни е наблюдавал?

— Не. Роланд разпита хората си.

Мълчание. След няколко секунди Райм попита:

— Как е разбрал за клопката?

Това обаче не беше основният проблем. Единственият въпрос, чийто отговор го интересуваше сега, беше:

— Какво, по дяволите, е намислил?

* * *

За глупак ли ме мислят?

Да не би да си мислят, че спя?

Вече знаят за доставчиците на знание. За прогнозирането на действията на шестнадесетичните въз основа на поведението им и поведението на другите около тях. Това понятие е неразделна част от живота ми много, много отдавна. Би трябвало всеки да го има предвид. Как ще реагира съседът ми, ако направя това и това? Как ще реагира, ако направя онова? Как ще реагира някоя жена, ако я водите към непозната кола и в същото време се смеете? Или ако мълчите и бъркате в джоба си за нещо?

Аз изучавам техните трансакции от момента, в който те се заинтересуваха от мен. Наблюдавам ги, анализирам ги. Някои от ходовете им бяха хитри — например, когато заложиха клопката, когато разгласиха пред всички в ССД и клиентите на фирмата за разследването, като се надяваха да се опитам да проникна в материалите за убийството на Майра 9834 в компютърната им система. Почти се бях хванал, оставаше ми да натисна един клавиш, но заподозрях, че нещо не е наред. Вече знам, че съм познал.

После пресконференцията. Е, тази трансакция миришеше на гнило още от самото начало. Не се вписваше в предсказуемите и утвърдени закономерности на поведение. Полицията и кметството да свикват пресконференция по това време на денонощието? Как не. Пък и компанията на подиума беше твърде странна.

Разбира се, можеше и да не е клопка — дори най-здравата логика и най-сигурните алгоритми за предсказване на поведението понякога грешат. Трябваше обаче да проверя по-внимателно. Не можех да говоря лично с някого от тях, дори под прикритие.

Затова направих онова, което умея най-добре.

Потърсих в килерите, погледнах мълчаливите данни през тайното ми прозорче. Научих повече за хората, които видях на подиума на пресконференцията: заместник-кметът Рон Скот и капитан Джоузеф Малой, човекът, който отговаряше за разследването срещу мен.

И третият, професорът. Доктор Карлтън Соумс.

Само дето… такъв нямаше.

Беше само примамка.

На Интернет сайта на университета „Карнеги Мелън“ наистина имаше информация за професор Соумс. Имаше и негова лична страница. Автобиографията му удобно беше включена в различни сайтове в мрежата.

Няколко секунди обаче ми бяха достатъчни, за да разкодирам тези документи и да прегледам метаданните. Всичко за мнимия професор бе написано и публикувано вчера.

За глупак ли ме мислят?

Ако имах време, щях да науча точно кой е полицаят. Можех да отворя архива на телевизионния канал, да намеря материала за пресконференцията, да извадя кадър от записа и да направя биометрично сканиране на лицето на мнимия професор. После щях да сравня снимката с данните от архивите на Управлението по превозните средства, полицията, ФБР и да установя истинската самоличност на негодника.

Това обаче изискваше много работа и нямаше смисъл да го правя. Не ме интересуваше кой е. Трябваше ми само начин да отвлека вниманието на полицията и да открия Малой, който разполагаше с истинската информация за разследването.

Лесно намерих заповед за задържане на човек, който имаше някаква прилика с ченгето, играещо Карлтън Соумс — бял мъж около тридесетте. Най-лесното бе да се обадя на ловеца на избягали затворници, да се представя за познат на беглеца и да му кажа, че съм го видял около хотел „Уотър стрийт“. Описах как е облечен и бързо затворих.

Междувременно чаках в покрития паркинг близо до „Полис Плаза“, където капитан Малой паркираше лексуса си (отдавна е трябвало да смени маслото и да регулира колелата) всяка сутрин между 7:48 и 9:02.

Забелязах врага точно в 8:35.

Последва отвличане, кратко пътуване до един изоставен склад в Уест Сайд и с умело изкарване на различни метални инструменти успях да събера добра информация от тази забележително издръжлива база данни. Изпитвам неописуемо, по-добро от сексуално удовлетворение от мисълта, че съм се сдобил с една цяла нова колекция: имената на всички шестнадесетични, които ме преследват, на някои от хората, спрегнати с тях, а също информация как те водят разследването.

Някои данни са изключително полезни. (Името Райм например. Това обяснява защо са по петите ми, вече разбирам.)

Войниците ми скоро ще тръгнат към тях, ще нахлуят в Полша, ще завземат Рурската област…

И както се надявах, добавих още нещо към колекцията си — всъщност това е един от любимите ми експонати. Би трябвало да почакам, докато се прибера в Килера, но не мога да устоя на изкушението. Изваждам малкия диктофон, връщам касетата и пускам записа.

Щастлива случайност: Улучвам мястото, където писъците на капитан Малой стават най-пронизителни. От тях дори мен ме побиват тръпки.

* * *

Събуди се от неспокоен сън, изпълнен с кошмари. Гърлото го болеше от гаротата, но най-мъчителна беше сухотата в устата му.

Артър Райм се огледа в мизерната, лишена от прозорци болнична стая. По-скоро килия в лазарета на Гробницата. Не се отличаваше много от неговата килия или от ужасното общо помещение, където едва не го бяха убили.

Влезе някакъв санитар или фелдшер, огледа празното легло и си записа нещо.

— Извинете — изхъхри Артър. — Може ли да говоря с някой лекар?

Санитарят го погледна — беше як негър. Артър изпадна в паника, помисли си, че е Антон Джонсън, откраднал униформа и дошъл да довърши започнатото…

Но не, човекът беше друг. Въпреки това очите му бяха сурови и задържа поглед върху Артър не по-дълго, отколкото ако гледаше мръсно петно на пода. После излезе, без да продума.

Мина половин час, Артър ту задрямваше, ту се сепваше. После вратата се отвори и той се стресна. Доведоха друг пациент. Бяха го оперирали. Един санитар го настани на леглото. Даде му чаша вода.

— Недей да гълташ. Само плакни устата и плюй.

Пациентът изгълта водата.

— Не, казвам ти…

Пациентът повърна.

— Кретен.

Санитарят му хвърли няколко хартиени кърпички и си излезе.

Оперираният заспа, стискайки салфетките.

Тогава Артър погледна през прозорчето на вратата. Отпред стояха двама: латиноамериканец и негър. Черният присви очи и се втренчи в Артър, каза нещо на другия, който също погледна за момент.

Нещо в стойката им подсказваше, че интересът им не е породен само от любопитство — това беше затворникът, когото Мик бе спасил.

Не, май се опитваха да запомнят лицето му. Защо?

И те ли искаха да го убият?

Отново го обхвана паника. Сигурно беше въпрос на време, докато успеят.

Той затвори очи, но после реши, че не трябва да заспива. Не смееше. Щяха да го нападнат, ако заспи; щяха да го нападнат, ако затвори очи; щяха да го нападнат, ако не следи внимателно всичко, всеки, всяка минута.

Сега страдаше повече от всякога. Джуди бе казала, че Линкълн може би е открил нещо, с което да докаже, че е невинен. Не знаеше какво и Артър нямаше как да знае дали братовчед му просто е оптимист, или наистина е открил конкретно доказателство, че са го арестували по погрешка. Тази отчаяна надежда го измъчваше. Преди да говори с Джуди, се беше примирил с ада, който го очакваше, и близката смърт.

Правя ти услуга, човек. Мамка му, ти и без това сам ще го направиш след месец-два… Сега спри да риташ…

Сега обаче, осъзнавайки, че свободата е реалност, примирението премина в паника. Той виждаше надежда, която можеше да му бъде отнета.

Сърцето му отново се разтуптя като полудяло.

Той натисна копчето за повикване на санитаря. Още веднъж.

Никаква реакция. След малко на прозорчето се появиха очи. Но не беше лекарят. Дали бе някой от затворниците, които беше видял по-рано? Не можеше да разбере. Очите го гледаха.

Опитвайки се да обуздае страха, който го пронизваше като електрически ток, Артър отново натисна копчето и този път не го пусна.

Пак никой не дойде.

Очите на прозорчето примигнаха веднъж и изчезнаха.