Джефри Дивър
Обект №522 (33)

33.

Амелия Сакс дойде рано.

Линкълн Райм обаче се беше събудил още по-рано. Не можа да спи добре от мисли за двете настоящи разследвания — тук и в Англия. Сънува също братовчед си Артър и чичо Хенри.

Сакс влезе в стаята за тренировки, където Том тъкмо наместваше криминологът в инвалидната количка, след като Райм бе направил седем километра на велоергометъра — част от програмата с упражнения за подобряване на физическата му форма, в случай че един ден се наложи мускулите му отново да поемат ролята си от механичните системи, поддържащи сега жизнените му процеси. Сакс пое щафетата от Том, който слезе да направи закуска. Характерно за връзката им беше, че Райм отдавна бе загубил всякакви притеснения, когато тя му помагаше в сутрешните процедури, които за мнозина биха изглеждали неприятни.

Амелия беше спала в апартамента си в Бруклин, затова сега той я осведоми за новото развитие по случай 522. Виждаше обаче, че е разсеяна. Когато я попита защо, тя бавно въздъхна и отговори:

— Тревожа се за Пам.

Разказа, че приятелят на Пам се оказал бившият й учител. Освен това бил женен.

— Не… — Райм присви очи. — Съжалявам. Горкото дете. — Първото, което му хрумна да направи, бе да заплаши този Стюарт и да го накара да остави момичето на мира. — Имаш полицейска значка, Сакс. Използвай я. Ще си подвие опашката. Или ако искаш, аз ще му се обадя.

Тя обаче не смяташе, че това е правилният подход.

— Опасявам се, че ако съм твърде настоятелна или подам сигнал за него, тя ще се отчужди. Но ако не направя нещо, може много да страда. Боже мой, ами ако иска да има бебе от него? — Зачопли ожесточено палеца си. Спря. — Ако й бях истинска майка, щеше да е друго. Тогава щях да знам как да реагирам.

— Нима?

Сакс се замисли, после се усмихна тъжно:

— Е, може би не… Тези родителски грижи. Би трябвало всяко дете да върви с упътване за употреба.

Тя го закара в спалнята, където закусиха. Сакс му слагаше в устата. Както салона и лабораторията долу, тази стая сега изглеждаше много по-уютно, отколкото когато Сакс влезе за пръв път в нея. Тогава обзавеждането беше спартанско, единствената украса на стените бяха стари плакати с репродукции на картини, обърнати обратно, за да служат като импровизирани бели табла за първото им съвместно разследване. Сега плакатите бяха залепени от правилната страна и имаше нови, с картини, които Райм харесваше — импресионистични пейзажи и капризни сцени от градския живот на художници като Джордж Инес и Едуард Хопър. След закуската Сакс седна до инвалидната количка и хвана дясната му ръка, която наскоро бе възвърнала известна сетивност и способност за движение. Той чувстваше допира на пръстите й, макар че усещането беше странно, леко забавено спрямо реакцията на неувредените нерви на врата и лицето му. Сякаш ръката й бе водна струйка, гъделичкаща кожата му. Искаше му се да стисне с пръстите си нейните. И усещаше, че и тя има такова желание. Тишина. Райм обаче чувстваше, че Сакс иска да говори още за Пам, затова мълчеше, чакаше тя да продължи разговора. Загледа се в соколите скитници на перваза на прозореца му, винаги нащрек, напрегнати, женската — по-едра. Бяха като малки кълба от мускули, готови за действие. Соколите ловуват денем, а сега имаха и малки за изхранване.

— Райм?

— Какво?

— Още не си му се обадил, нали?

— На кого?

— На братовчед си.

Аха, не било за Пам. Не му беше хрумнало, че може да си мисли за Артър Райм.

— Не. Не съм.

— Има ли нещо, което не си ми казал? Доскоро дори не подозирах, че имаш братовчед.

— Не съм ли ти споменавал за него?

— Не. Говорил си много за чичо Хенри и леля Пола. Но не за Артър. Защо?

— Винаги сме толкова заети. Няма време за разговори.

Той се усмихна; тя — не.

Дали да й каже? Райм се колебаеше. Първата му реакция бе да не й казва. Защото обяснението миришеше на самосъжаление. А това беше отрова за Линкълн Райм. Въпреки това тя заслужаваше да знае. Така е в любовта.

В засенченото пространство, където сферите на два живота се пресичат, някои основни неща — капризи, предпочитания, страхове, гняв — не могат да се скрият. Такъв е договорът.

Затова й разказа.

За Адриана и Артър, за адския студ в деня на техническия панаир и лъжите по-късно, за срама от криминалистичното изследване на корвета и дори за идеята му за годежен подарък — парчето бетон от зората на атомния век. Сакс кимаше и той се изсмя мислено. Защото знаеше какво си мисли: „Е, какво толкова? Малко юношеско увлечение, малко изневяра, малко любовна мъка. Малък калибър в арсенала на престъпленията срещу личността. Как може нещо толкова банално да развали такова силно приятелство?“.

Били сте като братя…

— Джуди каза, че с Блейн сте им ходили на гости, нали? Явно сте си оправили отношенията.

— О, да. Оправихме ги. Онова бе само момчешко увлечение. Адриана беше красавица… впрочем беше висока и червенокоса. — Сакс се засмя и той допълни: — Но не си струваше да си разваляме приятелството заради нея.

— Значи има още нещо, така ли?

Райм се подвоуми. Но все пак й разказа:

— Малко преди злополуката отидох в Бостън. — Отпи глътка кафе със сламка. — Изнасях лекция на международна конференция по криминалистика. След като свърших представянето си, отидох в бара и една жена се приближи. Бивша преподавателка в Масачузетс. Фамилното ми име й направило впечатление. Каза, че преди години преподавала на студент със същата фамилия. Артър Райм. Дали случайно не сме роднини?

Казах й, че ми е братовчед. Разказа ми нещо интересно, което Артър направил. Когато кандидатствал в техническия институт, не представил есе, а научна статия. Била блестящо написана. Оригинална идея, добро изпълнение, щателно изследване… О, ако искаш да направиш комплимент на някой учен, Сакс, кажи му, че изследването му е щателно. — Райм замълча за няколко секунди. — Както и да е, преподавателката го посъветвала да поправи статията и да я публикува в научно списание. Артър обаче така и не го направил. След това не се били виждали и тя се интересуваше дали е продължил да води научни изследвания в тази област.

Стана ми любопитно. Попитах я на каква тема е била статията. Жената беше запомнила цялото заглавие „Биологични ефекти на някои наночастици“… О, и между другото, Сакс, бях я написал аз.

— Ти?

— Това беше статията за проекта ми на техническия панаир. Спечели второ място в щата. Беше доста оригинална идея, трябва отбележа.

— Артър я е откраднал.

— Да. — Дори сега, след толкова години, отново го обзе гняв. — Но това не е всичко.

— Кажи ми.

— След конференцията онова, което бях научил от нея, не ми излизаше от главата. Обадих се в комисията по приемане на Масачузетския институт. Пазеха всички кандидатстудентски документи на микрофилми. Изпратиха ми копие от моите. Молбата ми за приемане беше с моя подпис. Но всичко, изпратено от училището, от кабинета за кандидатстудентски консултации, беше преправено. Арт се беше добрал до училищното ми досие и го беше променил. Беше писал в дипломата ми „много добър“, вместо „отличен“, колкото имах. Беше написал фалшиви препоръки със сдържани отзиви. Звучаха шаблонно. Може би бяха препоръките, които той е получил от учителите си. Препоръката от чичо Хенри липсваше.

— Махнал я е?

— Освен това беше сменил есето ми с някаква глупост от рода на „Защо искам да уча в Масачузетс“. Дори бе добавил няколко крещящи правописни грешки.

— О, съжалявам. — Тя стисна по-силно ръката му. — Тази Адриана е работила в консултационния кабинет, нали? Значи тя му е помогнала.

— Не. Отначало и аз така си помислих. Открих я и й се обадих. — Той се засмя. — Говорихме си за живота, за семействата ни, за децата й, за кариерата. После за миналото. Каза ми, че през цялото време се питала защо така неочаквано съм прекратил връзката ни. Казах й, че съм си помислил, че е решила да излиза с Артър… Това я изненада. Отговори ми, че нямало нищо такова. Само му помагала с документите за кандидатстване. Ходил няколко пъти при нея в кабинета, но говорили само за училище. Гледал примерни есета, училищни характеристики. Казал, че неговият консултант бил некадърник, а много искал да влезе в добър колеж. Помолил я да не казва на никого, особено на мен; срамувал се, че трябва да моли за помощ, затова няколко пъти се срещали тайно. Тя още се чувстваше виновна, че ме е излъгала заради Арт.

— Издебнал я е да отиде до тоалетната или да свърши нещо и е подправил досието ти.

— Точно така.

Артър никога не е правил нищо лошо на никого. Не е способен…

Грешиш, Джуди.

— Сигурен ли си? — попита Сакс.

— Да. Защото веднага след като приключих разговора с Адриана, се обадих на Артър.

Райм си спомняше разговора почти дума по дума.

Без поздрав. Направо:

— Защо, Артър? Кажи ми защо.

Мълчание. Чуваше се само дишането на Артър.

Макар че бяха минали десетилетия, братовчед му веднага се досети за какво става дума. Не попита откъде знае. Не се престори, че не разбира.

Отговорът: веднага да пристъпи в атака. Артър ядосано изпелтечи:

— Добре, искаш ли да знаеш отговора, Линкълн? Ще ти кажа. Наградата за Коледа.

Райм не разбра:

— Каква награда?

— Онази, която баща ми ти даде на Бъдни вечер, когато бяхме последна година в гимназията.

— Бетонното парче ли? От стадиона „Стагфийлд“? — Той се намръщи. — Какво имаш предвид?

Явно със сувенира, имащ значение само за шепа хора на света, беше свързана и друга драма.

— Падаше се по право на мен! — закрещя братовчед му, сякаш той беше ощетеният. — Татко ме е кръстил на човека, който е ръководил атомния проект. Знаех, че пази парчето за спомен. Знаех, че ще ми го подари, когато завърша гимназия или колежа. Това беше моят подарък за дипломирането! Мечтаех си за него от години!

Линкълн нямаше думи. Вече бяха зрели мъже, а се караха като деца за някое списание с картинки или бонбон.

— Той даде единственото, което беше важно за мен. Даде го на теб.

Гласът на братовчед му трепереше. Дали плачеше?

— Артър, аз само отговорих на няколко въпроса. Беше игра.

— Игра ли? Каква е тази игра? Беше Бъдни вечер! Трябваше да пеем коледни песни или да гледаме някой сълзлив филм по телевизията. Но не. Не! Баща ми превърна празника в една шибана класна стая. Беше ужасно! Досадно. Но никой нямаше смелостта да възрази на великия професор.

— За бога, Арт, вината не беше моя! Аз само спечелих наградата. Не съм ти откраднал нищо.

Братовчед му се изсмя:

— Така ли мислиш? Не ти ли е хрумвало, че може би си ми откраднал нещо?

— Какво?

— Помисли! Може би… бащата.

Артър замълча, задъхваше се.

— Какво говориш?

— Ти ми открадна бащата! Питал ли си се защо никога не съм искал да участвам в училищните състезания? Защото ти беше заел тази ниша. Ами в науката? Ти беше другият син, не аз. Ти ходеше на лекциите му в университета. Ти му помагаше в изследванията.

— Ти си луд… И тебе те е канил да ходиш на лекциите му. Сигурен съм.

— Веднъж ми беше достатъчно. Той ме подложи на кръстосан разпит, докато ми се доплака.

— Той подлагаше на кръстосан разпит всички, Арт. Затова беше толкова добър преподавател. Измъчваше те с въпроси, докато се сетиш сам за правилния отговор.

— Да, но някои от нас никога не се сещаха за правилния отговор. Аз бях добър. Но не бях велик. А синът на Хенри Райм трябваше да е велик. Но той не страдаше от това, защото имаше теб. Робърт отиде в Европа. Мари замина за Калифорния. Но дори тогава той не ме искаше. Искаше теб!

Другият син…

— Не съм искал тази роля. Не съм се опитвал да те изместя.

— Нима? О, господин Невинен. Не си знаел нищо, а? Просто случайно минаваше през къщи дори когато мен ме нямаше. И може би не си го канил да идва да те гледа на състезанията? И още как. Отговори ми. Кого от двамата би искал за баща: моя или твоя? Баща ти някога хвалил ли те е? Викал ли е за теб от трибуните? Вдигал ли е одобрително вежди, когато се представиш добре?

— Това са глупости! — изкрещя Райм. — Може да съм бил близък с баща ти, но ти какво направи? Ти ме провали! Можеха да ме приемат в Масачузетс. Но ти ме опропасти! Целият ми живот се преобърна. Ако не беше ти, всичко щеше да бъде различно.

— И аз мога да кажа същото за теб, Линкълн. Мога да кажа същото… Опитвал ли си някога да се сближиш с твоя баща? Как мислиш, че се е чувствал да има син като теб, сто пъти по-умен от него? Син, който никога не е до него, защото предпочита компанията на чичо си. Даде ли поне веднъж шанс на Теди?

Райм тресна слушалката. Това беше последният им разговор. Няколко месеца по-късно стана злополуката и той се парализира.

Всичко щеше да бъде различно…

След като разказа на Сакс, тя отбеляза:

— Значи затова нито веднъж не е дошъл да те види след злополуката.

Той кимна:

— След нещастния случай единственото, което можех да правя, беше да лежа и да си мисля, че ако Арт не беше подменил документите ми, щях да вляза в Масачузетския институт и може би щях да специализирам в Бостънския университет, да постъпя в бостънската полиция или пак да дойда в Ню Йорк, но вероятно нямаше да се озова на местопрестъплението в метрото и…

— Ефектът на пеперудата. Нещо малко в миналото оказва съдбовно влияние върху бъдещето.

Райм кимна. Знаеше, че Сакс му съчувства и го разбира, но предпочита да не мисли какво е щяло или е нямало да се случи: дали сега щеше да може да ходи и да води нормален живот, дали това, че е инвалид, не му помагаше да бъде по-добър криминалист… и разбира се, дали сега щяха да се познават?

Такава беше Амелия Сакс.

Райм се усмихна леко:

— Странното, Сакс, е…

— Че в думите му имаше нещо вярно?

— О, да. Моят баща като че ли никога не ме забелязваше. Не ме провокираше, както правеше чичо ми. Аз наистина се чувствах като син на чичо Хенри. И ми харесваше.

Даваше си сметка, че може би подсъзнателно наистина се е стремял да бъде постоянно до шумния, жизнерадостен Хенри Райм. Спомняше си десетки случаи, когато се беше срамувал, че баща му е толкова свит.

— Това не е извинение за стореното от Артър — отбеляза Сакс.

— Не, не е.

— И въпреки това…

— Ще кажеш, че е минало толкова време, станалото — станало, толкова вода е изтекла…

— Нещо такова. — Тя се усмихна. — Джуди каза, че е питал за теб. Сигурно съжалява. Трябва да му простиш.

Били сте като братя…

Райм погледна съблазнителните форми на неподвижното си тяло. Вдигна очи към лицето й.

— Ще докажа, че е невинен — каза тихо. — Ще го изкарам от затвора. Ще му върна живота.

— Не е същото, Райм.

— Може би. Но повече не мога да направя.

Сакс понечи да каже още нещо, може би отново да настоява на своето, но темата за Артър Райм и миналите му прегрешения остана на заден план, защото телефонът иззвъня и на монитора се появи номерът на Лон Селито.

— Команда, вдигни телефона… Лон. Къде си?

— Здравей, Линк. Искам само да ти кажа, че компютърният ни експерт идва към вас.

* * *

Човекът му изглеждаше познат, помисли си портиерът — кимна му учтиво и излезе от хотел „Уотър стрийт“.

Портиерът също му кимна.

Човекът говореше по телефона и спря до вратата, встрани от пътя на влизащите и излизащите хора. Говореше с жена си, досети се портиерът. После тонът му се промени:

— Пати, миличко…

Дъщеря. След кратък разговор за училищния футболен мач съпругата явно отново се обади, защото мъжът заговори с по-сериозен, но все пак изпълнен с любов глас.

Портиерът познаваше този тип хора. Женен от петнадесет години. Верен на съпругата си, нетърпелив да се върне вкъщи с цяла торба безвкусни, но избрани с любов подаръци. За разлика от някои други гости — бизнесмените, които идваха с венчална халка на пръста, но излизаха на вечеря без нея. Или пийналите бизнесдами, отиващи към асансьора в компанията на някой здравеняк (те никога не сваляха венчалните си халки; нямаше нужда).

„Опитният портиер забелязва тези неща — мислеше си той. — Мога да напиша цяла книга за това.“

Въпросът обаче не преставаше да го измъчва: „Откъде ми е познат?“.

В този момент човекът каза:

— Гледа ли ме? Бил съм гвоздеят на новините? И мама ли ме е гледала?

Гледали го. Дали беше звезда от телевизията?

„Чакай, чакай. Сега ще се сетя…“

Да, точно така. Снощи, по телевизията. Да — този тип беше някакъв професор или доктор по нещо. Слоун… или Соумс. Компютърен експерт от някой известен университет. Оня, за когото Рон Скот, заместник-кмет или какъвто беше там, толкова говореше. Професорът помагаше на полицията за разследването на изнасилването и убийството от неделя и някакво друго престъпление.

Лицето на учения придоби сериозно изражение:

— Да, мила, не се тревожи. Нищо няма да ми се случи.

Затвори и се огледа.

— Хей, господине — извика портиерът. — Гледах ви по телевизията.

Професорът се усмихна стеснително:

— Наистина ли? — Изглежда, че се засрами от вниманието, което му оказват. — Извинете, а можете ли да ми кажете, как да стигна до „Полис Плаза“ 1?

— Ето натам е. На около пет пресечки. До кметството: Лесно ще я намерите.

— Благодаря.

— Успех.

Портиерът се загледа към една приближаваща се лимузина, щастлив, че е разменил няколко думи с поредната дребна знаменитост. Щеше да разкаже на жена си за това.

Някой го блъсна и един мъж излезе покрай него. Дори не го погледна, камо ли да се извини.

„Задник“ — помисли си портиерът, като гледаше грубиянина, отдалечаващ се бързо, с наведена глава, след професора. Портиерът обаче си замълча. Колкото и да бяха груби, човек свиква. Може би тоя беше приятел на някой от гостите или пък следващата седмица щеше да отседне в хотела. Дори можеше да е някой от управата, който те изпитва.

„Търпи и мълчи. Това е правилото.“

Професорът от телевизията и невъзпитаният задник бързо бяха забравени, когато портиерът слезе на тротоара, за да отвори вратата на лимузината. Успя добре да надникне в деколтето на гостенката; беше по-хубаво от бакшиш, макар че тя със сигурност щеше да му пусне нещо, нямаше съмнение.

Ех… можеше да напише книга за това.