Джефри Дивър
Обект №522 (30)

30.

Ново убийство.

И нямаше съмнение, че е дело на обект 522.

Райм и Селито бяха в списъка за незабавно известяване за всички убийства на територията на Ню Йорк. Когато им се обадиха, няколко въпроса бяха достатъчни, за да узнаят, че жертвата, пазачът на едно гробище в Бруклин, е била убита до гроба на съпругата и детето на служител от ССД, най-вероятно от някого, който го е следил.

Твърде много съвпадения, разбира се.

Служителят, един от чистачите, не беше заподозрян. Говорел с друг посетител пред входа на гробището, когато чули виковете на пазача.

— Добре. — Райм кимна. — Пуласки?

— Да, сър?

— Отиди в ССД. Опитай се да разбереш къде са били всички от списъка на заподозрените през последните два часа.

— Добре.

Младият полицай се усмихна стоически. Мястото определено не му харесваше.

— Сакс…

— Ще направя оглед на гробището.

Тя вече се беше запътила към вратата.

След като Сакс и Пуласки излязоха, Райм се обади на Родни Шарнек в Отдела за компютърни престъпления. Обясни за последното убийство и добави:

— Предполагам, че изгаря от желание да разбере какво знаем. Някой попадал ли е в капана?

— Никой извън отдела. Само една проверка. От кабинета на капитан Малой в Голямата сграда. Преглеждал е файла двадесетина минути, после е излязъл.

Малой ли? Райм се засмя мислено. Макар че Селито го информираше периодично, както се бяха разбрали, капитанът явно не можеше да преодолее детективската си природа и искаше сам да провери данните — може би смяташе да даде свои предложения за разследването. Райм трябваше да му се обади и да му каже за капана, да му обясни, че файловете са само за примамка и не съдържат важна информация.

Шарнек каза:

— Реших, че не е проблем да погледнат, затова не ви се обадих.

— Добре.

Райм прекъсна. Дълго време остана загледан в таблицата с уликите.

— Лон, хрумна ми нещо.

— Какво? — попита Селито.

— Нашият човек винаги е с една крачка пред нас. Ние се отнасяме към случая като към всяко друго разследване. Но това не е обикновен престъпник.

Човек, който знае всичко…

— Искам да пробвам нещо различно. И ми трябва малко помощ.

— От кого.

— От центъра.

— Доста широко понятие. От кого по-точно?

— От Малой. И кметството.

— Кметството ли? За какво, по дяволите? И защо си мислиш, че изобщо ще се съгласят да говорят с теб?

— Защото ще бъдат принудени.

— Това ли е основната причина?

— Трябва да ги убедиш, Лон. Трябва да стреснем този тип. Можеш да го направиш.

— Какво по-точно искаш от мен?

— Мисля, че ни трябва експерт.

— Какъв?

— Компютърен.

— Нали Родни е с нас.

— Нещо друго имам предвид.

* * *

Пазачът беше убит с нож.

Умело наистина, но и с безпричинна злоба, прободен в гърдите, след което му бяха нанесени многобройни удари по врата — в пристъп на ярост, прецени Сакс. Това беше още нещо, характерно за обект 522. Беше го наблюдавала и при другите престъпления — енергичните и добре насочени удари подсказваха, че убиецът губи самообладание.

Това беше добре за разследването — емоционалните престъпници по-лесно допускат грешки. По-лесно се издават и оставят повече улики, отколкото по-хладнокръвните. От опита си като патрулиращ полицай обаче Амелия Сакс знаеше, че са и много по-опасни. Гневните и непредвидими извършители като 522 не подбираха жертвите си — можеха да бъдат невинни минувачи, полицаи.

Всяка заплаха — всяко неудобство — трябва да се премахне на секундата, безкомпромисно. По дяволите здравия разум.

Под ярките халогенни прожектори, монтирани от екипа, къпещи гробището с нереална светлина, Сакс огледа убития: проснат по гръб, с изкривени крака, застинали в тази поза при предсмъртните гърчове. Локва кръв като гигантска запетайка се беше събрала върху асфалтираната алея на мемориалния парк „Форест Хил“ и по тревата отстрани.

Полицаите не бяха намерили свидетели, а Мигел Абрера, чистачът от ССД, не знаеше нищо. Беше силно разстроен, както защото бе потенциална жертва на убиеца, така и защото беше загубил един приятел — познаваше пазача от честите си идвания на гроба на съпругата и сина си. Тази вечер изпитал смътното чувство, че някой го следи по пътя от метрото, и дори спрял веднъж да погледне в една витрина, надявайки се да види отражението на натрапника. Не видял обаче никого и продължил към гробището.

Сега, облечена с белия гащеризон за огледи, Сакс накара двама полицаи от главната лаборатория в Куинс да фотографират и да направят видеозаписи на всичко. Обработи тялото и започна огледа на района. Правеше го много старателно. Това местопрестъпление беше изключително важно. Убийството бе извършено бързо и жестоко — пазачът явно бе изненадал обект 522 — и се бяха борили, което означаваше по-голям шанс да намери улики, водещи към убиеца, жилището му или работното му място.

Сакс започна огледа — като се движеше една стъпка в едната посока, една стъпка в другата, после една перпендикулярно и една назад, върху един и същи участък.

Нещо я накара да спре внезапно.

Някакъв шум.

Сигурна бе, че чу стъргане на метал. Вкарване на патрон в цевта? Отваряне на автоматичен нож?

Огледа се бързо, но видя само тънещото в сумрак гробище. Амелия Сакс не вярваше в призраци и обикновено места като това й вдъхваха спокойствие. Сега обаче стисна зъби, дланите й в гумените ръкавици се запотиха.

Отново се обърна към трупа, но нещо я накара да затаи дъх, някакъв проблясък.

Дали светлината от улична лампа, проникваща през храстите?

Или обект 522, който се приближаваше с нож в ръка?

Изкаран от равновесие… Нямаше как да не си спомни, че вече е правил опит да я убие — инсценировката с федералния агент в квартала на Леон Уилямс. Може би сега искаше да довърши започнатото.

Тя отново се зае с огледа, но малко преди да свърши, отново я побиха тръпки. Отново движение — този път в периферията на осветения район, но пак в границите на гробището, което беше отцепено от полицията. Дали вятърът клатеше клоните? Или минаваше някое животно?

Баща й, човек с диагноза „полицай“ и неизчерпаем извор на улична мъдрост, й беше казвал: „Забрави мъртвите, Ейми, те нищо не могат да ти направят. Пази се от онези, които са ги направили мъртви“.

В същия дух беше и предупреждението на Райм: „Гледай добре, но си пази гърба“.

Амелия Сакс не вярваше в шестото чувство. Поне не по начина, по който някои хора вярват в свръхестественото. За нея светът бе толкова удивителен, а нашите сетива и мисловни процеси — толкова сложни и всеобхватни, че човек не се нуждаеше от свръхестествени способности, за да бъде проницателен.

Тя беше сигурна, че там има някой.

Излезе от района на огледа и разкопча кобура си. Опипа ръкохватката на служебния си глок, за да се подготви, ако се наложи бързо да го извади. Отново се върна към огледа, събра последните улики и бързо се обърна към мястото, където по-рано бе забелязала движение.

Светлината я заслепяваше, но тя беше сигурна, че в сянката на близката сграда стои някой, гледаше я от задната страна на крематориума. Може би някой, който работеше тук, но тя не искаше да рискува. С ръка върху пистолета, Сакс направи няколко крачки към него. С белия гащеризон беше идеална мишена, но тя реши да провери.

Извади оръжието си и бързо мина през храстите, затича се към силуета въпреки болката в ставите си. Изведнъж обаче спря и се намръщи. Вгледа се в товарната рампа на крематориума, където беше видяла човека. Стисна устни, ядосана на себе си. Мъжът, чийто силует се очертаваше на светлината от една улична лампа отзад, беше полицай; тя забеляза контурите на униформена фуражка и присвитите рамене на човек, който се отегчава на поста си.

— Полицай. Видяхте ли някого там?

— Не, детектив Сакс — отвърна той. — Няма никого.

— Благодаря.

Сакс приключи с опаковането на уликите и освободи трупа за съдебния лекар.

Върна се при колата си, отвори багажника и започна да съблича белия гащеризон, като си приказваше с колегите от отдела по криминология в Куинс. Те също се преобличаха. Един от тях се намръщи и се заоглежда.

— Загуби ли нещо? — попита Сакс.

— Да, фуражката ми. Сигурен съм, че я бях оставил тук.

Сакс настръхна.

— Какво?

— Няма ми я фуражката.

По дяволите! Тя хвърли гащеризона в багажника и изтича при сержанта от местния участък, който отговаряше за отцепването на района.

— Бяхте ли оставили някого на пост при товарната рампа?

— Там ли? Не, реших, че няма нужда. Бяхме отцепили целия район и…

Мамка му!

Тя се обърна и се затича към рампата, като извади пистолета си. Изкрещя на най-близкия полицай:

— Тук беше! До крематориума. Бързо!

Сакс спря при старата тухлена сграда и забеляза отворена врата, водеща към улицата. Набързо претърсиха гробището, но от обект 522 нямаше следа. Тя излезе на улицата и се огледа. Коли, любопитни минувачи — десетки хора. Убиецът беше избягал.

Сакс се върна при рампата и не се изненада, когато видя хвърлена наблизо полицейска фуражка. До нея на стената имаше надпис: „Оставяйте ковчезите тук“. Тя взе фуражката, прибра я в найлонов плик и се върна при колегите си. Сержантът изпрати полицаи из квартала да разпитват за очевидни. Сакс се върна при колата си. Разбира се, извършителят сигурно беше далече, но въпреки това тя не можеше да се отърси от тревогата — която се дължеше до голяма степен на факта, че убиецът не се уплаши, когато тя го видя, а спокойно остана на мястото си.

Най-много обаче я безпокоеше споменът за спокойния му глас — когато изричаше името й.

* * *

— Ще го направят ли? — нервно попита Райм, когато Лон Селито влезе в стаята.

Дебелият детектив се връщаше от мисия в центъра, на която трябваше да убеди капитан Малой и заместник-кмета Рон Скот да подкрепят измисления от криминолога „Експертен план“.

— Не им хареса много. Разходите са много големи и…

— Глу-по-сти. Свържи ме с кметството.

— Чакай, чакай. Съгласиха се. Ще го направят. Исках само да кажа, че не бяха доволни.

— Трябваше от самото начало да кажеш, че са се съгласили. Не ме интересува колко са недоволни.

— Джо Малой ще ми се обади да каже подробности.

Около 21:30 вратата се отвори и Амелия Сакс влезе с уликите от убийството на пазача в гробището.

— Той беше там — каза от вратата.

Райм не разбра.

— Пет-двадесет и две. Беше на гробището. Гледаше ни.

— Стига, бе! — възкликна Селито.

— Докато се усетя, беше изчезнал.

Тя показа полицейската фуражка и обясни за дегизировката му.

— Защо, по дяволите, ще го прави?

— Информация — тихо отговори Райм. — Колкото повече знае, толкова по-силен става, а ние — по-уязвими…

— Търсихте ли свидетели? — попита Селито.

— Изпратихме момчетата от участъка. Никой нищо не е видял.

— Той знае всичко. Ние не знаем нищо.

Тя отвори кутията и криминалистът поглъщаше с поглед всяко пликче с улики, които изваждаше.

— Борили са се. Трябва да има добри микроследи.

— Да се надяваме.

— Говорих с Абрера, чистача. Каза, че през последния месец забелязал странни неща. Присъствената му ведомост била променена, на сметката му се появявали суми, които не е внасял.

Купър се намеси:

— Като случая с Йоргенсен. Кражба на самоличност.

— Не, не — измърмори Райм. — Обзалагам се, че Пет-двадесет и две го е подготвял за изкупителна жертва. Може би е смятал да инсценира самоубийство. Да остави бележка… Гробът е на жената и детето му, нали?

— Да.

— Ясно. Той е депресиран. Самоубива се. Оставя предсмъртно писмо, в което признава за всички престъпления. Ние прекратяваме разследването. Само че пазачът на гробището е осуетил плана му. Сега Пет-двадесет и две е притиснат. Не може отново да пробва този номер, защото вече очакваме инсценирано самоубийство. Ще трябва да опита нещо друго. Но какво?

Купър започна да изследва уликите.

— По фуражката няма косми, няма никакви микроследи… Но знаете ли какво открих? Частици от лепило.

— Отстранил е микроследите, преди да остави шапката — намръщи се Райм.

Обект 522 го изненадваше все повече и повече.

— От другото място! — възкликна Купър. — Близо до гроба. Намерих влакно. Подобно на нишките от въжето, което е използвал при предишното убийство.

— Браво! Какво има в него?

Купър приготви пробата и я анализира. След малко обяви:

— Така, открих две неща. По-обичайното е нафталин в инертна кристална форма.

— Препарат срещу молци — обяви Райм; беше се натъквал на веществото преди години при едно разследване на отравяне. — Но трябва да е стар. — Обясни, че вместо нафталин вече се използват по-безвредни вещества. После добави: — А може да е внесен от чужбина. В много други страни изискванията за безопасност на продуктите за бита не са толкова строги.

— Има и още нещо. — Купър посочи на монитора, където беше изписана химична формула: Na(C₆H₁₁NHSO₂O). — И е свързано с лецитин, палмов восък, лимонена киселина.

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа Райм.

Купър провери в друга база данни.

— Натриев цикламат.

— Аха, изкуствен подсладител, нали?

— Точно така — отговори той и продължи да чете: — Службата по храните и лекарствата го е забранила преди тридесет години. Забраната все още се оспорва в съда, но от седемдесетте години насам не е произвеждано нищо с това вещество.

Мисълта на Райм направи няколко скока подобно на очите му, прескачащи между редовете на таблиците върху белите дъски.

— Стар картон. Плесен. Изсъхнал тютюн. Косъм от коса на кукла. Стара безалкохолна напитка. Нафталин. Какво, по дяволите, означава това? В антикварен магазин ли живее? Над такъв?

Продължиха да анализират: миниатюрно количество фосфорен сесквисулфид, основната съставка на кибрита; още прах от „Търговския център“; листа от дифенбахия, наречена още леопардова лилия. Обичайно стайно растение.

Имаше още частички от хартия, използвана в бележниците, вероятно два различни вида, защото имаше лека разлика в оцветителите. Нямаше как обаче да установят точния източник. Имаше още от лютата субстанция, която Райм бе намерил по ножа от убийството на филателиста. Този път следите бяха достатъчно, за да установят структурата и цвета.

— Това са люти чушки — обяви Купър.

Селито измърмори:

— Навремето беше достатъчно доказателство, че заподозреният живее в мексикански квартал. Сега лютите сосове са навсякъде. От вегетарианските ресторанти до малките супермаркети.

Единствената друга улика беше отпечатък от обувка в пръстта на един пресен гроб близо до мястото на убийството. Сакс предполагаше, че е от обект 522, защото изглеждаше, че е оставен от някого, който е тичал към изхода.

След проверка в архива за електростатични отпечатъци от обувки установиха, че убиецът носи силно износени „Скечърс“, номер 44, не много стилен, но удобен модел, предпочитан от работници и туристи.

Телефонът на Сакс иззвъня и тя вдигна, Райм нареди на Том да запише в таблицата данните от току-що анализираните улики. Криминологът се загледа в таблото — вече имаха доста повече информация от онова, с което бяха започнали. Но пак не водеше наникъде.

ПРОФИЛ НА ОБЕКТ 522:

● Мъж;

● Вероятно пуши или живее/работи с пушачи или около източник на тютюн;

● Има деца или живее/работи в близост до такива, или има контакт с играчки;

● Интересува се от изкуство, монети?

● Вероятно бял или цветнокож с бледа кожа;

● Среден на ръст;

● Силен — способен да удуши жертвите;

● Разполага с устройства за замаскиране на гласа;

● Вероятно разбира от компютри; познава „Ауър уърлд“. Други сайтове за запознанства?

● Взема трофеи от жертвите си. Садист?

● В жилището или на работното му място има тъмно и влажно помещение;

● Живее в/около Централен Манхатън?

● Яде бърза храна/люто;

● Живее близо до антикварен магазин?

● Носи обувки „Скечърс“, номер 44.

ДЕЙСТВИТЕЛНИ УЛИКИ:

● Стар картон;

● Косъм от коса на кукла, найлон BASF В35;

● Тютюн от цигари „Таритън“;

● Стар тютюн, не от „Таритън“, неизвестна марка;

● Спори от плесен Стахиботрис хартарум;

● Прах от атаките над Световния търговски център, вероятно свидетелство, че живее/работи в Централен Манхатън;

● Чипс с люти чушки;

● Влакна от въже, съдържащи:

— цикламат от диетично безалкохолно (старо или чуждо);

— нафталин от препарат против молци (стар или чужд);

● Леопардова лилия (стайно растение, нуждае се от светлина);

● Следи от два различни бележника, жълти на цвят;

● Отпечатък от работна обувка „Скечърс“, номер 44.