Джефри Дивър
Обект №522 (29)

29.

Най-накрая от затвора се обадиха на Лон Селито.

Той кимна няколко пъти, докато слушаше.

— Благодаря. — Затвори. — Артър ще се оправи. Наранен е, но не сериозно.

— Слава Богу! — прошепна Сакс.

— Какво е станало? — поинтересува се Райм.

— Никой не знае. Извършителят е Антон Джонсън, който излежава присъда за отвличане. Преместили са го в Гробницата, защото чака друго дело по подобни обвинения. Явно просто е превъртял. Отначало твърдял, че Артър сам се е обесил. Твърдял, че искал да умре и го помолил за помощ.

— Надзирателите ли са го спрели?

— Не. Това е странното. Друг затворник нападнал Джонсън. Мик Галента, който е за втори път зад решетките за притежаване на амфетамини и хероин. Два пъти по-дребен е от Джонсън, но го повалил, зашеметил го и свалил Артър от стената. Почти започнал бунт.

Телефонът иззвъня и Райм погледна номера на обаждащия се. Кодът беше 201.

Джуди Райм.

Той изкомандва системата да вдигне.

— Чу ли какво е станало, Линкълн?

Гласът й трепереше.

— Да. Чух.

— Защо са го направили? Защо?

— В затвора стават такива неща. Това е друг свят.

— Ама това е само временен арест, Линкълн. Щях да разбера, ако беше затвор с осъдени за убийство. Но повечето от тези хора чакат да се явят пред съда, нали?

— Да.

— Защо му е на някого да рискува по-тежка присъда, като се опита да убие друг затворник?

— Не знам, Джуди. Няма логика. Говори ли вече с него?

— Позволиха ми да му се обадя. Не може да говори много добре, но не е много зле. Ще остане в клиниката няколко дни.

— Добре. Слушай, Джуди, исках да те попитам за още информация, но… Почти съм сигурен, че мога да докажа невинността на Артър. Изглежда, че някой друг стои зад това престъпление. Вчера е убил друга жена и мислим, че можем да го свържем и с убийството на Сандърсън.

— Не! Наистина ли? Кой, по дяволите, е този човек, Линкълн?

Вече не се боеше какво ще каже, не подбираше думите и не се интересуваше дали ще прозвучи обидно. За двадесет и четири часа Джуди Райм коренно се беше променила.

— Това се опитваме да разберем. — Той погледна Сакс, после пак се обърна към микрофона. — И изглежда, че убиецът не е имал връзка с жертвата. Никаква връзка.

— Ти… — Гласът й потрепери. — Сигурен ли си?

Сакс се представи и каза:

— Вярно е, Джуди.

Чуха как жената на Артър си поема дъх.

— Да се обадя ли на адвоката?

— Той не може да направи нищо. Засега няма начин Артър да излезе от ареста.

— Да се обадя ли на Арт да му кажа?

Райм се подвоуми, но отговори:

— Да, разбира се.

— Той пита за теб, Линкълн. Когато му се обадих в клиниката.

— Така ли?

Райм почувства погледа на Амелия Сакс върху себе си.

— Да. Каза, че каквото и да стане, ти е благодарен за помощта.

Всичко щеше да бъде различно…

— Трябва да затварям, Джуди. Имаме много работа. Ще ти се обадим, когато открием нещо ново.

— Благодаря, Линкълн. Благодаря на всички. Бог да ви благослови.

— Дочуване, Джуди.

Той не си даде труд да подава гласова команда. Прекъсна връзката с показалеца на дясната си ръка. Движеше по-добре безименния на лявата, но и показалецът му служеше добре.

* * *

Мигел 5465 е преживял тежка трагедия и съвестно изпълнява служебните си задължения. Редовно посещава сестра си и съпруга й в Лонг Айлънд. Изпраща пари на майка си и другата си сестра в Мексико. Той е човек с висок морал. Веднъж, година след смъртта на жена му и детето му, изтегли четиристотин долара от банкомат в един район на Бруклин, известен с публичните си домове. След това обаче явно е размислил. На другия ден парите отново се върнаха във влога му. Несправедливо, но му удържаха такса от 2,5 долара за обслужване на сметката.

Знам за Мигел 5465 малко повече, отколкото за другите шестнадесетични в базата данни — защото той е един от аварийните ми изходи.

А в момента отчаяно се нуждая от път за бягство. След смъртта му старателните полицаи ще започнат да сглобяват пъзела: Ура, открихме убиеца, изнасилвача, крадеца на монети! Той признава за престъпленията в предсмъртната си бележка — обезверил се е след смъртта на близките си и скръбта го е подтикнала към убийствата. В кутийка в джоба му намерихме нокътя на Майра Уайнбърг.

Я, гледай какво друго има тук! Различни суми, които преминават през сметката му и после изчезват безследно. Мигел 5465 е обмислял да вземе голяма ипотека, за да си купи къща на Лонг Айлънд за половин милион, въпреки че получава само четиридесет и шест хиляди годишно. Разглеждал е сайтове на галерии, интересувал се е от картини на Прескът. В мазето му има бири „Милър“, презервативи „Троян“, крем за бръснене „Едж“ и снимка от личния сайт на Майра Уайнбърг в „Ауър уърлд“. Също ръководства за хакери и флаш устройства с програми за разбиване на компютърни кодове. Бил е в депресия и миналата седмица се е обаждал в клиника за психоанализа на склонни към самоубийство, за да поиска брошура.

Присъствената му ведомост разкрива, че не е бил на работа по време на убийствата.

От ясно по-ясно.

В джоба си нося предсмъртната бележка, приемлива имитация на почерка му от отказани чекове и молби за кредит, сканирани и скандално леснодостъпни в Интернет. Написана е на хартия, подобна на купената от него преди месец от кварталната книжарница, с мастило от същата марка химикалки, десетина, от които има в жилището му.

И понеже последното, което иска полицията, е да разследва основния си информационен доставчик — ССД — това би трябвало да е краят. Той ще умре. Край. А пък аз ще се върна в Килера си, ще видя какви грешки съм допуснал и ще направя план как да действам по-внимателно в бъдеще.

Нали човек се учи цял живот?

Колкото до самото самоубийство, погледнах сателитните снимки в „Гугъл Ърт“ и направих компютърна симулация на пътя му от станцията на метрото към къщи, след като свърши работа в ССД. Мигел 5465 най-вероятно ще мине през една градинка тук, в Куинс от едната страна на магистралата. Заради изнервящия шум на автомобилите и вонята на изгорели газове по това време на деня паркът ще е пуст. Ще се приближа зад него (не искам да ме познае и да заподозре нещо) и ще му нанеса пет-шест удара по главата с метална тръба. После ще пъхна в джоба му предсмъртната бележка и кутийката с нокътя, ще го завлека до предпазната мрежа и оттам — хоп, двадесет метра надолу на шосето.

Мигел 5465 върви бавно и разглежда витрините. Следвам го на десетина метра отзад, с наведена глава, със слушалки в ушите, сякаш релаксирам с хубава музика след работа като десетки други хора, прибиращи се вкъщи, но в действителност миникомпютърът ми е изключен (музиката е едно от малкото неща, които не колекционирам).

До парка остава една пресечка. След малко…

Чакай, нещо не е наред. Той не продължава към парка. Спира пред един корейски ресторант, купува цветя и се отдалечава от търговския район към един запустял квартал.

Опитвам се да разбера какво означава това, анализирам поведението му според данните, с които разполагам. Прогнозата не се сбъдва.

Приятелка? Роднини?

Как, по дяволите, може да има факт, свързан с него, за който да не знам?

Примеси в данните. Мразя ги!

Не, не, лоша работа. Цветя за приятелка — това не отговаря на профила на депресиран убиец, решил да сложи край на живота си.

Мигел 5465 продължава по тротоара. Въздухът ухае на току-що окосена трева, люляк и кучешка урина.

Аха, сега разбирам. Успокоявам се.

Чистачът влиза в гробището.

Разбира се, съпругата и детето му. Прогнозата е вярна. Само малко ще се забавя. За да се прибере вкъщи, пак трябва да мине през парка. Така дори може би е по-добре, с последно посещение на гроба на жена си. Прости ми, че убивах и изнасилвах в твое отсъствие, мила. Продължавам да го следя на безопасно разстояние, стъпвам леко с удобните си обувки с гумени подметки, които не издават никакъв шум.

Мигел 5465 отива направо при един двоен гроб. Там се прекръства и коленичи. Оставя цветята до четири други букета. Защо данните не ми показаха, че редовно ходи на гробищата?

Разбира се — защото плаща цветята в брой.

Той се изправя и се отдалечава.

Тръгвам след него, като си поемам дълбоко дъх.

Изведнъж:

— Извинете, господине.

Застивам. Обръщам се бавно към пазача на гробището. Той се приближава безшумно, стъпвайки леко върху меката, роена трева. Премества погледа си от лицето към дясната ми ръка, която бързо пъхам в джоба си. Дали е видял бежовата ръкавица, която нося?

— Добър вечер — поздравявам го.

— Видях ви в храстите.

Как да му отговоря?

— Храстите ли?

Погледът му издава, че сериозно изпълнява задължението си да бди над мъртвите.

— Може ли да попитам при кого идвате?

Името му е изписано на униформата му, но не мога да го прочета добре. Стоуни? Що за име е това? Изпълва ме гняв. Те са виновни… Те, хората, които ме преследват! Те ме карат да бъда невнимателен. Всички тези примеси, цялото това замърсяване, объркват ме! Мразя ги, мразя ги, мразя…

Успявам да се усмихна съчувствено.

— Аз съм приятел на Мигел.

— О! Познавахте ли Кармела и Хуан?

— Да, познавах ги.

Стоуни или Стенли се чуди какво правя още тук, след като Мигел 5465 вече си тръгна. Леко премества тежестта си. Да, все пак е Стоуни… Посяга към уоки-токито на колана си. Не си спомням имената на надгробните плочи. Може би жената на Мигел се е казвала Роса, а синът му — Хосе и аз току-що се хванах в клопката на пазача.

Толкова е досадно, когато другите се мислят за много хитри.

Стоуни поглежда към радиостанцията, а когато отмества очи от нея, вижда ножа, който вече е наполовина забит в гърдите му. Нанасям още три бързи удара, като умело избягвам ребрата — ако не внимаваш, може да си навехнеш пръст, както знам от печалния си опит. Много боли.

Макар и шокиран, пазачът на гробището е по-упорит, отколкото подозирах. Пристъпва напред и ме хваща за яката с ръката, с която не притиска раната си. Започваме да се борим, вкопчени един в друг, блъскаме се, дърпаме се, мрачен танц сред гробовете. Най-сетне той ме пуска и се просва по гръб на алеята, криволичеща асфалтирана ивица, водеща към централната сграда на гробището. Напипва уоки-токито в момента, в който острието прониква в гърлото му.

Шат, шат, с две бързи движения прерязвам вената или артерията, или и двете и към небето извира невероятен кървав фонтан.

Отдръпвам се.

— Не, не, защо? Защо?

Той посяга към раната, услужливо маха ръцете си и ми позволява да направя същото от другата страна на врата му. Шат, шат, не мога да се спра. Не е необходимо, но кипя от гняв, бесен съм — на тях, които ме изкарват от равновесие. Те ме принуждават да използвам Мигел 5465 като авариен изход. А сега те ме карат да греша. Да постъпвам непредпазливо.

Още няколко удара… Изправям се и след тридесет секунди, след няколко отчаяни преритвания, човекът изпада в безсъзнание. След шейсет животът преминава в смърт.

Оставам неподвижен, смразен от този кошмар, задъхан. Стоя приведен и се чувствам като жалко животно.

Полицията — те — ще разберат, че аз съм го извършил. Разбира се. Данните го показват. Убийството е извършено на гробище, където са погребани близките на служител от ССД, и след сборичкването на пазача със сигурност някое старателно ченге ще намери улики, свързващи го с другите престъпления. Нямам време да почистя.

Ще разберат, че съм проследил Мигел 5465, за да инсценирам самоубийството му, и пазачът ме е прекъснал.

От уоки-токито се чува пращене, някой пита за Стоуни. Гласът не е разтревожен, просто проверява. Но когато не се обади, скоро ще дойдат да го търсят.

Обръщам се и бързо си тръгвам, като опечален, обхванат от скръб и тревога за бъдещето.

А това, разбира се, е доста близко до истината.