Джефри Дивър
Обект №522 (27)

27.

Дори когато чу гласа на Джуди, даващ му някаква утеха, Артър Райм не можеше да спре да мисли за татуирания бял мъж, отвъртяния Мик.

Наркоманът постоянно си говореше, през пет минути бъркаше в панталоните си и почти толкова често поглеждаше към Артър.

— Мили? Чуваш ли?

— Извинявай.

— Трябва да знаеш нещо — каза Джуди.

За адвоката, за парите, за децата. Каквото и да беше, не искаше да слуша. Артър Райм имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

— Казвай — прошепна примирено.

— Отидох при Линкълн.

— Какво?!

— Трябваше… Виждам, че не вярваш на адвоката, Арт. Това няма да се реши от само себе си.

— Да, но… нали ти казах да не му се обаждаш.

— Това засяга и семейството, Арт. Не е само каквото ти искаш. Засяга мен и децата. Трябваше по-рано да се обадим.

— Не искам да го ангажираме. Не, обади му се пак и му благодари; кажи му, че няма проблем.

— Няма проблем? Луд ли си?

Артър понякога си мислеше, че тя е по-силна от него — може би и по-умна. Беше побесняла, когато научи, че е напуснал Принстън, след като не му дадоха щатно място. Каза му, че се държи като сърдито дете. Искаше му се да я беше послушал.

Джуди промълви:

— Надяваш се, че Джон Гришам ще се появи в последната минута в съда и ще те спаси. Но това няма да стане. За Бога, Арт, трябва да си ми благодарен, че правя нещо.

— Благодарен съм ти. — Думите излетяха от устата му като подплашени птички. — Просто…

— Просто какво? Този човек, който едва не загина, сега е парализиран и прикован на количка. А прекрати всичко, което правеше, само и само да докаже, че си невинен. Какво, по дяволите, си мислиш? Да не би да искаш децата ти да пораснат с баща в затвора?

— Разбира се, че не.

Той отново се замисли дали Джуди вярва на твърденията му, че не е познавал Алис Сандърсън — онази, в чието убийство го обвиняваха. Разбира се, едва ли подозираше, че я е убил, но може би се питаше дали не са били любовници.

— Аз вярвам в системата, Джуди.

Боже, колко жалко прозвуча!

— Линкълн е системата, Арт. Трябва да му се обадиш и да му благодариш.

Артър се подвоуми. После попита:

— Какво казва той?

— Говорихме едва вчера. Обади ми се да попита за обувките ти — които са приети като веществено доказателство. Оттогава не сме се чували.

— У тях ли си ходила? Или само му се обади?

— Бях у тях. Живее срещу Сентръл Парк. Къщата му е много хубава.

Връхлетяха го спомени, свързани с братовчед му.

— Как изглежда? — попита Артър.

— Може да не повярваш, но почти не се е променил от оня път, когато ни гостува в Бостън. Не, дори сега е в по-добра форма.

— И не може да ходи?

— Изобщо не може да се движи. Само главата и раменете.

— Ами бившата му жена? Вижда ли се с Блейн?

— Не, има си нова приятелка. Една полицайка. Много е красива. Висока, червенокоса. Признавам, че бях изненадана. Не би трябвало да ми изглежда странно, но така е.

Висока, червенокоса? Артър веднага си помисли за Адриана. И се опита да пропъди спомена. Не успя.

Кажи ми защо, Артър. Кажи ми защо го направи.

Мик изръмжа като куче. Отново бръкна в панталона си и впери изпълнен с омраза поглед в Артър.

— Съжалявам, скъпа. Благодаря, че му се обади.

В този момент почувства топъл дъх във врата си.

— Ей, затваряй.

Зад него стоеше някакъв латиноамериканец.

— Затваряй!

— Джуди, трябва да прекъсвам. Това е единственият телефон тук. Времето ми изтече.

— Обичам те, Арт…

— И аз…

Латиноамериканецът пристъпи към него и Артър затвори, после се оттегли към пейката си в ъгъла на общото помещение. Седна и се втренчи в пода, в едно петно с формата на бъбрек. Опита се да се съсредоточи.

Петното на пода обаче не можеше да задържи вниманието му. Мислеше си за миналото. Още спомени изплуваха в съзнанието му. Къщата на родителите му на брега на езерото. Тази на Линкълн в предградията. Хенри, бащата на Артър, строг като крал. Брат му Робърт. И срамежливата, умна Мари.

Замисли се за бащата на Линкълн, Теди. (Зад прякора стоеше една интересна случка — малкото му име не беше Тиодор; Артър знаеше историята, но колкото и странно да изглеждаше, Линкълн най-вероятно — не.) Винаги беше харесвал чичо Теди. Мил човек, малко срамежлив, малко затворен — но кой не би останал малко в сянка при голям брат като Хенри Райм? Понякога, когато Линкълн го нямаше, Артър отиваше при Теди и Ан. В малкия, облицован с ламперия хол чичо и племенник гледаха някой стар филм и говореха за американската история.

Петното на пода в Гробницата сега му заприлича на Ирландия. Сякаш се движеше пред втренчения поглед на Артър, съсредоточен, желаещ със силата на волята си да се махне оттук, да се пренесе на някое друго място.

Артър Райм беше обзет от пълно отчаяние. Сега осъзна колко е бил наивен. Тук нямаше магически пътища за измъкване — нито реални. Той знаеше, че Линкълн е гениален. Беше прочел всички статии за него, които му бяха попаднали. Дори някои от по-научните му съчинения. „Биологични ефекти на някои наночастици…“

Той обаче разбираше, че Линкълн не може да направи нищо за него. Положението му беше безнадеждно и той щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките.

Не, ролята на Линкълн беше съвсем логична в случая. Братовчед му — човекът, с когото навремето бяха толкова неразделни, че се чувстваха като братя — трябваше да присъства на падението на Артър.

Той се усмихна мрачно и отново се втренчи в петното на пода. Изведнъж осъзна, че нещо се е променило.

Странно. Всички бяха изчезнали някъде.

Чу стъпки.

Разтревожен, вдигна очи и видя някой да се приближава бързо към него, тътрейки крака. Приятелят му Антон Джонсън. Погледът му беше хладен.

Артър разбра. Някой го нападаше в гръб!

Мик, разбира се.

Джонсън идваше да го спаси.

Той скочи, обърна се… Толкова се страхуваше, че му се плачеше. Огледа се за наркомана, но…

Не. Нямаше никого.

В този момент Антон Джонсън стегна гърлото му с гарота — вероятно самоделна, направена от ивици плат, откъснати от някоя риза и увити като въже.

— Не, ка…

Артър започна да рита. Едрият негър го издърпа от пейката. Завлече го до стената със стърчащия пирон, който бе видял по-рано, на около два метра над земята.

Артър изстена, започна да се гърчи.

— Т-т-т-т-т.

Джонсън се огледа в пустото помещение.

Артър се опита да се съпротивлява, но сякаш се бореше с дебела греда, с бетонен блок. Заудря с юмрук по врата и раменете на негъра, почувства, че краката му се отделят от пода. Джонсън го вдигна и закачи импровизирана примка на пирона. Пусна го и се отдръпна назад, като наблюдаваше как Артър рита и се мята, опитвайки се да се освободи.

„Защо, защо, защо?“ — опитваше се да попита, но от устните му излизаше само сподавено хриптене. Джонсън го гледаше с любопитство. Не гневно, не със садистичен блясък в очите. Просто го наблюдаваше с интерес.

Тогава, докато се гърчеше и пред очите му постепенно се спускаше мрак, Артър осъзна, че всичко е било подготвено — Джонсън го беше спасил от латиноамериканците по една-единствена причина: искаше го само за себе си.

— Ннннн…

Защо?

Негърът се наведе към него и прошепна:

— Правя ти услуга, приятел. По дяволите, сам щеше да го направиш след някой и друг месец. Ти не си за тук. Сега престани да се мяташ. Така ще е по-безболезнено, чаткаш ли?

* * *

Пуласки се върна от мисията си в ССД и показа гладкия сив диск.

— Браво, новобранец — похвали го Райм.

Сакс му намигна:

— Първата ти тайна мисия.

Пуласки се намръщи:

— Не ми приличаше на мисия. По-скоро имах чувството, че извършвам престъпление.

— Сигурен съм, че ако се напънем, ще измислим основателна причина за претърсване — увери го Селито.

Райм се обърна към Родни Шарнек:

— Действай.

Компютърният специалист свърза преносимия диск в очукания си лаптоп и започна да пише със силни, уверени удари по клавишите.

— Добре, добре.

— Има ли име? — нетърпеливо попита Райм. — Някой от ССД, който е теглил досиетата?

— Какво? — Шарнек се изсмя. — Не става така. Ще отнеме известно време. Трябва да го кача на главния сървър в компютърния отдел. Тогава…

— Колко? — изръмжа криминологът.

Шарнек примигна, сякаш за пръв път виждаше, че той е парализиран.

— Зависи от нивото на фрагментиране, възрастта на файловете, алокацията, разчленяването, а също…

— Добре, добре, добре. Само гледай да е по-бързо.

Селито се обърна към Пуласки:

— Какво друго откри?

Младият полицай разказа за разпита на двамата компютърни специалисти, които имаха пълен достъп до хранилищата. Добави, че е разговарял и с Анди Стърлинг, чийто мобилен телефон бе потвърдил, че баща му е бил на Лонг Айлънд по време на убийството. Наистина имаше алиби. Том допълни информацията за заподозрените.

Андрю Стърлинг, президент, изпълнителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, проверено. Потвърдено от сина му;

Шон Касъл, началник-отдел „Маркетинг и продажби“ няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор“: алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав“: алиби — с жена си, потвърдено от нея (пристрастна);

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: бил е на работа (според присъствената ведомост);

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: няма алиби;

Клиент на ССД(?): списък, осигурен от Стърлинг;

Неизвестен извършител, работещ за Андрю Стърлинг (?).

Значи вече всички служители на ССД, които имаха пълен достъп до „Инър-съркъл“ знаеха за разследването… но все още програмата, пазеща файла „Убийство на Майра Уайнбърг“, не беше регистрирала опит за проникване. Дали убиецът бе прекалено предпазлив? Или идеята за клопката не беше добра? Дали хипотезата, че убиецът е свързан със ССД, не беше грешна? На Райм му хрумна, че могъществото на Стърлинг и фирмата толкова ги бе впечатлило, че бяха пренебрегнали други заподозрени.

Пуласки извади един компактдиск.

— Ето списъка на клиентите. Прегледах го набързо. Общо са около триста и петдесет.

— Ох!

Райм се намръщи.

Шарнек взе диска и го отвори на един компютър. Криминалистът погледна списъка на плоския си монитор — имаше около хиляда страници плътен текст.

— Примеси — измърмори Сакс.

Обясни, че според Стърлинг данните са неизползваеми, ако са повредени, твърде оскъдни или твърде подробни. Техникът се разрови в това блато от информация — кой клиент какви продукти е купувал, какви застраховки е вземал, от кой банкомат е теглил пари, каква кола притежава… Твърде много данни. На Райм обаче му хрумна нещо:

— Показва ли дата и час, когато са теглени данните?

Шарнек погледна монитора.

— Да, показва.

— Да погледнем информацията, която е теглена непосредствено преди престъпленията.

— Браво, Линк — обади се Селито. — На обект 522 са му трябвали актуални данни.

Шарнек се замисли.

— Мисля, че мога да изтегля една програмка, която да го направи. Ще отнеме известно време, но… ще стане. Само ми кажете кога точно са извършени престъпленията.

— Лесна работа. Мел?

— Веднага.

Купър се зае да събере данните за кражбата на монети, кражбата на картината и двете изнасилвания.

— Хей, ти „Ексел“ ли използваш? — обърна се Пуласки към Шарнек.

— Да.

— Какво представлява точно?

— Най-елементарен табличен редактор. Предназначен е главно за финансови изчисления и отчети, но напоследък хората го използват за всякакви неща.

— Мога ли да се науча да работя с него?

— Разбира се. Можеш да се запишеш на курс. Например в „Ню Скуул“ или „Лърнинг Анекс“.

— Трябваше да се сетя по-рано. Задължително ще проверя тези курсове.

Райм сега разбра нежеланието на Пуласки да се върне в ССД.

— Не се впрягай прекалено много, новобранец.

— Защо, сър?

— Не забравяй, че хората имат навика да се заяждат за всякакви неща. Не приемай, че са прави, а ти грешиш само защото знаят нещо повече от теб. Въпросът е: Трябва ли да го знаеш, за да си вършиш по-добре работата? Ако е така, тогава се постарай да го научиш. Ако не, значи е излишно разсейване. Да върви по дяволите.

Младият полицай се засмя:

— Разбрах. Благодаря.

Родни Шарнек извади двата диска и прибра лаптопа си, за да отиде в отдела за компютърни престъпления и да ги анализира по-внимателно.

След като компютърният експерт си тръгна, Райм погледна Сакс, която говореше по телефона. Издирваше повече информация за смъртта на ловеца на данни в Колорадо преди няколко години. Не я чуваше какво говори, но беше ясно, че е попаднала на нещо важно. Държеше главата си леко наведена напред, хапеше устни и въртеше около пръста си кичур коса. Очите й блестяха и бяха фокусирани в една точка. Позата й му се стори страшно еротична.

„Стига глупости! — помисли си той. — Мисли за проклетото разследване.“ Опита се да преодолее чувствата си.

Сакс затвори телефона.

— Научих нещо интересно от Щатската полиция на Колорадо. Ловецът на данни се казвал Питър Джеймс Гордън. Един ден отишъл на излет с велосипеда си и не се прибрал. Намерили колелото на дъното на една пропаст, разбито. На брега на дълбока река. Тялото изплувало след около месец, на тридесетина километра надолу по течението. ДНК резултатите били положителни.

— Разследвано ли е?

— Не са си дали много труд. В района постоянно някой се пребива с колело, моторна шейна или на ски. Писали са го нещастен случай. Има обаче няколко неизяснени неща. Първо, изглежда, че Гордън се е опитал да проникне в сървърите на ССД в Калифорния — не в базата данни, а във файловете на фирмата и личните досиета на някои от служителите. Никой не знае дали е успял. Потърсих други хора от бившата му фирма, „Роки Маунтинс Дейта“, но не мога да намеря никого. Изглежда, че Стърлинг е купил компанията, взел е базата данни и е освободил всички.

— Има ли някой, който може да ни каже нещо повече за него?

— Няма роднини, поне според полицията.

Райм кимна:

— Добре, това е интересно, ако мога да използвам любимото ти определение за тази седмица, Мел. Значи Гордън започва да рови из файловете на ССД и открива нещо за обект 522, който усеща, че положението става напечено и има опасност да го хванат. Затова убива Гордън и го прави като нещастен случай. Сакс, полицията в Колорадо има ли някакви материали по случая?

Тя въздъхна:

— В архива са. Обещаха да потърсят.

— Добре. Искам да разбера кой е работил в ССД тогава, по време на смъртта на Гордън.

Пуласки се обади на Марк Уиткъм в ССД. След половин час той позвъни. Съобщи, че десетки от служителите на фирмата са работили в нея и тогава, сред тях Шон Касъл, Уейн Джилеспи, Мамеда и Шредер, а също Мартин, единият от двамата лични асистенти на Стърлинг.

При толкова много стари служители следата с убийството на Гордън нямаше да им покаже много. Райм все пак се надяваше, че ще получат пълния доклад за разследването от Колорадската щатска полиция. Може би там щеше да намери улики, които да ги насочат към някой от заподозрените.

Той отново се загледа в списъка, когато телефонът на Селито иззвъня. Той се обади и изведнъж настръхна.

— Какво? — извика и погледна към Райм. — Стига, бе! Какво е станало?… Обадете ми се колкото може по-скоро.

Затвори. Стисна зъби и се намръщи.

— Линк, съжалявам. Братовчед ти. Нападнали са го. Опитали са се да го убият.

Сакс се приближи до Райм и постави ръка на рамото му. Той почувства тревога в жеста й.

— Как е сега?

— Директорът пак ще ми се обади. Закарали са го в спешната клиника към затвора. Още нищо не се знае.