Метаданни
Данни
- Серия
- Линкълн Райм (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Broken Window, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Марин Загорчев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- in82qh
- Разпознаване и корекция
- sqnka(2018)
- Допълнителна корекция
- asayva(2018)
- Форматиране
- Еми(2018)
Издание:
Автор: Джефри Дивър
Заглавие: Обект №522
Преводач: Марин Загорчев
Език, от който е преведено: английски
Издател: Ера
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Експреспринт ООД
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-022-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6732
История
- —Добавяне
26.
Отпивайки от силното и сладко кафе в кафенето срещу Сивата скала, тридесет и девет годишният Мигел Абрера прелистваше една брошура, която наскоро бе получил по пощата. Това беше поредното от серията необичайни събития, случили се наскоро в живота му. Повечето бяха просто странни или досадни, но това го безпокоеше.
Той отново погледна брошурата. Затвори я и се облегна назад, като погледна часовника си. Имаше още десет минути, докато дойде време да се връща на работа.
Мигел беше специалист по поддръжката, както ги наричаха в ССД, но той казваше на всички, че е чистач. Каквото и да беше названието, задачата му беше да чисти. Той си вършеше добре работата и я обичаше. Защо да се срамува от името й?
Можеше да прекара почивката си в сградата, но безплатното кафе, което осигуряваха в ССД, не беше вкусно, а и не му слагаха истинско мляко или сметана. Освен това не беше от приказливите и предпочиташе да се наслаждава на вестника и кафето си сам. (Цигарите му липсваха. В спешното отделение бе заложил цигарите и макар че Бог не беше спазил своята част от сделката, Мигел се отказа от навика да пуши.)
Вдигна очи и видя свой колега да влиза в кафенето — Тони Петрън, по-възрастен чистач, който сега работеше като директор по поддръжката. Двамата мъже си кимнаха и Мигел се разтревожи, че другият ще седне до него.
Петрън обаче също се усамоти в един ъгъл и извади мобилния си телефон да чете текстовите си съобщения. Мигел отново погледна брошурата, която бе адресирана лично до него. Отпи глътка подсладено кафе и се замисли за другите необичайни неща, които му се бяха случили наскоро.
Например присъствената ведомост. В ССД служителите просто минаваха през въртяща се бариера и компютърът регистрираше по служебната карта дали си влязъл или излязъл. На два пъти през последните няколко месеца обаче системата отказваше да го регистрира. Той винаги работеше по четиридесет часа на седмица и получаваше заплата за четиридесет часа. Няколко пъти обаче случайно погледна ведомостта и видя, че е сгрешена. Беше записано, че е дошъл на работа по-рано и си е тръгнал по-рано. Или че не е работил някой ден през седмицата, но е дошъл в събота. Той обаче никога не правеше така. Уведоми за грешките прекия си началник, който сви рамене:
— Някаква грешка в софтуера може би. Ако не ти режат от надниците, няма проблем.
После се появи проблемът с банковата му сметка. Преди месец за свое удивление установи, че балансът му е с десет хиляди долара по-висок, отколкото би трябвало да бъде. Когато отиде в банката да провери какво става, балансът му вече беше коригиран. И това се беше случвало три пъти досега. Една от погрешно внесените суми бе седемдесет хиляди долара.
Това обаче не беше всичко. Наскоро му се бяха обадили от една фирма за молбата му за ипотека. Само дето не беше искал ипотека. Живееше под наем. С жена му се бяха надявали да купят нещо, но след като тя и синът им загинаха при автомобилна катастрофа, той дори не смееше да си помисли за собствена къща.
Разтревожен, той провери кредитния си доклад. Там обаче нямаше информация за искане на ипотека. Нямаше нищо необичайно, освен че кредитният му рейтинг се беше повишил — при това значително. Това само по себе си беше странно. Макар че той нямаше нищо против тази малка грешка.
Никое от тези неща обаче не го разтревожи толкова, колкото брошурата.
Уважаеми господин Абрера,
Както добре знаете, в различни периоди от живота си ние преживяваме травматизиращи случки и страдаме от тежки загуби. Разбираемо е в такива моменти хората да срещат трудности с адаптирането в живота. Понякога дори си мислят, че бремето е твърде голямо и предприемат импулсивни, непоправими действия.
Ние, в „Сървайвър Каунсълинг Сървисиз“, разбираме трудностите, пред които се изправя човек като вас, който е преживял тежка загуба. Нашите обучени служители ще ви помогнат да преминете през този тежък период с комбинация от медицинска интервенция, сеанси на четири очи и групова психотерапия, ще ви донесат утеха и ще ви напомнят, че животът си струва да се живее.
Мигел Абрера никога не беше мислил за самоубийство, дори в тежките дни веднага след катастрофата преди година и половина. Да сложи край на собствения си живот беше немислимо.
Самият факт, че получаваше такава брошура, беше обезпокоителен. Но две неща сериозно го тревожеха. Първо, брошурата му бе изпратена директно — не препратена — на новия му адрес. Никой от кабинета на бившия му психолог или от болницата, където починаха съпругата и детето му, не знаеше, че преди месец се е преместил в ново жилище.
Второто беше последният абзац: Сега, след като направихте съдбовната стъпка да ни потърсите, Мигел, ние сме готови да ви поканим на безплатна диагностична сесия в удобно за вас време. Не се бавете. Ние можем да ви помогнем!
Той не беше предприемал никакви стъпки, за да търси такава фирма.
Откъде имаха името му?
Е, може би беше странна серия от съвпадения. По-късно щеше да мисли за това. Време беше да се връща на работа. Андрю Стърлинг бе най-добрият и грижовен шеф, който можеше да желае. Но Мигел не се съмняваше, че слуховете са верни: Стърлинг лично проверяваше присъствената ведомост на всеки от служителите си.
* * *
Сам в сградата на ССД, Рон Пуласки се взираше в дисплея на мобилния си телефон, докато трескаво крачеше из стаята — осъзна, че я обикаля, сякаш се движи по мрежа, като при оглед на местопрестъпление. Никъде нямаше обхват. Точно както бе казал Джеръми. Трябваше да използва стационарния телефон. Дали се подслушваше?
Изведнъж осъзна, че макар да се беше съгласил да помогне на Линкълн Райм за това начинание, има сериозен риск да изгуби най-важното нещо в живота си след семейството — работата си като полицай. Замисли се колко влиятелен е Андрю Стърлинг. Щом е могъл да съсипе живота на репортер от голям вестник, младият полицай нямаше никакви шансове. Ако го усетеха, щяха да го арестуват. С кариерата му щеше да е свършено. Какво щеше да каже на брат си? Какво щеше да каже на родителите си?
Беше бесен на Райм. Защо не се възпротиви срещу плана да открадне данните? Не беше длъжен да го прави. О, да, детективе… както кажете.
Това беше лудост.
Пуласки си представи тялото на Майра Уайнбърг, втренчена към тавана, с паднал върху челото кичур коса, много напомняща на Джени. Без да се замисля повече, се наведе напред, притисна слушалката на стационарния телефон с брадичката си и набра деветка.
— Райм.
— Детективе. Аз съм.
— Пуласки, къде, по дяволите, се бавиш? — изръмжа криминалистът. — И откъде се обаждаш? Номерът е блокиран.
— Едва сега останах сам — дръпнато отговори полицаят. — И мобилният ми няма покритие.
— Добре, да действаме.
— На компютъра съм.
— Добре, ще извикам Родни Шарнек.
Обектът на кражбата беше онова, за което бе разказал компютърният им специалист — свободното пространство на твърдия диск. Стърлинг твърдеше, че компютрите не водят отчет кога някой служител изтегля досие. Шарнек обаче обясни за информацията, която се съдържа в свободното пространство на компютрите в ССД, и Райм се досети, че тя може да включва данни за изтеглени файлове.
Според Шарнек това бе напълно възможно. Той каза, че няма начин да се проникне в „Инър-съркъл“, но трябва да има по-малък сървър, използван за административна работа, например присъствената ведомост на служителите и тегленето на файлове. Ако Пуласки успееше да проникне в системата, Шарнек щеше да се опита да изтегли данните от свободното пространство. След това щеше да ги сглоби и да види дали някой от служителите е теглил досиета на убитите и на уличените в убийствата жертви.
— Така — обади се Шарнек. — В системата ли си?
— Чета диска, който ми дадоха.
— Хей. Това значи, че са ти дали пасивен достъп. Дай да пробваме нещо друго.
Продиктува на Пуласки няколко команди, които да въведе; абсолютно неразбираеми.
— Казва ми, че нямам разрешение да го правя.
— Ще се опитам да ти намеря вратичка.
Шарнек продиктува на младия полицай няколко още по-неразбираеми команди. Пуласки ги обърка няколко пъти и лицето му пламна. Ядоса се на себе си за досадните разменяния на букви или че пишеше наклонена надясно чертичка, вместо наклонена наляво.
Мозъчна травма…
— Не мога ли просто да използвам мишката?
Шарнек обясни, че операционната система е „Юникс“, не някоя от по-лесните за използване, като „Уиндоус“. Използваше дълги команди, които се въвеждаха от клавиатурата.
— Ох.
Накрая компютърът прие командата и му даде достъп. Пуласки се почувства страшно горд.
— Включи сега устройството — нареди Шарнек.
От джоба си младият полицай извади преносим 80-гигабайтов харддиск и го включи в Ю Ес Би порта на компютъра. Следвайки инструкциите на Шарнек, стартира програмата, която щеше да превърне свободното пространство на сървъра в отделни файлове, да ги компресира и да ги запише на преносимия диск.
В зависимост от размера на неизползваното пространство можеше да отнеме няколко минути или часове.
На екрана се появи малък прозорец, който извести Пуласки, че програмата „работи“.
Той се облегна назад, започна да преглежда информацията за клиентите от компактдиска, която все още беше на монитора. Тези данни също бяха почти неразбираеми. Имената на клиентите, адресите, телефонните им номера и имената на хората с достъп до системата бяха ясни, но голяма част от информацията беше под формата на rar и zip файлове, явно компресирани маркетингови листи. Той стигна до последната страница — 1120.
Леле… дълго, много дълго трябваше да се рови из тях, докато разбере дали някой от клиентите е имал информацията за жертвите и…
Гласове от коридора прекъснаха мислите му. Приближаваха се към стаята.
„О, не, не сега.“ Той внимателно взе бръмчащото дисково устройство и го пъхна в джоба на панталоните си. То изщрака. Съвсем слабо, но Пуласки беше сигурен, че се чу и в другия край на стаята. Свързващият кабел се виждаше.
Гласовете се приближиха.
Единият беше на Шон Касъл.
„Още по-близо… Не. Махнете се!“
Прозорчето още стоеше на екрана: Работи…
„По дяволите“ — помисли си Пуласки и придърпа стола си напред. Ако някой влезеше, веднага щеше да забележи кабела и прозорчето.
Изведнъж вратата се открехна и Касъл надникна вътре.
— Хей, сержант Фрайди. Как върви?
Полицаят потрепери. Касъл щеше да види дисковото устройство.
— Добре, благодаря.
Премести крака си пред Ю Ес Би порта, за да закрие кабела. Жестът му се стори очевиден.
— Как се справяте с „Ексела“?
— Добре. Много ми харесва.
— Отлично. Това е най-добрата програма. Освен това може да експортира файлове. Работите ли често на „Пауър пойнт“?
— Не много. Не.
— Някой ден може да ви послужи, сержант… когато станете началник. А „Ексел“ е много добър за домашните финанси. С него можете да следите всичките си инвестиции. О, върви в пакет и с някои игри. Ще ви харесат.
Пуласки се усмихна, макар че сърцето му биеше шумно като бръмчащия диск.
Касъл му намигна и изчезна.
„“Екселът" вървял с игри… Ние в полицията ядем дисковете, арогантен кучи сине!"
Пуласки избърса дланите си в панталоните, които Джени бе изгладила сутринта, както правеше винаги призори или вечерта, ако Рон трябваше да ходи рано на работа.
„Моля те, Боже, не позволявай да загубя работата си“ — помоли се наум той. Спомни си деня, в който с брат си се явиха на изпита за полицаи.
И деня, в който завършиха полицейското училище. Церемонията за полагане на клетва, сълзите на майка им, погледите, които размениха с баща си. Това бяха едни от най-хубавите моменти в живота му.
Щеше ли да загуби всичко това? По дяволите. Добре, де, Райм беше гений и никой не преследваше престъпниците с по-голям хъс от него. Но да нарушава закона по този начин… По дяволите, седеше си спокойно в инвалидната количка и всички му прислужваха. Нищо не можеше да му се случи.
Защо трябваше Пуласки да бъде жертвеното агне?
Въпреки тези мисли той се съсредоточи върху нелегалната си задача. „Хайде, хайде, хайде!“ — мислено подканваше програмата, но дискът продължаваше да бръмчи тихо, издавайки само, че още работи. Нямаше постепенно запълваща се линийка, нямаше часовник с обратно броене като на филмите.
Работи…
— Какво беше това, Пуласки? — попита Райм.
— Някакви хора. Отидоха си.
— Как върви?
— Добре, струва ми се.
— Струва ти се?
— Ами…
На екрана се появи ново съобщение: Свалянето завърши. Записване на файл?
— Готово, свърши. Пита дали да запише файл.
Шарнек се обади:
— Това е много важно. Прави точно каквото ти казвам.
Даде му инструкции как да създаде файлове, да ги компресира и да ги запише на твърдия диск. С треперещи ръце Пуласки въведе командите. Беше целият в пот. След няколко минути всичко беше готово.
— Сега ще заличиш следите си, ще върнеш всичко, както си беше. За да сме сигурни, че никой няма да повтори това, което направихме току-що, и да те разкрие.
Шарнек му обясни как да намери файловия регистър и го накара да напише още няколко команди. Накрая и това бе изпълнено.
— Готово.
— Добре. Идвай тук, новобранец — нетърпеливо нареди Райм.
Пуласки затвори телефона, изключи дисковото устройство и го прибра в джоба си, изключи компютъра. Стана и излезе. Примигна изненадано, когато видя, че охранителят е застанал по-близо до вратата. Даде си сметка, че беше същият, който бе придружил Амелия до хранилищата — сякаш ескортираше крадец.
Дали беше видял нещо?
— Полицай Пуласки. Ще ви заведа в кабинета на Андрю.
Лицето му беше сериозно, не издаваше нищо. Пуласки тръгна след него по коридора. При всяка стъпка дискът го удряше по крака, изгаряше го, сякаш беше нажежен.
Полицаят погледна тавана; беше от шумоизолиращи плочи, не се виждаха камери.
Всичко в тези коридори предизвикваше параноята му.
Когато стигнаха, Стърлинг му направи знак да влезе в кабинета, прелисти няколко разпечатки, с които работеше.
— Получихте ли каквото ви трябваше, полицай?
— Да.
Пуласки показа компактдиска като дете, получило неочакван подарък.
— Чудесно. — Бизнесменът го погледна с проницателните си зелени очи. — Как върви разследването?
— Добре върви.
Това бяха първите думи, които хрумнаха на Пуласки. Почувства се като глупак. Какво би казала Амелия Сакс? Нямаше представа.
— Наистина ли? Намерихте ли нещо интересно в списъка на клиентите?
— Само го прегледах, за да се уверя, че всичко се чете. Ще го анализираме в лабораторията.
— Лаборатория. В Куинс ли? Там ли работите?
— Там. И на други места.
Стърлинг не коментира уклончивия му отговор, само се усмихна любезно. Бизнесменът беше с десетина сантиметра по-нисък, но младият полицай се чувстваше като джудже. Стърлинг го изпрати в преддверието на кабинета си.
— Добре. Ако ви трябва още нещо, само ни кажете.
— Благодаря.
— Мартин, довърши онази работа, за която говорихме. После изпрати полицай Пуласки.
— Мога и сам да намеря изхода.
— Той ще ви изпрати. Лека вечер, полицай.
Стърлинг се върна в кабинета си. Вратата се затвори.
— Само няколко минути — каза Мартин; вдигна телефона и се извърна леко, за да не може да го подслушва.
Пуласки отиде при вратата и отново погледна в коридора. От една стая излезе някой. Говореше тихо по мобилен телефон. Явно в тази част на сградата имаше пълно покритие. Другият мъж присви очи и се вгледа в Пуласки; бързо приключи разговора и затвори.
— Извинете, полицай Пуласки?
Пуласки кимна.
— Аз съм Анди Стърлинг.
А, ясно, синът на големия шеф.
Погледът на младежа беше уверен, макар че ръкостискането му бе колебливо.
— Струва ми се, че сте ме търсили. Освен това баща ми е оставил съобщение, че трябва да говоря с вас.
— Да, точно така. Имате ли една минутка?
— Какво ви интересува?
— Проверяваме къде са били някои от служителите на фирмата в неделя следобед.
— Бях на екскурзия в Уестчестър. Отидох по обяд и се върнах…
— О, не, не се интересуваме от вас. Само проверявам къде е бил баща ви. Каза, че ви се е обадил около два часа от Лонг Айлънд.
— О, да, обаждал се е. Само че не му вдигнах. Не исках да спирам разходката си. — Младежът понижи глас. — Андрю не умее да разделя работата от личния живот и се опасявах, че ще ме повика в офиса. Не исках да си провалям деня. Обадих му се по-късно, около три и половина.
— Може ли да погледна телефона ви?
— Разбира се.
Анди извади мобилния си телефон и показа списъка с приетите повиквания. В неделя сутринта беше провел няколко разговора, но от следобед имаше само едно обаждане — от номера, който Сакс беше дала на Пуласки, къщата на Стърлинг в Лонг Айлънд.
— Добре. Това е достатъчно. Благодаря.
Младежът изглеждаше разтревожен.
— Онова, което чух, е ужасно. Изнасилване и убийство, така ли?
— Да.
— Ще хванете ли убиеца?
— Проверяваме няколко следи.
— Хубаво. Такива хора трябва да се застрелват.
— Благодаря за съдействието.
Мартин се появи от стаята и погледна отдалечаващия се Анди.
— Бихте ли ме последвали, полицай Пуласки?
С усмивка, която можеше да се разтълкува и като намръщване, тръгна към асансьора.
Пуласки трепереше от нерви, не можеше да мисли за друго освен за диска. Сигурен беше, че всички виждат очертанията на устройството в джоба му. Опита се да завърже някакъв разговор.
— Значи, Мартин… отдавна ли работите във фирмата?
— Да.
— И вие ли сте специалист по компютрите.
На лицето на секретаря се изписа друг вид усмивка, също толкова неразгадаема, колкото предишната.
— Не съвсем.
Продължиха по коридора — черно-бял, стерилен. Пуласки мразеше това място. Чувстваше, че се задушава, потискаше го. Искаше улицата, искаше Куинс, Южен Бронкс. Не се плашеше от опасностите. Искаше да се махне оттук, да избяга.
Обхвана го лека паника.
Репортерът не само загуби работата си, ами го осъдихме за незаконно проникване. Лежа шест месеца.
Той се чувстваше дезориентиран. Това не беше същият път, по който бе дошъл в кабинета на Стърлинг. Мартин зави по друг коридор и отвори масивна врата.
Полицаят се стъписа, когато видя какво има от другата страна: детектор за метални предмети и рентгенов скенер, обслужвани от трима навъсени охранители. Не бяха в хранилището, затова нямаше система за изтриване на информация, но не можеше да изнесе дисковото устройство незабелязано. При предишното му идване с Амелия Сакс не бяха минали през такъв контрол. Дори не беше видял тези апарати.
— Миналия път не минахме през такъв уред — отбеляза той, като се стараеше да прозвучи непринудено.
— Зависи дали сте оставали без наблюдение за известно време — обясни Мартин. — Имаме компютър, който преценява и сигнализира. — Усмихна се. — Не го приемайте като обида.
— О, не. В никакъв случай.
Сърцето му биеше лудо, дланите му се потяха. Не, не! Не можеше да изгуби работата си. Просто не можеше. Беше толкова важна за него.
В какво, по дяволите, се беше забъркал, като се съгласи да участва в това? Мислеше си, че помага за залавянето на убиеца на жена, която приличаше на Джени. Ужасен човек, който беше готов да убие всеки, стига да отговаря на целите му.
„Въпреки това не е правилно“ — помисли си.
Какво щяха да кажат родителите му, когато узнаят, че са го арестували за кражба на информация? Ами брат му?
— Носите ли някакви данни, господине? — попита единият охранител.
Пуласки му подаде компактдиска. Охранителят разгледа кутийката. Натисна някакво копче и набра номер. Леко се изпъна и заговори тихо. Отвори диска на компютъра си и го прегледа на монитора. Дискът явно беше в списъка на разрешените предмети, но въпреки това охранителят го огледа внимателно на скенера. Кутията излезе на конвейера от другата страна на апарата.
Полицаят понечи да мине, но третият охранител го спря.
— Извинявайте, господине. Моля, извадете всичко от джобовете си и свалете всички метални предмети от себе си.
— Аз съм полицай — възрази Пуласки, като се опита да прозвучи небрежно.
— Ние изпълняваме държавни поръчки, затова вашата служба се е ангажирала да се съобразява с мерките ни за безопасност. Правилата важат за всеки. Можете да се обадите на началника си да проверите, ако искате.
Той беше в капан.
Мартин продължаваше да го наблюдава внимателно.
— Сложете всичко на конвейера, моля.
„Мисли, бързо! — каза си Пуласки. — Измисли нещо. Мисли!
Блъфирай и се измъкни.
Не мога. Не съм достатъчно умен.
Не, умен си. Какво би направила Амелия Сакс? Ами Линкълн Райм?“
Той се обърна, коленичи и внимателно развърза обувките си, събу ги. Изправи се и ги сложи на поточната линия, изпразни джобовете си от всичко метално и го сложи в една табла.
Понечи да мине през детектора, който запищя пронизително.
— Имате ли друго метално?
Пуласки преглътна нервно, поклати глава, потупа джобовете си.
— Не.
— Трябва да ви проверим с портативен скенер.
Той се отдръпна от детектора. Вторият охранител провери тялото му с портативно устройство. Когато го доближи до гърдите му, то запищя.
Полицаят се засмя:
— О, извинявайте. — Разкопча ризата си и показа бронираната си жилетка. — Има метална пластина над сърцето. Бях забравил. Спира всичко освен бронебойни патрони.
— Може би и „Дезърт Ийгъл“.
— Ето моето мнение: Пистолет с петдесети калибър просто не е нормално — пошегува се Пуласки и най-после накара охранителите да се усмихнат.
Започна да разкопчава ризата си.
— Няма нужда. Не се събличайте, полицай.
С треперещи ръце той закопча ризата си над мястото, където беше скрил дисковото устройство — под бронираната жилетка, където го беше пъхнал, докато събуваше обувките си.
Взе вещите си.
Мартин, който беше минал отстрани на детектора, го заведе до друга врата. Влязоха в главното фоайе — голямо, мрачно помещение със стени от сив мрамор, на които бе гравиран по-голям вариант на наблюдателната кула с прозореца.
— Приятен ден, полицай Пуласки — пожела му Мартин и му обърна гръб.
Пуласки тръгна към масивната стъклена врата, като се опитваше да спре треперенето на ръцете си. За пръв път забеляза охранителни камери. Заприличаха му на лешояди, кацнали на стената, търпеливо чакащи ранената плячка да падне и да умре.