Джефри Дивър
Обект №522 (25)

25.

— Нещо друго, полицай?

Рон Пуласки погледна безизразното лице на втория секретар на Стърлинг, Джеръми Милс. Той беше „външният“ асистент, припомни си младият полицай.

— Не, всичко е наред, благодаря. Само бихте ли попитали господин Стърлинг за едни документи, които обеща да ни подготви. Списък на клиентите ви. Мисля, че Мартин трябваше да го направи.

— С удоволствие ще кажа на Андрю, след като излезе от съвещание.

Широкоплещестият младеж обиколи стаята, посочвайки ключовете на климатичната инсталация и лампите — съвсем като пиколото в луксозния хотел, където Рон и Джени бяха прекарали медения си месец.

Това напомни на Пуласки, че Джени много приличаше на Майра — жената, която бе изнасилена и убита вчера. Косата й, леко изкривената усмивка, която толкова му харесваше…

— Полицай?

Той вдиша очи, не беше чул какво му казват.

— Извинявайте.

Асистентът го гледаше изпитателно. Посочи един малък хладилник.

— Тук има вода и безалкохолни.

— Благодаря. Нямам нужда от нищо повече.

„Внимавай — каза си ядосано. — Не мисли за Джени. Не мисли за децата. От теб зависят много хора. Амелия ти има доверие, че ще се справиш с разпитите. Затова се съсредоточи.“

Тук ли си, новобранец? Имаме нужда от теб…

— Ако искате да се обадите на някого, можете да използвате този телефон. За външни разговори наберете девет. Или можете да натиснете това копче и да кажете номера. Това е гласово активираща се система. — Джеръми посочи мобилния телефон на Пуласки. — Този вероятно няма да работи много добре тук. Сигналът се заглушава. За сигурност.

— Така ли? Добре.

Полицаят се опита да си спомни дали е видял някого да използва мобилен телефон. Не беше обърнал внимание.

— Ако сте готов, мога да извикам служителите, с които искате да говорите.

— Да, ако обичате.

Младежът излезе. Пуласки извади бележника си от куфарчето. Погледна имената на служителите, които щеше да разпитва.

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна;

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна.

Стана и надникна в коридора. Наблизо някакъв чистач изсипваше едно кошче за боклук. Спомни си, че го е видял и предишния път. Сякаш Стърлинг се опасяваше, че многото боклук ще урони престижа на фирмата. Едрият мъж погледна равнодушно униформата на Пуласки и отново се зае с монотонното си занимание. Младият полицай погледна по-нататък в коридора и видя един служител от охраната, застанал като на пост. Пуласки не можеше да отиде дори до тоалетната, без да мине покрай него. Той се върна в стаята и зачака двамата мъже от списъка на заподозрените.

Пръв дойде Фарук Мамеда. Беше младеж от арабски произход, доколкото Пуласки можа да прецени. Красив, със сериозно и уверено изражение. Спокойно гледаше Пуласки в очите. Мамеда обясни, че е работил в малка фирма, която преди пет-шест години се сляла със ССД. Работата му беше да следи служителите от техническата поддръжка. Неженен, без близки роднини, той предпочиташе да работи нощем.

Полицаят се изненада, че в говора на младежа няма и следа от чужд акцент. Попита го дали е чул за разследването. Мамеда отговори, че не знае подробности — което може би беше вярно, защото работеше нощна смяна и току-що бе дошъл на работа. Андрю Стърлинг му беше казал само, че от полицията искат да го разпитат във връзка с някакво престъпление.

Намръщено изслуша обясненията на Пуласки:

— Наскоро са били извършени няколко убийства. Мислим, че извършителят е използвал информация от ССД.

— Каква информация?

— За местоживеенето на жертвите, какви стоки купуват…

Интересно, но следващият въпрос на Мамеда беше:

— Всички служители ли разпитвате?

Каква част от истината да му каже? Каква част да премълчи? Пуласки така и не се беше научил да преценява. Амелия казваше, че е много важно да смажеш добре колелата на разпита, да поддържаш разговора, но никога да не издаваш твърде много. Той мислеше, че след травмата на главата способността му за преценка се е влошила и се чувства по-нервен, когато говори със свидетели и заподозрени.

— Не, не всички — отговори.

— Само с някои, които са подозрителни, а? Или които сте решили, че са подозрителни — процеди през зъби Мамеда. — Разбирам. Няма проблем. Напоследък това е често явление.

— Лицето, от което се интересуваме, е мъж и има пълен достъп до „Инър-съркъл“ и „Уочтауър“. Разпитваме всеки, който отговаря на тези условия. — Пуласки се досещаше за притесненията на Мамеда. — Няма нищо общо с националността ви.

Опитът да успокои събеседника си се провали. Мамеда се сопна:

— Националността ми е американец. Аз съм гражданин на Съединените щати. Също като вас. Ако предположим, че сте гражданин. А може би не сте? Все пак много малко хора в този страна произхождат оттук.

— Съжалявам.

Мамеда сви рамене:

— Човек трябва да се примири с някои неща в живота. Каква ирония. Страната на свободата в същото време е и страна на предразсъдъците. Аз…

Изведнъж замълча и се втренчи в нещо зад Пуласки, сякаш там стоеше някой. Полицаят леко се обърна. Нямаше никого. Мамеда смени темата:

— Андрю каза, че иска да окажа пълно съдействие. Ето, съдействам ви. Бихте ли побързали с въпросите? Имам работа.

— Става дума за досиетата — наричате ги „килери“, нали?

— Да. Килери.

— Четете ли ги на компютъра си?

— Защо да чета досиета? Андрю не би одобрил.

Интересно: гневът на Андрю Стърлинг беше основното, което го спираше. Не полицията или съдът.

— Значи не четете досиета, така ли?

— Никога. Ако има някаква грешка, ако данните са объркани или има проблем с интерфейса, може да погледна част от текста или заглавията, но само толкова. Колкото да определя проблема, да поправя компютърния код.

— Възможно ли е някой да е открил паролите ви и да е проникнал с тях в „Инър-съркъл“? Да е изтеглил по този начин досиета?

Мамеда се замисли за момент.

— Не, от мен няма как да ги вземат. Не ги държа написани.

— Често ходите в хранилищата, нали? И в Приемния център?

— Да, разбира се. Работата ми го изисква. Поправям компютрите. Поддържам потока от данни.

— Бихте ли ми казали къде бяхте в неделя следобед между дванадесет и четири часа?

— Аха. — Мамеда кимна. — Това било. Дали съм бил на местопрестъплението?

Пуласки трудно издържа погледа на тъмните, гневни очи на младежа.

Мамеда опря ръцете си на масата, сякаш се канеше да стане и да излезе демонстративно. Но отново се облегна назад и отговори.

— Сутринта закусвах с приятели… Познати от джамията, ако ви интересува.

— Щях…

— Остатъка от деня прекарах сам. Бях на кино.

— Сам ли?

— Така по-малко се разсейвам. Обикновено ходя сам. Гледах филм на Джафар Пахани, един ирански режисьор. Гледали ли сте… — Мамеда стисна устни. — Няма значение.

— Пазите ли билета?

— Не… След това ходих да пазарувам. Прибрал съм се вкъщи около шест. Обадих се да проверя дали имат нужда от мен тук, но кутиите работеха добре, затова излязох на вечеря с един приятел.

— Следобед купихте ли нещо с кредитна карта?

— Разглеждах витрините. Взех си кафе и сандвич. Платих в брой… — Наведе се напред и прошепна дрезгаво: — Съмнявам се, че задавате на всеки точно тези въпроси. Знам какво си мислите за нас. Мислите, че се отнасяме към жените като към животни. Не мога да повярвам, че ме обвинявате в изнасилване. Това е варварство. Обиждате ме!

Пуласки положи усилие да погледне младежа в очите и каза:

— Слушайте, господине, ние задаваме тези въпроси на всеки, който има достъп до „Инър-съркъл“. Включително на господин Стърлинг. Това ни е работата.

Мамеда се поуспокои, но пак се намръщи, когато Пуласки го попита къде е бил по време на другите убийства:

— Нямам представа.

Не каза нищо повече. Кимна мрачно, стана и излезе.

Пуласки се опита да осмисли току-що видяното. Дали Мамеда се държеше като виновен, или като невинен? Не можеше да прецени. Чувстваше се надхитрен.

„Помисли по-внимателно“ — каза си.

Вторият служител, който трябваше да разпита, Шредер, беше пълна противоположност на Мамеда: типичен компютърен маниак. Тромав, с измачкани дрехи не по неговия размер, мастилени петна по ръцете. Очилата му бяха като очи на бухал, с изцапани лещи. Очевидно не беше излят по калъпа на ССД. Докато Мамеда се държеше агресивно, Шредер като че ли не знаеше нищо. Извини се, че е закъснял — което не беше вярно — обясни, че тъкмо е „дебъгвал пач“. Започна да обяснява с подробности, сякаш полицаят бе завършил информатика, и Пуласки се принуди да го прекъсне.

С потрепващи пръсти, сякаш пишеше на въображаема клавиатура, Шредер изрази изненада — искрена или престорена — когато чу за убийствата. Изказа съчувствие, след което в отговор на въпроса на Пуласки обясни, че често ходи в хранилищата и би могъл да вади досиета, но никога не го правел. Той също беше уверен, че няма как някой да научи паролите му.

За неделя имаше алиби — бе дошъл на работа около 13.00, за да довърши оправянето на един проблем от петък, който също се опита да обясни в детайли, преди Пуласки да го прекъсне. Младежът отиде при компютъра в единия ъгъл на стаята, написа нещо и обърна монитора към полицая. На екрана имаше присъствен лист. Пуласки прегледа информацията за неделя. Шредер наистина беше дошъл в 12:58 и си бе тръгнал малко след пет.

Понеже Шредер е бил на работа по време на убийството на Майра, полицаят не го разпитва за другите престъпления.

— Мисля, че това е всичко. Благодаря.

Нервният младеж излезе и полицаят се облегна назад.

Погледна през едно тясно прозорче. Дланите му се потяха, стомахът му се свиваше. Извади мобилния си телефон. Джеръми беше прав. Нямаше покритие.

— Здравейте.

Пуласки подскочи. Разтреперан, погледна към вратата и видя Марк Уиткъм с няколко бележника под мишница и две чаши кафе в ръка. Той вдигна вежди. До него стоеше малко по-възрастен мъж с преждевременно прошарена коса. Пуласки предположи, че е служител на ССД — понеже носеше униформената бяла риза и тъмен костюм.

Какво означаваше това? Полицаят сви рамене, опита се да се усмихне непринудено и им кимна.

— Рон, това е шефът ми. Сам Броктън.

Двамата мъже се ръкуваха. Броктън внимателно огледа Пуласки и каза, като се усмихна накриво:

— Значи вие сте накарали камериерките в хотел „Уотъргейт“ във Вашингтон да ме проверят?

— Боя се, че да.

— Така поне не съм сред заподозрените. Ако имате нужда от нещо, свързано с моя отдел, кажете на Марк. Той ми разказа накратко за разследването.

— Благодаря.

— Късмет.

Броктън излезе. Уиткъм подаде едното кафе на Пуласки.

— За мен ли е? Благодаря.

— Как върви? — попита Уиткъм.

— Върви.

Младежът се засмя и отметна кичур от челото си.

— И вие пазите тайните си като нас.

— Може би е така. Трябва да призная, че тук всички са много услужливи.

— Добре. Свършихте ли?

— Само чакам да получа нещо от господин Стърлинг.

Пуласки си сложи твърде много захар в кафето. Нервно започна да го разбърква и спря, когато си даде сметка, че го е правил твърде дълго.

Уиткъм вдигна чашата си като за наздравица. Погледна през прозореца. Небето беше синьо, градът — обагрен в нюанси на зелено и кафяво.

— Тези прозорчета никога не са ми харесвали. В центъра на Ню Йорк сме, а няма никаква гледка.

— Точно това се чудех. Защо?

— Андрю се притеснява за сигурността. Да не би да ни снимат отвън.

— Наистина ли?

— И не е съвсем без основание. В търговията с данни има много пари. Много.

— Предполагам.

Младият полицай се почуди какви тайни могат да се видят през прозореца от разстояние на четири-пет пресечки, където се намираше най-близката сграда с такава височина.

— В града ли живеете? — поинтересува се Уиткъм.

— Да. В Куинс.

— Аз живея на Лонг Айлънд, но съм отраснал в Астория. Около булевард „Дитмарс“. Близо до гарата.

— Ха. Аз съм на три пресечки от там.

— Наистина ли? Ходите ли в „Сейнт Тим“?

— „Сейнт Агнес“. Ходил съм в „Сейнт Тим“ няколко пъти, но на Джени не й харесаха проповедите. Прекалено много наблягат на вината.

Уиткъм се засмя:

— Отец Олбрайт.

— Ооо, да, същият.

— Брат ми — той е полицай във Филаделфия — казва, че за да накараш убиец да се признае за виновен, трябва просто да го оставиш насаме с отец Олбрайт. Само пет минути и ще си признае всичко.

— Брат ви е полицай, така ли? — засмя се Пуласки.

— В отдел „Наркотици“.

— Детектив?

— Да.

— Моят брат е патрул. В Шести район, Гринич Вилидж.

— Гледай ти. И двамата ни братя… Заедно ли бяхте в академията?

— Да. Навсякъде сме били заедно. Близнаци сме.

— Интересно. Моят е с три години по-голям. Но е много по-едър от мен. Аз мога да мина изпита по физическа подготовка, но едва ли ще победя някой бандит.

— Не ни се налага много често да надвиваме престъпници. Винаги се стараем да ги убедим с добро. Вероятно и вие в Надзорния отдел правите същото.

Уиткъм се засмя:

— Да, доста често.

— Предполагам, че…

— Я, виж кой е тук! — прекъсна го друг глас. — Сержант Фрайди.

Пуласки погледна към вратата и стомахът му се сви. Шон Касъл влезе в стаята, последван от верния си другар, твърде „открехнатият“ технически директор Уейн Джилеспи, който добави:

— Върнахте се да съберете още факти, а? Само фактите.

Понеже с Уиткъм бяха говорили за църквата, Пуласки си спомни времето в католическото училище, където с брат си постоянно враждуваха с момчетата от Форест Хил. По-богати, по-добре облечени, по-умни. И по-коварни. („Хей, братята мутанти!“) Истински кошмар. Понякога Пуласки се чудеше дали не е постъпил в полицията само заради уважението, което му носеха униформата и пистолетът.

Уиткъм стисна устни.

— Здравей, Марк — каза Джилеспи.

— Как върви, сержант? — обърна се Касъл към полицая.

На улицата Пуласки бе търпял мрачни погледи и обиди, беше прикляквал, за да избегне — успешно или неуспешно — плюнки и хвърлени по него тухли. Ала никой от тези инциденти не го смущаваше толкова, колкото любезните думи, изречени по такъв коварен начин. Игриво, с усмивка. Но усмивка на акула, преди да нагълта жертвата си. Пуласки бе потърсил „сержант Фрайди“ в Интернет и бе научил, че е персонаж от стар телевизионен сериал, озаглавен „Драгнет“. Макар че Фрайди беше герой, мнозина го смятаха за „квадрат“, което явно означаваше сухар, скучен човек.

Едва тогава младият полицай осъзна, че Касъл му се подиграва; ушите му пламнаха от гняв.

— Заповядайте. — Касъл му подаде диск в пластмасова кутийка. — Надявам се да ви послужи.

— Какво е това?

— Списък на клиентите ни, които са теглили информация за жертвите. Нали това искахте?

— О. Очаквах да видя господин Стърлинг.

— Андрю е зает човек. Помоли ме аз да ви го дам.

— Благодаря.

— Доста работа ви чака — отбеляза Джилеспи. — Над триста клиенти в района. И до един са теглили по над двеста маркетингови листи.

— Предупреждавах ви — добави Касъл. — Ще се поизпотите. Така ли се получават нови нашивки?

Сержант Фрайди често бил осмиван от хората, които разпитвал…

Пуласки се усмихна широко.

— Стига, момчета.

— Спокойно, Уиткъм — каза Касъл. — Само се шегуваме. Бога ми. Не бъди такава консерва.

— Какво правиш тук, Марк? — попита Джилеспи. — Не трябва ли да търсиш какви нарушения на закона сме направили?

Уиткъм завъртя очи и се усмихна кисело; личеше, че забележката на колегата му го смути — и обиди.

— Имате ли нещо против да погледна списъка тук? — попита Пуласки. — В случай че имам въпроси?

— Заповядайте.

Касъл отиде при компютъра в ъгъла и го включи. Сложи диска, стартира го и се отдръпна, за да направи място на Пуласки да седне. На екрана се появи съобщение какво иска да прави. Изправен пред няколко възможности, полицаят не знаеше какво да избере — нямаше представа какво означават.

Касъл надникна над рамото му.

— Няма ли да го отворите?

— Ще го отворя. Само се чудех с коя програма е най-добре.

— Нямате много възможности — засмя се Касъл, сякаш беше очевидно. — „Ексел“.

— Екс-Ел?

Пуласки съзнаваше, че ушите му са почервенели. Мразеше, когато станеше така. Как мразеше!

— Табличният редактор — опита се да му помогне Уиткъм, но на него и това не му говореше нищо.

— Не познавате ли „Ексел“? — изненада се Джилеспи.

Наведе се и започна да пише на клавиатурата толкова бързо, че полицаят не можеше да следи пръстите му.

Програмата се отвори и на екрана се появи таблица с имена, адреси, дати и часове.

— Нали и преди сте чели таблици.

— Разбира се.

— Но не на „Ексел“? — Джилеспи изненадано вдигна вежди.

— Не. Някои други.

Пуласки осъзна, че така сам се напъхва в капана им. „Просто млъкни и се захващай за работа“ — помисли си.

— Някои други? Наистина ли? — попита Касъл. — Интересно… Е, това е, сержант Фрайди. Късмет.

— Казва се Е-К-С-Е-Л — произнесе Джилеспи буква по буква. — Ето го изписано на монитора. Разучете я. Лесно се учи. Всяко дете я знае.

— Ще я разгледам.

Двамата мъже излязоха.

— Както казах по-рано — отбеляза Уиткъм, — никой не ги харесва много. Но фирмата не може без тях. Те са гении.

— И явно не пропускат да го покажат — измърмори Пуласки.

— Правилно сте забелязали. Добре, ще ви оставя да работите. Да имате нужда от нещо?

— Ще се справя.

— Ако пак минавате насам, обадете се.

— Добре.

— Или защо не се видим в „Астория“? На кафе. Обичате ли гръцка кухня?

— Обожавам я.

Пуласки си представи приятни мигове на почивка. След травмата на главата бе занемарил няколко приятелства, тъй като не беше сигурен, че на хората им е приятно в компанията му. Щеше да е хубаво да излезе с друг младеж, да пият по бира, може би да гледат някой екшън, все неща, от които Джени не се интересуваше.

Е, по-късно щеше да помисли за това — след края на разследването, разбира се.

Когато Уиткъм излезе, той се огледа. Беше сам. Все пак си спомни неспокойния поглед на Мамеда. Замисли се за специалното предаване за едно казино в Лас Вегас, което с Джени наскоро бяха гледали по телевизията — охранителни камери навсякъде. Спомни си също охранителя в коридора и репортера, чийто живот бил съсипан, след като се опитал да шпионира ССД.

Е, Рон Пуласки горещо се надяваше тук да няма камери. Защото задачата му днес включваше много повече от вземането на диска и разпитването на заподозрени. Линкълн Райм го беше изпратил, за да проникне в може би най-сигурната компютърна система в Ню Йорк.