Джефри Дивър
Обект №522 (22)

22.

— Счупени прозорци ли?

Сакс разказваше на Райм за емблемата на ССД.

— Харесва ми.

— Наистина ли?

— Да. Помисли. Това е метафора за онова, което правим тук. Намираме малки улики, които ни показват големия отговор.

Селито кимна към Родни Шарнек, който седеше в един ъгъл, без да обръща внимание на друго освен на компютъра си, и все още си подсвиркваше:

— Хлапето с фланелката заложи капана. Сега се опитва да проникне през защитата. — Провикна се: — Има ли напредък, полицай?

— Хей… тия приятели си разбират от работата. Ама и аз знам някои номера.

Сакс им каза, че според началника на охраната никой не може да проникне в „Инър-съркъл“.

— Това само ме мотивира — заяви Шарнек.

Допи поредното кафе и пак започна да си свирка.

Амелия им разказа всичко за Стърлинг, фирмата и как става получаването на данни. Въпреки онова, което Том им беше обяснил вчера и въпреки предварителните им проучвания, Райм не си беше давал сметка колко мащабен е този бизнес.

— Държеше ли се необичайно този Стърлинг? — попита Селито.

Райм изсумтя при този въпрос.

— Не. Беше много услужлив. И за наш късмет изглежда истински вярващ. Данните са неговият бог. Готов е да се бори срещу всичко, което застрашава съществуването на компанията му.

Сакс разказа как Стърлинг бе проверил дори в архива дали някой не е купил всички подхвърлени улики, но не беше намерил данни. Райм не се изненада: обект 522 вероятно бе заплатил всички предмети в брой или ги беше поръчал на чуждо име.

Сакс описа желязната система за сигурност на ССД, колко малко хора имат достъп и до трите хранилища и че е невъзможно да се открадне информация дори от вътрешен човек.

— Имали са само едно проникване — някакъв репортер — който пишел статия, не смятал да краде фирмена тайна. После лежал в затвора и кариерата му приключила.

— Отмъщение, а?

Тя се замисли над това.

— Не. По-скоро защитна реакция… Сега за служителите. Разпитах повечето, които имат пълен достъп до досиетата. Няколко от тях нямат алиби за вчера следобед. Освен това попитах дали водят отчет за всички случаи на теглене на досиета. Оказа се, че не водят. Ще получим и списък на клиентите, които са купили информация за жертвите.

— Важното обаче е, че вече знаят за разследването, споменахме името на Майра Уайнбърг пред всички заподозрени.

— Да.

Сакс извади един документ от куфарчето си. Досието на Артър.

— Помислих, че може да ни свърши работа. Ако не друго, сигурно ще ти е интересно. Да видиш какво е правил братовчед ти.

Сакс махна щипката и монтира листовете на рамката за четене до Райм — устройство, което прелистваше страниците вместо него.

Той погледна документа, после пак таблиците.

— Не искаш ли да го прегледаш? — попита тя.

— Може би по-късно.

Амелия пак бръкна в куфарчето.

— Ето списък на служителите в ССД, които имат достъп до досиетата — наричат ги „килери“.

— Аха, като нещо, в което пазиш мръсните си тайни, а?

— Точно така. С Пуласки проверихме алибитата им. Трябва пак да отидем да говорим с двамата главни техници, но засега имаме това.

Сакс написа имена и някои коментари на едната бяла дъска.

Андрю Стърлинг, президент, управителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, да се провери;

Шон Касъл, началник-отдел „Маркетинг и продажби“ няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор“: алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав“: алиби — с жена си, да се провери;

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: предстои да се разпита;

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: предстои да се разпита.

— Мел? — провикна се Райм. — Провери в НКИЦ и управлението.

Купър провери имената в Националния криминален информационен център и неговия еквивалент в нюйоркската полиция, а също в Програмата за контрол на опасни престъпници към Министерството на правосъдието.

— Чакай… май излезе нещо.

— Какво? — попита Сакс, като се приближи.

— Арлонсо Кемпър. Дело срещу малолетен в Пенсилвания. Нападение преди двадесет и пет години. Още е засекретено.

— Възрастта съвпада. Сега е на около тридесет и пет. Със светла кожа.

— Разсекрети досието. Или поне провери дали е същият човек.

— Ще се опитам — отговори Купър.

Райм кимна към списъка на заподозрените:

— Има ли информация за другите?

— Не. Само за него.

Купър провери в различни щатски и федерални архиви и някои професионални организации. Сви рамене:

— Завършил е Калифорнийския университет в Хастингс. Не намирам връзка с Пенсилвания. Изглежда, че е единак. След колежа единствената организация, в която е членувал, е Националната асоциация на служителите в областта на човешките ресурси… Така. Ето какво има в досието като непълнолетен. Нападнал е друго хлапе в заведение за непълнолетни… О!

— Какво „о“?

— Не е той. Няма тире. Името е друго. Непълнолетният престъпник е с малко име Арлонсо и фамилия Кемпър. — Той погледна списъка. — Този е Питър с фамилно име. Арлонсо-Кемпър. Написал съм го грешно. Ако бях сложил тирето, изобщо нямаше да излезе. Съжалявам.

Райм сви рамене:

— Не е голямо прегрешение.

Това беше отрезвяващ урок за природата на данните, помисли си той. Бяха намерили заподозрян и дори описанието на Купър подсказваше, че може да е той (Изглежда, че е единак…), но следата се оказа съвсем погрешна заради една малка неточност, един пропуснат знак. Ако Купър не беше забелязал, че е сбъркал, можеха да заподозрат неоснователно човека — да тръгнат по погрешна следа.

Сакс седна до Райм, който видя особено изражение в очите й и попита:

— Какво има?

— Странно, но след като се върнах, се чувствам, сякаш някаква магия се е развалила. Мисля, че имам нужда от независимо мнение за ССД. Загубих чувство за преценка, докато бях там. Самото място е дезориентиращо.

— В какъв смисъл? — попита Селито.

— Бил ли си във Вегас?

Той беше ходил с бившата си съпруга. Райм се изсмя:

— Лас Вегас, където единственият въпрос е колко пари мога да загубя. И защо искам да ги изхарча?

Сакс продължи:

— Почувствах се като в казино. Външният свят не съществува. Малки или никакви прозорци. Няма непринудени разговори, няма смях. Всички са абсолютно съсредоточени върху работата си. Сякаш си попаднал в друг свят.

— Искаш още едно мнение за мястото, така ли? — попита Селито.

— Да.

— На някой журналист? — предложи Райм.

Партньорът на Том, Питър Ходинс, беше работил като репортер в „Ню Йорк Таймс“, а сега пишеше популярни книги за политиката и обществото. Вероятно имаше колеги, които са писали за мините за данни.

Сакс обаче поклати глава:

— Не. На някого, който е имал пряк контакт с тях. Може би някой бивш служител.

— Добре. Лон, ще се обадиш ли в Бюрото по труда?

— Разбира се.

Селито телефонира в Бюрото по труда на щата Ню Йорк. След десет минути прехвърляне от кабинет на кабинет най-после научи името на един бивш заместник технически директор в ССД. Беше работил във фирмата доста време, но преди година и половина го бяха уволнили. Казваше се Калвин Гедес и живееше в Манхатън. Селито записа данните и даде листчето на Сакс. Тя се обади на Гедес и си уредиха среща след около час.

Райм нямаше мнение за това начинание. При разследване човек трябва да проверява всички следи. Но следи като Гедес или проверката на алибитата, която правеше Пуласки, за Райм бяха като изкривени отражения върху матово стъкло — отблясъци от истината, но не самата истина. Само категоричните доказателства, колкото и да бяха оскъдни, пазеха истинския отговор за самоличността на убиеца. Затова той отново се загледа към таблиците.

* * *

Мърдай…

Артър Райм се беше уморил да се страхува от латиноамериканците, които и без това вече не му обръщаха внимание. Големият устат негър също не беше опасен.

Тревожеше го един бял с много татуировки. Отвъртяният — както явно наричаха зависимите от амфетамини — го плашеше най-много. Казваше се Мик. Ръцете му трепереха, постоянно чешеше възпалената си кожа и страховити му бели очи подскачаха като мехурчета във вряща вода. Шепнеше си сам.

Вчера през целия ден Артър се опитваше да го избягва, а през нощта не успя да мигне и между пристъпите на депресия с трепет си представяше как утре Мик ще се махне, ще го заведат на съд и той ще изчезне завинаги от живота му.

Ама къде ти такъв късмет? Мик отново беше тук тази сутрин и като че ли се стремеше да се навърта по-близо до него. Продължи да хвърля погледи на Артър. „Ти и аз“ — промърмори веднъж, от което Артър го побиха тръпки.

Дори латиносите не тормозеха Мик. Може би в затвора се спазваше някакъв кодекс. Някакви неписани правила кое е добро и кое — лошо. Хората като този хилав татуиран наркоман може би не играеха по правилата и всички тук като че ли го знаеха.

Всеки знае всичко тук. Освен теб. Не знаеш нищо…

По едно време Мик се изкикоти, погледна Артър, сякаш го позна, и понечи да се изправи, но изглежда забрави какво е смятал да направи и отново седна, като зачопли палеца си.

— Ало, Джърси!

Гласът накара Артър да подскочи.

Големият негър се беше приближил зад него. Седна до Артър и пейката изскърца.

— Антон. Антон Джонсън.

Да се очакваше да стисне юмрук и да удари юмрука на негъра? „Не бъди идиот“ — помисли си и само кимна:

— Артър.

— Знам. — Джонсън погледна Мик. — Тоя, отвъртяният, съвсем се е скапал. Никога не пробвай амфетамини. Преебават те завинаги. — След малко попита: — Слушай. Ти умен пич ли си?

— Горе-долу.

— Колко „горе“ и колко „долу“.

„Не се прави на отворен“ — помисли си Артър.

— Завършил съм физика. И химия. Бил съм в МТИ.

— Мти?

— Един институт.

— Добър ли е?

— Доста.

— Значи чаткаш от тия научни лайна, а? Химия и физика, и всичко?

Тенденцията на въпросите не беше като при разговора с латиноамериканците, които се бяха опитали да го изнудват. Джонсън явно наистина се интересуваше.

— Да. Такива неща.

— Значи знаеш да правиш бомби — неочаквано отбеляза черният. — Една голяма, дето да гръмне тая шибана стена.

— Аз… — Сърцето му се разтуптя. — Всъщност…

Антон Джонсън се разсмя:

— Ебавам се, човек.

— Аз…

— Ебавам се. С теб.

— Аха…

Артър се засмя, като се питаше дали сърцето му ще се пръсне точно в този момент, или ще почака до по-късно. Не беше взел всичко от баща си, но дали слабото сърце не беше включено в наследството?

Мик си промърмори нещо, загледа се с изключителен интерес в десния си лакът и започна да го чеше ожесточено.

Джонсън и Артър се загледаха в него.

Отвъртян…

— Слушай, бе, Джърси. Дай да те питам нещо.

— Разбира се.

— Майка ми, доста е религиозна, чаткаш ли? Та тя веднъж ми каза, че Библията била вярна. Тоест всичко било точно както си пише. Ама слушай — викам си, къде са динозаврите в Библията? Бог създал мъжа и жената, и земята, и реките, и магаретата, и змиите, и всички други лайна. Защо не пише, че Бог е създал динозаврите? Тъй де, виждал съм им скелетите. И бяха истински. Та кажи, кое е вярно, бе, човек?

Артър Райм погледна Мик. После пирона, забит в стената. Дланите му се потяха и той се замисли, че от всички нещастия, които могат да го сполетят в затвора, може би най-вероятно ще го убият заради твърдата му позиция на учен срещу религиозната теория.

„Да става каквото ще“ — помисли си.

— Това противоречи на всички закони на науката, закони, които са признати от всяка напреднала цивилизация на Земята. Да се твърди, че нашата планета е само на шест хиляди години… все едно да ми пораснат крила и да излетя през прозореца.

Негърът се намръщи.

„Ето, мъртъв съм“ — помисли си ученият.

Джонсън изпитателно се втренчи в него. После кимна:

— Знаех си, мамка му! Това са пълни глупости. Шест хиляди години… Таратанци!

— Мога да ти препоръчам една книга, ако искаш да прочетеш повече. Авторът се казва Ричард Доукинс и…

— Не ща да чета ник’ви книги бе, човек. Вярвам ти.

Артър изпита искрено желание да удари юмрука на чернокожия със своя. Но се въздържа.

— Какво ще каже майка ти, ако й кажеш? — попита.

Черният го погледна удивено:

— Няма да й кажа. Това е загубена работа. С майка не се спори.

„Или с баща“ — помисли си Артър.

Джонсън стана сериозен.

— Слушай. Говори се, че не си направил онова, за което са те окошарили.

— Разбира се.

— Ама все пак са те гепили.

— Да.

— Какво стана?

— Де да знаех. Мисля за това, откакто ме арестуваха. Само за това мисля. Как е могъл да го направи?

— Кой?

— Истинският убиец.

— Аха. Като в „Беглецът“. Или О’Джей.

— Полицията намери всякакви улики, които ме поставят на местопрестъплението. По някакъв начин истинският убиец е знаел всичко за мен. Каква кола карам, къде живея, навиците ми. Дори е знаел какво съм купувал — и е подхвърлил такива улики. Сигурен съм, че така е станало.

Антон Джонсън се замисли. После се изсмя.

— Човече. Твоя грешка.

— Как така?

— Ами, че си купил тия неща. Трябваше да ги откраднеш! Така никой няма да знае нищо за тебе.