Джефри Дивър
Обект №522 (17)

17.

В спалнята беше тихо.

Райм бе освободил Том да прекара неделната вечер с Питър Ходинс, дългогодишния му партньор. Криминалистът много тормозеше болногледача. Не можеше да се сдържи и понякога съжаляваше за поведението си. От време на време обаче се опитваше да компенсира и когато Амелия Сакс останеше с него, както тази вечер, отпращаше Том. Младежът имаше нужда от повече личен живот извън тази къща и грижите за този сприхав стар инвалид.

Райм чу тропане от банята. Шумът на жена, приготвяща се за леглото. Звън на стъкло и отваряне на пластмасови капачки, съскане на аерозол, шуртене на вода, аромати, проникващи във влажния въздух.

Харесваше тези моменти. Караха го да си спомня живота в голямото Преди.

Това на свой ред го накара да си представи снимките долу в лабораторията. До тази на Линкълн със спортен екип имаше друга, черно-бяла. Беше на двама слабички младежи, около двадесетте, облечени с костюми. Стояха един до друг и ръцете им висяха изпънати, сякаш се колебаеха дали да се прегърнат.

Бащата и чичото на Райм.

Той често си мислеше за чичо Хенри. За баща си — не толкова. Така беше открай време. О, нямаше нищо срещу Теди Райм. По-младият от двамата братя бе просто твърде сдържан и срамежлив. Харесваше монотонната си работа с определено работно време, обичаше да чете и го правеше всяка вечер, изтегнат на големия изтъркан фотьойл, докато жена му Ан шиеше или гледаше телевизия. Теди се интересуваше от история, особено от периода на Американската гражданска война, което Райм предполагаше, че е било и причината да му дадат това име.

Момчето се разбираше добре с баща си, макар че Райм си спомняше много случаи на неловко мълчание, когато останеха сами. Онова, което те тревожи, обикновено ти прави по-силно впечатление. Онова, което те предизвиква, те кара да се чувстваш жив. Теди никога не правеше нещо, което да го разтревожи или предизвика.

Чичо Хенри обаче го правеше. Постоянно.

Не можеше да останеш с него в една стая за повече от няколко минути, без вниманието му да се фокусира върху теб като прожектор. Започваше с шеги, любопитни факти, клюки. И въпросите — някои от искрено любопитство, но повечето, зададени, с цел да те предизвика. Ох, как обожаваше интелектуалните спорове. Можеше да те смути, да те накара да се изчервиш, да те ядоса. Но също така те караше да се гордееш с редките комплименти, които правеше, когато знаеше, че си ги заслужил. От устата на чичо Хенри никога не можеше да чуеш незаслужена похвала или необосновано насърчение.

— Близо си. Помисли по-внимателно. Можеш. Когато е направил великите си открития, Айнщайн е бил съвсем малко по-голям от тебе.

Ако се справиш, вдигнатите в знак на одобрение вежди можеха да се сравняват със спечелване на наградата на Научния панаир в Уестингхаус. Твърде често обаче аргументите ти се оказваха слаби, предположенията ти — погрешни, критиката ти — плод на емоция, фактите — изкривени… Целта му обаче никога не беше да покаже превъзходството си над теб, а да ти покаже истината, да ти помогне да разбереш как се стига до нея. След като разбиеше доводите ти на пух и прах, той правеше всичко, за да разбереш защо.

Разбра ли къде грешиш? Изчисли температурата въз основа на неправилни предположения. Точно така! Хайде сега да се обадим на няколко телефона — да съберем тайфата и да отидем да гледаме „Уайт Сокс“ в събота. Искам да излапам един голям хотдог на стадиона, а през октомври в Комиски Парк със сигурност няма да намерим никакви.

Линкълн обичаше интелектуалните дуели, често ходеше до Хайд Парк, за да слуша семинарите на чичо си или да присъства на срещите на неофициалните дискусионни групи в университета. Правеше го много по-често от Артър, който обикновено беше зает с други неща.

Ако все още беше жив, чичо му можеше да влезе в лабораторията на Райм и без да обръща внимание на неподвижното му тяло, да посочи апарата за газова хроматография и да изръмжи: „Защо още си губиш времето с тези глупости?“. Щеше да разгледа таблиците на уликите и да започне да го разпитва как води разследването на случая „Пет-двадесет и две“.

Да, но логично ли е този човек да се държи така? Обясними още веднъж с какво разполагаш.

Райм се замисли още веднъж за вечерта, която си беше спомнил по-рано: събирането за Бъдни вечер в годината, когато завършваше гимназия, в къщата на чичо му в Еванстън. Там бяха Хенри и Пола с децата им Робърт, Артър и Мари; Теди и Ан с Линкълн; няколко други лели, чичовци и братовчеди. Някой и друг съсед.

През по-голямата част от вечерта Линкълн и Артър играха билярд на долния етаж, като обсъждаха плановете си за следващата есен и колежа. Линкълн искаше да учи в Масачузетс, Артър също смяташе да кандидатства там.

И двамата бяха сигурни, че ще ги приемат, и обсъждаха дали да вземат обща стая в общежитието или да наемат цял апартамент някъде в града (ергенска бърлога или квартира за примамване на мацки).

После семейството се събра около голямата маса в столовата на чичо му. Вълните на езерото Мичиган се плискаха отвън, вятърът свиреше в голите сиви клони в задния двор. Хенри зае председателското място, както сядаше пред студентите си, властен и бдителен, с лека усмивка и стрелкащи се очи, следящ всички разговори наоколо. Разказваше вицове и разпитваше гостите за живота им. Интересуваше се от всичко, любопитстваше и понякога се опитваше да манипулира.

— Хайде, Мари, разкажи за стипендията си в Джорджтаун. Мисля, че всички сме на мнение, че ще бъде идеално за теб. Пък и Джери ще може да ти гостува през почивните дни с онази лъскава нова кола. Между другото, кога е срокът за записване? Струва ми се, че беше скоро.

Избягвайки погледа му, свитото момиче отговори, че покрай Коледа и последните изпити не е имала време да подготви документите. Скоро обаче щяла да го направи. Със сигурност.

Тайната цел на Хенри беше да накара дъщеря си да поеме ангажимент пред свидетели, независимо че щеше да живее далеч от годеника си още шест месеца.

Райм винаги бе смятал, че чичо му е можел да стане отличен адвокат или политик.

След като раздигаха остатъците от пуйката и пая с кайма и сервираха коняка, кафето и чая, Хенри покани всички в хола, при внушителната елха, бумтящата камина и строгия портрет на дядо му — с три докторски титли и професор в Харвард. Време беше за състезание.

Хенри задаваше научен въпрос и който отговореше пръв, печелеше точка. Тримата с най-висок резултат щяха да получат награди, избрани от Хенри и грижливо опаковани от Пола.

Усещаше се напрежение (винаги го имаше, когато Хенри командваше) и всички приемаха много сериозно състезанието. Бащата на Линкълн отговори на доста въпроси по химия. Ако задачата беше математическа, майка му, учителка по математика, даваше отговора още преди Хенри да е довършил условието. Основните конкуренти за първите места обаче бяха братовчедите Робърт, Мари, Линкълн, Артър и годеникът на Мари.

Към края, около осем часа, състезателите буквално седяха на ръба на столовете си. Резултатът се променяше с всеки въпрос. Дланите се потяха. По часовника на Пола, която засичаше времето, до края оставаха само няколко минути. Линкълн отговори на три въпроса един след друг и излезе напред. Мари завърши втора, Артър — трети.

Сред ръкоплясканията Линкълн се поклони театрално и прие голямата награда на чичо си. Още помнеше изненадата си, когато разви тъмнозелената хартия — вътре имаше прозрачна пластмасова кутия с двусантиметрово кубче от бетон. Наградата обаче не беше шега. Това бе парче от стадиона „Стаг фийлд“ при Чикагския университет, където е проведена първата контролирана верижна ядрена реакция под ръководството на съименника на братовчед му, Артър Комптън, и Енрико Ферми. Хенри явно бе взел парчето след разрушаването на стадиона през петдесетте години. Линкълн много се трогна от наградата с такава историческа стойност и остана доволен, че е играл сериозно. Все още пазеше парчето в кашон в мазето.

Младият Линкълн обаче нямаше време да се наслаждава на наградата.

По-късно тази вечер имаше среща с Адриана.

Както семейството му, красивата червенокоса гимнастичка неочаквано бе изплувала в спомените му днес.

Адриана Валеска — второ поколение американка с полско потекло — работеше в кандидатстудентския консултационен кабинет в гимназията му. По-рано през изминалата година, когато отиде да подаде някаква молба при нея, той бе забелязал на бюрото й една доста изтъркана книга — романа „Чужденец в чужда страна“ от Хайнлайн. В продължение на цял час след това обсъждаха книгата, по много въпроси бяха на едно мнение, за други спориха, докато Линкълн не осъзна, че е пропуснал часа по химия. Нямаше значение. Имаше по-важни неща.

Тя беше висока, стройна, носеше шини, които не си личаха, и фигурата й бе примамлива въпреки дебелия пуловер и клошираните дънки. Усмивката й беше ту пламенна, ту съблазнителна. Скоро започнаха да излизат — и за двамата това бе първата сериозна връзка. Ходеха на спортните състезания, от които единият от двамата се интересуваше, посещаваха експозицията на Торн в Художествената галерия, джазклубове в Стария град и от време на време се усамотяваха на задната седалка на нейния шевролет „Монца“, която всъщност не приличаше на никаква седалка и затова бе точно това, което им трябваше. Адриана живееше близо до дома му, поне по маратонските стандарти на Линкълн, но и дума не можеше да става да ходи пеша (не можеше да й се появи потен), затова, когато можеше, той вземаше колата на баща си и отиваше при нея.

Можеха да говорят с часове. Както чичо му Хенри, Ади го провокираше.

Да, имаше и трудности. След година той щеше да отиде в колеж в Бостън, а тя — в Сан Диего да учи биология и да работи в зоологическата градина. Това обаче бяха само дребни усложнения, а Линкълн Райм — както сега, така и тогава — не приемаше усложненията за оправдания.

После — след нещастието и след като се разведе с Блейн — Райм често се питаше какво би станало, ако с Адриана бяха останали заедно. Всъщност през онази коледна нощ той почти се престраши да й предложи брак. Хрумна му да й подари не пръстен, а „един по-различен камък“ — наградата от състезанието на чичо му.

Не се престраши заради времето. Докато седяха хванати за ръце на една пейка, от тихото нощно небе самоубийствено започнаха да се сипят снежинки и за броени минути косите и дрехите им се покриха с мокра бяла пелена. Тя се прибра и Линкълн побърза да си тръгне, преди пътищата да станат непроходими. Цяла нощ лежа с пластмасовата кутийка с бетонното парче до себе си и упражнява речта си, с която щеше да поиска ръката на Адриана.

Така и не го направи. Обстоятелствата ги разделиха, привидно незначителни събития ги изпратиха в различни посоки, като невидими атоми, разделени завинаги в огромното пространство на един стадион.

Всичко можеше да бъде различно…

Райм видя Сакс да разресва дългата си червена коса. Погледа я за известно време, доволен, че е останала тази нощ — беше по-радостен от обикновено. Двамата не бяха неразделни. Тъй като бяха силно независими хора, често предпочитаха да прекарват времето си сами. Тази нощ обаче Райм искаше тя да е до него. Когато се наслаждаваше на тялото й до неговото, рядкото чувство — с тези части от тялото си, които бяха способни на това — бе още по-неповторимо.

Любовта му към нея бе едно от нещата, които го мотивираха да спазва режима на физически упражнения — на компютризираната пътека за бягане и велоергометъра. Ако медицинската наука преминеше бариерите на сегашните си възможности — ако му позволеше отново да ходи — мускулите му щяха да са готови. Той обмисляше отново да се подложи на операция, която можеше да подобри състоянието му. Все още в експериментален стадий и свързана с много неясноти, тя беше известна като периферно нервно пренасочване — метод, за който от години се говореше, но малкото извършени опити не бяха дали положителни резултати. Наскоро обаче чуждестранни лекари извършваха такива операции с известен успех въпреки скептицизма на американската медицинска общност. Процедурата включваше хирургично свързване на нерви над мястото на травмата с нерви под нея. Като обиколен път около отнесен от порой мост.

Успешните операции бяха проведени главно при пациенти с по-леки увреждания от тези на Райм, но резултатите бяха впечатляващи: възстановяване на контрола над пикочния мехур, раздвижване на крайниците, дори прохождане. Последното не можеше да се очаква при него, но разговорите с японския лекар, който беше въвел метода, и негов колега от престижна университетска болница му бяха вдъхнали надежда, че състоянието му може да се подобри. Може би да възстанови сетивността и някои движения на ръцете, контрол над уринирането.

И способността да прави секс.

Паралитиците, дори с пълна парализа, са напълно способни да правят секс. Ако стимулът е съзнателен — например да видят мъж или жена, които им харесват — сигналът не може да се предаде по увредения гръбначен мозък. Тялото обаче е гениална машина и разполага с магическа система от нерви, които функционират под мястото на травмата. Достатъчен е малък локален стимул и дори най-тежко парализираният мъж може да прави любов.

Лампата в банята изгасна. Сакс се приближи и се настани до него в леглото, което още преди години бе обявила за най-удобното на света.

— Мислех си… — започна той, но тя запуши устата му със страстна целувка.

— Какво каза? — попита тя, като плъзна устни по брадичката и после по врата му.

— Забравих.

Той погали ухото й с устни и усети, че завивката се смъква от тялото му. Струваше й известно усилие — Том оправяше леглото като войник за сутрешна проверка. Скоро обаче Райм видя чаршафите смачкани на топка в краката му. Фланелката на Сакс също отиде при тях.

Тя отново го целуна и той впи устни в нейните.

В този момент телефонът й иззвъня.

— Ммм — прошепна тя. — Нищо не чух.

След четири позвънявания благословената гласова поща се включи. Но след малко телефонът отново зазвъня.

— Може да е майка ти — отбеляза Райм.

Роуз Сакс имаше проблеми със сърцето. Прогнозата на лекарите беше добра, но наскоро бе получила усложнения.

Сакс въздъхна и отвори телефона. Дисплеят освети телата им с бледа синкава светлина. Тя погледна името на обаждащия се.

— Това е Пам. По-добре да отговоря.

— Разбира се.

— Ало, здравей. Какво става?

Докато слушаше какво казва Амелия, Райм се досети, че нещо не е наред.

— Добре… Да… У Линкълн съм. Искаш ли да дойдеш? — Сакс го погледна и той кимна. — Добре, скъпа. Не, не сме легнали.

Затвори телефона.

— Какво има?

— Не знам. Не каза. Само че Дан и Инид имали неочаквани посетители тази нощ. Затова по-големите деца трябвало да спят в една стая. Трябвало да излезе. И не иска да стои сама в апартамента ми.

— Нямам нищо против. Знаеш.

Сакс отново легна и енергично започна да изучва тялото му с уста.

— Направих сметката — прошепна. — Трябва да си приготви раницата, да изкара колата си от гаража… ще дойде след около четиридесет и пет минути. Имаме малко време.

Наведе се и пак го целуна.

В този момент звънецът иззвъня. От домофона се чу:

— Господин Райм? Амелия? Здравейте, аз съм Пам. Ще ми отворите ли?

Райм се изсмя:

— А може да се е обадила пред входната врата.

* * *

Сакс и Пам седяха в една от спалните на горния етаж.

Стаята беше запазена за момичето, когато поискаше да пренощува. На полицата стояха едно-две пренебрегнати плюшени животни (когато майка ти и вторият ти баща бягат от ФБР, играчките не са голяма утеха), но имаше неколкостотин книги и диска с музика, сателитно радио „Сириус“ и аудиоуредба. Благодарение на Том винаги имаше достатъчно чисти анцузи, фланелки и чорапи. Също и маратонки — Пам обичаше да тича по двукилометровата алея около езерото в Сентръл Парк. Тичаше не само от любов към спорта, но и от вътрешна необходимост.

Сега момичето седеше на леглото и внимателно лакираше ноктите на краката си в златисто. Когато живееше с майка си, това й беше забранено, а също и да се гримира („от уважение към Исус“, каквото и да означаваше това), и след като се измъкна от пленническия живот при крайнодесните, Пам бе направила известни промени във външния си вид — като този лак, яркочервените кичури и трите обици на ухото. Сакс се радваше, че не е изпаднала в крайности — ако някой имаше основание да се отдава на странни увлечения, това беше Памела Уилоуби.

Сакс седеше, свила босите си крака. Ветрецът носеше букет от пролетни аромати от Сентръл Парк: на слама, пръст, росни листа, газове от автомобилите. Сакс отпи глътка горещ шоколад.

— Ох!

Пам опита.

— Хубав е. Да, много е горещ.

Отново се зае с ноктите си. Изглеждаше разтревожена.

— Знаеш ли, че и те са важни в полицейската работа? — попита Сакс, като посочи.

— Краката ли? Пръстите?

— Да. Стъпалата и възглавничките на пръстите на краката.

— Кое им е важното?

— Те също оставят уникални отпечатъци, като пръстите на ръцете. Райм разкри един престъпник, защото беше ритал жертвата с боси крака. Веднъж обаче пропуснал и ритнал вратата. Там намериха отпечатъка.

— Яко. Трябва да напише още една книга.

— И аз се опитвам да го убедя… Та, какво става?

— Стюарт.

— Разкажи ми.

— Може би не трябваше да идвам. Глупаво е.

— Хайде, разказвай. Не забравяй, че съм полицай. Ще те принудя да ми кажеш.

— Ами, Емили се обади и ми се стори странно, че се обажда в неделя, защото никога не го прави. Говореше, сякаш не й се иска да ми каже, но после изплю камъчето. Каза, че днес видяла Стюарт с друго момиче. С едно момиче от училище. След мача. Пък на мен ми беше казал, че се прибира веднага вкъщи.

— Добре, какви са фактите? Може само да са си приказвали. В това няма нищо лошо.

— Тя каза, че не била сигурна, но такова, сторило й се, че я прегърнал, а като видял, че някой ги гледа, такова, тръгнали много бързо. Като че ли искал да се скрие. — Тя престана да лакира ноктите си. — Много, много го харесвам. Ще се побъркам, ако ме зареже.

Двете бяха ходили заедно на психолог и със съгласието на момичето Сакс бе говорила насаме със специалистката. Пам дълго щеше да се бори с посттравматичния стрес, не само от продължителния живот като пленница на побърканата си майка, а и от една случка, при която вторият й баща почти бе жертвал живота й, докато се опитваше да убие полицай. Случки като тази със Стюарт Евърет, колкото и незначителни да изглеждаха на повечето хора, оказваха огромно влияние върху съзнанието на момичето и можеха да имат непоправим ефект. Психоложката бе посъветвала Сакс да не засилва страховете на Пам, но и да не ги омаловажава. Да ги набележи и да се опита да ги анализира.

— Обсъждали ли сте дали да излизате с други хора?

— Той каза… е, преди месец каза, че не излиза с друга. Аз също не ходя с друг. Казах му.

— Някакви други сведения?

— Какви сведения?

— В смисъл, дали някоя от приятелките ти ти е казала нещо?

— Не.

— Познаваш ли някого от неговите приятели?

— Горе-долу. Но не толкова, че да ги питам за такива неща. Ще прозвучи кофти.

Сакс се усмихна:

— Значи с шпиони не става. Тогава трябва сама да го попиташ. Направо.

— Мислиш ли?

— Да, така мисля.

— Ами ако наистина излиза с друго момиче?

— Тогава трябва да се радваш, че е честен с теб. Това е добър знак. После ще го убедиш да я зареже.

Двете се засмяха.

— Ще му кажеш, че искаш да излизаш само с едно момче. — Майката в Сакс я накара да добави бързо: — Не говорим за брак, нито да живеете заедно. Само да бъдете гаджета.

Пам кимна:

— О, да, разбира се.

Успокоена, Сакс продължи:

— Ще му кажеш, че искаш да ходиш само с него. Но очакваш и той да излиза само с теб. Има нещо важно, което ви свързва, разбирате се, имате за какво да говорите, допадате си и не се виждате толкова често.

— Като теб и господин Райм.

— Да, точно така. Но ако той не иска, хубаво.

— Не, не е хубаво — намръщи се Пам.

— Чакай. Има още. Ще му кажеш, че ако излиза с други момичета, и ти ще ходиш с други момчета. Не може само той.

— Така е. Ама какво да правя, ако се съгласи?

Лицето на Пам посърна.

Сакс се засмя и поклати глава:

— Да, кофти е, когато не се хванат на блъфирането ти. Но не мисля, че ще се съгласи.

— Добре. Утре ще се видим след училище. Ще говоря с него.

— Обади ми се да кажеш какво е станало. — Сакс стана, взе шишенцето с лака и го затвори. — Сега легни да поспиш. Късно е.

— Ами ноктите ми? Не съм свършила.

— Не обувай сандали.

— Амелия?

Сакс спря на вратата.

— С господин Райм ще се ожените ли?

Сакс се усмихна и излезе.