Джефри Дивър
Обект №522 (16)

16.

Най-сетне у дома.

Затварям вратата.

Заключвам се от света.

Поемам си дълбоко въздух, оставям раницата на дивана, отивам в кухнята и изпивам чаша чиста вода. В момента нямам нужда от стимуланти.

Безпокойството отново намалява.

Къщата е хубава. От предвоенния период, огромна (трябва да е такава при моя начин на живот, с моите колекции). Не беше лесно да намеря идеалния дом. Отне ми доста време. Но ето ме сега тук, почти незабележим. Да бъдеш невидим в Ню Йорк е скандално лесно. Какъв прекрасен град! Тук обичайният начин на съществуване е „вън от обсег“. Тук трябва нарочно да се стараеш, ако искаш да те забележат. Много шестнадесетични го правят, разбира се. Е, всякакви глупаци има по света.

Въпреки това, забележете, външният вид е важен. Холът на къщата ми е обзаведен семпло и с вкус (скандинавски стил). Не приемам много посетители, но тук трябва да поддържаш фасада на нормален човек. Трябва да функционираш в реалния свят. Ако не го правиш, шестнадесетичните започват да се питат какво става, дали не си различен от това, което изглеждаш.

Съвсем скоро може да се появи някой да тършува в Килера ти, да ти отнеме всичко ценно. Всичко, което си събрал с толкова труд.

Всичко.

А това е най-лошото, което може да ти се случи.

Затова трябва да държиш Килера си в тайна. Да криеш съкровищата си зад завеси и кепенци, а да показваш само другата страна на живота си, светлата половина на Луната. За да останеш вън от обсег, трябва да имаш втори живот. Да направиш каквото правя аз — да поддържаш тази фалшива модерна патина на нормалност чиста и подредена, дори ако това стърже по нервите ти като нокти по стиропор.

Трябва да имаш нормална къща. Защото всеки има.

Трябва да поддържаш приятелски отношения с околните. Защото така правят всички.

Трябва от време на време да излизаш с жени, да ги сваляш.

Защото и това всички го правят. Независимо че жената не те възбужда толкова, колкото ако я подмамиш в спалнята й — с усмивка и сладки приказки: „ние като че ли сме родени един за друг, виж колко много общи неща имаме“ — с диктофон и нож в джоба.

Спускам щорите и отивам в дъното на хола.

Леле, страхотно място… Изглежда по-голямо, отколкото отвън.

Да, странно как се получава така, а?

Я, каква е тази врата? Къде води?

О, това ли? Килер. Склад. Нищо интересно. Искаш ли вино?

Е, точно това скрито помещение, Деби, Сандра, Сюзан, Бренда, е мястото, където отивам сега. Моят истински дом. Моят Килер, така го наричам. Моята съкровищница — това най-защитено място във всеки средновековен замък — светилището в самото му сърце. Когато всичко друго падне, кралят и семейството му се затварят в съкровищницата.

Влизам в моята през тази магическа врата. Всъщност това е истински килер и вътре ще видите дрехи на закачалки и кутии от обувки. Но ако ги разбутате, отзад ще се покаже втора врата. През нея се влиза в останалата част от къщата, която е много по-голяма, отколкото подсказва ужасяващият шведски минимализъм на фасадата.

Моят Килер…

Влизам, заключвам вратата след себе си и запалвам лампата.

Опитвам се да се отпусна. Но след днешния ден, след провала, трудно се отърсвам от безпокойството.

Не е добре, не е добре, не е…

Настанявам се на стола пред бюрото си, включвам компютъра и се заглеждам в картината на Прескът пред мен, любезно предоставена ми от Алис 3895. Какво майсторство. Очите на хората са възхитителни. Прескът ги е изобразил всеки с различно изражение. Вижда се, че са кръвни родственици, лицата им си приличат в определено отношение. В същото време са различни, сякаш всеки представя различен аспект от семейния живот: щастие, тревога, гняв, недоумение, власт, подчинение.

Точно това е семейството.

Предполагам.

Отварям раницата и изваждам съкровищата, с които се сдобих днес. Празен спрей, комплект моливи, старо ренде. Защо са ги изхвърлили? Изваждам и вещите, които ще използвам през следващите няколко седмици: няколко одобрени молби за издаване на кредитни карти, които някой безотговорно е изхвърлил, ваучери, сметки за телефон… Глупаци, това ми беше мисълта.

Има още един предмет за колекцията ми, разбира се, но ще извадя диктофона по-късно. Не е онова, което би могло да бъде, защото сподавените писъци на Майра 9834 трябваше да бъдат заглушени от тиксото, с което запуших устата й — притеснявах се да не я чуе някой минувач. Е, не всичко в една колекция може да бъда световен шедьовър — тривиалните неща също са необходими, за да може уникалното да изпъкне.

Влизам в Килера и оставям съкровищата на полагащите им се места.

Изглежда по-голяма, отколкото отвън…

Към днешна дата имам 7403 вестника, 3234 списания („Нешънъл Джеографик“ е гвоздеят на колекцията, разбира се), 4235 кибрита… и без да споменавам бройката, закачалки, кухненски прибори, кутии за храна, бутилки от безалкохолни, празни кутии от зърнени храни, ножици, самобръсначки, обувалки, копчета, кутийки за ръкавели, гребени, ръчни часовници, дрехи, инструменти, все още използваеми или отдавна излезли от употреба. Грамофонни плочи с цветни и черно-бели обложки. Бутилки, играчки, буркани, свещи и свещници, купички за бонбони, оръжия. И така нататък, и така нататък.

Килерът се състои от (как иначе?) шестнадесет галерии, като в музей, съдържащи всякакви неща — от весели играчки (макар че Хауди Дууди е доста страшничък) до неща, които аз ценя, но повечето хора биха намерили за неприятни. Кичури от коса, отрязани нокти и няколко мумифицирани спомена от различни трансакции. Като от този следобед. Слагам нокътя на Майра 9834 на видно място. И макар че при други обстоятелства това би ми доставило достатъчно удоволствие, за да се възбудя отново, сега моментът е мрачен и похабен.

Страшно ги мразя…

С трепереща ръка затварям кутията от пури. За момента не изпитвам удоволствие от съкровищата си.

Мразя, мразя, мразя…

Връщам се на компютъра и размишлявам: Може би няма опасност. Може би някаква странна серия от съвпадения ги е завела в къщата на Леон 6832.

Но не мога да рискувам.

Проблемът: Рискът да загубя съкровищата си не ми дава спокойствие.

Решението: Да продължа онова, което започнах в Бруклин. Да се боря. Да премахна заплахата.

Това, което повечето шестнадесетични, включително преследвачите ми, не разбират и което ги поставя в особено неравностойно положение спрямо мен, е следното: Аз вярвам в неизменната истина, че в този живот няма абсолютно нищо морално недопустимо. Защото знам, че има вечно съществуване, напълно, независимо от тези торби от кожа и органи, в които временно сме натъпкани. Имам доказателство: Само погледнете купищата данни за живота си, които започват да се натрупват още от раждането. Те са неизменни, съхраняват се на хиляди места, дублират се, архивират се, невидими и неунищожими. След като тялото ви изчезне, каквато е съдбата на всички тела, данните остават завинаги.

Ако това не е безсмъртната душа, не знам какво друго.