Джефри Дивър
Обект №522 (14)

14.

Сакс разказа за откраднатата самоличност и съсипания живот на бившия лекар. За човека, който наричаше своето наказание Бог, а себе си — Йов.

Очевидно беше откачен („странен“ беше твърде слабо), но дори да беше вярна само отчасти, историята му бе трогателна и будеше съчувствие. Един разбит живот и едно абсолютно безсмислено престъпление.

Сакс обаче привлече цялото внимание на Райм, когато каза:

— Йоргенсен твърди, че виновникът за всичко това го следи постоянно, откакто купил тази книга преди две години. Престъпникът като че ли знае за всичко, което той прави.

— Знае всичко — повтори Райм, като погледна таблиците с уликите. — Точно за това говорехме преди няколко минути. Получава за жертвите си всякаква информация, от която има нужда.

Накратко й разказа какво са научили досега.

Сакс даде книгата на Мел Купър и му каза, че според Йоргенсен вътре имало устройство за следене.

— Устройство за следене? — изсмя се Райм. — Сигурно гледа прекалено много филми на Оливър Стоун… Добре, проверете я, ако искате. Но да не пренебрегваме истинските следи.

Сакс се обади в полицията в различните райони, където Йоргенсен е имал проблеми, но без особен успех. Наистина, ставаше дума за кражба на самоличност.

— … но — каза един полицай от Флорида — знаете ли колко често стават такива неща? Откриваме фалшив адрес и отиваме, но жилището е празно. Престъпникът е взел всички стоки, които е купил с парите на жертвата, и е отпрашил за Монтана или Тексас.

Повечето знаеха за Йоргенсен (наистина беше написал доста писма) и му съчувстваха, но никой нямаше конкретна информация за лицето (или лицата), което стоеше зад престъпленията, и не можеха да отделят необходимото време за разследване.

— Дори да имахме още сто човека на щат, пак нямаше да постигнем нищо.

След като затвори, Сакс обясни, че понеже обект 522 знае адреса на Йоргенсен, е помолила администратора на хотела да й телефонира веднага, ако някой се обади или дойде и разпитва за него. Обещала му, че няма да уведоми градската строителна инспекция, ако получи съдействие.

— Добър ход — отбеляза Райм. — Знаеше ли, че има нарушения?

— Не, докато не се съгласи да ни съдейства със скоростта на светлината.

Сакс се приближи до уликите, които Пуласки бе събрал в Сохо, и ги разгледа.

— Хрумва ли ти нещо, Амелия? — попита Селито.

Тя се втренчи в таблиците, чоплейки единия си нокът, докато се опитваше да осмисли тази разнородна смесица от улики.

— Откъде е взел това? — Сакс вдигна пликчето със снимката на Майра Уайнбърг. — Трябва да разберем.

Добро хрумване. Райм не се беше замислил откъде е взета снимката, бе предположил, че обект 522 я е намерил някъде в Интернет. Повече го интересуваше произходът на хартията.

На снимката Майра Уайнбърг стоеше до цъфнало дърво и гледаше усмихната в обектива. Държеше чаша за мартини с някаква розова течност.

Райм забеляза, че Пуласки също гледа снимката с тревожно изражение.

Просто… приличаше малко на Джени.

Снимката имаше ясна рамка, от дясната страна се виждаха чертички, напомнящи части от букви.

— Изтеглил я е от Мрежата — измърмори Райм. — За да излезе, че Леон Уилямс я е разучавал в Интернет.

— Може би ще го намерим по сайта, от който я е свалил — предложи Селито. — Как ще разберем откъде я е взел?

— Да пуснем търсене с името й в „Гугъл“.

Купър опита и получи десетина резултата, няколко от които бяха за други жени на име Майра Уайнбърг. Сайтовете, свързани с жертвата, бяха все на професионални организации. Никоя от снимките обаче не приличаше на тази, която обект 522 бе отпечатал.

— Хрумна ми нещо — обяви Сакс. — Ще се обадя на компютърния ми специалист.

— Кой, онзи тип от „Компютърна престъпност“? — попита Селито.

— Не, някой по-добър.

Взе телефона и набра.

— Пами, здравей. Къде си?… Хубаво. Имам една задача за теб. Влез онлайн в чата. Ще говорим там.

Обърна се към Купър:

— Можеш ли да пуснеш уебкамерата, Мел?

Лабораторният специалист натисна няколко копчета и на екрана се появи стаята на Пам в дома на приемните й родители в Бруклин. След малко хубавото момиче седна пред компютъра. Образът бе леко изкривен от широкоъгълния обектив.

— Здравей, Пам.

— Здравейте, господин Купър — прозвуча напевният й глас от колонките.

— Дай на мен — каза Сакс и седна на мястото на Купър пред клавиатурата. — Мила, имаме една снимка и мислим, че е изтеглена от Интернет. Можеш ли да я погледнеш и да кажеш откъде може да е взета?

— Разбира се.

Сакс вдигна снимката пред камерата.

— Малко блести. Можеш ли да я извадиш от найлона?

Полицайката си сложи гумени ръкавици и внимателно извади листа. Отново го показа пред камерата.

— Така е по-добре. Да, снимката е от „Ауър уърлд“.

— Какво е това?

— Ами, безплатен сайт за създаване на лични страници. Като „Фейсбук“ или „Май спейс“. Голям хит е. Всички са се зарибили по него.

— Знаеш ли за тези сайтове, Райм? — попита Сакс.

Той кимна. Странно, но наскоро беше мислил затова.

В „Ню Йорк Таймс“ бе прочел статия за сайтовете за контакти и виртуалните светове като „Секънд Лайф“. С изненада бе научил, че някои хора прекарват повече време в компютърния свят, отколкото в реалния — във форуми, сайтове за запознанства и чатове. Тийнейджърите стояли вкъщи повече, отколкото, в който и да е друг период от американската история. По ирония благодарение на специален режим за раздвижване самият Райм стоеше по-малко на закрито и по-често излизаше навън. Границата между здравите и инвалидите се размиваше.

— Сигурна ли си, че е от този сайт? — обърна се Сакс към Пам.

— Да. Имат специална рамка. Ако се вгледаш, ще видиш, че не е права линия, а е съставена от миниатюрни глобуси като Земята.

Райм присви очи. Наистина, рамката беше точно каквато я описа момичето. Той отново се замисли, спомни си какво пишеше за „Ауър уърлд“ в статията.

— Здравей, Пам… Сайтът има много регистрирани потребители, нали?

— О, здравейте, господин Райм. Да. Около тридесет-четиридесет милиона души. Чий е този свят?

— Свят? — не разбра Сакс.

— Така наричаме личните си страници — „светове“. Коя е тази жена?

— Съжалявам, днес беше убита — с равен глас отговори Сакс. — Това е разследването, за което ти казах.

Райм не би издал пред детето, че става дума за убийство, но сега Сакс говореше — тя решаваше каква информация да даде и кое да премълчи.

— О, съжалявам.

Пам съчувстваше на жертвата, но явно не беше шокирана или ужасена от новината.

— Пам, може ли друг човек да проникне в твоя свят?

— Ами, човек трябва да се регистрира. Но ако не искаш да създаваш собствен свят или да качваш нова информация, можеш да влезеш само да огледаш.

— Значи човекът, който е отпечатал тази снимка, разбира от компютри.

— Да, предполагам. Само че не можеш да принтираш нищо.

— Как?

— Сайтът не позволява да принтираш или да сваляш снимки. Дори с командата за отпечатване от монитора. Системата има филтри — за защита от досадници. Не може да се кракне. Прилича на защитата на авторското право при четенето на книги онлайн.

— Как тогава е взел снимката? — попита Райм.

Пам се засмя:

— Ами, сигурно го е направил, както всички в училище правим, когато искаме снимката на някой готин пич или някоя шантаво татуирана мацка. Просто снимаш монитора с фотоапарат. Всички правят така.

— Аха — поклати глава Райм. — Не ми беше хрумнало.

— О, не се тревожете, господин Райм. Хората много често пропускат най-очевидния отговор.

Сакс погледна Райм, който се усмихна на това утешение.

— Добре, Пам. Благодаря. Ще ти се обадя по-късно.

— Чао!

— Да попълним профила на нашия човек — обърна се Райм към колегите си.

Сакс взе маркер и се приближи до бялата дъска.

ПРОФИЛ НА ОБЕКТ 522:

● Мъж;

● Вероятно пуши или живее/работи с пушач или около източник на тютюн;

● Има деца или живее/работи с деца или около играчки;

● Интересува се от изкуство, монети?

● Вероятно бял или цветнокож с бледа кожа;

● Среден на ръст;

● Силен — удушава жертвите;

● Има устройство за замаскиране на гласа;

● Вероятно разбира от компютри; познава „Ауър уърлд“. Други сайтове за лични страници?

● Взема трофеи от жертвите. Садист?

● В къщата или където работи, има тъмно и влажно помещение.

ДЕЙСТВИТЕЛНИ УЛИКИ

● Прах;

● Стар картон;

● Косъм от коса на кукла, найлон BASF В35;

● Тютюн от цигари „Таритън“;

● Стар тютюн, не от „Таритън“, неизвестна марка;

● Спори от плесен Стахиботрис хартарум.

Райм преглеждаше подробностите, когато Мел Купър се изсмя:

— Виж ти, виж ти…

— Какво?

— Това е интересно.

— Бъди по-конкретен. Не ме интересува колко е интересно. Интересуват ме фактите.

— Все пак е интересно. — Лабораторният специалист оглеждаше разрязания гръб на книгата на Робърт Йоргенсен. — Мислеше, че докторът е луд, като говори за проследяващи устройства. Обаче знаете ли какво? Може би тук има нещо от филмите на Оливър Стоун — тук има вградено нещо. В гърба на книгата.

— Наистина ли? — Сакс поклати глава. — Мислех, че е откачил.

— Дай да видя — нареди Райм; любопитството му взе връх над скептицизма.

Купър освети книгата с ултравиолетови лъчи и насочи към нея малка камера с висока разделителна способност. Под корицата на гърба имаше миниатюрна правоъгълна пластинка от кръстосани нишки.

— Извади го.

Купър внимателно разряза гърба на книгата и извади пластмасова пластинка с дължина около два сантиметра, съдържаща нещо, наподобяващо интегрална схема. Имаше и поредица от числа и името на производителя: „ДМС Инкорпорейтид“.

— Какво е това, по дяволите? — попита Селито. — Наистина ли е устройство за следене?

— Не виждам как може да работи. Няма батерия или друг източник на захранване.

— Мел, провери фирмата.

След бърза справка научиха, че фирмата е „Дейта Мениджмънт Системс“, със седалище в околностите на Бостън. Един отдел се занимаваше с производството на тези малки устройства — известни като РЧИ (съкратено от радиочестотна идентификация).

— Слушал съм за тях — обади се Пуласки. — В едно предаване по Си Ен Ен.

— О, този незаменим източник на информация за криминалиста! — саркастично отбеляза Райм.

— За какво служи? — попита Сакс.

— Това е интересно.

— Пак интересно…

— По принцип това е програмируем чип, който се чете от специален радиоскенер. Няма нужда от батерии — антената улавя радиовълните и получава от тях достатъчно енергия, за да работи.

— Йоргенсен говореше, че за да ги изкараш от строя, трябва да се счупи антената — отбеляза Сакс. — Също, че някои могат да се унищожат в микровълновата. Но този… — посочи чипа — … не можел да го обезвреди. Поне така твърдеше.

Купър продължи:

— Производителите и търговците ги използват за инвентаризационен контрол. В скоро време всяка стока, продадена в САЩ, ще има индивидуален радиочестотен чип. Някои крупни търговски фирми вече го поставят като изискване, преди да поръчат големи количества от някой нов продукт.

Сакс се изсмя:

— Точно това ми разправяше Йоргенсен. Може би не е толкова откачен, колкото си мислех.

— Всеки продукт ли? — изненада се Райм.

— Да. Така магазините ще знаят къде са нещата от инвентаризационния им списък, какво количество имат от всеки продукт, кое се продава повече и кое — по-малко, кога да изнесат нова стока на щандовете, кога да направят нова поръчка от производителя. Авиокомпаниите ги използват, за да следят багажа, без да се налага да сканират баркодовете. Има ги също в кредитните карти, шофьорските книжки, служебните карти.

— Йоргенсен поиска да види служебната ми карта. Разгледа я много внимателно. Може би от това се интересуваше най-много.

— Чиповете се използват навсякъде — продължи Купър.

— В картите за намаление към супермаркетите, в картите за редовни клиенти на авиокомпаниите, в картите за бързо плащане на магистралите.

Сакс кимна към таблиците на уликите:

— Помисли, Райм. Според Йоргенсен този човек, когото нарича Бог, знаел всичко за живота му. Достатъчно, за да открадне самоличността му, да купува неща на негово име, да взема заеми, да си изважда кредитни карти, да го открива, където и да се крие.

Райм почувства възбудата от набиращото скорост разследване.

— Обект Пет-двадесет и две знае достатъчно за жертвите си, за да ги накара да го допуснат до себе си, да проникне през защитите им. Знае достатъчно за изкупителните жертви, за да подхвърли улики, които отговарят на нещо в дома им.

— Да — добави Селито, — и знае къде ще са в часа на убийството, за да нямат алиби.

Сакс погледна миниатюрния чип.

— Йоргенсен каза, че животът му започнал да се разпада, след като купил тази книга.

— Откъде я е купил? Някаква разписка или етикет за цена, Мел?

— Не. Ако е имало, той ги е отрязал.

— Обади се на Йоргенсен. Доведете го тук.

Сакс извади телефона си и позвъни в хотела, където преди по-малко от час бе говорила с бившия лекар. Намръщи се:

— Вече?

„Това не е добре“ — помисли си Райм.

— Тръгнал е — каза тя, след като затвори. — Но знам къде ще отиде.

Извади листче и отново телефонира. Проведе кратък разговор, затвори и въздъхна. Йоргенсен не се беше нанесъл в този хотел, дори не се беше обадил да резервира стая.

— Имаш ли номера на мобилния му телефон?

— Няма мобилен. Няма им доверие. Дадох му обаче моя номер. Ако имаме късмет, ще се обади. — Сакс се приближи до миниатюрното устройство. — Мел, отрежи антената.

— Какво?

— Йоргенсен каза, че сега, след като книгата е у нас, ние също сме заразени. Отрежи я.

Купър сви рамене и погледна Райм, който смяташе идеята за абсурдна. Амелия Сакс обаче не се плашеше лесно, затова той кимна:

— Добре, отрежи я. Само отбележи в картона за съхранение на вещественото доказателство: „Устройство — обезвредено“.

Изразът обикновено се използваше за взривни устройства и огнестрелни оръжия.

Райм загуби интерес към радиочестотния чип. Вдигна очи към колегите си.

— Добре. След като не можем да се свържем с него, да помислим… Хайде, хора. Давайте смело. Искам предположения! Имаме престъпник, който събира всякаква информация за хората. Как? Той знае всичко за невинните хора, които уличава за своите престъпления. Рибарска корда, кухненски ножове, пяна за бръснене, изкуствен тор, презервативи, тиксо, въже, бира. Има най-малко четирима убити и четирима обвинени. Не може да следи всички, не прониква в домовете им.

— Може би работи в някой хипермаркет — предположи Купър.

— Да, Леон е купил част от нещата в „Хоум Депоу“… но там не продават презервативи и чипс.

— Може би Пет-двадесет и две работи за някоя фирма за кредитни карти — намеси се Пуласки. — Така вижда какво купуват хората.

— Добро предположение, новобранец. Но жертвите сигурно са платили в брой за някои неща.

Неочаквано Том направи по-добро предположение. Извади ключовете си.

— Мел спомена картите за намаление. — Показа няколко малки пластмасови карти на ключодържателя си, една от „Ей анд Пи“ и една от „Фууд Емпориъм“. — Показвам картата пред четящото устройство и получавам намаление. Дори да платя в брой, в магазина пак знаят какво съм купил.

— Добре — похвали го Райм. — Но с какво ни помага това? Жертвите са пазарували в десетина различни магазини.

— Аха.

Райм погледна Сакс, която гледаше таблиците и леко се усмихваше.

— Мисля, че се досещам — заяви тя.

— Какво? — попита Райм, като очакваше да чуе находчиво обяснение, свързано с някой основен принцип от криминалистиката.

— Обувките — каза тя. — Отговорът е в обувките.