Джефри Дивър
Обект №522 (13)

13.

Гледах новините (в наши дни има толкова много ефикасни начини да получиш информация), но не казаха нищо за застреляна червенокоса полицайка в Бруклин.

Поне са се стреснали.

Сигурно вече са на нокти.

Чудесно. Защо аз да съм единственият?

Вървя по улицата и размишлявам: „Как се случи? Как е възможно да се случи така?

Не е добре, не е добре, не е, не е…“

Като че ли знаеха точно какво смятам да направя, коя е жертвата ми.

Знаеха, че отивам към къщата на Леон 6832 точно в този момент.

Как?

Припомням си данните, сравнявам ги, анализирам ги. Не, не мога да разбера как успяха.

Засега. Трябва да помисля още.

Нямам достатъчно информация. Как мога да си вадя заключения, ако нямам данни? Как?

„По-бавно, по-бавно“ — казвам си. Когато бързат, шестнадесетичните изпускат данни, разкриват всякаква информация, поне за тези, които са достатъчно умни, за да я уловят, за тези, които могат да си правят изводи.

Шляя се по сивите улици, неделният ден вече не ме радва. Ужасен ден, провален. Слънцето изгаря и е забулено от мараня. Градът е студен, враждебен. Шестнадесетичните са цинични, насмешливи и надути.

Мразя ги!

Дръж главата си наведена, преструвай се, че се радваш на хубавия ден.

И най-вече — мисли! Анализирай. Как един компютър, изправен пред този проблем, ще анализира данните?

Мисли. Как биха могли да разберат?

Една пресечка, втора, трета, четвърта…

Не достигам до отговор. Само до един извод: те са добри. И до друг въпрос: Кои точно са те? Предполагам…

Хрумва ми ужасна мисъл. О, не… Спирам и започвам да ровя в раницата. Не, не, не, няма го! Листчето беше залепнало за плика с уликите и съм забравил да го взема, преди да хвърля всичко в кофата. Адресът на любимия ми шестнадесетичен: 3694-8938-5330-2498, моят домашен любимец — известен на всички останали като доктор Робърт Йоргенсен. Току-що бях открил къде е избягал, къде се опитва да се скрие, и бях записал адреса на едно листче. Бесен съм, че не го запомних и не хвърлих бележката.

Мразя се, мразя всичко. Как може да съм толкова невнимателен?

Плаче ми се, искам да закрещя…

Моят Робърт 3694! Две години той беше моето опитно зайче, моят експериментален обект. Лични данни, кражба на самоличност, кредитни карти…

Най-голямото удоволствие обаче бе да го съсипя, най-голямата възбуда. Като оргазъм, неописуема. Като кокаин или хероин. Да вземеш един нормален, щастлив семеен човек, добър, съвестен лекар, и да го унищожиш.

Е, не мога да рискувам сега. Приемам, че някой ще намери бележката и ще говори с него. Той ще избяга… и ще трябва да го пусна.

Днес ми отнеха още нещо. Не мога да опиша как се чувствам, когато се случи. Болката изгаря като огън, обхваща ме сляпа паника, сякаш падам и знам, че всеки момент ще се размажа в приближаващата се земя, но… не… още.

Бродя сред стадата от антилопи, тези шестнадесетични, шляещи се безцелно в почивния ден. Щастието ми е съсипано, спокойствието ми е унищожено. Докато само преди няколко часа гледах на всички с добронамерено любопитство или похотливо желание, сега искам само да се нахвърля върху някого и да нарежа бледата му плът с някой от осемдесет и деветте си бръснача.

Може би с модела „Крузиъс Брадърс“ от края на деветнадесети век. Той е с по-дълго острие, дръжка от еленов рог и е гордостта на колекцията ми.

 

 

— Уликите, Мел. Дай да ги видим.

Райм имаше предвид намереното в кофата за боклук близо до дома на Леон Уилямс.

— Пръстови отпечатъци?

Първото, което Купър провери за отпечатъци, бяха найлоновите пликове — големия с уликите, които обект 522 е искал да подхвърли, и по-малките пликчета вътре, съдържащи все още несъсирена кръв и кървава хартиена кърпичка. Върху найлона обаче нямаше следи от пръсти — за съжаление на детективите, защото този материал ги запазва много добре. (Често отпечатъците върху найлон са видими, не латентни, и могат да се наблюдават с просто око, без помощта на специални химически вещества или облъчване.) Купър намери признаци, че извършителят е пипал пликовете с памучни ръкавици — от онези, които престъпниците предпочитат пред гумените, които задържат отпечатъците им от вътрешната страна.

С различни спрейове и източници на светлина Мел Купър огледа останалите предмети, но и по тях нямаше отпечатъци.

Райм осъзна, че това разследване, както и другите, свързани с обект 522, се различава от обичайните по това, че предоставя два вида улики. Първо, онези, които убиецът е смятал да остави в къщата на Леон Уилямс; за тях със сигурност щеше да се погрижи да не съдържат нищо, което да води към него. Второ, истински улики, които е оставил случайно и могат да помогнат за разкриването му, например тютюна и косъма от косата на кукла.

Кървавата салфетка и кръвта спадаха към първата група, предназначени за оставяне. Тиксото, което бе смятал да подхвърли в колата или в гаража на Уилямс, несъмнено щеше да е същото като използваното за запушване на устата и връзване на очите на Майра Уайнбърг. Обект 522 обаче сигурно го е държал далеч от дома си, за да не задържи частици.

Маратонката „Шуър-трак“ номер 47 сигурно е щяла да бъде оставена някъде в къщата на Уилямс, но тя също бе „подхвърлена“ улика, защото обект 522 вероятно я беше използвал, за да остави отпечатък като от обувките на чернокожия. Все пак Мел Купър я изследва и откри някои микроследи: засъхнала бира върху грайферите. Според базата данни за съставките на алкохолните напитки, създадена преди години от Райм за Нюйоркското полицейско управление, марката вероятно беше „Милър“. Това можеше да е както фалшива, така и истинска улика. За да бъдат сигурни, трябваше да изчакат да видят какво ще намери Пуласки на мястото на убийството на Майра Уайнбърг.

В плика имаше и компютърна разпечатка на снимката на Майра, сложена вероятно като доказателство, че Уилямс е разучавал жертвата по Интернет — следователно също спадаше към фалшивите улики. Въпреки това Райм накара Купър да я провери внимателно, но при нинхидриновия тест не се проявиха пръстови отпечатъци. Микроскопският и химическият анализ разкриха обикновена хартия, отпечатана на лазерен принтер „Хюлет-Пакард“, но тази информация също не им помагаше с нищо.

Все пак откриха нещо, което можеше да се окаже полезно. Купър намери някакви частици, полепнали по хартията — спори от Стахиботрис хартарум. Това е спечелилата си лоша слава „плесен на болните сгради“. Понеже количеството на спорите беше нищожно, обект 522 едва ли ги бе сложил нарочно. По-скоро идваха от къщата на престъпника или от работното му място. Наличието на следи от тази плесен, която расте почти само на закрито, подсказваше, че извършителят вероятно живее или работи в тъмно и влажно помещение. Плесените не растат на сухо.

Бележката с адреса на Йоргенсен също едва ли бе сложена с цел да бъде подхвърлена. Беше от хартия 3M, не от най-евтината, но пак не можеха да установят с точност източника й. Купър не откри други микроследи по нея, само още спори от плесента, което поне затвърди предположението им, че бележката е оставена от обект 522. Мастилото беше от химикалка за еднократна употреба, каквито се продават в безброй магазини из страната.

Това бяха всички улики засега. Междувременно се обадиха от външната лаборатория, в която Райм бе изпратил проба от кръвта, да потвърдят, че е от Майра Уайнбърг.

Телефонът на Селито иззвъня. След кратък разговор той затвори и каза:

— Нищо… Обаждането в Бюрото по наркотиците е направено от уличен телефон. Никой не е видял обаждащия се. И никой на магистралата не е видял някой да тича. При проверката в двете близки метростанции не е установено някой да е видял подозрителен човек.

— Разбира се, че няма да изглежда подозрително — тросна се Райм. — Какво са очаквали твоите хора? Че убиецът ще прескочи бариерите и ще се съблече по суперменски костюм?

— Само ти казвам какво ми съобщиха, Линк.

Райм се намръщи и накара Том да запише новите данни на таблото.

УЛИЦАТА ПРИ КЪЩАТА НА ЛЕОН УИЛЯМС:

● Три найлонови плика, херметични за замразени храни, 3-литрови.

● Дясна маратонка „Шуър-трак“, номер 47, без следи от износване. Засъхнала бира между грайферите (вероятно „Милър“). Няма други микроследи. Купена, за да остави отпечатък на местопрестъплението?

● Хартиена кърпичка с кръв в пликче. Предварителният тест потвърждава, че е от жертвата.

● Два милилитра кръв в найлоново пликче. Предварителният тест потвърждава, че е от жертвата.

● Бележка с адреса на „Хендерсън Хаус Резидънс“, стая 672, където пребивава Робърт Йоргенсен. Хартия и мастило от неустановим източник. Спори от Стахиботрис хартарум.

● Снимка на жертвата, отпечатана на принтер. Цветна. Мастило „Хюлет-Пакард“. Източник — неустановим. Спори от Стахиботрис хартарум.

● Тиксо „Хоум Депоу“, неустановим източник.

● Пръстови отпечатъци липсват.

Позвъни се и след малко Рон Пуласки влезе бързо в стаята с две картонени кутии, пълни с найлонови пликчета — улики от мястото на убийството на Майра Уайнбърг.

Райм веднага забеляза, че изражението му е променено. Лицето му беше безизразно. Пуласки често гледаше уплашено, объркано, понякога гордо, дори се изчервяваше, но сега очите му бяха като празни дупки, нямаше я предишната решителност. Той погледна Райм и кимна кратко, приближи се до работната маса, даде на Купър уликите и картончетата за съхранение на веществените доказателства, които лабораторният специалист подписа.

Младежът се отдръпна и впери поглед в таблицата, която Том беше начертал на дъската. С ръце в джобовете на дънките, той гледаше, но не виждаше.

— Добре ли си, Пуласки?

— Да.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Селито.

— Не, нищо ми няма.

Не беше вярно. Нещо при първия му самостоятелен оглед на място на убийство го беше разстроило.

След малко младежът заговори:

— Тя просто лежеше там, по гръб, втренчила се в тавана. Беше като жива и като че ли търсеше нещо. Намръщена, сякаш й беше любопитно. Очаквах да е покрита.

— Да. Е, нали знаеш, че не ги покриваме — измърмори Селито.

Пуласки се загледа през прозореца.

— Работата е там, че… е, може да прозвучи глупаво. Просто малко приличаше на Джени. — Това беше жена му. — Странна работа.

Като професионалисти Линкълн Райм и Амелия Сакс много си приличаха. И двамата смятаха, че при оглед на местопрестъпление криминологът трябва да се опита да влезе в кожата на престъпника и жертвата, да почувства какво са изпитвали. Така човек оценява по-добре онова, което вижда, и може да намери улики, които иначе би пропуснал.

Онези, които притежават това умение, колкото и мъчително да е, са майстори на огледите.

По един въпрос обаче мненията им се различаваха. Сакс вярваше, че полицаят никога не трябва да претръпва за ужаса на престъплението. Трябва да го чувства всеки път, когато отиде на оглед, и след това. „Ако не го изпитваш — казваше тя, — сърцето ти се вкаменява и се доближаваш до бездушието на онези, които преследваш.“ Райм, от друга страна, смяташе, че човек трябва да бъде колкото може по-безразличен. Само хладнокръвното дистанциране от трагедията може да ти помогне да си вършиш по-добре работата — и по-ефикасно да предотвратяваш бъдещи трагедии. („Това вече не е човек — говореше пред по-младите си колеги. — Това е източник на веществени доказателства. И то дяволски добър.“)

Пуласки имаше потенциала да стане повече като Райм, смяташе криминалистът, но на този етап от кариерата си беше все още в лагера на Амелия. Райм съчувстваше на младежа, но сега водеха разследване. Довечера Пуласки можеше да прегърне съпругата си и мълчаливо да скърби за жената, която приличала на нея.

— Тук ли си, Пуласки? — измърмори кисело криминологът.

— Да, сър. Добре съм.

Виждаше се, че не е, но Райм бе успял да привлече вниманието му.

— Взе ли проби от трупа?

Младежът кимна:

— Бях със съдебния лекар. Заедно направихме огледа. Накарах го да сложи гумени ленти на обувките си.

За избягване на смесването при отпечатъците от обувки Райм бе въвел практиката при оглед на местопрестъпление всички да носят гумени ленти на краката си, дори когато бяха със специалните найлонови костюми с качулка, чиято цел беше да се предотврати замърсяването с косми, епителни клетки и други микроулики.

— Добре. — Райм погледна нетърпеливо картонените кутии. — Да започваме. Провалихме му плана. Сега може би е ядосан и търси нова жертва. Може би си купува билет за Мексико. И в двата случая трябва да действаме бързо.

Младият полицай отвори бележника си.

— Значи…

— Том, ела тук! Том, къде си, по дяволите?

— Ето ме, Линкълн. — Болногледачът влезе и се усмихна бодро на работодателя си. — Винаги съм готов да се отзова на такава учтива покана.

— Трябваш ни. Нова таблица.

— Така ли?

— Моля те.

— Не си искрен.

— Том.

— Добре, добре.

— Място на убийството на Майра Уайнбърг.

Болногледачът записа и застана готов с маркер в ръка.

Райм попита:

— Така, Пуласки. Доколкото разбрах, не е била в своя апартамент, така ли?

— Точно така, сър. Собствениците са на почивка, с кораб. Успях да се свържа с тях. Не са чували за Майра Уайнбърг. Леле, трябваше да ги чуете — бяха много разтревожени. Нямаха представа кой може да е убиецът. За да влезе, е счупил ключалката.

— Значи е знаел, че апартаментът е празен и няма аларма — намеси се Купър. — Интересно.

— Какво мислиш? — измърмори Селито. — Че предварително е избрал мястото?

— Кварталът беше съвсем пуст — добави Пуласки.

— Какво е правила жертвата според теб?

— Намерих колелото й навън. В джоба й имаше ключ, който ставаше за веригата.

— Карала е колело. Може би е знаел маршрута й и че ще мине оттам в определен час. Освен това отнякъде е научил, че собствениците ги няма и никой няма да го смущава… Добре, новобранец, разкажи ни какво намери. Том, бъди така добър да записваш.

— Прекалено се стараеш.

— Ха… Причина за смъртта? — обърна се Райм към Пуласки.

— Казах на доктора да ни изпратят доклада от аутопсията.

Селито се изсмя мрачно:

— А той какво каза?

— Нещо от рода на „Да, бе. Веднага“. И още няколко неща.

— Още хляб трябва да ядеш, преди да започнеш да раздаваш такива заповеди. Но оценявам усилията ти. Каква е предварителната оценка?

Пуласки погледна записките си.

— Ударил я е няколко пъти по главата. За да я зашемети според патолога. — Замълча за момент, вероятно си спомни нараняванията, които бе получил преди няколко години. После продължи: — Причината за смъртта е удушаване. В очите и от вътрешната страна на клепачите има петехии… тоест миниатюрни кръвоизливчета…

— Знам какво са, новобранец.

— А, добре. Така. Освен това спукани вени по главата и лицето. Оръдието на убийството вероятно е това.

Показа около метър въже в един найлонов плик.

— Мел?

Купър взе плика, внимателно го отвори над лист бяла хартия и изтръска въжето. Огледа частиците, които бяха паднали, и взе проби от влакната.

— Какво е? — нетърпеливо попита Райм.

— Чакай да го изследвам.

Новобранецът отново се скри зад записките си.

— Колкото до изнасилването, било е вагинално и анално. След настъпване на смъртта според патолога.

— Някаква специална позиция на тялото?

— Не… но забелязах нещо особено, детективе. Всички нокти на жертвата бяха дълги, с изключение на един. Беше отрязан късо.

— Кръв?

— Да. Отрязан до живеца. — Пуласки замълча за миг. — Вероятно преди настъпване на смъртта.

„Значи 522 си пада малко садист“ — помисли си Райм.

— Обича да причинява болка. Провери снимките от по-ранното изнасилване.

Младият полицай побърза да намери снимките. Прегледа ги и извади една. Присви очи.

— Вижте това, детективе. Да, и тук е отрязал един нокът. На същия пръст.

— Нашият човек събира трофеи. Това е полезна информация.

Пуласки кимна ентусиазирано:

— И забележете — от безименния пръст, където обикновено се носи брачната халка. Може би нещо от миналото му… Може би жена му го е изоставила, може би майка му го е тормозила или…

— Браво, Пуласки. Това ми напомня… забравихме нещо.

— Какво, сър?

— Провери ли хороскопа си тази сутрин, преди да започнем разследването?

— Моя…

— О, и кой ще хвърля бобовите зърна днес? Все забравям.

Селито се изкиска. Пуласки се изчерви.

Райм се сопна:

— Психологическите профили не ни вършат работа, фактът, че е взел нокът, е важен, защото сега знаем, че Пет-двадесет и две притежава ДНК, свързваща го с престъплението. Освен това, ако разберем какъв инструмент е използвал, за да вземе трофея, може би ще успеем да го намерим. Веществени доказателства, новобранец. Не психологически фантасмагории.

— Добре, детективе. Разбрах.

— Можеш да ми викаш „Линкълн“.

— Да. Добре.

— Какво става с въжето, Мел?

Купър преглеждаше базата данни за различни видове влакна.

— Обикновено конопено въже. Продава се в хиляди магазини из цялата страна. — Погледна резултатите от химическия анализ. — Няма микроследи.

„Боклук“ — помисли си Райм.

— Какво още, Пуласки? — попита Селито.

Младежът продължи по списъка. Жертвата била вързана с рибарска корда, която се врязала в кожата на ръцете й и станала причина за кървенето. Устата й била запушена с тиксо — разбира се, марка „Хоум Депоу“, откъснато от рулото, което обект 522 бе хвърлил в кофата — назъбените краища съвпадаха идеално. До тялото имало два неразопаковани презерватива. Младият полицай ги показа в едно пликче. Марка „Троян Енз“.

— А ето натривките.

Мел Купър взе пликчетата и изследва вагиналните и ректалните проби. Патоанатомът щеше да даде повече подробности, но още сега стана ясно, че сред различните вещества има лубрикант като използвания в презервативите. Никъде на местопрестъплението нямаше сперма.

Друга натривка — от пода, където Пуласки бе намерил отпечатък от маратонка — съдържаше следи от бира. Марката се оказа „Милър“. Електростатичното копие на отпечатъка естествено беше от дясна маратонка „Шуър-трак“, номер 47 — същата, която убиецът бе хвърлил в кофата.

— В къщата нямаше бира, нали? Провери ли в кухнята и килера? — попита Райм.

— Да, сър. Не намерих бира.

Лон Селито кимна замислено:

— Готов съм да заложа десет долара, че „Милър“ е любимата бира на Леон.

— Не бих се обзаложил срещу теб, Лон. Какво още?

Пуласки вдигна найлоново пликче с кафява люспица, която намерил зад ухото на жертвата. Анализът показа, че е тютюн.

— Какво още, Мел?

Лабораторният специалист установи, че парчето е от нарязан на ситно тютюн, какъвто се използва в цигарите, но не беше от марка „Таритън“. Линкълн Райм беше един от малкото непушачи в града, който не одобряваше забраните за пушене — тютюнът и пепелта бяха отлични улики. Купър не можа да определи марката. Предположи обаче, че понеже тютюнът е много изсъхнал, вероятно е стар.

— Майра пушела ли е? Или собствениците на къщата?

— Не намерих свидетелства за това. И направих онова, което винаги ни казвате да правим. Помирисах местопрестъплението, когато пристигнах. Не миришеше на дим.

— Хубаво. — Райм беше доволен от огледа дотук. — Какво е положението с пръстовите отпечатъци?

— Взех проби от отпечатъците на собствениците — от аптечката и нощното шкафче.

— Значи не си ме излъгал. Наистина си чел книгата ми.

В учебника си по криминология Райм изрично наблягаше колко е важно да се съберат контролни отпечатъци от местопрестъплението и обясняваше откъде е най-добре да се вземат.

— Да, сър.

— Доволен съм от теб. Даде ли приноса си за авторския ми хонорар?

— Взех я от брат ми.

Братът близнак на Пуласки също беше полицай — в Шести участък в Гринич Вилидж.

— Да се надяваме, че поне той е платил за нея.

Райм обясни, че повечето от отпечатъците, намерени в къщата, са от собствениците — личеше от контролните проби. Другите вероятно бяха от посетители, но не беше невъзможно обект 522 да е допуснал небрежност. Купър изпрати всички отпечатъци в Автоматизираната система за идентифициране на пръстови отпечатъци. Резултатите скоро щяха да се получат.

— Добре, кажи ми, Пуласки, какво е впечатлението ти от местопрестъплението?

Въпросът явно стъписа младежа.

— Впечатление ли?

— Това са дърветата — каза Райм, като посочи с очи пликчетата с улики. — Какво мислиш за гората?

Младият полицай се замисли.

— Е, хрумна ми нещо. Но е глупаво.

— Знаеш, че ако теорията ти е глупава, аз ще съм първият, който ще ти го каже.

— Ами, просто… когато отидох там, първото ми впечатление беше, че не е имало борба.

— В какъв смисъл?

— Ами, колелото й беше заключено на една улична лампа пред къщата. Като че ли го е оставила спокойно, не е подозирала опасност.

— Значи не я е отвлякъл на улицата.

— Да. За да се влезе в къщата, се минава през главната порта и дълга пътека. Тя е много тясна и е задръстена с всякакви неща, които собствениците са складирали навън: буркани и бутилки, спортни вещи, отпадъци за рециклиране, градински инструменти. Няма обаче нищо съборено. — Пуласки посочи друга снимка. — Но вижте вътре. Ето къде е започнала борбата. Масата и вазите. Точно до входната врата. — Добави по-тихо: — Изглежда, че се е съпротивлявала отчаяно.

Райм кимна:

— Добре. Извършителят я подмамва в къщата, убеждава я да влезе. Тя заключва велосипеда, минава по пътеката и влиза. Спира в антрето, разбира, че я е излъгал, и се опитва да избяга.

Замисли се.

— Значи е знаел достатъчно за Майра, за да спечели доверието й… Ами да, помислете. Той събира всякаква информация: знае имената на хората, знае какво купуват, кога отиват на почивка, дали имат аларма, откъде минават… Не е зле, новобранец. Вече знаем нещо конкретно за него.

Пуласки се опита да се усмихне.

Компютърът на Купър изпиука. Той погледна монитора и обяви:

— Няма съвпадения за отпечатъците. Нищо.

Райм сви рамене. Не се изненада.

— Това е най-интересното — че знае толкова много. Някой да се обади на Леон Уилямс. Да видим дали убиецът е бил прав за всички улики.

Селито проведе кратък разговор и действително: Уилямс носеше маратонки „Шуър-трак“, номер 47, редовно купуваше презервативи „Троян Енз“, имаше двадесеткилограмова рибарска корда, пиеше бира „Милър“ и наскоро беше пазарувал тиксо и въже от „Хоум Депоу“.

Райм погледна таблицата за по-старото изнасилване и забеляза, че там обект 522 е използвал презервативи „Дурекс“ — защото Джоузеф Найтли е купувал такива.

Попита Уилямс по микрофона:

— Липсва ли някоя от маратонките ви?

— Не.

— Значи е купил нов чифт. Същата марка и същия номер, каквито носите — каза Селито. — Откъде е знаел това? Виждали ли сте наскоро някого в двора си, например да се навърта около колата или гаража ви? Или да е влизал крадец?

— Не, не е имало такова нещо. Сега съм без работа и през повечето време се грижа за къщата. Щях да забележа. Освен това кварталът не е от най-сигурните — имаме аларма. Винаги я включваме.

Райм му благодари и затвори.

Изви главата си назад и погледна таблицата. Започна да диктува на Том:

МЯСТО НА УБИЙСТВОТО НА МАЙРА УАЙНБЪРГ:

● Причина за смъртта: удушаване. Чака се доклад от патолога;

● По тялото няма осакатявания или белези, само нокътят на левия безименен пръст е отрязан, вероятно преди смъртта. Трофей?

● Лубрикант за презервативи „Троян Енз“;

● Неразопаковани презервативи „Троян Енз“ (2);

● Няма употребявани презервативи или телесни течности;

● Следи от бира „Милър“ по пода (източник извън местопрестъплението);

● Корда, единична, 20-килограмова, обикновена;

● Еднометрово кафяво конопено въже;

● Тиксо на устата;

● Парченце от тютюн, стар, от неустановена марка;

● Отпечатък от маратонка „Шуър-трак“, номер 47;

● Пръстови отпечатъци липсват.

— Нашият човек се е обадил на деветстотин и единадесет, нали? — попита Райм. — За да подаде сигнал за доджа.

— Да — отговори Селито.

— Провери обаждането. Какво е казал и как е звучал гласът му.

Детективът добави:

— Ще проверя и за предишните случаи. С братовчед ти, кражбата на монети и другото изнасилване.

— Да, добре. Не се бях сетил.

Селито телефонира в полицейската централа. Обажданията на номер деветстотин и единадесет се записваха и се пазеха определено време. Той поиска записите. След десет минути отново се свързаха с него. Записите от обажданията по случая с Артър и днешното убийство още бяха в системата. От централата ги изпратиха на електронната поща на Купър като аудиофайлове. Записите от по-ранните случаи се пазеха в архива на дискове. Можеха да минат дни, докато бъдат намерени, но от централата веднага изпратиха някого да ги поиска.

Когато аудиофайловете се получиха, Купър ги пусна. Мъжки глас твърдеше, че е чул писъци, и призоваваше полицаите да побързат. Описваше колите на заподозрените. Гласът на двата записа звучеше еднакво.

— Гласов отпечатък? — попита Купър. — Ако хванем заподозрян, можем да го сравним.

В полицейските среди гласовите отпечатъци се ползват с по-голям престиж от детектора на лъжата и в някои съдилища ги приемат за веществено доказателство. Райм обаче поклати глава.

— Заслушай се. Говори през кутия. Не чуваш ли?

„Кутия“ е устройство, което изкривява гласа на обаждащия се. Той не звучи странно, като на Дарт Вейдър — тембърът е нормален, макар и малко глух. В много фирми за справки по телефона и в отделите за обслужване на клиенти използват тези устройства, за да уеднаквяват звученето на гласовете на служителите си.

Вратата се отвори и Амелия Сакс влезе в стаята. Носеше голям предмет под мишница. Отначало Райм не разбра какво е. Тя кимна, после погледна таблицата с уликите и каза на Пуласки:

— Изглежда, че добре си се справил.

— Благодаря.

Сега Райм забеляза, че носи книга.

— Какво е това, по дяволите?

— Подарък от нашия приятел доктора. Робърт Йоргенсен.

— За какво си я взела? За веществено доказателство?

— Трудно е да се каже. Имах странно преживяване — тази среща с него.

— В какъв смисъл „странно“, Амелия? — попита Селито.

— Представи си Батман, Елвис и извънземните да са замесени в убийството на Кенеди. В такъв смисъл странно.

Пуласки се изсмя гръмко, с което си спечели изпепеляващия поглед на Райм.