Джефри Дивър
Обект №522 (10)

10.

— Предният снайперист на позиция ли е?

Бо Хауман, бивш сержант от армията, а сега — командир на отряда за бързо реагиране на нюйоркската полиция, посочи към една сграда, която беше идеална позиция за стрелба към дворчето на къщата, обитавана Леон Уилямс.

— Да, сър — отговори един полицай, който стоеше наблизо. — А Джони държи на прицел задния двор.

— Добре.

Прошарен, късо подстриган и жилав, Хауман заповяда на двата щурмови отряда да заемат позиции:

— И не се показвайте.

Допреди малко Хауман беше в собствения си двор недалеч оттук и се опитваше да запали барбекюто с някакви въглища, останали от миналата година, когато му се обадиха, че е извършено изнасилване и убийство и има ясни улики, сочещи към вероятния извършител. Той веднага предаде мисията по разпалването на скарата на сина си, облече бойната си униформа и тръгна бързо, като си благодареше, че не е отворил първата си бира. Хауман спокойно шофираше след две бири, но до осем часа, след като е пил, не си позволяваше да стреля — а сега, в този прекрасен неделен ден, можеше да се наложи.

Радиостанцията му изпращя и от слушалките се чу:

— Отряд за наблюдение едно до Базата. Край.

Отрядът за наблюдение се намираше отсреща, при първия снайперист.

— Базата слуша. Казвай. Край.

— Засичаме топлина. Вътре може да има човек. Не се чува нищо.

„Може да има“ — раздразнено си помисли Хауман. Беше видял бюджета за специалната апаратура. За толкова пари би трябвало да определи със сигурност дали вътре има човек — дори да каже номера на проклетите му обувки и дали си е мил зъбите сутринта.

— Пак проверете.

След няколко минути, които му се сториха вечност, отново чу:

— Отряд за наблюдение едно. Да, вътре със сигурност има човек. Видяхме го през прозореца. И със сигурност е Леон Уилямс, ако съдим по снимката. Край.

— Добре. Край.

Хауман се обади на двата щурмови отряда, които заемаха позиции от двете страни на къщата.

— Така, нямаме много време за инструктаж. Но слушайте добре. Този човек е изнасилвач и убиец. Искаме да го хванем жив, но е твърде опасен, ако се измъкне. Ако направи враждебен жест, имате зелена лампа.

— Отряд В. Разбрано. Вече сме на позиция. Задният вход и улиците от север са под контрол. Край.

— Отряд А до Базата. Разбрано за зелената лампа. И ние сме на позиция пред главната врата. Покриваме всички улици на юг и изток.

— Снайперисти — предаде Хауман. — Разбрахте ли за зелената лампа?

— Разбрано.

Двамата добавиха, че са заключени и заредени. (Изразът беше болна тема за Хауман, защото бе уместен само за автоматичната пушка М-1, приета на въоръжение в армията, при която първо трябва да заключиш затвора в задно положение, после да заредиш пълнителя от горната страна; съвременните автомати не се заключват, преди да се заредят. Но сега не беше време за лекции.)

Той разкопча кобура на пистолета си и се промъкна в уличката зад къщата. Към него се присъединиха още двама полицаи, чиито планове за тази идилична пролетна неделя, също като неговите се бяха променили бързо и драматично.

В този момент от слушалките се чу:

— Отряд за наблюдение две до Базата. Мисля, че има раздвижване.

* * *

Коленичил, Леон Уилямс предпазливо надникна през една цепнатина на вратата — дупка в дървото, която възнамеряваше да запълни някой ден — но полицаите си бяха отишли.

Не, поправи се мислено, не се виждаха. Имаше голяма разлика. Видя отблясък от метал или стъкло в храстите. Може би някоя от ония странни статуетки на елени и лосове, които съседът му колекционираше.

Или полицай с пистолет.

Придържайки чантата, пропълзя до задната врата. Отново надникна. Този път рискува и погледна през прозореца, като едва овладяваше паниката.

Задният двор и уличката отзад бяха пусти.

Леон обаче отново се поправи: изглеждаха пусти.

Отново го обзе паника и изпита непреодолимо желание да изскочи навън, да извади пистолета и да хукне по улицата, заплашвайки всеки, когото види, като крещи да не мърдат.

Импулсивно посегна към дръжката на вратата.

Не…

„Не прави глупости.“

Седна, облегна главата си на стената и се опита да успокои дишането си.

След малко се успокои и реши да пробва друго. В мазето имаше прозорче, водещо към страничното дворче.

На два метра през анемичната тревица имаше друго прозорче, към мазето на съседа. Семейство Уонг бяха излезли за уикенда (бяха го помолили да им полива цветята) и на Уилямс му хрумна да се промъкне в тяхната къща, да се качи на горния етаж и да избяга през задната им врата. Ако имаше късмет, можеше полицаите да не наблюдават страничното дворче. После щеше да излезе на главната улица и да изтича до метрото.

Планът не беше гениален, но така имаше по-голям шанс, отколкото да седи тук и да чака. Отново — сълзи. И паника.

„Стига, войнико. Действай.“

Стана и олюлявайки се, слезе в мазето.

„Обирай си крушите. Ченгетата всеки момент ще нахълтат, ще разбият вратата.“

Отвори прозорчето и се измъкна навън. Запълзя към къщата на Уонг, погледна надясно. И се вцепени.

„Мили Боже…“

Двама полицаи, мъж и жена, с пистолети в ръка, пълзяха през тясното дворче. Не гледаха към него, а настрани, към задната врата и уличката.

Отново го обхвана паника. Можеше да извади пистолета и да ги заплаши. Да ги накара да седнат, да си сложат белезници и да хвърлят радиостанциите си. Никак не му се искаше да го прави, това би било истинско престъпление. Но нямаше друг избор. Те очевидно бяха убедени, че е извършил нещо ужасно. Да, щеше да вземе пистолетите им и да избяга. Може би имаха цивилна кола, спряна наблизо. Щеше да вземе ключовете им.

Дали някой им пазеше гърба, някой, когото той не виждаше? Може би снайперист?

Е, трябваше да рискува.

Уилямс безшумно остави чантата и посегна към пистолета.

В този момент жената погледна към него. Уилямс изтръпна. „Мъртъв съм“ — помисли си.

„Джанийс, обичам те…“

Жената обаче погледна някакво листче, после присви очи и пак се обърна към него.

— Леон Уилямс?

Гласът му отказа.

— Аз…

Кимна, раменете му потрепериха. Не можеше да откъсне поглед от хубавото й лице, червената коса, вързана на опашка, хладните й очи.

Тя му показа значката, която висеше на врата й.

— Полиция. Как излязохте от къщата? — После забеляза прозорчето и кимна. — Господин Уилямс, в момента провеждаме акция. Бихте ли се върнали в къщата? Там ще е по-безопасно за вас.

— Аз… — Гърлото му се беше свило от паника. — Аз…

— Веднага — настоя тя. — Когато свършим, ще ви обясним всичко. Не вдигайте шум. Не се опитвайте да излизате пак. Моля ви.

— Да, аз… Да.

Уилямс стисна чантата и понечи да се вмъкне обратно през прозорчето.

Полицайката заговори по радиостанцията:

— Тук е Сакс. Ще разширя периметъра, Бо. Той ще действа много внимателно.

Какво, по дяволите, ставаше? Уилямс не губи време за излишни размишления. Тромаво се вмъкна в мазето и се качи на първия етаж. Веднага отиде в банята. Вдигна капака на тоалетното казанче и пусна пистолета вътре. Отиде при прозореца и понечи пак да надникне навън, но спря и изтича обратно в тоалетната, точно навреме, за да повърне.

* * *

Може би ще прозвучи странно в този прекрасен ден — и след онова, което правихме с Майра 9834 — но ми се иска да съм в офиса.

Първо, обичам да работя, винаги ми е доставяло удоволствие. Атмосферата също ми харесва, приятелските отношения с шестнадесетичните наоколо, почти като семейство сме.

Освен това имаш чувството, че правиш нещо полезно. Работя в преуспяваща нюйоркска фирма. („Водеща“, можете да чуете, но аз мразя това определение, този шаблон. Не, великите водачи — Рузвелт, Труман, Цезар, Хитлер — не са имали нужда да се крият зад евтина риторика.)

По-важно е, разбира се, как работата ми помага за моето хоби. Не, нещо повече. Тя е жизненоважна за него.

Работата ми е добра, много добра. Мога да се измъквам от службата, когато поискам. С известно разместване на смени намирам време през седмицата, когато мога да се отдавам на страстта си. И като се има предвид какъв съм в обществото — професионалното ми реноме, така да се каже — едва ли някой ще заподозре, че всъщност съм съвсем друг човек. Меко казано.

Често се трудя през почивните дни и това е любимото ми време за работа — освен, разбира се, когато съм зает с трансакция с красиво момиче като Майра 9834 или съм отишъл да взема картина, книги с комикси, монети или рядка порцеланова ваза. Дори когато в офиса има още няколко шестнадесетични, в празничен ден, събота или неделя, коридорите бучат от монотонния звук на колела, бавно теглещи обществото напред — към един по-дързък нов свят.

Я, антикварен магазин! Спирам пред витрината. Има картини и сувенирни чинии, чаши и плакати, които ми харесват. Уви, няма да мога да се върна да си купя нещо, защото магазинът е твърде близо до къщата на Леон 6832. Вероятността някой да направи връзка между мен и „изнасилвача“ е минимална, но… защо да рискувам? (Пазарувам само в магазини или събирам неща от улицата. „И-бей“ е забавен за разглеждане, но да купиш нещо по Интернет? Трябва да си луд, за да го направиш.) За момента няма проблем да се пазарува с пари в брой. Скоро обаче и тях ще ги бележат, като всички останало. Всяка банкнота с радиоидентификация. В някои страни вече се прави. Банката ще знае коя 2.0-доларова банкнота от кой банкомат си изтеглил. Ще знаят дали си я изхарчил за кокаин, сутиен за любовницата си или аванс за наемен убиец. Понякога си мисля, че трябва да се върнем към златото.

Вън. От. Обсег.

Ох, горкият Леон 6832. Знам лицето му от снимката на шофьорската му книжка, с добронамерено изражение, когато е гледал към фотоапарата. Представям си физиономията му, когато полицията почука на вратата и му покаже заповед за арестуване по подозрение в изнасилване и убийство. Представям си и ужаса, с който ще погледне приятелката си Джанийс 9810 и десетгодишния й син, ако са вкъщи, когато това стане. Чудя се дали се разплаква лесно.

Остават ми три пресечки. И…

Чакай… Има нещо странно.

Два нови форда „Краун Виктория“, паркирани в тази засадена с дървета странична уличка. Статистически е малко вероятно кола с тази марка и в такова безупречно състояние да се появи в този квартал. Още по-невероятно е да се появят две, а пък тези са спрени една до друга й по тях няма нито едно листче или цветче от дърветата. Значи са дошли наскоро.

Аха, да, един кратък поглед вътре — нормално любопитство на случаен минувач — е достатъчен, за да разбера, че са полицейски.

Може би са дошли по сигнал за семейна свада или кражба с взлом. Да, статистически тези закононарушения са доста често явление в тази част на Бруклин, но много рядко се случват по това време на деня — преди биреното време. Пък и едва ли ще видите скрити цивилни автомобили, само синьо-бели патрулки, които се забелязват отдалече. Да помислим. Спрени са на три пресечки от Леон 6832… Трябва да го обмисля. Не е изключено командирът им да е казал: „Той е изнасилвач. Опасен е. Влизаме след десет минути. Спрете колата на три пресечки от къщата. Бързо“.

Небрежно поглеждам в съседната уличка. Виж ти, става по-сериозно. Виждам паркиран на сянка микробус на Отряда по криминалистика. Спешна служба. Те често участват при арестуването на хора като Леон 6832. Обаче как са се появили толкова скоро? Обадих се на 911 само преди половин час. (Винаги има тази опасност, но ако се обадиш твърде късно след трансакцията, ченгетата могат да се почудят защо чак сега подаваш сигнала за писъците и че си видял подозрителен човек.)

И така, ето две обяснения за полицейското присъствие. Най-логично е след анонимното ми обаждане да са проверили в архива всички бежови доджове на повече от пет години в града (по данни от вчера броят им е 1057) и по някаква случайност да са попаднали на този. Дори без уликите, които щях да подхвърля в гаража му, те са убедени, че Леон 6832 е изнасилвачът и убиецът на Майра 9834 и в момента го арестуват или чакат да се прибере.

Другото обяснение е по-обезпокоително. Ченгетата са решили, че някой се опитва да го натопи. И сега чакат мен.

Започвам да се потя. Лоша работа, лоша работа, лоша работа…

Но без паника. Съкровищата ти са на сигурно място. Килерът ти е в безопасност. Спокойно.

Все пак трябва да разбера какво става. Ако присъствието на полицията тук е само извратено съвпадение, нямащо нищо общо с Леон 6832 и мен, ще подхвърля уликите и ще бягам в Килера.

Ако обаче са разбрали за мен, може би знаят и за другите. Рандал 6794, Рита 2907, Артър 3480…

Нахлупвам още малко шапката над очите си, намествам черните очила. Променям маршрута си, заобикалям отдалече къщата, минавам по глухи улички, градини и дворове. Държа се на разстояние от три пресечки, което те услужливо са ми очертали, като са паркирали двата форда там.

Описвам полукръг и излизам на тревния склон, водещ към главното шосе. Качвам се и отгоре виждам дворчетата и верандите на къщите в карето на Леон 6832. Започвам да ги броя, за да намеря неговата.

Няма нужда да броя. Ясно виждам един полицай на покрива на двуетажна постройка срещу къщата му. Държи дълго оръжие. Снайпер! Има още един, с бинокъл. Неколцина други, с костюми или цивилни дрехи, се крият в храстите около съседната сграда.

После две ченгета започват да сочат към мен. Виждам още един, на покрива на друга сграда. Той също ме сочи. И понеже аз не съм висок метър й деветдесет, не тежа сто и десет килограма и кожата ми не е черна като абанос, значи изобщо не се интересуват от Леон 6832. Чакат мен.

Ръцете ми се разтреперват. Представете си да се бях наврял насред тази каша с уликите в раницата.

Десетина полицаи се втурват към колите или към мен. Тичат като вълци. Обръщам се и се покатервам по склона, задъхвам се, обхваща ме паника. Чувам първите сирени още преди да стигна най-горе.

Не, не!

Съкровищата ми, моят Килер…

По шосето, общо четири платна, движението е натоварено, което е добре, защото шестнадесетичните са принудени да карат бавно. Лесно претичвам, дори без да вдигам глава; сигурен съм, че никой няма да види ясно лицето ми. Прескачам мантинелата и се втурвам надолу по друг склон. С колекционерството и други дейности се поддържам в добра форма и скоро бягам с всички сили към най-близката станция на метрото. Спирам само за кратко, за да си сложа памучни ръкавици и да извадя от раницата найлоновото пликче с уликите, които смятах да оставя. Хвърлям ги в една кофа. Не мога да допусна да ме хванат с тях. Не мога. На половин пресечка преди метрото се шмугвам в една уличка зад някакъв ресторант. Обръщам якето си, което е с две лица, сменям си шапката и отново излизам, като вече нося раницата в пазарска чанта.

Накрая стигам до станцията на метрото и — слава Богу — усещам влажния дъх на тунела, предвещаващ приближаването на влак. Чувам грохота на тежката композиция, стъргането на метал в метал.

Преди да се приближа до въртящата се преграда обаче, спирам. Шокът е преминал, но се е сменил с безпокойство. Разбирам, че още не мога да си тръгна.

Осъзнавам сериозността на проблема. Може да не знаят кой съм, но са се досетили какво правя.

Това означава, че искат да ми вземат нещо. Моите съкровища, моя Килер… всичко.

А това, разбира се, е недопустимо.

Като внимавам да не показвам лицето си пред охранителните камери, спокойно се качвам по стълбите, ровейки в чантата, и излизам от станцията.

* * *

— Къде? — прокънтя гласът на Райм от слушалките на Сакс. — Къде е, по дяволите?

— Видя ни и избяга.

— Сигурна ли си, че е бил той?

— Почти. Момчетата от отряда за наблюдение засякоха някого на три пресечки от къщата. Явно е видял колите на детективите и е променил маршрута си. Видяхме го да ни гледа и побягна. Изпратихме отрядите да го гонят.

Пуласки, Бо Хауман и шестима криминалисти бяха в предния двор на Леон Уилямс. Няколко техници и униформени претърсваха за улики пътя, по който беше избягал заподозреният, и търсеха очевидци.

— Някакви признаци да има кола?

— Не знам. Вървеше пеша, когато го видяхме.

— По дяволите! Добре, кажи ми, когато намерите нещо.

— Ще…

Щрак.

Тя намръщено погледна Пуласки, който слушаше по радиостанцията си как върви преследването. Хауман също го следеше. От онова, което Сакс чуваше, не изглеждаше много успешно. Никой на магистралата не беше видял престъпника или не искаше да си признае. Сакс погледна към къщата и видя загриженото и объркано лице на Леон Уилямс зад завесата на един от прозорците.

Бяха спасили поредната жертва на обект 522 благодарение на щастливо съвпадение и добре свършена работа.

Заслугата беше на Рон Пуласки. Младият полицай с пъстрата хавайска риза бе изпълнил заповедта на Райм: беше отишъл на „Полис Плаза“ 1 и бе започнал да преглежда за престъпления, извършени по метода на обект 522. Не беше намерил нито едно, но докато разговарял с един детектив от отдел „Убийства“, получили сигнал от телефонната централа за анонимно обаждане. Някой чул писъци от една къща в Сохо и видял чернокож мъж, който избягал със стар бежов додж. Веднага на мястото бе пристигнал униформен полицай, който намерил млада жена — Майра Уайнбърг — изнасилена и убита.

Пуласки веднага обърнал внимание на анонимното обаждане, което напомняше на по-ранните случаи, и се обади на Райм. Криминологът се досети, че ако обект 522 стои и зад това престъпление, вероятно ще действа по обичайния си план: ще подхвърли улики при набелязаната изкупителна жертва. Оставаше да разберат кого от повече от хиляда и триста собственици на бежови доджове е нарочил. Разбира се, престъпникът може да не беше обект 522, но дори в този случай имаха възможност да хванат убиеца.

По нареждане на Райм Мел Купър направи кръстосана справка в Управлението по превозните средства и полицейския архив и намери седем чернокожи, осъждани за престъпления, по-сериозни от нарушения на закона за движение по пътищата. Спряха се на един от тях: с присъда за нападение срещу жена. Леон Уилямс беше идеален за изкупителна жертва.

Съвпадение и полицейска находчивост.

За да се изпрати ударен отряд, беше необходимо нареждане от лейтенант или по-старши офицер. Капитан Джо Малой още не подозираше за нелегалното разследване 522, затова Райм се обади на Селито, който не беше доволен, но накрая склони да се обади на Бо Хауман и да нареди специална операция.

Амелия Сакс и Пуласки също отидоха на мястото и научиха, че в къщата е Уилямс, а не обект 522. Заеха позиции, за да заловят убиеца, когато дойде да остави уликите. Планът бе импровизиран, имаше много слабости — и явно се беше провалил, макар че успяха да спасят един невинен човек от арестуване и обвиняване в убийство и може би щяха да намерят добри улики, които да ги заведат при истинския престъпник.

— Нещо ново? — обърна се Сакс към Хауман, който разговаряше с неколцина от хората си.

— Не.

Радиостанцията отново изпращя и Сакс чу глас:

— Отряд едно. Намираме се от другата страна на шосето. Изглежда, че се е измъкнал. Сигурно е избягал в метрото.

— Мамка му — измърмори тя.

Хауман се намръщи, но нищо не каза.

Гласът от радиостанцията продължи:

— Проследихме пътя, по който вероятно е минал. Може да е хвърлил улики в кофа за боклук.

— Това вече е нещо — оживи се Сакс. — Къде?

Записа адреса, който й каза полицаят.

— Да отцепят района. Отивам след десет минути.

Сакс се качи по стълбите на верандата и почука на вратата. Леон Уилямс отвори и полицайката каза:

— Съжалявам, че нямаше време да ви обясня. Човекът, когото искахме да хванем, идваше във вашата къща.

— В моята ли?

— Така смятаме. Но се измъкна.

Сакс разказа за Майра Уайнбърг.

— О, не… мъртва ли е?

— За съжаление, да.

— Съжалявам, ужасно съжалявам.

— Познавахте ли я?

— Не, никога не съм чувал това име.

— Предполагаме, че убиецът е искал да натопи вас за престъплението.

— Мен ли? Защо?

— Нямаме представа. По-късно може да се наложи да ви разпитаме.

— Разбира се. — Той й каза номерата на домашния и мобилния си телефон. После се намръщи. — Може ли да попитам нещо? Изглеждате сигурна, че не съм го извършил аз. Откъде знаете, че съм невинен?

— Колата и гаража ви. Нашите хора ги претърсиха и не откриха улики от местопрестъплението. Почти сме сигурни, че убиецът е искал да подхвърли някои неща, с които да ви уличи. Разбира се, ако бяхме дошли след него, щяхте да имате проблеми… А, и още нещо, господин Уилямс.

— Да, детективе?

— Просто някои любопитни факти, които могат да ви заинтересуват. Знаете ли, че притежаването на нерегистрирано огнестрелно оръжие в Ню Йорк е сериозно престъпление?

— Мисля, че някъде съм чул такова нещо.

— Ето още един любопитен факт. В момента има обявена амнистия. Човек може да предаде оръжието си в местния полицейски участък и няма да му създадат никакви проблеми… Добре, пазете се. Възползвайте се от остатъка от уикенда.

— Ще се опитам.