Джефри Дивър
Обект №522 (6)

6.

Гробницата.

Е, добре, не беше оригиналната „Гробница“, строена някъде през деветнадесети век. Тази сграда отдавна вече я нямаше, но мястото, където Артър Райм седеше сега — Манхатънският център за задържане — все още бе известно с това име.

Но независимо дали сградата се наричаше Гробницата, Център за задържане или затвор „Бърнард Керик“ (названието, което беше носила, преди бившият полицейски началник и директор на затвора да загуби поста си), за Артър тя беше ад.

Същински ад.

Той носеше оранжев затворнически гащеризон като всички останали, но това беше единствената прилика между него и другите затворници. Среден на ръст и с нормално телосложение, с кестенява коса, той коренно се различаваше от всички други, очакващи делата си тук. Не, не беше як и изрисуван (на тукашния жаргон това означаваше татуиран), нито с бръсната глава, глупав, чернокож или латино. Престъпниците, на които приличаше Артър Райм — бизнесмени, арестувани за финансови злоупотреби — не пребиваваха в Гробницата преди насрочване на процесите срещу тях; пускаха ги под парична гаранция. Каквито и престъпления да бяха извършили, исканата сума не можеше да се сравнява с двата милиона долара, определени за Артър.

Затова от тринадесети май живееше в Гробницата и това бе най-дългият и мъчителен период от живота му.

И най-объркващият.

Артър може и да беше срещал жената, която твърдяха, че е убил, но не си я спомняше. Да, беше посещавал галерията в Сохо, където и тя явно бе ходила, макар че не помнеше да е разговарял с нея. Да, наистина обожаваше творбите на Харви Прескът и сърцето го беше заболяло, когато се наложи да продаде своето платно, след като остана без работа. Но да открадне картина? Да убие човек? Луди ли бяха? „Приличам ли на убиец?“ — питаше се.

Умът му не го побираше. Беше като с ферматовата теорема — едно математическо доказателство, което не разбираше дори след като научи обяснението. Нейната кръв в колата му? Беше нагласено, разбира се. Дори си мислеше, че може самите полицаи да са го направили.

След десет дни в Гробницата все повече започваш да влизаш в положението на О’Джей.

Защо, защо, защо? Кой стоеше зад всичко това? Замисли се за гневните писма, които беше написал, след като го прецакаха от Принстън. Някои от тях бяха глупави, заядливи, заплашителни. Е, в академичните среди имаше доста психически неуравновесени хора. Може би някой искаше да му отмъсти за шума, който бе вдигнал. После онази студентка от курса му, която дойде да му досажда. Когато й каза, че не желае да има връзка с нея, тя побесня.

Фатално привличане…

Ченгетата я бяха проверили и решиха, че не е свързана с убийството, но бяха ли положили достатъчно старание, за да потвърдят алибито й?

Артър огледа голямото общо помещение, десетките други затворници. Отначало го гледаха като изкопаемо. Уважението им като че ли нарасна, когато научиха, че е арестуван за убийство, но после си промениха отношението, след като се разбра, че жертвата не се е опитала да му открадне наркотиците и не му е изневерявала — две основателни причини да убиеш жена.

После, когато стана ясно, че е просто един от онези бели, които са оплели конците, животът му стана черен.

Блъскаха го, предизвикваха го, вземаха му млякото — също като в училище. Нямаше предложения за секс, както си представят повечето хора. Тук не. Всички бяха арестувани наскоро и все още сдържаха нагона си. Но неколцина от новите му „приятели“ го уверяваха, че ще загуби девствеността си веднага щом го преместят в някое заведение за излежаване на по-дълги присъди, особено ако получи четвъртвековна — двадесет и пет години зад решетките.

Четири пъти го бяха удряли в лицето, а на два пъти онзи психопат Акила Санчес го поваля и го държа притиснат на пода, крещейки на испано-английски, докато някой отегчен надзирател не дойдеше да го издърпа.

Артър на два пъти подмокря гащите и повръща десетина пъти. Той беше червей, боклук, не ставаше дори за чукане.

Засега.

Сърцето му така биеше, че той очакваше всеки момент да се пръсне. Както се беше случило с Хенри Райм, баща му — макар че уважаваният професор не издъхна в позорно място като Гробницата, а съвсем подобаващо на общественото му положение, край сградата на колежа в Хайд Парк, Илинойс.

Как се беше случило всичко това? Свидетелят, уликите… Изглеждаше абсурдно.

— Приемете споразумението, господин Райм — беше казал прокурорът. — Горещо ви съветвам да го направите.

Адвокатът също:

— Знам как работи системата, Арт. Познавам я като на карта. Мога да ти кажа какво ще стане. Не си за инжекция. В Олбани не биха наложили смъртна присъда дори да им струва живота. Извинявай… неуместна шега. Но ще ти лепнат двадесет и пет. Мога да ги намаля на петнадесет. Приеми.

— Ама аз не съм го извършил!

— Да, да. Само че никой няма да ти повярва.

— Невинен съм!

— Разбира се.

— Не, няма да приема споразумението. Съдебните заседатели ще ми повярват. Ще ме видят. Ще разберат, че не съм убиец.

Мълчание. После:

— Добре.

Само че не беше добре. Адвокатът очевидно не беше доволен, въпреки шестстотинте и кусур долара, които вземаше на час — а откъде щяха да дойдат тези пари? Той…

Артър вдигна глава и видя, че двама затворници латиноамериканци го наблюдават. Гледаха го безизразно. Не приятелски, не предизвикателно, не агресивно. Просто любопитно.

Когато се приближиха, той се подвоуми дали да се изправи, или да остане седнал.

„Ама я погледни надолу!“

Той погледна надолу. Единият от мъжете застана пред него и постави изтърканата си маратонка пред лицето му.

Другият го заобиколи отзад.

Сега щеше да умре. Артър Райм беше сигурен. „Само го направете бързо — помисли си — и всичко да свършва.“

— Хей — каза с писклив глас латиноамериканецът зад него.

Артър погледна втория, онзи отпред. Очите му бяха кървясали, носеше голяма обица и зъбите му бяха развалени. Артър изгуби способност да говори.

— Хей — повтори онзи.

Райм преглътна уплашено. Не искаше да издава страха си, но не можеше да се овладее.

— На теб говорим. Бъди възпитан. Защо се правиш на гъз?

— Извинете. Просто… Добър ден.

— Здрасти. Ти к’во бачкаш бе, брат? — попита онзи с пискливия глас зад гърба му.

— Работя… — Мозъкът му отказа да работи. Какво трябваше да каже? — Учен съм.

— Хайде, бе. Учен? — изръмжа оня с обицата. — Е, к’во правиш? Ракети?

Двамата се изсмяха.

— Не. Медицински уреди.

— Като ония играчки, дето казват „Отдръпни се“ и пускат ток, а? Като в „Спешно отделение“?

— Не, по-сложно е.

Типът с обицата се намръщи.

— Не исках да кажа това — побърза да се оправдае Артър. — Не че няма да разберете. Просто е много трудно за обяснение. Компютризирани системи за хемодиализа. И…

— Падат ли добри кинти? — попита пискливият глас.

— Чух, че си бил с готин костюм, когато са те довели да те обработят.

— Да ме… — О, да, „обработвам“. — Не знам. Купих го в „Норстром“.

— „Норстром“. Какво е това, по дяволите?

— Магазин.

Артър отново сведе очи към обувките на затворника с обицата, който продължи:

— Та, викам, добри кинти, а? Колко взимаш?

— Ами…

— Само не ми казвай, че не знаеш.

— Аз…

Всъщност точно това смяташе да каже.

— Колко изкарваш?

— Не знам… Стотина-двеста хиляди.

— Мамка му.

Артър не разбра дали му се видя много или малко.

Оня с пискливия глас се изсмя:

— Имаш ли семейство?

— Няма да ви кажа нищо за тях — опълчи се Артър.

— Имаш ли семейство?

Райм се извърна към близката стена, където стърчеше самотен пирон, забит между бетонните тухли — вероятно предназначен за закачване на някоя табелка, която отдавна беше изчезнала.

— Оставете ме на мира. Не искам да разговарям с вас.

Опита се да си придаде решителен тон, но прозвуча като ученичка, която иска да прогони досаден обожател.

— Опитваме се да водим цивилизован разговор, брат.

Как се изрази? „Цивилизован разговор“?

Артър си помисли: „По дяволите, може би наистина се опитват да бъдат учтиви“. Може би искаха да станат приятели, да го защитават. Бог му беше свидетел, сега всяка помощ бе добре дошла. Дали можеше да ги спечели?

— Съжалявам. Просто всичко е много странно. Никога досега не съм имал такива неприятности. Само…

— Какво работи жена ти? И тя ли е учен? Умно маце ли е?

— Аз…

Не можа да довърши мисълта си.

— Има ли цици?

— Шибаш ли я в задника?

— Слушай, учено копеленце, ето к’во се иска от тебе. Умната ти женица ще изтегли мангизи от банката. Десет бона. И ще отиде при братовчед ми в Бронкс. И… — Пискливият глас млъкна.

Към тях се приближи висок негър, дебел и мускулест, с навити до лактите ръкави. Гледаше двамата латиноамериканци с гневно присвити очи.

— Хей, помияри, омитайте се.

Артър Райм се вцепени. Не можеше да помръдне дори да започнеха да стрелят по него, което не би го изненадало дори тук, при толкова скенери за метал.

— Я си го начукай, бе, чернилко — сопна се оня с обицата.

— Лайнар — озъби се типът с пискливия глас.

Негърът се изсмя, хвана оня с обицата и го дръпна настрани, като му зашепна нещо. Латиноамериканецът се втренчи в някаква неопределена точка пред себе си и кимна на приятеля си, който тръгна след него. Отдалечиха се в другия край на помещението, като се преструваха на възмутени. Ако Артър не беше толкова уплашен, щеше да му се стори забавно — приличаха на училищни побойници, на които някой по-силен е натрил носа.

— Благодаря.

— Майната ти — отговори негърът. — И на тях също, педали. Трябва да се научат как стоят нещата тука. Загряваш ли?

Не, Артър нищо не разбираше. Но каза:

— Приятно ми е. Аз съм Арт.

— Знам шибаното ти име. Всички знаят всичко тук. Освен теб. Ти нищо не знаеш.

Артър Райм знаеше едно нещо, знаеше го със сигурност: Беше мъртъв. Затова отговори:

— Добре, кажи ми тогава твоето шибано име, задник такъв.

Това бе малко по-сигурен начин да предизвика смъртта, отколкото да чака сърцето му да се пръсне.

Негърът обърна огромното си лице към него. Миришеше на пот и цигари. Артър се замисли за семейството си, за децата и за Джуди. За родителите си — първо за майка си, след това за баща си. После, изненадващо, за братовчед си, Линкълн. Спомни си как като тийнейджъри едно лято се бяха надбягвали из напечените от слънцето илинойски поля.

Ще се надбягваме до онзи дъб. Виждаш ли го, ето там. На три. Готов ли си? Едно… две… три… старт.

Негърът се отдалечи, отиде при друг чернокож затворник. Поздравиха се, като допряха юмруците си и Артър Райм сякаш престана да съществува. Наблюдавайки този израз на приятелство, той се почувства още по-самотен. Затвори очи и наведе глава. Артър Райм беше учен. Вярваше, че животът се развива според законите на естествения отбор; Божията справедливост не играеше роля.

Сега обаче, потънал в депресия, безжалостна като зимна вихрушка, той се запита дали все пак не съществува някаква възмездяваща сила, реална и невидима като гравитацията, дали не го наказва сега за греховете, които е сторил през живота си. О, той бе извършил много добри дела. Бе отгледал децата си, беше ги възпитал в дух на общочовешки ценности и толерантност, бе останал верен на жена си, подкрепяше я, когато я оперираха от рак, беше допринесъл за развитието на великата наука, която обогатяваше света.

Имаше обаче и лоши неща. Винаги има.

Седнал така със смърдящия оранжев гащеризон, той се опита да си внуши, че с подходящи мисли и обети — и вяра в системата, която с чувство на дълг подкрепяше всеки изборен ден — може да премине през лабиринтите на съдебната система и да си възвърне живота и семейството.

Да, може би с подходящото състояние на духа и добри намерения можеше да надбяга съдбата със същото задъхано усилие, с което бе изпреварил Линкълн в онази гореща, прашна нива, тичайки с всички сили към големия дъб.

Може би щеше да се спаси. Може би.

— Изчезвай.

Думата го накара да подскочи, макар че бе изречена тихо. Зад него се беше приближил друг затворник — бял, рошав, целият в татуировки, но без нито един зъб, треперещ от абстиненция. Гледаше пейката, на която седеше Артър, макар че можеше да седне навсякъде другаде. Беше блед и в очите му се четеше злоба.

Надеждата на Артър — че някаква точна и научна система за морална справедливост може да му помогне — изчезна. Една дума, изречена от този дребен, но похабен и опасен на вид човек, я беше убила.

Изчезвай…

Едва сдържайки сълзите си, Райм стана.