Джефри Дивър
Обект №522 (52)

52.

На вратата се позвъни и Том отиде да отвори.

Райм чу разпалена размяна на реплики. Мъжки глас, разгневен. Вик.

Намръщи се и погледна Пуласки, който извади пистолета си и го насочи към вратата, готов да стреля. Държеше го професионално. Амелия Сакс беше добър учител.

— Том? — извика Райм.

Никакъв отговор.

След секунди на вратата се показа мъж с бейзболна шапка, дънки и грозно карирано яке. Примигна смаяно при вида на пистолета.

— Не! Чакайте! — извика, като приклекна и вдигна ръце.

Том, Сакс и Пам влязоха веднага след него. Полицайката видя оръжието и каза:

— Не, не, Рон. Всичко е наред… Това е Калвин Гедес.

На Райм му трябваха няколко секунди, за да си спомни. А, да, председателят на организацията „Лична неприкосновеност сега!“, който им беше казал за Питър Гордън.

— Какво става?

Сакс обясни:

— Той е проникнал в апартамента ми. Не е бил Пет-двадесет и две.

Пам потвърди.

Гедес се приближи към Райм и извади от джоба на якето си документ със син гръб.

— В съгласие с Гражданския процесуален кодекс на щата Ню Йорк връчвам ви тази призовка във връзка с процеса „Гедес и сътрудници“ срещу „Стратеджик Системс Дейтакорп ООД“.

Подаде му листа.

— Аз също получих, Райм — каза Сакс и показа своето копие.

— Какво очаквате да направя с това? — попита Райм новодошлия, който още държеше документа пред носа му.

Човекът се намръщи, после погледна инвалидната количка и за пръв път забеляза състоянието на криминолога.

— Ами, аз…

— Той ме представлява официално — прекъсна го Райм и кимна към Том, който взе документа.

— Аз… — заекна Гедес.

— Може ли първо да го прочетем? — язвително попита Райм и кимна на болногледача.

Том прочете документа. Беше призовка, изискваща да предаде всички документи и компютърни файлове, бележки и друга информация, които притежава, свързани със ССД, Надзорния отдел и доказателства за връзките на ССД с държавни служби.

— Тя ми каза за Отдела за законов надзор. — Гедес кимна към Сакс. — Не виждах логиката. Имаше нещо гнило. Абсурд е Андрю Стърлинг доброволно да се съгласи да сътрудничи на властите по въпроси на личната неприкосновеност. Би се съпротивлявал със зъби и нокти. Това събуди подозренията ми. Надзорният отдел е нещо друго. Не знам какво. Но ще разбера.

Обясни, че делото е по федералните и щатските закони за защита на личната тайна и за различни нарушения на обичайното право и конституционните права на личен живот.

Райм се почуди колко ли ще се изненадат Гедес и юристите му, ако видят досиетата на Надзорния отдел, едно, от които бе отворено на компютъра само на три метра от мястото, където стоеше гостът. Лично той с удоволствие би им ги дал след отказа на Стърлинг да съдейства при издирването на Сакс.

Чудеше се кой ще му създаде повече главоболия, властите във Вашингтон или ССД, когато пресата научи за операцията на Надзорния отдел.

Вероятно еднакво.

Сакс се намеси:

— Разбира се, господин Гедес ще трябва да съчетае процеса с делото срещу него самия.

Изгледа го мрачно. Имаше предвид проникването с взлом в къщата й в Бруклин, което явно бе извършил, за да се добере до информация за ССД. Обясни, че по ирония не обект 522, а Гедес е изпуснал касовата бележка от кафенето в Централен Манхатън, от което тайно следял „Сивата скала“, кога идват и си тръгват Стърлинг и други служители и клиенти.

Гедес заяви пламенно:

— Ще сторя всичко необходимо, за да спра ССД. Не ме е грижа какво ще ми се случи. Готов съм да стана жертвеният агнец в името на личните свободи на хората.

Райм уважаваше морала и храбростта, но реши, че един знаменит цитат не е достатъчен.

Активистът започна цяла лекция — повтори голяма част от онова, което бе научил от Сакс — за паяжината, която плетат ССД и другите фирми за събиране на данни, за гибелта на личната неприкосновеност в тази страна, за застрашената демокрация.

— Добре, документите са при нас — отегчено го прекъсна Райм. — Ще трябва да се консултираме с нашите юристи и ако кажат, че всичко е редовно, ще получите пратката в срок.

Звънецът иззвъня. Два пъти. После се чу силно тропане.

— Ох, тук стана като на гарата… Какво сега?

Том отиде да отвори. Върна се след малко с нисък, самоуверен на вид мъж с черен костюм и бяла риза.

— Капитан Райм.

Криминалистът се обърна с количката към Андрю Стърлинг, чиито спокойни зелени очи не издаваха изненада от състоянието му. Райм предполагаше, че тази информация е добре документирана в досието му заедно с други подробности за живота му след злополуката, а президентът на ССД нямаше да дойде лично, ако не го е проучил подробно.

— Детектив Сакс, полицай Пуласки.

Стърлинг им кимна, след което отново се обърна към Райм.

След него влязоха Сам Броктън и двама други мъже, облечени в строг стил. Имаха добре оформени прически. Приличаха на секретари в Конгреса или ръководни кадри от средния ешелон и Райм не се изненада, когато узна, че са адвокати.

— Здравей, Кал — каза Броктън и предпазливо погледна Гедес.

Активистът го изгледа мрачно.

Стърлинг заговори тихо:

— Научихме какво е направил Марк Уиткъм.

Въпреки ниския си ръст той всяваше респект — с живи очи, идеално изпъната снага, уверен глас.

— Уволних го. За начало.

— Защото постъпи достойно — остро коментира Пуласки.

Стърлинг не се впечатли.

— Боя се, че проблемите не се изчерпват с това — добави и кимна на Броктън.

— Връчете им ги — нареди началникът на Отдела за законов надзор.

Единият адвокат извади няколко документа със синя задна страница.

— Още ли? — измърмори Райм, като кимна към втората серия призовки. — Толкова много за четене. Кой има време за това?

Беше в добро настроение, все още въодушевен от залавянето на обект 522 и спасяването на Сакс.

Документът беше съдебна заповед, забраняваща им да дават на Гедес компютри, дискове, документи или друг вид материали, съдържащи информация за операцията на Надзорния отдел. И да предадат на властите всички материали от такъв вид, които притежават.

Един от адвокатите каза:

— При неизпълнение на заповедта подлежите на съдебна отговорност по гражданското и криминалното право.

— И повярвайте ми, ще използваме всички средства — добави Сам Броктън.

— Не можете да го направите — гневно възкликна Гедес; очите му святкаха, смуглото му лице бе осеяно от капчици пот.

Стърлинг преброи компютрите в стаята. Бяха дванадесет.

— На кой от тях е досието, което ви изпрати Марк, капитане?

— Забравил съм.

— Направихте ли копие?

Райм се усмихна:

— Винаги правете резервни копия на информацията си. И ги пазете на различни, безопасни места. Крий данните си. Не е ли това посланието на новото хилядолетие?

— Просто ще вземем нова заповед и ще конфискуваме всичко, ще претърсим всички сървъри, на които сте качвали информация — заплаши Броктън.

— Обаче за това ще ви трябва време и пари. Кой знае какво ще стане дотогава? Примерно може няколко големи вестника да получат имейли или писма по пощата. Съвсем случайно, разбира се. Но е напълно възможно.

— Всички преживяхме много напрегнати моменти, господин Райм — каза Стърлинг. — Изобщо не ни е до игри.

— Ние не си играем — спокойно отговори той. — Ние преговаряме.

Бизнесменът се усмихна — може би първата му искрена усмивка досега. Явно това беше стихията му. Той издърпа един стол и седна до Райм.

— Какво искате?

— Ще ви дам всичко. Без съдилища, без скандали в пресата.

— Не! — разбесня се Гедес. — Как може да се огъвате така!

Райм не му обърна внимание подобно на Стърлинг преди това и продължи:

— Ако изчистите досиетата на сътрудниците ми.

Криминалистът обясни за теста за наркотици на Селито и жената на Пуласки.

— Няма проблем — отговори Стърлинг, сякаш беше елементарно, като да увеличи звука на телевизора.

— И ще оправите живота на Робърт Йоргенсен — добави Сакс.

Разказа как обект 522 е съсипал живота на лекаря.

— Дайте ми подробности и ще се погрижа. Ще изчистим досието му.

— Добре. Щом всичко бъде уредено, ще получите онова, което искате. И никой няма да види нито едно листче или файл за операция „Законов надзор“. Давам ви честната си дума.

— Не! Трябва да се борите! — отчаяно възрази Гедес. — Всеки компромис с тях е във вреда на обществото.

Стърлинг се обърна към него и заговори, почти шепнейки:

— Калвин, нека да ти кажа нещо. Изгубих трима добри приятели в Близнаците на единадесети септември. Други четирима получиха тежки изгаряния. Животът им се промени завинаги. Нашата страна изгуби хиляди невинни граждани. Моята фирма имаше технология да открие неколцина от похитителите и прогностичен софтуер, с който да предвиди какво ще направят. Ние… аз… можехме да предотвратим трагедията. Всеки ден от живота си съжалявам, че не го направихме.

Поклати глава:

— Ох, Кал. Ти с твоята черно-бяла политика… Не разбираш ли? Това е целта на ССД. Не да изпратим полицията посред нощ в дома ти заради онова, което обичате да правите с приятелката ти в леглото. Не да арестуваме хората, защото си купуват книги за Сталин и Корана или защото критикуват президента. Мисията на ССД е да гарантира свободата и безопасността ти, за да се радваш на правото си на лична тайна в дома си, да купуваш, четеш и говориш каквото поискаш. Ако загинеш от бомбен атентат на улицата, няма да имаш лична тайна, която да защитаваш.

— Спести ни лекциите, Андрю — изръмжа Гедес.

Броктън се намеси:

— Кал, ако не се усмириш, сериозно ще загазиш.

Гедес се изсмя хладно:

— Ние вече сме загазили сериозно. Добре дошли в прекрасния нов свят…

Извъртя се демонстративно и излезе. Входната врата се затръшна.

— Радвам се, че ни разбирате, Линкълн — каза Броктън. — Андрю Стърлинг върши много добри дела. Животът на всички е по-безопасен благодарение на него.

— Много си отдъхнах, като го чух.

Броктън не долови иронията, но Андрю Стърлинг не я пропусна. Все пак той беше човекът, който знае всичко. Въпреки това се усмихна весело и самоуверено — сякаш беше сигурен, че поученията му рано или късно достигат до хората, дори отначало те да не оценяват мъдростта му.

— Довиждане, детектив Сакс, капитане. О, и на вас, полицай Пуласки. — Погледна косо младия полицай. — Липсва ми, че не ви виждам вече в офиса. Но ако пак искате да упражнявате компютърните си умения, заседателната ни зала е на ваше разположение.

— Е, аз…

Андрю Стърлинг му намигна и излезе. Свитата му го последва.

— Мислите ли, че е разбрал? — попита новобранецът. — За харддиска?

Райм само сви рамене.

— По дяволите, Райм — заговори Сакс. — Предполагам, че заповедта е изрядна, но след всичко, което преживяхме заради ССД, трябваше ли да се съгласяваш толкова лесно? Леле, това досие… Не съм много радостна от цялата тази информация за мен.

— Съдебната заповед си е съдебна заповед, Сакс. Няма какво да се направи.

Тя обаче се вгледа по-внимателно в лицето му и явно забеляза лукавия блясък в очите му.

— Добре, Райм. Какво си измислил?

Криминологът се обърна към гледача си:

— Том, би ли прочел с прекрасния си тенор отново заповедта? Онази, дето ни я донесоха от ССД?

Том я прочете.

Райм кимна:

— Хубаво… Има един израз на латински, за който се сещам. Можеш ли да се досетиш кой, Том.

— О, да, сигурно трябва да се досетя, Линкълн. При толкова малко работа около теб може би очакваш, че изучавам класическа филология в свободното си време. За съжаление обаче и понятие си нямам.

— Латински… какъв език! Възхитителна прецизност. Къде другаде ще намерите пет склонения на съществителните имена и тези удивителни глаголни спрежения?… Така, фразата е инклузисунис, ексклузис алтерис. Означава, че включвайки една категория, автоматично изключваш друга. Объркващо, а?

— Всъщност не. За да се объркаш, трябва да разбереш поне нещо.

— Отличен отговор, Том. Но ще ти дам един пример. Да предположим, че си конгресмен и напишеш наредба, която гласи: „Забранява се вносът на сурово месо в страната“. Избирайки точно тези думи, ти автоматично разрешаваш вноса на консервирано или сготвено месо. Разбираш ли принципа?

— Мирабиле дикту — заяви Рон Пуласки.

— Боже мой — искрено се изненада Райм. — Ама ти говориш латински?

Младежът се засмя:

— Учил съм няколко години. В гимназията. Пък и като пееш в хора, запомняш някои неща.

— Какво имаш предвид, Райм? — попита Сакс.

— Съдебната заповед на Броктън ни забранява да даваме на „Лична неприкосновеност сега!“ само информация, свързана с Отдела за законов надзор. Но Гедес иска всичко, което имаме за ССД. Следователно можем да му дадем всичко друго, което имаме за ССД. Досиетата, които Касъл е продал на Денко, бяха част от „Пъблик шуър“, не от „Законов надзор“.

Пуласки се засмя. Но Сакс се намръщи:

— Просто ще извадят нова съдебна заповед.

— Не съм толкова сигурен. Какво ще кажат в полицията и ФБР, когато разберат, че някой от фирмата, управляваща цялата им информационна система, проваля важни процеси? О, имам чувството, че началството ще ни подкрепи в този случай. — Тази мисъл го наведе на друга, по-тревожна. — Чакай, чакай, чакай… В ареста — онзи тип, който нападнал братовчед ми. Антон Джонсън?

— Да. Какво за него? — попита Сакс.

— Така и не разбрах подбудите му да убива Артър. Дори Джуди Райм недоумяваше. Лон каза, че затворникът е бил само временно в щатския арест. Чудя се дали някой от Надзорния отдел не е сключил сделка с него. Може би задачата му е била да провери дали Артър подозира, че някой събира информация за него и я използва, за да го натопи. Ако да, Джонсън е трябвало да го убие. Може би срещу намаляване на собствената си присъда.

— Полицията ли, Райм? Да се опитва да отстрани свидетел? Не мислиш ли, че е малко преувеличено?

— Тук става дума за досиета по сто и петдесет страници, радиочипове в книги и камери за наблюдение на всеки ъгъл в града… Но, добре, ще ги смятам невинни до доказване на противното. Може би някой от ССД се е свързал с Джонсън. Във всеки случай ще се обадим на Калвин Гедес и ще му дадем цялата тази информация. Да прави с нея каквото иска. Само да изчакаме, докато досиетата на всички се изчистят. Една седмица.

Рон Пуласки им каза „довиждане“ и отиде да вземе жена си, която до час трябваше да бъде освободена от ареста на имиграционната служба.

Сакс се приближи до Райм, наведе се и го целуна по устата. Присви очи, може би коремът я заболя.

— Добре ли си?

— Довечера ще ти покажа, Райм — съблазнително прошепна тя. — От деветмилиметровите куршуми остават интересни синини.

— Секси?

— Само ако се възбуждаш от лилави тестове за проверка на зрението.

— Всъщност май да.

Сакс се усмихна леко, после излезе в коридора и извика Пам, която досега четеше книга в хола.

— Хайде. Отиваме да пазаруваме.

— Чудесно. Какво?

— Кола. Не мога без това.

— Яко. Каква марка? О, „Приус“ е супер модел.

Райм й Сакс се разсмяха от сърце. Момичето се усмихна смутено и полицайката му обясни, че макар да е загрижена за околната среда, не смята да се бори за по-чист въздух, като пести от разхода на бензин.

— Ще си взема мощно возило.

— Какво?

— Ще видиш.

Сакс отпечата списък на автомобилите, които би могла да си купи.

— Нова кола ли ще си купиш? — попита момичето.

— Никога, ама никога не си купувай нов автомобил — поучително отговори Амелия.

— Защо?

— Защото сегашните коли са просто компютри на колела. Ние не искаме електроника. Искаме механика. С компютрите не можеш да си изцапаш ръцете с грес.

— Грес?

— Греста ще ти хареса. Ти си техничарка.

— Така ли мислиш? — Пам изглеждаше поласкана.

— И още как. Хайде да тръгваме. До скоро, Райм.