Джефри Дивър
Обект №522 (5)

5.

Неделите са най-хубави.

Защото в неделя мога да правя каквото искам.

Аз съм колекционер.

Събирам всичко, за което можете да се сетите. Ако ми харесва и мога да го прибера в раницата или в микробуса си, аз го вземам. Не съм складиращ плъх, на какъвто биха ме оприличили някои. Тези гризачи винаги оставят нещо на мястото на онова, което са взели. Когато аз намеря нещо, то е само мое. Никога не го изпускам. Никога.

Неделя е любимият ми ден. Защото е почивен ден за масите, за шестнадесетичните, които наричат този удивителен град свой дом. Мъже, жени, деца, адвокати, художници, велосипедисти, готвачи, крадци, домакини и любовници (колекционирам и дискове с филми), политици, спортисти и библиотекари… Удивително е с какви неща се занимават за развлечение.

Бродят като безгрижни антилопи из града и парковете на Ню Джърси, Лонг Айлънд и щата Ню Йорк.

Дивеч за търпеливия ловец.

Точно такъв съм аз сега, зарязал всички разсейващи неделни занимания — барбекю, кино, дори една покана за голф. О, и религията — винаги популярна сред антилопите, стига ходенето на черква да е последвано от вече споменатото барбекю или гонене на малките бели топки между деветте дупки.

Лов…

В момента си мисля за последната трансакция в мисловната ми колекция — трансакция 3895-0967-7524-3630, която вървеше идеално, точно по плана. До ножа, разбира се.

Алис 3895 с онази прелестна розова рокля, подчертаваща гърдите й, съблазнително прилепнала на ханша й (мисля си за нея още като за 95-66-91, но това е една малка шега). Красавица с парфюм от азиатски цветя.

Плановете ми за нея бяха свързани само донякъде с картината на Харви Прескът, която тя има късмет (лош късмет, както се оказа) да намери на приемлива цена. След като се уверих, че е получила доставката, можех да вкарам в употреба изолиращото тиксо и да прекарам няколко часа насаме с нея в спалнята. Тя обаче развали всичко. Точно когато се канех да я хвана, тя се обърна и нададе кошмарен писък. Не ми остана друго, освен да прережа гърлото й като домат, да взема красивата картина и да офейкам — през прозореца, така да се каже.

Не, не мога да спра да мисля за красивата Алис 3895 с тясната розова рокля, ухаеща на китайска чайна. Накратко, трябва ми жена.

Сега крача по тротоарите и оглеждам шестнадесетичните през черните си очила. Те обаче не ме виждат. Точно това е целта ми — обличам се така, че да не ме забелязват, а няма по-подходящо място да бъдеш невидим от Манхатън.

Свивам зад ъгъла, промъквам се по тесни улички, купувам нещо (само срещу пари в брой, разбира се), после изчезвам в един безлюден квартал, навремето индустриален, сега — жилищен, близо до Сохо. Тук е спокойно. Хубаво. Това е добре за трансакцията ми с Майра Уайнбърг, номер 9834-4452-6740-3418 — шестнадесетична, на която от доста време съм хвърлил око.

Майра 9834, отлично те познавам. Данните ми казаха всичко. (Ох, пак този сложен езиков въпрос: като има „данни“, защо няма една „данна“? Според правописния речник има само множествено число. Ами ако е само една? Тогава би трябвало да е в единствено число. Само че всички казват „данни“, затова и аз говоря така, каквото и да си мисля. Старая се да не направя грешка. Езикът е река — не може да се направлява и ако се опиташ да плуваш срещу течението, започват да те забелязват. А това, разбира се, е последното, което искам.)

И така, данните за Майра 9834: Живее на „Уейвърли Плайс“ в Гринич Вилидж, в сграда, която собственикът иска да разпродаде на отделни апартаменти, след като изгони наемателите. (Аз го знам, макар че те още не подозират, а съдейки по доходите и кредитната им информация, повечето са затънали до ушите.)

Красивата, екзотична, тъмнокоса Майра 9834 е завършила Нюйоркския университет и от няколко години работи в една рекламна агенция в Ню Йорк. Майка й е още жива, баща й е починал. Блъснат от кола на улицата, шофьорът избягал и делото срещу неизвестен извършител още стои отворено. Ченгетата не се занимават с такива дреболии.

В момента Майра 9834 няма гадже и явно има проблеми с връзките, защото неотдавна отпразнува тридесет и втория си рожден ден с единична порция свинско му-шу по рецепта от династията Хан на Четвърто авеню (нелош избор) и доста скъпо бяло вино („Кеймъс Канъндръм“ за 28 долара). Последва съботна екскурзия до Лонг Айлънд в компанията на роднини и познати, която завърши в Гардън Сити с порядъчно количество „Брунело“ и солидна сметка в един ресторант, който се котира високо в „Нюзуик“ — като компенсация за самотната вечер, предполагам.

Майра 9834 спи с фланелки „Виктория Сикрет“ — факт, за който съдя по това, че притежава пет такива с твърде голям размер, за да ги носи навън. Става рано и закусва понички „Ентенман“ (никога с ниско съдържание на мазнини, за което я уважавам) и кафе „Старбъкс“, което приготвя сама. Рядко посещава кафене, което е жалко, защото много обичам да наблюдавам антилопата, на която съм хвърлил око, в естествената й среда, а в градската савана „Старбъкс“ е най-подходящото място за тази цел. Около осем и двадесет излиза и отива на работа в Мидтаун — рекламна агенция „Мейпъл, Рийд и Съмърс“, където е младши рекламен агент.

Напред-назад. Продължавам разходката си, закрил очите си с козирката на обикновена бейзболна шапка (87,3 процента от мъжете в този град носят такива). Винаги със сведен поглед. Ако си мислите, че сателитите не могат да заснемат лицето ви от седем километра над земната повърхност, жестоко се лъжете — в някой сървър някъде по света има стотици ваши снимки, направени от космоса, и да се надяваме, че когато камерата е работела, просто сте зяпали рекламния цепелин на „Гудиър“ или някое лице на близкия прозорец.

Колекционерската ми страст е насочена не само към тези факти от ежедневието, а и към умовете на шестнадесетичните, които са привлекли интереса ми, и Майра 9834 не прави изключение. След работа от време на време излиза да пийне нещо с приятели и съм забелязал, че много често черпи, твърде често според мен. Явно се надява да купи любовта им — нали, доктор Фил? Вероятно е имала акне през кошмарния пубертет, защото от време на време ходи на дерматолог, макар че сметките й са малки — вероятно само за консултация дали да не се подложи на дермабразия (напълно безсмислено, ако съдя от наблюденията си) или да се увери, че досадните пъпки не са се промъкнали отново като нинджи през нощта.

После, след три коктейла „Космополитън“ с момичетата или посещение във фитнеса, тя се прибира вкъщи и прекарва вечерта на телефона, пред вездесъщия компютър или с нещо по скромната (на най-ниската тарифа) кабелна мрежа. (Обичам да изучавам телевизионните й предпочитания. Тя е изключително лоялна към любимите си предавания. Смени кабелния си оператор, когато прехвърлиха „Зайнфелд“ на друг канал, и отмени две срещи, за да прекара вечерта в компанията на Джак Бауър.)

След това си ляга и понякога си устройва самотно забавление (това личи от големите количества алкални батерии, които изразходва, при положение че цифровият й фотоапарат и миникомпютърчето й се презареждат).

Разбира се, това са факти от обичайното й ежедневие. Днес обаче е прекрасен неделен ден, а в неделя нещата се променят. Тогава Майра 9834 яхва любимия си безбожно скъп велосипед и върти педалите по нюйоркските улици.

Маршрутът е различен. Може да включва Сентръл Парк, Ривърсайд Парк или Проспект Парк в Бруклин. Но откъдето и да мине, тя винаги се отбива през едно място към края на разходката си: през закусвалнята „Хъдсънс Гурме Дели“ на „Бродуей“. После, гладна и изгаряща от желание да се изкъпе, пришпорва велосипеда по най-краткия път към къщи — който благодарение на безумното движение в центъра минава покрай мястото, където стоя в момента.

Застанал съм в двора пред едноетажната къща на Мори и Стела Гришински (купена преди десет години за — представете си — 278 000 долара). Семейство Гришински ги няма, защото са на пътешествие с кораб в скандинавските страни. Спрели са си пощата и не са наели никого да полива цветята им или да се грижи за някое домашно животно. Нямат алармена система.

Майра се бави. Хъм. Дали не е станало нещо? Може да греша.

Но рядко се случва.

Минават пет мъчителни минути. Извиквам картината на Харви Прескът от мисловната си колекция. Наслаждавам й се, после отново я връщам на мястото й. Оглеждам се и едва устоявам на изкушението да преровя препълнената кофа за боклук наблизо да видя какви съкровища са скрити в нея.

Стой в сенките… Вън от обсег. Особено в такова време. И на всяка цена избягвай прозорците. Ще се изненадате какви воайорски наклонности имат хората, колко много ви наблюдават от другата страна на стъклото, в което иначе виждате само отражения или отблясъци.

Къде се бави? Къде?

Ако не получа трансакцията си скоро…

Изведнъж… Ах! Сърцето ми се разтуптява, когато я виждам — Майра 9834.

Движи се бавно, изящните й крака се напрягат. Колело за хиляда и двадесет долара. Първата ми кола струваше по-малко.

Ах, този прилепнал по тялото колоездачен екип! Дишането ми се учестява. Копнея за нея.

Оглеждам улицата. Няма никого, само приближаващата се жена. Вече е на десетина метра от мен. Мобилният ми телефон е изключен, но го държа на ухото си, в другата ръка стискам плик от близкия супермаркет. Поглеждам жената. Излизам на тротоара, водейки разгорещен разговор с несъществуващ събеседник. Спирам и я изчаквам да мине. Намръщвам се, после я поглеждам. Усмихвам се.

— Майра?

Тя забавя. Екипът й е толкова прилепнал… Овладей се, овладей се! Дръж се естествено!

От прозорците към улицата никой не гледа. Не минават коли.

— Майра Уайнбърг?

Спирачките изскърцват.

— Добър ден.

Поздравява ме и се мъчи да си спомни откъде ме познава — хората са готови на всичко само да не изпаднат в неловко положение.

С походка на стабилен бизнесмен тръгвам към нея. Казвам на невидимия си събеседник по телефона, че ще му се обадя пак, и затварям.

— Извинете… — Тя се намръщва. — Вие сте…

— Майк. Агентът от „Оджилви“. Мисля, че се запознахме на… да, точно така. На рекламната кампания на „Нешънъл Фуудс“ в „Дейвидс“. Ние бяхме във второто студио. Бяхте с… как му беше името? Ричи. Вас ви хранеха по-добре от нас.

Тя се усмихва сърдечно.

— О, да.

Спомня си Дейвид, „Нешънъл Фуудс“, Ричи и храната във фотографското студио. Но не може да си спомни мен, защото никога не съм бил там. Не е имало и никакъв Майк, но тя не се замисля над това, защото така се е казвал и покойният й баща.

— Радвам се да те видя — изричам с усмивка, която трябва да подчертае, че съм приятно изненадан от случайната среща с приятел. — Наблизо ли живееш?

— Във Вилидж. А ти?

Кимвам към къщата на Гришински:

— Тук.

— Леле, цяла къща. Супер.

Разпитвам я за работата й, а тя ме пита за моята. После присвивам очи:

— Трябва да влизам. Ходих за лимони. — Вдигам пазарския илик. — Чакам гости. — Замълчавам за миг, сякаш изведнъж ми е хрумнала гениална идея. — Слушай, не знам дали имаш планове, но подготвям лека закуска. Ако искаш, можеш да дойдеш.

— О, благодаря, но не съм за пред хора.

— Настоявам… с гаджето ми цяла сутрин сме тичали за здраве, той е много спортен тип. — Хубаво хрумване, струва ми се. И съвсем импровизирано. — Потили сме се повече от теб, повярвай ми. Не е нищо официално. Ще дойде един старши рекламен агент от „Томпсън“. И двама от „Бърстън“. Готини, но хетеросексуални. — Разочаровано свивам рамене. — Имаме и специален гост, но няма да ти кажа кой.

— Ами…

— Хайде, де. Един „Космополитен“ ще ти дойде добре… На снимките нали каза, че ти е любимият коктейл?