Джефри Дивър
Обект №522 (41)

41.

Амелия Сакс криволичеше между колите; дразнеше се от бавните реакции на бръмчащото, тромаво японско возило.

Хондата бръмчеше като прахосмукачка. И беше почти толкова мощна.

На два пъти се беше опитала да се свърже с Райм, но и двата пъти почти веднага се включваше телефонен секретар. Това рядко се случваше — Линкълн Райм почти не отсъстваше от къщи. В Голямата сграда също ставаше нещо странно — телефонът на Лон Селито не отговаряше. Рон Пуласки също не вдигаше мобилния си.

Дали и това беше дело на обект 522?

Това бе още една причина да бърза да анализира намереното в двора си. Надяваше се уликите да са добри. Може би това бе последната следа, парчето от мозайката, което щеше да им позволи да видят цялата картина.

Вече виждаше крайната цел на пътуването си. Мислейки за случилото се с нейния шевролет и за да не рискува с колата на Пам (беше сигурна, че обект 522 стои зад вдигането на колата й), тя обиколи квартала, докато намери най-рядкото от всички явления в Манхатън — свободно разрешено за паркиране място.

Гледай ти късмет!

Може би беше добър знак.

* * *

— Защо правиш това? — прошепна Рон Пуласки, докато Уиткъм го водеше по пустата уличка.

Убиецът сякаш не чу въпроса му.

— Слушай ме добре.

— Мислех, че сме приятели.

Уиткъм се покашля. Изглеждаше неспокоен, нервен. Пуласки си спомни думите на Сакс, че убиецът се чувства притиснат и това го прави по-непредпазлив. А също и по-опасен.

— Хората си мислят много неща, които се оказват далеч от истината. Такъв е животът.

Полицаят се задъхваше.

Уиткъм отново се огледа, после пак се обърна към младия полицай. Пистолетът не трепваше в ръката му, личеше, че знае как да го използва.

— Слушаш ли ме добре?

— Слушам те, по дяволите!

— Не искам това разследване да продължава. Искам да спре.

— Да спре? Аз съм патрул. Как мога да спра каквото и да било?

— Казах ти. Саботирай го. Скрий улики. Отклони другите по погрешна следа.

— Няма да го направя — решително измърмори полицаят.

Уиткъм поклати глава, почти с отвращение.

— Ще го направиш, Рон. Може да стане по лесния или по трудния начин.

— Какво ще стане с жена ми? Можеш ли да я измъкнеш оттам?

— Мога да направя каквото поискам.

Човекът, който знае всичко…

Младият полицай затвори очи, стисна зъби, както беше правил като малък. Погледна сградата, където държаха Джени.

Джени, жената, която приличаше на Майра Уайнбърг.

Рон Пуласки се примири да направи онова, което трябваше. Беше ужасно, беше глупаво, но нямаше избор. Намираше се в безизходица.

Той сведе глава и прошепна:

— Добре.

— Ще го направиш ли?

— Казах, че ще го направя — изръмжа.

— Умно постъпваш, Рон. Много умно.

— Но искам да ми обещаеш… — Пуласки се поколеба за частица от секундата, погледна зад Уиткъм, после пак лицето на убиеца — … че тя и детето ще излязат на свобода още днес.

Уиткъм проследи погледа му и бързо се обърна назад. Дулото на пистолета му леко се измести встрани.

Пуласки реагира светкавично. С лявата си ръка блъсна пистолета, вдигна крака си и издърпа малък револвер от скрития си глезенен кобур. Амелия Сакс го беше научила винаги да носи резервно оръжие.

Убиецът изпсува и се опита да се отдръпне, но Пуласки хвана дясната му ръка в мъртва хватка и удари с пистолета Уиткъм в лицето, чупейки носа му.

Убиецът извика приглушено, по лицето му потече кръв. Падна и Пуласки успя да избие оръжието от ръката му, но не успя да го задържи. Черният пистолет отхвърча настрани, двамата мъже се затъркаляха, вкопчени като тромави борци. Пистолетът издрънча на асфалта, без да стреля, и Уиткъм, с разширени от паника и ярост очи, блъсна Пуласки в стената и посегна към оръжието.

— Не, не!

Уиткъм се засили напред с глава и Пуласки, спомняйки си ужаса от удара с бухалката по челото му преди години, се дръпна инстинктивно. Това даде възможност на убиеца да го изблъска, да измъкне служебния глок на полицая от колана си и да го насочи към главата му.

Така единственото, което оставаше на Пуласки, бе да отправи молитва към Бог и да си представи лицата на жена си и децата си, за да ги отнесе на небето.

* * *

Най-сетне токът дойде и Купър и Райм бързо се захванаха да анализират уликите от убийството на Джо Малой. Бяха сами в лабораторията; Лон Селито беше в центъра, за да се опита да отмени заповедта за отстраняването си от работа.

На снимките от местопрестъплението не се виждаше нищо съществено, веществените улики също не вършеха работа. Отпечатъкът от обувка със сигурност беше на обект 522, същият като онзи, който бяха намерили по-рано. Фрагментите от листа бяха от стайни растения — фикус и аглаонема. Микроследите бяха почвени частици с неустановен произход, пак прах от Близнаците и бяло вещество, което се оказа суха сметана „Кофимейт“. Тиксото беше обикновено, не можеше да бъде проследено до източника.

Райм се изненада от количеството кръв. Спомни си за определението на Селито за капитана.

Той е Дон Кихот…

Въпреки че сам проповядваше абстрахиране от трагедията, мисълта за смъртта на Малой — и за жестокия начин, по който беше убит — силно смущаваше Райм. Гневът му също растеше. А с него и безпокойството му. На няколко пъти поглежда към прозореца, сякаш очакваше обект 522 да ги нападне в този момент, въпреки че беше накарал Том да заключи всички врати и прозорци и да включи охранителните камери.

УБИЙСТВО НА ДЖОУЗЕФ МАЛОЙ:

● Работна обувка „Скечърс“, номер 44;

● Листа от стайни растения: фикус и аглаонема;

● Пръст, неустановен източник;

● Прах от взривяването на Международния търговски център;

● Суха сметана „Кофимейт“;

● Тиксо, обикновено, неустановим източник.

— Запиши растенията и сухата сметана при действителните улики, Мел.

Лабораторният специалист отиде при дъската и добави двете неща в таблицата.

— Не е много. По дяволите, нямаме почти нищо.

Райм се сепна. На вратата отново се почука. Том отиде да отвори. Мел Купър се отдръпна от бялата дъска и посегна към малкия пистолет на кръста си.

Посетителят обаче не беше обект 522. Беше инспектор от нюйоркската полиция — Хърбърт Глен. Мъж на средна възраст. Носеше евтин костюм, но обувките му бяха излъскани до блясък. От коридора се чуха гласове на още няколко души.

След като се представи, Глен каза:

— За съжаление нося лоши новини за един от хората, с които работите.

За Селито? За Сакс? Какво беше станало?

Глен продължи с монотонен глас:

— Казва се Рон Пуласки. Работите с него, нали?

О, не.

Новобранецът…

Пуласки — мъртъв, а жена му и бебето — в бюрократичния ад на системата за лишаване от свобода. Какво щеше да прави?

— Кажете ми какво е станало!

Глен погледна назад и махна на други двама да влязат в стаята — мъж с прошарена коса и тъмен костюм и по-млад по-нисък, облечен по подобен начин, но с голяма превръзка на носа. Инспекторът ги представи: Самюел Броктън и Марк Уиткъм, служители в ССД. Райм забеляза, че Броктън е в списъка на заподозрените, макар че имаше алиби за убийството в неделя. Уиткъм беше заместник-началник на отдел „Законов надзор“.

— Кажете ми какво е станало с Пуласки!

Инспектор Глен продължи:

— За голямо съжаление…

Мобилният му телефон иззвъня и той вдигна. Докато говореше приглушено, погледна Броктън и Уиткъм. След няколко минути затвори.

— Какво е станало с Пуласки? Искам да знам!

Навън се позвъни и след малко Том и Мел Купър въведоха още двамата души в лабораторията. Единият носеше служебна карта на агент от ФБР, другият беше Рон Пуласки, с белезници.

Броктън посочи един стол и агентът от ФБР накара младия полицай да седне там. Пуласки очевидно бе уплашен, също целият в прах, опръскан с кръв, но не личеше да е ранен. Уиткъм също седна и предпазливо опипа носа си. Не смееше да погледне никого.

Самюел Броктън показа служебната си карта.

— Аз съм агент от Отдела за законов надзор към Службата за държавна сигурност. Марк е мой помощник. Вашият човек нападна федерален агент.

— Който ме заплашваше с пистолет, без да се представи — възрази Пуласки. — След като…

„Отдел за законов надзор“. Райм никога не беше чувал за такова подразделение. Но в сложната система на Службата за национална сигурност организациите никнеха и изчезваха като гъби.

— Мислех, че сте служители на ССД.

— Имаме хора в ССД, но сме федерални служители.

„Какво, по дяволите, е правил Пуласки?“ — запита се Райм. Радостта му, че вижда младия полицай жив, бързо се смени с раздразнение.

Новобранецът понечи отново да заговори, но Броктън го накара да замълчи. Райм обаче се сопна:

— Оставете го да говори.

Броктън се подвоуми. Очите му излъчваха спокойствие, което подсказваше, че каквото и да каже Пуласки или който и да е друг, това ни най-малко не го засяга. Накрая кимна.

Новобранецът разказа на Райм как се е срещнал с Уиткъм, като се е надявал той да му помогне за освобождаването на Джени от ареста. Уиткъм поискал да саботира разследването на обект 522, после, след като той отказал, го заплашил с оръжие. Пуласки ударил Уиткъм в лицето с ръкохватката на пистолета си.

Райм гневно погледна Броктън и Глен:

— Защо се бъркате в разследването ни?

Броктън явно едва сега забеляза, че Райм е парализиран, но бързо се абстрахира от това. Заяви спокойно:

— Опитахме по по-деликатен начин. Ако полицай Пуласки се беше съгласил, нямаше да се наложи да използваме такива мерки… Това разследване причини главоболия на много хора. През цялата тази седмица трябваше да имам срещи с хора от Конгреса и Министерството на правосъдието. Наложи се да отменя всичко и да се върна тук, за да се оправям с тази проклета каша… Така, информацията за това, което ще ви кажа, не трябва да излиза от тази стая. Разбрахме ли се?

Райм неохотно потвърди, Купър и Пуласки — също.

— Отделът за законов надзор анализира рисковете и осигурява охрана на частни компании, които са евентуални цели за терористи. Това са фирми, важни за инфраструктурата на страната. Нефтени и авиационни компании, банки. Информационни доставчици като ССД. Имаме внедрени агенти в тях.

Сакс бе казала, че Броктън прекарвал много време във Вашингтон. Това обясняваше защо.

— Защо тогава лъжете? Защо се представяте за служители на ССД? — измърмори Пуласки.

Райм никога не беше виждал младежа ядосан. Сега явно кипеше от гняв.

— Не искаме да се набиваме на очи — обясни Броктън. — Разбирате защо нефтопроводите, фармацевтичните компании и заводите за преработка на хранителни продукти са примамливи цели за терористите. Замислете се обаче какво може да се направи с информацията, която се съхранява в ССД. Ако компютрите им се развалят, цялата икономика ще рухне. А какво ще стане, ако терористи се доберат до информация за навиците на изтъкнати политици и бизнесмени и други лични данни, които се пазят в „Инър-съркъл“?

— Вие ли подменихте резултатите от изследването за наркотици на Лон Селито?

— Не, трябва да го е направил вашият заподозрян… този Пет-двадесет и две — отговори инспектор Глен. — Той стои и зад арестуването на съпругата на полицай Пуласки.

— Защо искате да прекратите разследването? — измърмори Пуласки. — Не разбирате ли колко е опасен този човек?

Говореше на Марк Уиткъм, но заместник-началникът на Отдела за законов надзор още стоеше с поглед, забит в земята, и мълчеше.

— Според нашите изследвания той е еднодневка — отговори Глен.

— Какво?

— Аномалия. Случайно явление — поясни Броктън. — ССД анализира ситуацията. Профилът и прогнозирането ни показаха, че е възможно такъв социопат да се възползва от информацията ни. Но скоро ще престане с това, което прави. Просто ще се откаже.

— Да, но още продължава да го прави, нали?

— Така е. Но ще престане. Програмите никога не грешат.

— Ще сгрешат, ако бъде убит още някой.

— Трябва да сме реалисти. Да преценим плюсовете и минусите. Не можем да допуснем да се разчуе колко важна е ССД като мишена за терористи. И не можем да издаваме с какво се занимава Отделът за законов надзор на Службата за национална сигурност. Трябва да запазим тази информация в тайна, доколкото може. Едно разследване на убийство ще извади всичко наяве.

Глен се намеси:

— Ако искаш да работиш с конвенционалните методи, Линкълн, няма проблем. Веществени улики, свидетели… Но не трябва да намесвате ССД. Тази пресконференция беше огромна грешка.

— Говорихме с Рон Скот в кметството, говорихме с Джо Малой. Те се съгласиха.

— Е, не сте говорили с подходящите хора. Това влоши отношенията ни със ССД. Андрю Стърлинг не е длъжен да ни помага с информация, нали разбираш?

Говореше като собственика на фирмата за обувки, уплашен да не разсърди Стърлинг и ССД.

Броктън добави:

— Така, значи… трябва да съобщите, че убиецът не е получил информацията от ССД. Само това искаме.

— Разбирате ли, че Джоузеф Малой беше убит заради ССД и „Инър-съркъл“?

Лицето на Глен стана сериозно. Той въздъхна:

— Съжалявам за това. Много съжалявам. Но той беше убит при изпълнение на служебния си дълг. Трагично е. Но това е полицейската професия.

Трябва да съобщите… само това искаме…

— Така — поде Броктън. — ССД вече не е част от разследването ви. Разбрано?

Райм кимна мрачно.

Глен даде знак на агента от ФБР:

— Можеш да го освободиш.

Агентът свали белезниците на Пуласки, който се изправи и разтърка китките си.

— Върнете Лон Селито на работа и освободете жената на Пуласки — каза Райм.

Глен погледна Броктън, който поклати глава:

— Ако го направим на този етап, би означавало да признаем, че за престъпленията е използвана информация от ССД. Засега ще трябва да изчакаме.

— Това са глупости. Знаете, че Лон Селито никога не е вземал наркотици.

— Това ще се изясни в хода на разследването — успокои го Глен. — Ще изчакаме всичко да си мине по стандартния ред.

— Не, мамка му! Според информацията, която убиецът е вкарал в системата, той вече е виновен. Също и Джени Пуласки. Записано е в досиетата им!

Инспекторът отговори спокойно:

— Засега ще трябва да остане така.

Федералните агенти и Глен излязоха.

— О, Марк! — извика Пуласки и Уиткъм се обърна. — Съжалявам.

Федералният агент примигна от изненада при това извинение и докосна превързания си нос.

— Съжалявам, че счупих само носа ти — добави Пуласки. — Проклет предател!

Виж ти, новобранецът имал кураж.

След като агентите си тръгнаха, Пуласки се опита да се обади на жена си, но не успя да се свърже. Гневно затвори телефона.

— Казвам ти, Линкълн, не ме интересува какво казват, няма да се откажа.

— Не се тревожи. Продължаваме, както и досега. Мен не могат да ме уволнят — нали съм цивилен. Могат да уволнят само теб и Мел.

— Аз всъщност… — измънка Купър.

— Спокойно, Мел. Все пак имам някакво чувство за хумор, каквото и да си мислят някои. Никой няма да разбере какво правим… освен ако новобранецът не пребие още някой федерален агент, разбира се. Така, започваме с Робърт Карпентър, онзи клиент на ССД. Искам да го разнищите. Веднага.