Джефри Дивър
Обект №522 (40)

40.

Системите внезапно изгаснаха, лишени от източника си на енергия, и в къщата стана тъмно.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя Райм.

— Спря токът — отговори Том.

— Досетих се — сопна се криминологът. — Искам да знам защо.

— Хроматографският апарат не работеше — отбеляза Мел Купър.

Погледна навън, като че ли искаше да провери дали и другите къщи в квартала нямат електричество, но понеже беше още светло, не можеше да прецени.

— Не можем без компютри точно сега. По дяволите. Направете нещо!

Райм, Селито, Пуласки и Купър останаха в тихата, тъмна стая; Том излезе в коридора и се обади по мобилния си телефон. Скоро се свърза с електрическата компания.

— Не е възможно! Плащам сметката онлайн. Всеки месец. Никога не съм пропускал. Имам разписки… Ами, в компютъра са, а не мога да го включа, защото няма ток. Сега може ли… Невалидни чекове? Добре, но как мога да ви ги изпратя по факса, като няма ток?… Не знам къде има Интернет клуб.

— Той е — обяви Райм.

— Пет-двадесет и две? Той ли е спрял тока?

— Да. Научил е за мен и къде живея. Малой сигурно му е казал, че командният ни пункт е тук.

Тишината беше зловеща. Райм се замисли колко уязвим е сега. Апаратите, на които разчиташе, бяха неизползваеми, не можеше да комуникира, нямаше как да заключва и отключва вратите, не можеше да използва компютърната система. Ако не пуснат електричеството, Том нямаше как да зареди инвалидната му количка и това щеше да го блокира напълно.

Не си спомняше кога за последно се е чувствал толкова уязвим. Дори присъствието на другите около него не намаляваше тревогата му. Всички бяха заплашени от обект 522, където и да се намираха.

Запита се и дали това изключване на тока не е само за отвличане на вниманието, прелюдия на по-сериозна атака?

— Внимавайте всички — предупреди той. — Може би се кани да ни нападне.

Пуласки погледна през прозореца. Купър — също.

Селито извади мобилния си телефон и се обади на някого в полицейското управление. Обясни каква е ситуацията. Завъртя очи (Селито не беше свикнал да прикрива емоциите си) и се сопна:

— Не ме интересува. Направете каквото трябва. Този кучи син е убиец. И не можем да го хванем без проклетото електричество… Благодаря.

— Том, някакъв напредък?

— Не — отговори болногледачът.

— Мамка му. — Райм се сети нещо. — Лон, обади се на Роланд Бел. Мисля, че имаме нужда от охрана. Пет-двадесет и две се опита да нападне Пам. Следи Амелия. — Кимна към тъмния монитор. — Знае за нас. Искам охрана за майката на Амелия. Приемното семейство на Пам. Къщата на Пуласки, майката на Мел. За твоя апартамент също, Лон.

— Мислиш ли, че е чак толкова опасно? — Попита дебелият детектив; после поклати глава. — Какви ги говоря. Разбира се, че е опасно.

Записа адресите и телефонните номера, обади се на Бел и го накара да изпрати охрана. След като затвори, каза:

— Ще отнеме няколко часа, но ще се уреди.

Силно тропане от външната врата прониза тишината. Все още с телефона в ръка, Том тръгна да отвори.

— Чакай! — извика Райм.

Болногледачът спря.

— Пуласки, върви с него.

Райм кимна към пистолета на кръста на младия полицай.

— Добре.

Двамата излязоха. Райм чу тих разговор и след малко двама мъже с костюми, къси коси и сериозни лица влязоха, като огледаха любопитно помещението — първо Райм, после останалата част от лабораторията — изненадани от голямото количество научна апаратура, от липсата на светлина или, по-вероятно, и от двете.

— Търсим лейтенант Селито. Казаха ни, че е тук.

— Аз съм. Какви се вие?

Двамата показаха служебните си карти и се представиха — бяха детективи от Нюйоркското полицейско управление, от Вътрешния отдел.

— Лейтенанте — каза по-възрастният от двамата. — Имаме заповед да конфискуваме полицейската ви значка и оръжието ви. Резултатите бяха потвърдени.

— Извинявайте, за какво говорите?

— Временно сте отстранен от служба. Засега няма да ви арестуваме, но ви съветваме да се обърнете към адвокат — собствен, ако имате, или от служебните защитници.

— Какво означава това, по дяволите?

По-младият полицай се намръщи:

— Тестът за наркотици.

— Какво?

— Не е нужно да отричате. Ние само изпълняваме заповеди. Конфискуваме значки и оръжие и уведомяваме заподозрените, че са отстранени от работа.

— Какъв тест, по дяволите?

Двамата полицаи се спогледаха. Очевидно досега не им се беше случвало такова нещо.

Разбира се, че не им се беше случвало. Това също бе инсценирано от обект 522, досети се Райм.

— Детективе, не е необходимо да се преструвате…

— Приличам ли на човек, който се преструва, по дяволите?

— Според заповедта за лишаване от правомощия миналата седмица сте се явили на тест за наркотици. Резултатите излязоха и показват значителни количества наркотици в кръвта ви. Кокаин, хероин и халюциногени.

— Явих се на теста заедно с всички други от управлението. Резултатите не могат да са положителни, защото не употребявам никакви наркотици. Никога не съм вземал наркотици. Освен това… Ох, по дяволите! — Дебелият детектив се намръщи. Посочи с пръст брошурата на ССД. — Те теглят информация от фирмите, които правят тестовете. Този негодник е проникнал в системата и е променил досието ми. Резултатите са фалшиви.

— Трудно би могло да се направи.

— Е, някой го е направил.

— Можете да кажете на адвоката си и да го използвате в своя защита. Сега ни дайте значката и оръжието си, ако обичате. И попълнете тези документи. Надяваме се, че няма да създавате проблеми. Нали не искате да утежнявате положението си?

— Мамка му. — Дебелият полицай им подаде оръжието си — старомоден револвер — и значката си. — Дайте ми проклетите документи.

Селито дръпна листата от ръцете на по-младия полицай. По-възрастният попълни разписка за изземане и му я подаде. После извади патроните от револвера и ги прибра в дебел хартиен плик.

— Благодаря, детективе. Приятен ден.

След като си тръгнаха, Селито извади мобилния си телефон и се обади на началника на Вътрешния отдел. Нямаше го, затова той остави съобщение. После телефонира в собствения си кабинет. Секретарката, която обслужваше него и още няколко детективи в отдел „Тежки престъпления“, явно вече знаеше новината.

— Знам, че са глупости! Какво са направили?… О, чудесно. Ще ти се обадя, когато разбера какво става.

Затвори телефона толкова ядно, че Райм се почуди дали не го е счупил. Криминалистът вдигна вежди.

— Конфискували са всичко от бюрото ми — каза Селито.

— Как, по дяволите, можеш да се бориш срещу такъв човек? — попита Пуласки.

Мобилният телефон на Селито отново иззвъня. Беше Родни Шарнек. Селито го включи на високоговорител.

— Защо не ви работи стационарният телефон? — поинтересува се компютърният специалист.

— Мръсникът ни спря тока. Опитваме се да оправим нещата. Какво има?

— Обаждам се за списъка с клиентите на ССД. Открихме нещо. Един от клиентите е теглил информация за всички жертви и уличените за престъпленията в деня преди всяко убийство.

— Как се казва?

— Някой си Робърт Карпентър.

— Добре — измърмори Райм. — Какво знаем за него?

— Имам само информацията от таблицата. Собственик е на фирма със седалище в Централен Манхатън. „Асошиейтед Уеърхаузинг“. Фирма за складове и съхранение на стоки.

„Складове“? Райм се замисли за мястото, където беше убит Джо Малой. Дали имаше връзка?

— Имаш ли адреса му?

Компютърният специалист го продиктува.

След като приключиха разговора, Райм забеляза, че Пуласки се мръщи.

— Мисля, че го видяхме в ССД.

— Кого?

— Карпентър. Когато ходихме вчера. Имаше среща със Стърлинг. Не изглеждаше доволен.

— Доволен? В какъв смисъл?

— Не знам. Просто останах с такова впечатление.

— Не помага — измърмори Райм. — Мел, провери този Карпентър.

Купър се обади в центъра по мобилния си телефон. Проведе неколкоминутен разговор, като отиде на по-светло до прозореца и си записваше. Затвори и се обърна към Райм:

— Знам, че не харесваш тази дума, но наистина звучи интересно. Накарах да проверят в архива. Робърт Карпентър. Живее в Горен Ийст Сайд. Неженен. И чуй това, има досие. Измами с кредитни карти и чекове. Лежал е шест месеца в „Уотърбъри“. Арестуван е за рекет. По-късно обвиненията били оттеглени, но когато отишли да го арестуват, побеснял. Нападнал един полицай. Съгласили се да не го съдят за това, ако се подложи на лечение за ЕУ.

— Емоционални увреждания? — Райм кимна. — И фирмата му държи складове. Идеално за вещоман… Добре, Пуласки, проучи къде е бил този Карпентър по време на проникването в къщата на Амелия.

— Да, сър.

Пуласки понечи да набере, когато мобилният му телефон иззвъня. Той погледна номера на дисплея и се обади:

— Здравей, мила… Какво?… Джени, успокой се…

О, не… Линкълн Райм се досети, че обект 522 е атакувал и на друг фронт.

— Какво? Къде си?… Успокой се, станала е грешка. — Гласът на новобранеца трепереше. — Ще се погрижа… Дай ми адреса… Добре, веднага идвам.

Затвори рязко телефона.

— Трябва да вървя.

— Какво е станало? — попита Райм.

— Арестували са Джени. От Бюрото по имиграцията.

— Имиграционните?

— Била обявена за издирване. Твърдят, че е незаконен емигрант и представлява заплаха за националната сигурност.

— Ама тя не е ли…

— Нашите прапрадядовци са американски граждани — повиши глас Пуласки. — Боже! — В очите му се изписа ужас. — Брад е у майката на Джени, но бебето е с нея. Ще ги закарат в ареста… и могат да вземат малката! Ако го направят… Ох! — Лицето му изразяваше отчаяние. — Трябва да тръгвам.

Очите му говореха, че нищо няма да го спре да отиде при жена си.

— Добре. Върви — каза Райм. — Късмет.

Младежът излезе тичешком.

Райм затвори очи за момент.

— Прицелва се точно като снайперист. — Намръщи се. — Поне Сакс ще дойде всеки момент. Тя може да провери Карпентър.

В този момент ново думкане разтърси външната врата.

Райм отвори очи. Какво сега?

Този път обаче не беше прекъсване от обект 522.

Двама криминолози от главната лаборатория в Куинс донесоха голяма картонена кутия, която Сакс им беше дала, преди да тръгне спешно към апартамента си. Това трябваше да са уликите от мястото на убийството на Малой.

— Здравейте, детективе. Знаете ли, че звънецът ви не работи? — Единият се огледа. — Май и лампите ви не светят.

— Много добре знам — хладно отговори той.

— Е, както и да е. Заповядайте.

След като полицаите излязоха, Мел Купър постави кутията на лабораторната маса; извади уликите и цифровия фотоапарат, с който Сакс беше направила снимки на местопрестъплението.

— Колко навреме — саркастично измърмори Райм, като посочи с брадичката си тъмния компютърен монитор. — Можем да гледаме чипа на слънчева светлина.

Погледна уликите — отпечатък от обувка, листа от някакво растение, тиксо и пликчета с микроследи. Трябваше да ги изследват възможно най-скоро — това не бяха подхвърлени улики и можеха да ги насочат към истинския убиец. Без апаратурата обаче нямаше как да направят анализ и да проверят в базите данни; пликчетата не можеха да послужат за нищо.

— Том — извика Райм, — какво става с тока?

— Още чакам — отговори болногледачът от коридора.

* * *

Знаеше, че идеята може би не е добра. Но се чувстваше безсилен.

Рон Пуласки много мразеше да е безсилен.

Не беше на себе си. Никога не бе чувствал такъв гняв. Когато избра да работи в полицията, очакваше от време на време да го бият и да го заплашват. Но никога не си бе помислял, че професията му може да постави Джени в опасност, още по-малко децата му.

Затова, въпреки че обикновено стриктно спазваше правилата, дори му се присмиваха за това — като сержант Фрайди от телевизионния сериал — той реши да вземе нещата в свои ръце. Щеше да действа зад гърба на Линкълн Райм и детектив Селито, дори на наставничката си Амелия Сакс. Нямаше да са доволни, когато разберат, но бе отчаян.

Затова на път към ареста на Бюрото по имиграцията той се обади на Марк Уиткъм.

— Здравей, Рон. Какво става?… Разтревожен си.

— Имам проблем, Марк. Моля те. Нуждая се от помощ. Обвиниха жена ми, че е незаконен имигрант. Твърдят, че паспортът й е фалшив и е заплаха за сигурността. Това е лудост.

— Нали има гражданство?

— Семейството й живее в страната от няколко поколения. Марк, мислим, че убиецът, когото търсим, е проникнал в системата ви. Подправил е данните от теста за наркотици на един от детективите… а сега е направил така, че да арестуват Джени. Възможно ли е да го е направил?

— Сигурно е сменил досието й с досието на някого от списъка за издирване и после е подал сигнал… Слушай, познавам хора в имигрантската служба. Мога да говоря с тях. Къде си сега?

— Отивам към ареста в Куинс.

— Ще те чакам там след двадесет минути.

— О, благодаря, човече. Не знам как да ти благодаря.

— Не се безпокой, Рон. Ще уредим нещата.

Докато чакаше Уиткъм, Рон Пуласки крачеше пред ареста на Службата по имиграцията, под временната табелка, че сега службата е под юрисдикцията на Отдела за държавна сигурност. Замисли се за телевизионните репортажи за нелегалните емигранти, които с Джени бяха гледали по телевизията; колко уплашени изглеждаха хората.

Какво се случваше на жена му в момента? Щеше ли да се наложи да прекара дни и дори седмици в чистилището на бюрократичните процедури? На Пуласки му идеше да закрещи.

„Спокойно — помисли си. — Действай умно.“ Амелия Сакс постоянно му повтаряше този съвет.

Действай умно…

Накрая, слава Богу, Пуласки видя Марк Уиткъм да върви право към него. Изглеждаше силно загрижен. Полицаят не знаеше как може да му помогне този човек, но се надяваше, че Отделът за законов надзор ще включи някои лостове в Службата за национална сигурност и ще издейства освобождаването на съпругата и детето му, докато нещата се изяснят.

Уиткъм се приближи, беше задъхан.

— Откри ли нещо ново?

— Обадих се преди десетина минути. Вече са вътре. Не й казах нищо. Исках да те изчакам.

— Добре ли си?

— Не. Отчаян съм, Марк. Благодаря, че се отзова.

— Няма проблем — искрено отговори Уиткъм. — Всичко ще се оправи, Рон. Не се тревожи.

— Просто това е… жена ми.

— Мисля, че мога да направя нещо. — Уиткъм го погледна в очите; беше малко по-висок от Андрю Стърлинг. — Сега… за теб е много важно да измъкнем Джени оттам, нали?

— О, да, Марк. Това е истински кошмар.

— Добре. Ела с мен.

Уиткъм заведе Пуласки зад ъгъла на сградата, после в една тясна уличка.

— Ще те помоля за една услуга, Рон — прошепна той.

— Каквото поискаш.

— Така ли?

Гласът на Уиткъм прозвуча необичайно меко, спокойно. В очите му се четеше решителност. Сякаш бе свалил маска и сега показваше истинското си лице.

— Знаеш, че понякога се налага да правим неща, които смятаме, че не са правилни. Но накрая се оказва, че е за добро.

— Какво искаш да кажеш?

— За да помогнеш на жена си да излезе, трябва да направиш нещо, което може би мислиш, че не е хубаво.

Полицаят не каза нещо, мисълта му работеше трескаво. Какво означаваше това?

— Рон, искам да направиш така, че този случай да се забрави.

— Какъв случай?

— Разследването на убийството. — Уиткъм се огледа и прошепна: — Саботирай го. Унищожи уликите. Подхвърли фалшиви. Насочи ги на друго място, само да не е към ССД.

— Не разбирам, Марк. Шегуваш ли се?

— Не, Рон. Говоря сериозно. Това разследване трябва да спре и ти можеш да го направиш.

— Не мога.

— Можеш. Ако искаш Джени да излезе на свобода — добави Уиткъм и кимна към сградата на ареста.

Не, не… това беше обект 522. Уиткъм беше убиецът! Бе използвал личния код на шефа си Сам Броктън, за да проникне в „Инър-съркъл“.

Пуласки инстинктивно посегна към оръжието си.

Уиткъм беше по-бърз, в ръката му се появи черен пистолет.

— Не, Рон. Така нищо няма да постигнеш.

Уиткъм издърпа пистолета на Пуласки от кобура му и го затъкна в колана си.

Как можеше да направи такава груба грешка? Дали заради мозъчната травма? Или просто беше глупак? Уиткъм само се представяше за приятел, което не само го шокира, но и го засегна. Уиткъм му беше носил кафе, защитаваше го от Касъл и Джилеспи, предлагаше му да се видят на по чашка, помагаше му с присъствените ведомости… но това са били тактически ходове, за да се сближи с полицая и да го използва.

— Всичко е било лъжа, Марк, нали? Не си израснал в Куинс, нали? И нямаш брат, който е полицай.

— Не. — Лицето на Уиткъм помръкна. — Опитах се да те убедя, Рон. Но ти не искаш да бъдеш с мен. По дяволите! Можехме да се сработим. Виж сега какво ме караш да правя!

Убиецът изблъска Пуласки по-навътре в задънената уличка.