Джефри Дивър
Обект №522 (4)

4.

Сакс се върна от „Полис Плаза“ много по-бързо, отколкото ако беше използвала градския транспорт — или ако спираше на светофарите. Райм знаеше, че е карала с включена сигнална лампа на предното табло на червения си шевролет „Камаро SS“, модел 1969, който беше боядисала в този цвят преди няколко години, за да е в тон с неговата инвалидна количка. Също като тийнейджърка, тя все още търсеше повод да пришпори мощната кола и да остави следи от гуми по асфалта.

— Преснимах всичко — каза тя, след като влезе с голяма папка в ръце. Присви болезнено очи, когато я остави на масата.

— Добре ли си?

Амелия Сакс страдаше от артрит. Гълташе глюкозамин, хондроитин, Адвил и Напрозин като бонбони, но рядко издаваше колко я боли от страх, че шефовете ще я закотвят зад някое бюро. Дори когато бяха сами с Райм, тя омаловажаваше страданието си. Сега обаче призна:

— Днес боли повече от обикновено.

— Искаш ли да седнеш?

Тя поклати глава.

— Добре. Какво имаме?

— Доклад от разследването, списък на уликите и копия на снимките. Няма видеоматериали. При прокурора са.

— Да запишем всичко на дъската. Искам да видя местопрестъплението и къщата на Артър.

Тя отиде при едно бяло табло — едно от десетината в стаята — преписа информацията от материалите в папката.

УБИЙСТВОТО НА АЛИС САНДЪРСЪН

АПАРТАМЕНТЪТ НА АЛИС САНДЪРСЪН:

● Следи от пяна за бръснене „Едж Адвансд Джел“ с алое;

● Трохи от чипс „Прингълс“, без мазнина, с аромат барбекю;

● Нож „Чикаго Кътлъри“;

● Изкуствен тор „Тру-гроу“;

● Отпечатък от обувка „Олтън“, модел „Изи-уок“, номер 44;

● Люспа от гумена ръкавица;

● Името Арт и номер на предплатена телефонна сметка, записани в бележника на жертвата;

● Две бележки: „Арт — да пийнем по нещо“ (в офиса) и „Артър“ (в къщата);

● Свидетел видял светлосин мерцедес; номерът започва с NLP.

КОЛАТА НА АРТЪР РАЙМ:

● Светлосин седан „Мерцедес“ C-клас от 2004, с регистрационен номер Ню Джърси NLP 745, на името на Артър Райм;

● Кръв по вратата и пода при задната седалка (ДНК съвпада с проба от жертвата);

● Окървавена кърпа; комплект със същия десен, намерен в апартамента на жертвата (ДНК — на жертвата);

● Пръст със съдържание, подобно на пръстта в щатския парк „Клинтън“.

КЪЩАТА НА АРТЪР РАЙМ:

● Пяна за бръснене „Едж Адвансд Джел“ с алое като намерената на местопрестъплението;

● Чипс „Прингълс“ с аромат на барбекю, без мазнина;

● Лопата, с полепнали частици пръст, подобна на пръстта в парк „Клинтън“ (в гаража);

● Ножове „Чикаго Кътлъри“, подобни на намерения;

● Обувки „Олтън“, модел „Изи-уок“, номер 44; грайфери, подобни на отпечатъка от местопрестъплението;

● Проспекти от галерия „Уилкокс“ в Бостън и „Андерсън-Билингс файн Артс“ в Кармъл с информация за изложби на Харви Прескът;

● Кутия с гумени ръкавици „Сейф-ханд“ с химически състав, подобен на намерените частици на местопрестъплението (в гаража).

— Леле, доста силни доказателства, Райм — отбеляза Сакс, като се отдръпна назад и постави ръце на кръста си.

— Предплатен мобилен номер… И тези бележки с името „Арт“. Но никъде няма адрес, служебен или домашен. Това наистина намирисва на любовна афера… Има ли други подробности?

— Не. Остават само снимките.

— Закачи ги.

Райм заразглежда написаното на дъската. Съжаляваше, че не е провел лично огледа на местопрестъплението — тоест чрез Амелия Сакс, както често правеха: с радиостанция или видеокамера, която тя носеше, докато търсеше веществени доказателства. Криминолозите изглежда си бяха свършили добре работата, но имаше пропуски. Нямаше снимки от другите помещения в апартамента, освен от стаята на убийството. А пък ножът… Райм видя снимката на кървавото оръжие под леглото. Един полицай държеше покривката повдигната, за да открие по-добра видимост за фотоапарата. Дали ножът е бил закрит под плата (което би означавало, че престъпникът е пропуснал да го вземе в бързината), или се е виждал, което би навело на предположението, че е подхвърлен?

Огледа снимката на смачкани хартии на пода, явно от опаковката на картината на Прескът.

— Нещо не е наред — прошепна Райм.

Сакс, която стоеше пред дъската с ръце на кръста, го погледна.

— Картината — продължи той.

— Какво за нея?

— Лагранж спомена два мотива. Първо, Артър е откраднал картината за заблуда на полицията, защото е убил Алис, за да не му се бърка в личния живот.

— Да.

— Само че за да направи така, че едно убийството да изглежда случайно, извършено при грабеж, разумният убиец не би откраднал нещо, което може да бъде свързано с него. Спомни си, че Артър е имал картина на Прескът. Галериите са му изпращали проспекти за негови изложби.

— Така е, Райм. Няма логика.

— А пък ако толкова много е искал картината, но не е можел да си я купи… Е, в този случай би било много по-безопасно да влезе и да я открадне през деня, когато собственичката е на работа, а не да я убива. — Райм се замисли и за поведението на братовчед си, макар че обикновено не обръщаше внимание на това, когато преценяваше нечия вина. — Може би не се е преструвал на невинен. Може би наистина е невинен… Доста силни доказателства, казваш. Не. Твърде силни.

Помисли си: „Нека само да предположим, че не го е извършил“. Ако беше така, последствията бяха сериозни. Защото това не беше просто полицейска грешка; уликите бяха твърде добри — включително недвусмислената връзка между кръвта в колата му и жертвата. Не, ако Арт бе невинен, някой доста се беше потрудил да го натопи.

— Мисля, че са го натопили.

— Защо?

— Какви са мотивите? На този етап не ме интересува. Основният въпрос е как. Ако отговорим на него, това може да ни покаже кой. Между другото можем да узнаем и защо, но това не е най-важното. И така, започваме с предположението, че някой, господин Хикс, е убил Алис Сандърсън и е откраднал картината, след което е нагласил нещата така, че да заподозрат Артър. Добре, Сакс, как би могъл да го направи?

Тя присви очи — пак артритът — и седна. Замисли се и каза:

— Господин Хикс е следил Артър и Алис. Видял е, че се интересуват от изкуство, засякъл ги е заедно в галерията и е научил имената им.

— Господин Хикс знае, че тя има картина на Прескът. Той също иска да притежава такава, но няма пари да си я купи.

— Точно така. — Сакс кимна към таблицата на уликите. — После прониква в къщата на Артър, вижда, че има „Прингълс“, пяна за бръснене „Едж“, тор „Тру-гроу“ и ножове „Чикаго Кътлъри“. Открадва от тях, за да ги подхвърли като улики. Знае какви обувки носи Артър, оставя отпечатъка и нацапва лопатата с пръст от парка… Да помислим какво е станало на дванадесети май. Господин Хикс знае, че в четвъртък Артър винаги си тръгва рано от работа и отива да тича в безлюдния парк — значи няма алиби. Отива в апартамента на жертвата, убива я, открадва картината и се обажда от уличен телефон, за да подаде сигнал, че е чул писъци и е видял някой да изнася картина и да се качва на кола, приличаща на Артъровата, като казва буквите от номера. После отива в къщата на Артър в Ню Джърси и оставя следите от кръв, пръстта, кърпата и лопатата.

Телефонът иззвъня. Беше адвокатът на Артър. Напрегнато повтори всичко, което по-рано бяха чули от прокурора. Не каза нищо, което би могло да им помогне, и на няколко пъти ги призова да убедят Артър да приеме споразумението с обвинението.

— Обречен е. Направете му услуга. Мога да му издействам петнадесет години.

— Това ще го съсипе — възрази Райм.

— Едва ли ще го съсипе повече от доживотна присъда.

Райм се сбогува хладно и затвори. Отново загледа таблото с уликите.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Какво има, Райм? — попита Сакс, която беше забелязала, че е вдигнал очи към тавана.

— Мислиш ли, че го е правил и преди?

— Кой, какво?

— Ако приемем, че целта му — мотивът — е била да открадне картината, тогава това едва ли е първият му удар. Не е като да задигнеш платно на Реноар за десет милиона и да се уредиш веднъж завинаги. Тази работа намирисва на серийно престъпление. Този човек е измислил хитър начин да се изплъзва ненаказан. И ще продължи така, докато някой не го спре.

— Да, звучи логично. Значи трябва да търсим други кражби на картини.

— Не. Защо само картини? Може да е всичко. Има обаче един общ елемент.

Амелия се намръщи, после се досети:

— Убийство.

— Точно така. Понеже хвърля вината върху другиго, престъпникът трябва да убива жертвите, защото иначе ще го разпознаят. Обади се на някого от отдел „Убийства“. У дома, ако трябва. Търсим същия сценарий: придружаващо престъпление, може би кражба, убийство и ясни уличаващи доказателства.

— И може би ДНК улики, които може да са подхвърлени.

— Добре — възкликна Райм, въодушевен от мисълта, че може да са попаднали на следа. — Ако се придържа към тази формула, трябва да има анонимен очевидец, който да е подал сигнала за престъплението с информация за заподозрения.

Сакс отиде при бюрото в ъгъла на стаята и телефонира.

Той изви главата си назад, облегна я на инвалидната количка и загледа партньорката си. Забеляза следи от засъхнала кръв около нокътя на палеца й. Под червената й коса точно над ухото й имаше едва видима раничка. Сакс често го правеше: чешеше главата си до кръв, човъркаше кожичките около ноктите си, причиняваше си леки телесни поражения — както по навик, така и под влиянието на стреса, който я зареждаше.

Кимаше, докато говореше по телефона, погледът й стана по-съсредоточен, започна да записва. Неговото сърце (което не можеше да почувства пряко) също се беше разтуптяло. Тя бе научила нещо важно. Химикалката й спря. Тя я захвърли и извади друга — мълниеносно, както вадеше пистолета си на състезанията по стрелба.

След десет минути затвори.

— Слушай, Райм. — Седна до него на един плетен стол. — Говорих с Кремъклията.

— О, добър избор.

Джоузеф Флинтик, на когото колегите съзнателно или не бяха лепнали прякор, свързан със старите огнестрелни оръжия, работеше в отдел „Убийства“, когато Райм започваше кариерата си. Сприхавият старец помнеше подробности за почти всички убийства, извършени в Ню Йорк (и за много от околността) по време на дългата му служба. На възраст, на която би трябвало да играе с внуците си, Кремъклията работеше в неделя. Райм не се изненада.

— Разказах му какво знаем и той веднага ми цитира две престъпления, които вероятно се вписват в схемата. Едното е кражба на ценни монети на стойност около петдесет бона. Другото е изнасилване.

— Изнасилване ли?

Това добавяше по-сложен и много по-обезпокоителен елемент в разследването.

— Да. И в двата случая анонимен свидетел подал сигнал в полицията и дал информация, която се оказала важна за разкриване на престъпника — като очевидеца, който се обадил с описание на колата на братовчед ти.

— И двамата свидетели, разбира се, са били мъже.

— Точно така. Властите обявили награда, но никой от двамата не се явил.

— Ами уликите?

— Флинтик не си спомняше подробности, но каза, че микроследите и косвените доказателства били железни. Също като при братовчед ти. Пет-шест вида свързани типови улики на местопрестъплението и в къщите на извършителите. И в двата случая намерили кръв от жертвата върху кърпа или дреха в жилището на заподозрения.

— И сигурно при изнасилването не са намерили следи от телесни течности.

Повечето изнасилвачи получават присъда, защото оставят следи от някоя от трите течности: сперма, слюнка или пот.

— Не. Не.

— Ами анонимните свидетели — казали само част от номера на колата, нали?

Тя погледна записките си.

— Да, как позна?

— Престъпникът е имал нужда от известно време. Ако беше казал целия номер, ченгетата веднага щяха да отидат в дома на заподозрения и убиецът нямаше да може да подхвърли уликите. — Убиецът предвиждаше всичко. — Заподозрените са отричали всичко, нали?

— Да. Абсолютно всичко. Заложили са, че съдебните заседатели ще им повярват, и са загубили.

— Не, не, не, прекалено много съвпадения — измърмори Райм. — Искам да видя…

— Помолих един колега да вземе материалите за разследванията от архива.

Райм се засмя. Както много често ставаше, тя бе една крачка пред него. Той си спомни първата им среща преди няколко години: Сакс — разочарована от кариерата си като патрулиращ полицай; Райм — готов да се откаже от много повече от това. Колко път бяха извървели оттогава.

Той заговори в микрофона пред устата му:

— Команда. Набери Селито.

Беше възбуден. Чувстваше онзи трепет — тръпката от започващия лов. „Вдигни проклетия телефон“ — помисли си гневно и за пръв път не мислеше за Англия.

— Здравей, Линк — прозвуча гласът със силен бруклински акцент на Селито. — Какво…

— Слушай. Има проблем.

— Малко съм зает.

В последно време бившият партньор на Райм, лейтенант детектив Лон Селито, не беше в добро настроение. Важно дело, подготвено с участието на голям оперативен екип, бе заплашено от провал. Миналата година Владимир Денко, бодигард на шефа на една руска банда от Брайтън Бийч, беше подведен под отговорност за рекет и убийство. Райм беше помогнал при анализа на уликите. За всеобщо удивление в петък делото срещу Денко и трима от съучастниците му бе прекратено, след като няколко свидетели бяха отказали да дадат показания или да се явят. Селито и колегите му от ФБР работеха през почивните дни, опитвайки се да намерят нови свидетели и информатори.

— Ще бъда кратък.

Райм обясни какво са открили за братовчед му и случаите с изнасилването и кражбата на монети.

— Два други случая? Много странно. Какво казва братовчед ти?

— Още не съм разговарял с него, но отричал всичко. Искам тази история да се изясни.

— Да се „изясни“? Какво, по дяволите, означава това?

— Мисля, че Артър не го е извършил.

— Той ти е братовчед. Разбира се, че ще го мислиш за невинен. Но какво конкретно имаш?

— Все още нищо. Затова ми трябва помощта ти. Имам нужда от хора.

— Затънал съм до гуша в кашата на Денко в Брайтън Бийч. За което, дължа да добавя, ти би трябвало да ни помагаш, а не да пийваш чай с проклетите британци.

— От това може да излезе нещо голямо, Лон. Два други случая, които смърдят на изфабрикувани улики. Обзалагам се, че има още. Знам колко си падаш по клишетата, Лон. „Разминавам се с възмездието“ как ти звучи?

— Можеш да ми цитираш каквито искаш изречения, Линк. Зает съм.

— Това е израз, Лон. Изречението съдържа подлог и сказуемо.

— Каквото ще да е. Опитвам се да закърпя руската връзка. Никой в кметството или във федералната сграда не е доволен от това, което става.

— Имат искрените ми съболезнования. Издействай си да те прикрепят към друг случай.

— Това е убийство. Аз съм в „Организирана престъпност“.

Отдел „Организирана престъпност“ не разследваше убийства, но Райм само се изсмя на оправданието на Селито:

— Ти разследваш убийства, когато поискаш. Кога изобщо си се съобразявал с протоколни изисквания?

— Знаеш ли какво ще направя? — измърмори Селито. — Днес дежурен е един капитан. В централното управление. Джо Малой. Познаваш ли го?

— Не.

— Аз го познавам — намеси се Сакс. — Стабилен е.

— Здравей, Амелия. Оцеля ли от студения фронт днес?

Тя се изсмя. Райм изръмжа:

— Много смешно, Лон. Кой, по дяволите, е този тип?

— Умен мъж. Не прави компромиси. И няма чувство за хумор. Ще ти хареса.

— Много шегаджии станахте днес — измърмори криминологът.

— Той е боец. Дон Кихот. Жена му бе убита при опит за грабеж преди пет-шест години.

Сакс присви очи:

— Не знаех.

— Да, и той напълно се раздава в работата. Говори се, че някой ден ще получи ъглов кабинет на горния етаж. Може би дори в съседната сграда.

Имаше предвид сградата на кметството.

Селито продължи:

— Обади му се и го помоли да ти отпусне няколко души.

— Искам теб.

— Няма да стане, Линк. Командвам тази проклета акция. Кошмарно е. Но все пак ме дръж в течение и…

— Трябва да затварям, Лон… Команда, затвори.

— Ти му затвори телефона — изтъкна Сакс.

Райм само изръмжа и се обади на Малой. Щеше да побеснее, ако пак попадне на телефонен секретар.

Полицаят обаче вдигна на второто позвъняване. Още един висш полицейски служител, който работи в неделя. Е, Райм също го беше правил доста често и имаше един развод за свидетелство.

— Малой на телефона.

Райм се представи:

Кратко колебание. После:

— Е, Линкълн… Не си спомням да сме се срещали, но съм чувал за вас, разбира се.

— Тук съм с един от вашите детективи. Амелия Сакс. На високоговорител сме, Джо.

— Детектив Сакс, добър ден — сдържано поздрави Малой. — Какво мога да направя за вас двамата?

Райм разказа за случая и че според него уликите срещу Артър са подхвърлени.

— Братовчед ви? Съжалявам да го чуя — каза Малой, макар че не звучеше особено натъжен.

Опасяваше се, че Райм ще го помоли да се намеси в разследването с цел намаляване на обвиненията. Да, в най-добрия случай щеше да навреди на престижа му. В най-лошия можеше да се стигне до разследване на Вътрешния отдел и да излезе в медиите. От друга страна, на везните, разбира се, тежеше лошото впечатление, което щеше да направи, ако откаже услуга на човек, който е оказал толкова безценна помощ на полицията. На всичкото отгоре неподвижен. Политическата коректност бе основна грижа за градските чиновници.

Молбата на Райм обаче бе по-сложна. Той добави:

— Мисля, че има голяма вероятност същият престъпник да е извършил и други убийства.

Даде подробности за кражбата на монети и изнасилването.

Значи не едно, а три лица бяха арестувани по погрешка от колегите на Малой. Това означаваше, че три престъпления на практика оставаха неразкрити, а престъпникът все още беше на свобода. Това предвещаваше сериозни неприятности с медиите.

— Хъм, доста странно. Необичаен случай. Разбирам чувствата ви към братовчед ви…

— Единственото, което ме интересува, е да се разкрие истината, Джо — заяви Райм, без да се интересува дали думите му звучат помпозно.

— Е…

— Имам нужда само от двама полицаи, които да ни помагат. Отново да прегледат уликите от трите разследвания. Може би за някоя и друга полева задача.

— Аха, разбирам… Съжалявам, Линкълн. Нямам достатъчно хора. Не и за такова нещо. Но утре ще говоря със заместник-комисаря.

— Защо не му се обадим още сега?

Отново колебание.

— Не. Днес е зает.

С какво? Семейна закуска? Барбекю? Неделно матине с представление на „Младия Франкенщайн“ или „Спамалот“.

— Ще повдигна въпроса на утрешния брифинг. Ситуацията е малко необичайна. Не предприемайте нищо, докато не ви се обадя. Или някой друг не се свърже с вас.

— Разбира се.

Затвориха. Райм и Сакс помълчаха няколко минути.

Ситуацията е малко необичайна…

Райм погледна таблото, на което висеше трупът на едно мъртво разследване, пресечено още в зародиша си.

Сакс наруши мълчанието:

— Чудя се какво ли прави Рон.

— Защо не проверим?

На лицето на Райм се изписа усмивка — рядко срещано явление.

Тя извади мобилния си телефон, натисна копчето за бързо набиране и включи на микрофон.

След малко се чу младежки глас:

— Да, госпожо детектив?

Той от години се опитваше да накара младия патрулиращ полицай Рон Пуласки да я нарича Амелия, но той все не можеше да го направи.

— На микрофон сме, Пуласки — предупреди Райм.

— Да, сър.

Това „сър“ дразнеше Райм, но точно сега не беше в настроение да поправя младежа.

— Как сте? — попита Пуласки.

— Има ли значение? Какво правиш в момента? Важно ли е?

— В момента ли?

— Мисля, че точно това попитах.

— Мия чинии. С Джени току-що закусвахме с брат ми и жена му. Ходихме на пазара за плодове и зеленчуци с децата. Много е забавно. Вие с детектив Сакс някога…

— Значи си вкъщи. И нямаш работа.

— Ами… чиниите.

— Зарежи ги. Идвай тук.

Райм беше цивилен и нямаше власт да заповядва на никого от полицейското управление, дори на регулировчиците.

Сакс обаче бе детектив трета степен и макар да не беше пряк началник на Пуласки, можеше официално да поиска младежът да бъде разпределен към тях.

— Имаме нужда от теб, Рон. Може би и утре.

Рон Пуласки често помагаше на Райм, Сакс и Селито. Райм се развесели, когато научи, че работата за известния криминалист е помогнала за издигането на младия полицай в службата. Беше сигурен, че прекият му началник ще се съгласи да им изпрати Пуласки за няколко дни — стига да не се обади на Малой или на друг в централното управление, за да научи, че всъщност няма никакво официално разследване.

Пуласки каза на Сакс името на началника си в участъка. После попита:

— Сър? Лейтенант Селите участва ли в разследването? Трябва ли да съгласувам с него?

— Не — отговориха в един глас Райм и Сакс.

След кратко мълчание Пуласки каза колебливо:

— Е, тогава тръгвам веднага. Само да избърша чашите. Джени мрази петна от засъхнали капки.