Джефри Дивър
Обект №522 (35)

35.

Роланд Бел не беше толкова спокоен, колкото се опитваше да покаже.

Вдовец с две деца, хубава къща в предградията и приятелка в Щата на катранените хълмове, на която почти се беше решил да предложи брак… всички тези подробности от личния живот бяха голямо неудобство, когато изпълняваш ролята на примамка в операция под прикритие.

Въпреки това не можеше да не изпълни дълга си — особено когато се опитваха да хванат престъпник като този, изнасилвач и убиец, от онези, които Бел особено мразеше. Пък и нямаше нищо против малко адреналин.

„Всеки намира своя път“ — бе философията на баща му и Роланд я беше приел като основна в професионалния си живот.

Сакото му бе разкопчано, ръката му — готова на ръкохватката на любимия му пистолет, образец от най-доброто на италианската оръжейна промишленост. Беше доволен, че Лон Селито най-после млъкна. Искаше да чува ясно стъпките на убиеца, а шумът от машините беше твърде силен. Въпреки това, когато напрегна слуха си, Бел чу стъпки зад себе си.

На тридесетина крачки.

Макар че не ги виждаше, нито те него, знаеше, че момчетата от ударния отряд са някъде напред, зад следващия ъгъл. Планът беше да хванат обект 522 веднага щом сметнат, че е безопасно и наоколо няма случайни минувачи. Тази част от тротоара още се виждаше частично от главната улица и строежа, затова предполагаха, че убиецът няма да нападне, преди Бел да стигне до позицията на отряда. Той обаче се приближаваше по-бързо, отколкото очакваха.

Бел все пак се надяваше, че нападателят ще изчака няколко минути — ако се стигне до стрелба, имаше опасност някой от строителите или минувач да пострада.

Мислите му обаче бяха прекъснати от две неща, които чу едновременно: шума от стъпките на обект 522, който се затича след него, и веселото бърборене на испански на две жени (едната — буташе бебешка количка), които излязоха от задния вход на сградата, покрай която Бел минаваше точно в този момент. Момчетата от отряда бяха отцепили улицата от другата страна, но явно никой не се беше сетил да предупреди портиерите на жилищните сгради, чиито задни входове бяха от тази страна.

Бел погледна назад. Двете жени бяха застанали точно между него и убиеца, който го гледаше решително и тичаше към него с пистолет в ръка.

— Имаме проблем! Цивилни между нас. Заподозреният е въоръжен! Повтарям, въоръжен е. Действайте!

Бел посегна към пистолета си, но едната жена видя престъпника и оръжието му, изпищя и скочи назад, като се блъсна в детектива и го повали на земята. Той изпусна пистолета. Убиецът примигна смаяно и застина на място, очевидно изненадан, че професорът е въоръжен, но бързо се окопити и насочи оръжието си към Бел, който тъкмо посягаше за втория си пистолет.

— Не! — изкрещя престъпникът. — Не мърдай!

На детектива не му оставаше друго, освен да вдигне ръце. Чу гласа на Селито от слушалките:

— Отрядът ще е при теб след тридесет секунди, Роланд.

Убиецът изкрещя на жените да се махат и те побягнаха, после пристъпи напред и насочи пистолета към гърдите на Бел.

„Тридесет секунди“ — помисли си детективът.

Сториха му се цяла вечност.

* * *

Капитан Джоузеф Малой отиваше от покрития паркинг към сградата на „Полис Плаза“ 1. Ядосваше се, че още не са му докладвали за акцията с детектив Бел. Знаеше, че Селито и Райм отчаяно се опитват да заловят този убиец, и неохотно се беше съгласил на фалшивата пресконференция. Това беше сериозно нарушение на процедурите и той се чудеше какви ще бъдат последствията, ако планът не успее.

По дяволите, щеше да има последствия, дори да успеят. Едно от основните правила в политиката бе: Не се ебавай с журналистите. Особено в Ню Йорк.

Тъкмо посягаше към мобилния си телефон, когато почувства нещо да се опира в гърба му. Решително и целенасочено. Дуло на пистолет.

Не, не…

Сърцето му се разтуптя.

— Не се обръщайте, капитане — каза спокоен глас. — Ако се обърнете, ще видите лицето ми, а тогава ще трябва да ви убия. Разбрахте ли?

Говореше като образован човек, което кой знае защо изненада Малой.

— Чакайте…

— Разбрахте ли ме?

— Да. Недейте…

— На следващия ъгъл ще завиете надясно по онази уличка и ще продължите да вървите.

— Ама…

— Нямам заглушител, но дулото е достатъчно близо до тялото ви и никой няма да разбере откъде е дошъл гърмежът, а пък аз ще изчезна още преди да паднете на земята. Куршумът ще мине през тялото ви и в тази навалица със сигурност ще улучи още някого. Нали не искате това?

— Кой сте вие?

— Знаете кой съм.

Джоузеф Малой живееше с работата си и след убийството на жена му при опит за грабеж професията му се беше превърнала в нещо повече от кариера — бе станала мания. Може вече да работеше в ръководството, на административен пост, но не бе загубил инстинктите, които бе развил по улиците на Южния централен участък преди години. Той веднага се досети:

— Пет-двадесет и две.

— Какво?

„Спокойствие — помисли си Малой. — Запази спокойствие. Когато си спокоен, владееш положението.“

— Ти си онзи, който уби жената в неделя и пазача на гробището вчера.

— Какво е това „Пет-двадесет и две“?

— Работното название на случая. Неизвестен извършител номер пет-двадесет и две.

„Дай му някаква информация. Това ще го успокои. Поддържай разговора.“

Убиецът се изсмя:

— Номер? Интересно. Сега завий надясно.

Малой мислеше трескаво: „Ако искаше да те убие, вече да го е направил. Явно иска информация или да те отвлече като заложник. Спокойно. Очевидно не смята да те убие — нали затова не искаше да видиш лицето му. Лон Селито каза, че го наричат «човекът, който знае всичко». Добре, опитай се да измъкнеш някаква информация за него, която да използваш“.

Пробвай да го убедиш да те пусне.

Пробвай да притъпиш бдителността му дотолкова, че да успееш да го убиеш с голи ръце. Джо Малой беше напълно способен да го направи.

След неколкостотин метра обект 522 му заповяда да спре в една уличка. Сложи плетена шапка на главата му и я нахлупи върху очите му. Добре. Голямо облекчение. „Докато не мога да го видя, няма опасност.“ Престъпникът върза ръцете му с водопроводно тиксо, после го претърси. Притисна рамото му и го накара да се свре в багажника на кола.

Вътре беше задушно, неудобно и тясно. Малка кола. Добре. Не миришеше на изгоряло масло. Не друсаше. Отбелязано. Не миришеше на кожа. Отбелязано. Малой се опита да следи накъде завиват, но беше невъзможно. Ослушваше се за особени звуци: бръмчене на автомобили, думкане на пневматичен чук. Нищо характерно. Крякане на чайки, корабна сирена. „Е, това няма да ти помогне много да определиш къде се намираш. Манхатън е остров. Измисли нещо полезно!… Чакай! Скърцащото серво на колата. Това е интересно. Запомни го.“

Спряха след двадесетина минути. Малой чу тракане от затваряща се врата на гараж, голяма, с ръждясали панти или колела. Багажникът рязко се отвори и го стресна. Лъхна го застоял, но хладен въздух. Той се опита да вдиша дълбоко през плетената шапка.

— Излизай.

— Искам да поговорим за някои неща. Аз съм капитан…

— Знам какъв си.

— Имам голямо влияние в полицията. — Малой беше доволен от себе си. Гласът му звучеше спокойно. Разумно. — Можем да измислим нещо.

— Излизай.

Обект 522 му помогна да стъпи на гладкия под.

Накара го да седне.

— Сигурен съм, че нещо те измъчва. Но аз мога да ти помогна. Кажи ми защо извършваш тези престъпления.

Тишина. Какво щеше да стане сега? Щеше ли да получи възможност за борба? Или да продължава да опитва с думи? Сигурно вече бяха забелязали, че е изчезнал. Селито и Райм може би са се досетили какво е станало.

Тогава чу шум.

Какво беше?

Няколко изщраквания, после металически глас. Убиецът изпробваше някакво записващо устройство.

Друг шум — тракане на метал, като от събиране на инструменти.

Накрая — обезпокоително тътрене на нещо метално по бетона. Убиецът издърпа стола си толкова близо, че коленете им се допряха.