Джефри Дивър
Обект №522 (32)

32.

Линкълн Райм бе изпълнен с енергия за работа.

Том пак беше сготвил и макар че обикновено не отдаваше голямо значение на храната, криминологът обичаше сандвичите му с пилешко и домашно приготвен хляб.

— По рецепта на Джеймс Биърд — обяви болногледачът, макар че името на известния кулинар и автор на готварски книги не говореше нищо на Райм.

Селито налапа един сандвич и си взе друг за вкъщи, преди да излезе. („По-хубави са дори от тези с риба тон“ — обяви.) Мел Купър помоли да запише рецептата на хляба за Грета.

Сакс седеше на компютъра и пращаше писма. Райм тъкмо смяташе да я попита какво прави, когато на вратата се позвъни.

След малко Том въведе Тери Добинс, полицейския психолог, когото Райм познаваше от години. Беше малко по-плешив и по-закръглен от първата им среща — когато бяха разговаряли с часове в онзи ужасен период веднага след нещастния случай, оставил криминалиста парализиран. Лекарят все още имаше онзи добродушен, проницателен поглед, който Райм помнеше, и същата успокояваща, неиздаваща укор усмивка. Криминологът гледаше скептично на психологичното профилиране и предпочиташе твърдите научни факти, но не можеше да не признае, че Добинс много му е помагал със съвети при не едно разследване.

Психологът поздрави всички, взе чаша кафе от Том и отказа храна. Седна до количката на Райм.

— Предположението ти, че убиецът е вещоман, е добро. Мисля, че си на вярна следа. Първо, нека да ти кажа, че се обадих в консултационната служба и оттам провериха всички известни вещомани в града. Не са много и най-вероятно не е един от тях. Изключих жените. От мъжете повечето са твърде възрастни или инвалиди. Единствените двама, които отговарят на функционалния профил, са на Статън Айлънд и в Бронкс, но по време на убийството в неделя са били със социални работници или с роднини.

Райм не се изненада. Обект 522 беше твърде хитър, за да не е заличил следите си. Все пак се беше надявал поне на малък напредък. И отново се оказаха в задънена улица. Райм се намръщи.

Добинс само се усмихна. Това беше тема, която бяха обсъждали още преди години. По отношение на личния си живот Линкълн винаги се стараеше да сдържа гнева и тревогата си. При проблеми от професионално естество обаче не пропускаше да им даде израз.

— Мога обаче да ви дам някои полезни насоки — продължи психологът. — Нека първо да ви разкажа за вещоманията. Това е форма на обсесивно-компулсивно разстройство, възникващо, когато пациентът се сблъска с конфликт или напрежение, с което не може да се справи емоционално. Много по-лесно е да се фокусира върху определен тип поведение, отколкото върху основния проблем. Честото миене на ръце и броенето са симптоми на заболяването. Също и трупането на безполезни вещи.

По принцип е рядко явление човек, вманиачен по трупането на вещи, да е опасен за околните. Има, разбира се, рискове за здравето — развъждане на гризачи и насекоми, плесени и опасност от пожар — но по принцип вещоманите искат просто да бъдат оставени на мира. Живеят заобиколени от колекциите си и ако могат, никога не излизат от къщи.

Вашият човек обаче е странен случай. Комбинация от нарцисизъм, антисоциално поведение и вещомания. Ако иска нещо — монети, картини или сексуално удовлетворение — той трябва да го получи. На всяка цена. Не се спира пред убийство, стига да му помогне да придобие някакъв предмет или да защити колекцията си. Дори бих си позволил да предположа, че убийствата го успокояват. Живите хора го стресират. Те го разочароват, изоставят го. Неживите предмети обаче — вестници, кутии от пури, бонбони, дори трупове — могат да се складират в скривалището ти; те никога няма да те предадат… Предполагам, че не се интересувате от факторите в детството му, които са довели до развитието на този синдром.

— Не особено, Тери — отговори Сакс и се усмихна на Райм, който поклати глава.

— Първо, трябва му пространство — продължи Добинс. — Много пространство. При тези цени на имотите, трябва да е или много находчив, или много богат. Вещоманите обикновено живеят в големи стари къщи. Никога под наем. Не могат да понесат мисълта, че хазаинът има право да навлезте в личното им пространство. Най-често боядисват стъклата на прозорците в черно или ги облепят с хартия. Така се изолират от външния свят.

— Колко пространство? — попита Сакс.

— Много стаи, стаи и пак стаи.

— Някои от хората в ССД би трябвало да са доста заможни — отбеляза Райм. — Ръководните кадри.

— Така. Ако работи на такъв висок пост, извършителят би трябвало да води двойствен живот. Наричаме ги „таен“ живот и „фасада“. Той има нужда от външния свят — за да увеличава колекцията си и да я поддържа. Затова трябва да се държи като обикновен човек. Вероятно има втора къща или ако е само една, част от нея, която да изглежда нормално. О, сигурно предпочита да живее в тайното си скривалище. Но ако стои само там, хората ще започнат да забелязват. Затова би трябвало да разполага с жилище, което прилича на дома на всеки друг с неговото социално-икономическо положение. Двете жилища са свързани или разположени в близост едно до друго. Може би приземният етаж е нормален, а колекцията е на горния. Или в мазето… Колкото до поведението му, във фасадния живот вероятно играе роля, противоположна на истинския му характер. Да предположим, че истинският обект Пет-двадесет и две е злобен и заядлив. Пред други хора той ще се представя като уравновесен, спокоен, зрял, учтив човек.

— Възможно ли е да се представя за бизнесмен?

— О, разбира се. Сигурно много добре изпълнява ролята си. Защото така се налага. Това го ядосва, изпълва го с омраза. Знае обаче, че ако не го прави, съкровището му ще бъде застрашено, а той не може да позволи такова нещо.

Добинс погледна таблиците и кимна:

— Така, забелязвам, че се чудите дали има деца. Дълбоко се съмнявам. Може би просто колекционира играчки. Това също идва от детството му. Освен това не е женен. Рядко се срещат вещомани, които да са семейни. Манията му да колекционира е твърде силна. Не би искал да дели времето и пространството си с друг — пък и честно казано, трудно може да си намери партньорка, която толкова да го обича, че да го търпи.

Сега за тютюна и кибрита. Той събира кутии от цигари и кибрити, но дълбоко се съмнявам, че пуши. Повечето вещомани трупат големи количества вестници и списания, леснозапалими предмети. Този престъпник не е глупав. Никога не би рискувал да причини пожар, защото така би унищожил колекцията си. Или най-малкото, ще се издаде, когато дойдат пожарникарите. Освен това вероятно няма особен интерес към монети или картини. Пристрастен е към колекционирането само за себе си. Няма значение какво колекционира.

— Значи вероятно не живее близо до антикварен магазин, така ли?

Добинс се изсмя:

— Точно на такъв прилича домът му. Но, разбира се, без купувачи… Е, не се сещам за друго. Само трябва да ви предупредя, че е опасен човек. От това, което ми казахте, разбирам, че вече няколко пъти сте осуетили плановете му. Това го вбесява. Готов е да убие всеки, който застраши съкровището му. Без да се замисля. Каквото и да кажа по тази тема, ще е слабо.

Благодариха му. Добинс им пожела късмет и си тръгна. Сакс актуализира профила на обекта въз основа на наученото от психолога.

ПРОФИЛ НА ОБЕКТ 522:

● Мъж;

● Вероятно непушач;

● Неженен и няма деца;

● Вероятно бял или цветнокож с бледа кожа;

● Среден на ръст;

● Силен — способен да удуши жертвите;

● Разполага с устройства за замаскиране на гласа;

● Вероятно разбира от компютри; познава „Ауър уърлд“. Други сайтове за запознанства?

● Взема трофеи от жертвите си. Садист?

● В жилището или на работното му място има тъмно и влажно място;

● Яде бърза храна/люто;

● Носи обувки „Скечърс“, номер 44;

● Вещоман, страда от ОКР;

● Вероятно има „таен“ живот и „фасада“;

● Фасадата му е противоположност на истинския му характер;

● Жилище: не живее под наем, вероятно има две различни жизнени пространства — едно нормално и едно тайно;

● Стъклата на прозорците му вероятно са облепени или боядисани;

● Склонен към насилие, когато събира неща за колекцията си или чувства, че е застрашена.

— Нещо полезно? — попита Купър.

Райм само сви рамене.

— Какво мислиш, Сакс? Възможно ли е да е някой от онези, които разпита в ССД?

Тя се замисли.

— Според мен Джилеспи е най-близо. Той се държеше твърде странно. Касъл обаче е най-хитрият — умее да си създава добра фасада. Арлонсо-Кемпър е женен, което според Тери го изключва от списъка. Не разговарях с техниците. Рон ги е виждал.

Телефонът иззвъня и на екрана се изписа номерът на абоната. Беше Лон Селито, от дома си, но вероятно още работеше по експертния план, който с Райм бяха измислили по-рано.

— Команда, вдигни телефона… Лон, какво става?

— Всичко е готово, Линк.

— Къде сме?

— Гледай новините в единадесет и ще разбереш. Аз си лягам.

Райм затвори и включи телевизора в ъгъла на лабораторията.

Мел Купър му пожела лека нощ. Събираше куфарчето си, когато компютърът му изпиука. Той погледна монитора.

— Амелия, имаш писмо.

Тя отиде да види.

— От Щатската полиция на Колорадо ли е? За Гордън? — попита Райм.

Сакс не каза нищо, но вдигна вежди, докато четеше дългия документ. Зарови пръсти в дългата си червена коса, вързана на опашка, и започна да се чеше.

— Какво има?

— Трябва да тръгвам — отговори тя и стана бързо.

— Сакс? Какво има?

— Не е свързано с разследването. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

След тези думи излезе, оставяйки след себе си чувство за тайнственост, ефирно като аромата на лавандула от сапуна, който й беше станал любим в последно време.

* * *

Разследването на обект 522 вървеше бързо, но полицаите винаги трябва да лавират и между различни проблеми в личния си живот.

Ето защо сега Сакс стоеше смутена пред входа на малката къща в Бруклин, недалеч от собствения й апартамент. Вечерта беше приятна. Лек ветрец, ухаещ на люляк и мокра слама, танцуваше около нея. Приятно щеше да е, ако поседи на тротоара или на стълбището пред къщата, вместо онова, което се канеше да направи.

Онова, което трябваше да направи.

„Боже, мразя да правя това.“

Пам Уилоуби се показа на вратата. Носеше анцуг и косата й беше вързана на опашка. Говореше с друго от децата в приемното семейство, също тийнейджърка. Лицата им имаха онова дяволито и в същото време невинно изражение, което подрастващите момичета носят като грим. Около тях лудуваха две кучета: Джаксън, малката болонка, и много по-големият, но също толкова палав бриар, Космическия каубой, който живееше с приемните родители на Пам.

Полицайката и момичето понякога се срещаха тук, когато отиваха на кино или за сладолед. Лицето на Пам обикновено грейваше, щом видеше Сакс.

Не и тази вечер.

Сакс слезе от колата и се облегна на топлия капак. Пам взе Джаксън и отиде при нея.

— Извинявай, че идвам толкова късно.

— Няма проблем — предпазливо отвърна момичето.

— Как са домашните?

— Домашни като домашни. Някои са добре, други са скапани.

Училището си беше същото, както по времето на Сакс.

Тя погали кучето и Пам го притисна ревниво. Често правеше така с нещата си. Никога не позволяваше друг да й носи чантата с учебниците или торбите с покупки. Сакс предполагаше, че толкова неща са й били отнети, че сега се стремеше да задържи всичко, което притежава.

— Добре. Какво има?

Нямаше начин да започне по-внимателно този разговор.

— Говорих с приятеля ти.

— Кой приятел?

— Със Стюарт.

— Какво! — извика Пам.

Под светлината, процеждаща се между листата на близкото гинково дърво, тревогата, която се изписа върху лицето й, беше очевидна.

— Трябваше да го направя.

— Не, не трябваше.

— Пам… Тревожех се за теб. Накарах един приятел в управлението да го провери.

— Не!

— Исках да видя дали няма някоя скрита тайна.

— Нямаш право!

— Така е. Но го направих. И преди малко получих отговора.

Сакс почувства как стомахът й се свива. Сама срещу убийци или с двеста километра в час по шосетата… това беше детска игра. Много повече се страхуваше сега.

— И какво, да не би да е престъпник? — сопна се Пам. — Сериен убиец? Терорист?

Амелия се подвоуми. Искаше й се да докосне ръката на момичето, но не го направи.

— Не, миличка. Но е… женен.

Пам смаяно примигна.

— Женен…

— Съжалявам. Жена му също е учителка. В частно училище в Лонг Айлънд. И има две деца.

— Не! Сбъркала си!

Пам бе стиснала юмрука на свободната си ръка толкова силно, че мускулите сигурно я боляха. Очите й се изпълниха с гняв, но не личеше голяма изненада. Сакс се почуди какви моменти се опитва да си спомни Пам. Може би Стюарт й беше казал, че няма домашен телефон, а само мобилен. Или пък я бе помолил да му пише на специален имейл адрес, а не на официалния.

Пък и вкъщи е такава бъркотия. Не искам да я виждаш. Нали съм учител. Толкова сме разсеяни… Трябва да наема чистачка.

Момичето промълви:

— Сигурно е грешка. Сбъркала си го с друг.

— Преди малко бях у тях. Попитах го и той ми призна.

— Не, не е вярно! Лъжеш! — Очите на Пам проблеснаха, на лицето й се изписа хладна усмивка, която прониза като с нож сърцето на Сакс. — Същата си като майка ми! Когато не искаше да направя нещо, тя ме лъжеше! Също като теб сега.

— Пам, никога не съм…

— Всеки иска да ми отнеме нещо! Няма да ти позволя! Обичам го и той ме обича, няма да ми го вземеш!

Завъртя се и стискайки силно кученцето, тръгна към къщата.

— Пам! — Сакс се задави. — Миличка, недей…

Преди да влезе, Пам се обърна за момент и погледна назад, косата й се развя, тялото й бе напрегнато като метална статуя. Амелия Сакс се радваше, че светлината от входа не й позволи да види очите на момичето — нямаше да понесе омразата, което знаеше, че излъчват.

* * *

Мисълта за фиаското на гробището ме изгаря като жив въглен.

Мигел 5465 трябваше да умре. Ченгетата трябваше да го получат забучен като пеперуда върху кадифена възглавничка. Да кажат „случаят е приключен“ и всичко щеше да е наред.

Обаче не. Тази пеперуда отлетя. Не мога да пробвам с друго инсценирано самоубийство. Те научиха нещо за мен. Получиха ново знание…

Успокой се… Но с годините ми става все по-трудно да се владея.

Отмених някои трансакции за вечерта (смятах да отпразнувам самоубийството) и сега се прибирам в моя Килер. Съкровищата ми ме успокояват. Разхождам се из ухаещите стаи и прегръщам няколко предмета. Трофеи от различни трансакции през последната година. Допирът на изсъхнала плът, нокти и кичури коса ми носи такава утеха.

Чувствам се уморен. Сядам пред картината на Харви Прескът и я гледам. Хората от семейството също ме гледат. Както при всички портрети очите им те следят, където и да си.

Утешаващо. И малко зловещо.

Може би една от причините да харесвам картините му е, че тези хора са измислени от него. Не са обременени със спомени, които да ги изнервят, да не им дават сън нощем, да ги карат да скитат по улиците, за да събират съкровища и трофеи.

Ах, спомени…

Юни, петгодишен. Татко ме слага на коляното си, оставя незапалената си цигара и ми казва, че не съм тяхно дете. „Взехме те, защото те искахме, много силно те искахме и те обичаме, въпреки че не си наш роден син, разбираш ли?…“ Не съвсем, не разбирам. Гледам го втренчено. Мама бърше потните си ръце с хартиена салфетка. Мънка, че ме обичала като собствено дете. Не, обичала ме повече, макар че не разбирам защо. Звучи като лъжа.

Тате тръгва за второто място, на което работи. Мама отива да се погрижи за другите деца, оставяме да размишлявам сам. Чувствам се, сякаш са ми отнели нещо. Но не знам какво. Поглеждам през прозореца. Тук е красиво. Планини, зеленина, чист въздух. Но аз предпочитам стаята си и се затварям в нея.

Август, седемгодишен: Тате и мама се карат. Най-голямата от нас, Лидия, плаче. „Не си отивай, не си отивай, не си отивай…“ Аз се подготвям за най-лошото, запасявам се. С храна и центове — хората никога не забелязват, когато им изчезне някой цент. Нищо не може да ми попречи да ги колекционирам, сто тридесет и четири долара в лъскави или потъмнели медни монети. Крия ги в кутии в килера си…

Ноември, седемгодишен. Тате се връща от мястото, където е бил един месец „да гони проклетите долари“, както обича да се изразява. (С Лидия се усмихваме, когато и той се усмихва.) Пита къде са другите деца. Мама му казва, че не може да се грижи за всички.

„Абе, ти можеш ли да смяташ? Какво си мислиш, по дяволите? Хващай телефона и се обаждай в социалното.“

„Тебе те нямаше“ — проплаква тя.

С Лидия не знаем какво става, но не е на добро.

В килера си имам двеста петдесет и два долара в монети по един цент, тридесет и три консерви домати, осемнадесет от други зеленчуци, дванадесет пакета спагети, които изобщо не обичам да ям, но въпреки това ги държа. Това са всичките ми ценни неща.

Октомври, деветгодишен. Мама говори по телефона със социалното. Отново спешно настаняване при приемни семейства. Вече сме девет. С Лидия помагаме. Тя е на четиринадесет и знае как да се грижи за по-малките. Лидия моли тате да купи кукли на момичетата — защото тя никога не е имала, а е важно — но той казва: „Как да крънкам социалното за пари, ако харча за боклуци?“.

Май, десетгодишен. Прибирам се от училище. С част от събраните центове купих кукла на Лидия. Нямам търпение да видя реакцията й. Само че виждам, че съм забравил вратата на килера отворена. Тате е в килера и отваря кутиите. Монетите лежат като мъртви войници на бойното поле. Той напълва джобовете си и взема кутиите. „Крадецът губи всичко.“ Започвам да плача, уверявам го, че съм намерил монетите. „Чудесно — триумфално заявява тате. — Аз също ги намерих, значи са мои… Точно така, младежо. Можеш ли да отречеш? Не можеш. Леле, това са почти петстотин кинта.“ И взема цигарата иззад ухото си.

Искате ли да разберете какво е някой да ти отнеме нещата, войниците ти, куклите ти, центовете ти? Просто затворете уста и стиснете носа си с пръсти. Точно така се чувстваш и не можеш да останеш дълго в това състояние, защото ще се случи нещо ужасно.

Октомври, единадесетгодишен. Лидия си тръгна. Без дори да остави бележка. Не е взела куклата. Четиринадесетгодишният Джейсън идва от поправителния дом да живее с нас. Една нощ нахълтва в стаята ми. Иска да спи в леглото ми (моето е сухо, а неговото — не). Аз лягам на мокрото. И така всяка нощ през този месец. Оплаквам се на тате. Той ми казва да си затварям плювалника. Казва ми, че им трябват пари, а получават допълнително за хлапета с ЕУ, като Джейсън и… Замълчава. Дали има предвид и мен? Не знам какво е ЕУ. Все още.

Януари, дванадесетгодишен. Мигащи червени светлини. Мама плаче, другите осиновени деца плачат. Изгарянето на ръката на тате е болезнено, но пожарникарят казва, че за щастие газта за запалки, с която е бил пропит матракът, не се е запалила бързо. Ако било бензин, щял да изгори жив. Докато го отвеждат с мрачен поглед под навъсените вежди, Джейсън крещи, че нямал представа как шишето с газ и кибритът са се озовали в ученическата му чанта. Не го бил направил, не бил той! И не бил закачил той онези снимки на хора, изгорели живи, в класната стая.

Тате крещи на мама: „Гледай какво направи!“.

„Ти искаше бонуса!“ — крещи му тя.

Бонуса за деца с ЕУ.

„Емоционални увреждания“, вече знам какво е.

Спомени, спомени… Ах, с някои колекции спокойно бих се разделил, бих ги хвърлил в контейнера, ако можех.

Усмихвам се на мълчаливото семейство, на семейството на Прескът. После отново се замислям върху основния проблем — те.

Сега съм по-спокоен, тревогата е намаляла. Уверен съм, че като лъжливия ми баща, като уплашения Джейсън Стрингфелоу, отведен от полицията, като шестнадесетичните, пищящи в кулминацията на трансакция, моите преследвачи — те — скоро ще бъдат мъртви, прах. Пък аз ще продължавам да живея щастливо с моето двуизмерно семейство и моите съкровища тук, в Килера.

Моите войници, данните, скоро ще влязат в битка. Аз съм като Хитлер в бункера си в Берлин, когато е заповядал на телохранителите си от СС да посрещнат врага. Те са загинали, а данните са безсмъртни.

Наближава 23:00. Часът на новините. Трябва да разбера какво знаят те за убийството в гробището. Включвам телевизора.

Предават „на живо“ от кметството. Заместник-кметът Рон Скот, мъж с осанка, обяснява, че полицията е създала специална оперативна група, за да разследва едно изнасилване и убийство отпреди няколко дни и извършено тази вечер друго убийство в едно гробище в Куинс. Двете престъпления изглеждали свързани.

Скот представя полицейски инспектор Джоузеф Малой, който „ще даде повече подробности“.

Само че той не дава никакви подробности. Показва фоторобот на извършителя, който прилича на мен, колкото на още поне двеста хиляди други мъже в града.

Бял или цветнокож със светла кожа? Моля ви се!

Малой предупреждава хората да внимават:

— Подозираме, че извършителят използва методи за кражба на самоличност, за да се добере до жертвите си. Да притъпи вниманието им.

„Внимавайте — предупреждава той, — с хора, които не познавате, но имат информация за покупките ви, банковите ви сметки, плановете ви за отпуска, пътните ви глоби.“

— Дори за дреболии, на които обикновено не обръщате внимание.

В града току-що бил пристигнал експерт по информационно управление и безопасност от университета „Карнеги Мелън“. Идните дни доктор Карлтън Соумс щял да помага на следователите, като ги съветва по въпросите на кражбите на самоличност. Смятат, че така най-лесно ще разкрият престъпника.

Соумс е типичен рошльо от някое градче в Средния Запад, който изненадващо се е оказал умен. Смутена усмивка. Костюм, леко изкривена на една страна вратовръзка. Позамазани очила, което личи от несиметричните им отблясъци. А колко ли е износена тази венчална халка? Доста, мога да се обзаложа. Прилича ми на ония мухльовци, които се женят млади.

Той мълчи и гледа журналистите и камерите като уплашено животно. Капитан Малой продължава:

— Във време, когато кражбите на самоличност зачестяват и последствията стават все по-тежки, ние сериозно приемаме задълженията си да защитаваме жителите на този град.

Репортерите скачат като озверели, засипват заместник-кмета, капитана и смаяния преподавател с въпроси, които и третокласник може да измисли. Малой се въздържа да коментира. „Следствена тайна“ е основното му извинение.

Заместник-кметът Рон Скот уверява обществеността, че градът не е опасен и полицията прави всичко за сигурността на гражданите. Пресконференцията свършва бързо.

Връщаме се на обикновените новини, ако могат така да се нарекат. Развалени зеленчуци в Тексас. Някаква жена на капака на джип при наводнение в Мисури. Президентът бил настинал.

Изключвам телевизора и отивам в моя тъмен Килер, като се чудя как е най-добре да извърша тази трансакция.

Изведнъж ми хрумва нещо. Толкова е очевидно, че не ми се вярва. Но изненада, само три телефонни обаждания са достатъчни — до хотели около „Полис Плаза“ 1 — за да открия къде се е регистрирал доктор Карлтън Соумс.