Джефри Дивър
Обект №522 (31)

31.

— Благодаря, че се съгласи да ме приемеш, Марк.

Заместник-директорът на отдел „Законов надзор“ Марк Уиткъм се усмихна любезно. Пуласки си помисли, че много обича работата си, щом работи толкова до късно — малко след девет и половина. После обаче младият полицай осъзна, че и той още е на работа.

— Ново убийство? И същият човек го е извършил?

— Почти сме сигурни в това.

Младежът се намръщи:

— Съжалявам. Боже мой. Кога?

— Преди около три часа.

Бяха в кабинета на Уиткъм, който изглеждаше доста по-уютен от този на Стърлинг. И по-разхвърлян, което го правеше да изглежда много по-удобен. Уиткъм остави настрана бележника, в който записваше нещо и махна към един стол. Пуласки се настани, забеляза няколко семейни снимки на бюрото, няколко хубави картини на стените, а също дипломи и професионални сертификати. Спокойно огледа цялото помещение, изключително доволен, че Касъл и Джилеспи, лошите момчета на офиса, ги няма.

— Това жена ви ли е?

— Сестра ми.

Уиткъм се усмихна по особен начин, по който полицаят го беше виждал да се усмихва и преди. Означаваше, че темата е деликатна. Дали жена му беше починала?

Не, явно беше другата причина.

— Разведен съм. Тук имаме много работа. Трудно е да имаш семейство. — Младежът махна с ръка, имайки предвид ССД, предположи Пуласки. — Но работата е важна. Много важна.

— Разбира се.

След като се опита да намери Андрю Стърлинг, Пуласки се беше свързал с Уиткъм, който се съгласи да го приеме и да му даде присъствените ведомости за деня — за да видят кои от заподозрените са били на работа в часа на убийството в гробището.

— Имам кафе.

Пуласки забеляза, че Уиткъм е приготвил сребърен поднос с две порцеланови чаши на бюрото си.

— Спомних си колко много ти хареса.

— Благодаря.

Стройният мъж му наля.

Полицаят отпи глътка кафе. Беше хубаво. С нетърпение очакваше деня, когато финансовото му положение щеше да се подобри дотолкова, че да си купи кафемашина. Обожаваше да пие кафе.

— Всяка вечер ли работиш до късно?

— Много често. Законовите изисквания са доста строги в производствения сектор, но в информационната индустрия проблемът е, че никой не знае какво иска. Например щатските власти могат да печелят добри пари, като продават информация за шофьорските книжки. На някои места гражданите негодуват и тази практика е забранена. В други щати обаче няма никакъв проблем. На някои места, ако някой проникне в компютърната ти система, фирмата е задължена да предупреди онези, чиято информация е открадната, за каквито и данни да става дума. На други трябва да го направиш само ако е открадната финансова информация. Има щати, които не те задължават да го правиш изобщо. Пълна каша. Ние обаче трябва да следим всичко.

Като стана дума за прониквания в компютърната система, Пуласки се почувства гузен за кражбата на данните от свободното пространство на компютрите в ССД. Уиткъм беше говорил с него, преди да изтегли файловете. Дали щеше да заподозре нещо, ако Стърлинг открие кражбата?

— Ето. — Уиткъм му подаде двадесетина страници с информацията за присъствието на служителите през изминалия ден.

Пуласки ги прегледа, намери имената на заподозрените. Първо, забеляза, че Мигел Абрера си е тръгнал малко след пет часа. Сърцето му се разтуптя силно, когато случайно попадна на името на Стърлинг. Президентът на фирмата си беше тръгнал няколко секунди след Мигел, сякаш го е следил… После обаче осъзна, че е сгрешил. Анди Стърлинг си беше тръгнал тогава. Баща му бе излязъл по-рано — около четири часа — беше се върнал само преди половин час, вероятно след някоя бизнес вечеря.

Пуласки отново се ядоса на себе си, че не е прочел внимателно. Когато видя съвпадението в часовете на тръгване, бе готов веднага да телефонира на Райм. Как само щеше да се изложи. „Внимавай“ — смъмри се мислено.

Оказа се, че от другите заподозрени Фарук Мамеда — отговорникът по техническата поддръжка, който работеше нощна смяна — е бил на работното си място по време на убийството. Техническият директор Уейн Джилеспи бе излязъл половин час преди Абрера, после се беше върнал в офиса в шест и бе останал още няколко часа. Пуласки леко се разочарова, че това изваждаше единия от двамата фирмени хулигани от списъка на вероятните извършители. Всички други си бяха тръгнали достатъчно рано, за да могат да проследят Мигел до гробището или да отидат преди него и да го причакат. Всъщност по време на убийството повечето служители си бяха тръгнали. Шон Касъл бе отсъствал през по-голямата част от следобеда, но преди половин час се беше върнал.

— Нещо полезно? — попита Уиткъм.

— Малко. Може ли да задържа списъка?

— Разбира се, вземи го.

— Благодаря.

Полицаят сгъна листата и ги прибра в джоба си.

— О, говорих с брат си. Ще бъде в града другия месец. Не знам дали ще ти е интересно, но си помислих, че мога да ви запозная. Може би ще дойдеш с твоя брат. Ще си разказвате случки от полицейския живот.

Уиткъм изведнъж се засрами, сякаш бе предложил нещо, което изобщо няма да се хареса на младия полицай. Пуласки го увери, че ченгетата обожават да си разказват случки от службата.

— Ако разследването е свършило дотогава — бързо добави Уиткъм. — Или как казвате в такива случаи?

— Приключено.

— Като в телевизионните сериали… Да, ако е приключено. Сега може би не е позволено да пиете бира със заподозрени.

— Ти не си заподозрян, Марк — засмя се Пуласки. — Но, да, вероятно е по-добре да изчакаме. Ще видя дали и брат ми ще може.

— Марк — чу се тих глас зад тях.

Пуласки се обърна и видя Андрю Стърлинг. Беше с черни панталони и бяла риза с навити ръкави. Той се усмихна добронамерено:

— Полицай Пуласки. Толкова често започнахте да идвате, че май трябва да ви назначим на договор.

Полицаят се усмихна засрамено.

— Не знаех, че пак ще идвате, полицай.

— Опитах се да се свържа с вас, но се включи телефонният ви секретар.

— Така ли? — Президентът на фирмата се намръщи. — А, да. Днес Мартин си тръгна рано. С какво можем да ви бъдем полезни?

Пуласки тъкмо смяташе да каже за присъствените ведомости, но Уиткъм бързо се намеси:

— Рон казва, че имало ново убийство.

— Не! Наистина ли? Същият човек?

Полицаят осъзна, че е допуснал грешка. Глупаво бе да върши нещо без знанието на Стърлинг. Не че смяташе президента на фирмата за виновен или се опитваше да скрие нещо от него, просто информацията му трябваше бързо — и честно казано, не искаше да се среща с Касъл и Джилеспи, което можеше да стане, ако беше поискал присъствените ведомости по официалния ред.

Сега обаче осъзна, че е получил информация за ССД от друг източник, а не от Андрю Стърлинг — което беше сериозен грях, ако не и престъпление.

Почуди се дали бизнесменът усети смущението му.

— Да, така мислим — отвърна. — Изглежда, че престъпникът е набелязал за жертва един от служителите на ССД, но в крайна сметка е убил случаен човек.

— Кой служител?

— Мигел Абрера.

Името беше познато на Стърлинг.

— Аха, от поддръжката. Той добре ли е?

— Добре е. Малко е уплашен, но нищо му няма.

— Защо е бил набелязан? Мислите ли, че знае нещо?

— Нямам представа.

— Кога е станало?

— Между шест и шест и половина.

Директорът се намръщи и около очите му се появиха фини бръчки.

— Хрумна ми какво може да се направи — заяви. — Трябва да вземете данните за работното присъствие на всички заподозрени. Така ще стесните търсенето.

— Аз…

— Аз ще се заема, Андрю — бързо се намеси Уиткъм и седна зад компютъра си. — Ще ги изтегля от „Личен състав“. — Обърна се към Пуласки: — Няма да отнеме дълго.

— Добре — каза Стърлинг. — После ми кажете какво сте открили.

— Добре, Андрю.

Изпълнителният директор се приближи към Пуласки и го погледна в очите. Стисна силно ръката му.

— Лека вечер, полицай.

Когато Стърлинг излезе, Пуласки каза:

— Благодаря. Трябваше да питам първо него.

— Да, трябваше. Предположих, че си го питал. От всичко Андрю най-много мрази да го държат в неведение. Ако е осведомен, дори новините да са лоши, той е доволен. Досега познаваш само добрата страна на Андрю Стърлинг. Лошата не изглежда много по-различно. Но, повярвай ми, има коренна разлика.

— Нали няма да си навлечеш неприятности заради мен?

Уиткъм се засмя:

— Не. Стига да не разбере, че съм изтеглил присъствените листи един час преди той да ми нареди.

Когато отиваха към асансьора, полицаят погледна назад. В дъното на коридора Андрю Стърлинг разговаряше с Шон Касъл. Директорът на отдел „Продажби“ кимаше. Сърцето на Пуласки се сви. Стърлинг се прибра в кабинета си. Касъл се обърна и като бършеше очилата си с черното парцалче, погледна направо към Пуласки. Усмихна му се за поздрав. От изражението му личеше, че изобщо не е изненадан да го види.

Асансьорът дойде, вратата се отвори и Уиткъм махна на младия полицай да се качи.

* * *

Телефонът в лабораторията на Райм иззвъня. Рон Пуласки съобщи какво е научил от присъствените листи на заподозрените. Сакс записа информацията в таблицата на заподозрените.

Оказа се, че само двама са били на работа по време на убийството — Мамеда и Джилеспи.

— Значи може да е всеки от останалите шестима — измърмори Райм.

— Във фирмата нямаше почти никого — каза младият полицай. — Толкова късно малко хора работят.

— Не е нужно да стоят до късно — вметна Сакс. — Компютрите вършат цялата работа вместо тях.

Райм каза на Пуласки да се прибира при семейството си. Облегна главата си на инвалидната количка и се загледа към таблицата.

Андрю Стърлинг, президент, изпълнителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, проверено. Потвърдено от сина му; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Шон Касъл, началник на отдел „Маркетинг и продажби“: няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор“: алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав“: алиби — с жена си, потвърдено (пристрастна);

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: бил е на работа (според присъствения лист);

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: няма алиби; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Клиент на ССД(?): чака се списък от Компютърния отдел на полицията;

Неизвестен извършител, работещ за Андрю Стърлинг (?).

Дали обаче обект 522 беше някой от тях? Райм отново си зададе този въпрос. Замисли се за онова, което му беше казала Сакс за понятието „примеси“ в данните. Дали тези имена не бяха просто замърсяване? Разсейване, отвличане на вниманието?

Райм направи умела маневра с инвалидната количка и пак я обърна към таблиците. Нещо го безпокоеше. Какво?

— Линкълн…

— Шшшът.

Нещо, което беше чул или чел някъде. Не, едно разследване — отпреди много години. Малко му трябваше да се сети. Дразнеше го. Сякаш ухото го сърбеше, а не можеше да се почеше.

Купър го гледаше изпитателно. Това също го дразнеше. Той затвори очи.

Почти…

Да!

— Какво?

Явно бе изказал мислите си.

— Мисля, че разбрах. Том, нали си в час с попкултурата?

— Какво означава това, за бога?

— Четеш вестници, списания. Гледаш реклами. Цигарите „Таритън“ произвеждат ли се още?

— Не съм пушач. Никога не съм пушил.

— „По-скоро ще се бия, отколкото да ги откажа“ — обяви Лон Селито.

— Какво?

— Това беше една реклама през шестдесетте. Човекът с насиненото око, сещаш ли се?

— Не си я спомням.

— Баща ми ги пушеше много.

— Още ли се произвеждат? Това ме интересува.

— Не знам. Но не съм ги виждал напоследък.

— Точно така. Другият тютюн, който намерихме, също беше стар. Значи, пушач или не, логично е да предположим, че колекционира цигари.

— Цигари ли? Що за колекционер е това?

— Не, не само цигари. Старото безалкохолно с изкуствен подсладител. Може би събира алуминиеви кутии или бутилки. Освен това нафталина, кибрита, куклите. Плесента, прахта от Кулите близнаци. Не мисля, че живее в центъра на Манхатън. Мисля, че просто не е чистил от години… — Райм се изсмя мрачно. — Освен това за каква друга колекция разбрахме напоследък? Данни. Обект Пет-двадесет и две има мания да колекционира… Той е вещоман.

— Какво?

— Трупа вехтории. Никога нищо не изхвърля. Затова има толкова много стари неща.

— Да, мисля, че съм чувал за такива хора — измърмори Селито. — Побъркани. Откачени.

Навремето Райм беше разследвал смъртта на един вещоман, който бе загинал смачкан от купчина паднали книги — лежал притиснат два дни и издъхнал от вътрешни наранявания. Той описа причината за смъртта като „неприятна“. Не се беше интересувал много от това болестно състояние, но знаеше, че в Ню Йорк има специална служба, която оказва психиатрични консултации на вещомани и защитава съседите им и тях самите от маниакалното им поведение.

— Да се обадим на нашия психолог.

— На Тери Добинс?

— Може би той познава някого от службата за консултации на вещомани. Ще го накарам да провери. И да дойде тук лично.

— В този час? — изненада се Купър. — Минава десет.

Райм не си даде труд да му отговори с една от любимите си реплики в такива случаи: „Ние не спим, защо да оставяме другите да спят?“. Погледът му беше красноречив.