Джефри Дивър
Обект №522 (3)

3.

— Откога не сме се виждали…

Джуди Райм седеше в лабораторията. Със сключени ръце, бледа, тя упорито избягваше да гледа другаде, освен в очите на криминолога.

Две реакции към физическото му състояние вбесяваха Райм: когато посетителите всячески се мъчеха да се държат, сякаш недъгът му не съществуваше, и когато го смятаха за повод да се представят като негови най-добри приятели, шегуваха се и говореха цинизми, като че ли бяха стари военни другари. Джуди попадаше в първата група, внимателно претегляше думите си, преди да ги изкаже деликатно пред Райм. Все пак тя беше роднина, така да се каже, и той запази търпение, като се опитваше да не поглежда към телефона.

— Да, отдавна — съгласи се той.

Том се занимаваше с подробностите около посрещането на гости — нещо, за което Райм никога не се сещаше. Беше донесъл на Джуди кафе, което сега стоеше недокоснато на масичката пред нея, като театрален реквизит. Райм още веднъж погледна към уискито, но болногледачът се престори, че не забелязва това.

Привлекателната тъмнокоса жена изглеждаше в по-добро здраве и с по-хубава фигура, отколкото при последната им среща — около две години преди нещастния случай с него. Джуди се престраши да погледне лицето на криминолога.

— Съжалявам, че не намерихме време да дойдем. Наистина. Искахме, но не можахме.

Говореше не за роднинско посещение преди инцидента, а за визита на съчувствие след нещастието. Оцелелите от катастрофа умеят да долавят премълчаните думи във всеки разговор, сякаш ги виждат написани.

— Получи ли цветята?

Веднага след злополуката Райм постоянно беше като замаян: от медикаментите, от физическата травма, от психологическата борба с немислимото — фактът, че никога вече няма да е способен да ходи. Не си спомняше да е виждал някакви цветя от тях, но беше сигурен, че са изпратили. Бе получил букети от много хора. Да изпратиш цветя е най-лесното, трудното е да дойдеш лично.

— Да. Благодаря.

Мълчание. Джуди неволно хвърли мълниеносен поглед към краката му. Хората си мислят, че щом не можеш да ходиш, би трябвало нещо да не е наред с крайниците ти. Не, изглеждаха съвсем нормално. Проблемът беше, че не можеше да ги командва.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя.

Райм не знаеше дали е истина или не. Не се беше замислял.

— Чух също, че си се развел.

— Да.

— Съжалявам.

„Защо?“ — почуди се той. Но това беше цинична мисъл и той само кимна в знак, че приема съчувствието й.

— Какво прави Блейн?

— Живее в Лонг Айлънд. Омъжи се пак. Не поддържаме връзка. Когато няма деца, обикновено така става.

— Беше много приятно онзи път в Бостън, когато ни дойдохте на гости за почивните дни.

Тя се усмихна пресилено. Усмивката сякаш бе нарисувана на лицето й като маска.

— Хубаво беше, да.

Уикендът в Ню Ингланд. Пазаруване, екскурзия до нос Код, пикник на брега. Райм си спомни колко прекрасно му се беше видяло мястото. При вида на зеленясалите скали на брега му бе хрумнала идеята да направи каталог на водораслите в района на Ню Йорк за полицейската лаборатория по криминология. Цяла седмица обикаля града да събира проби.

По време на пътуването към къщата на Артър и Джуди с Блейн не се бяха скарали нито веднъж. Дори на връщане, когато се отбиха в един мотел в Кънектикът, беше хубаво. Спомни си, че се любиха на задната веранда, а отвън проникваше аромат на орлов нокът.

Това посещение беше последната му лична среща с братовчед му. Бяха разговаряли веднъж за кратко по телефона. После се случи нещастието и край.

— Артър май съвсем се беше изгубил. — Джуди се изсмя сконфузено. — Знаеш ли, че се премести в Ню Джърси?

— Сериозно?

— Преподаваше в Принстън. Но напусна.

— Защо?

— Беше асистент и решиха да не му предложат щатно преподавателско място. Арт твърди, че е било по политически причини. Знаеш как е в колежите.

Хенри Райм, бащата на Арт, беше изтъкнат професор по физика в Чикагския университет — научната кариера бе наследствено поприще за този клон на рода Райм. Като ученици Артър и Линкълн спореха за предимствата на научната и преподавателската дейност в университетите пред работата в частния сектор.

— Като учен човек може да даде сериозен принос за обществото — заяви веднъж Арт, когато двете момчета, малко нелегално, пийваха бира, и успя да запази сериозно изражение, когато Линкълн добави обичайната реплика в такива случаи:

— Да, пък има и хубави асистентки.

Райм не се учуди, когато Арт кандидатства за преподавателско място.

— Можеше да продължи като асистент, но напусна. Много беше ядосан. Мислеше, че веднага ще си намери друга работа, но не успя. Известно време беше безработен. Накрая започна в една частна фирма. Производител на медицинска екипировка.

Джуди отново отмести за миг погледа си от очите му — този път към инвалидната количка. Изчерви се, сякаш направи нещо срамно.

— Не беше работата на мечтите му и не го удовлетворяваше. Сигурна съм, че е искал да те види. Но сигурно се е срамувал, че не се справя добре в живота. След като ти си толкова известен и така нататък…

Накрая отпи глътка кафе.

— Двамата имате толкова общи неща. Като братя сте. Спомням си онзи уикенд в Бостън, какви неща разправяше. Стояхме до късно и се забавлявахме. Неща, които не съм знаела за него. Свекърът ми Хенри — когато беше жив… той също много говореше за тебе.

— Наистина ли? С него доста си пишехме. Дори получих негово писмо два дни преди да почине.

Райм пазеше десетки спомени за чичо си, но един от тях особено се открояваше в паметта му. Високият, пооплешивял, червендалест мъж се накланя назад със стола си и избухва в гръмогласен смях за ужас на всеки от десетината членове на фамилията около коледната маса — смях, смущаващ всички, освен самия Хенри Райм, търпеливата му съпруга и малкия Линкълн, който се смее заедно с него. Райм много обичаше чичо си и често ходеше на гости на Арт и семейството му, които живееха на петдесетина километра от дома на баща му, на брега на езерото Мичиган, в Еванстън, щата Илинойс.

Сега обаче Райм не беше в настроение за носталгични спомени и изпита облекчение, когато чу отварянето на входната врата и седем решителни стъпки — от прага до началото на килима — по които веднага позна новодошлия. След секунда в лабораторията влезе висока, стройна чернокоса жена с дънки, черна фланелка и тъмночервена блуза. На хълбока й изпод фланелката се показваше правоъгълната ръкохватка на черен пистолет „Глок“.

Когато Амелия Сакс се усмихна и го целуна по устата, с периферното си зрение Райм забеляза реакцията на Джуди. Изражението й беше красноречиво и криминологът се почуди какво толкова я шокира: дали че е забравила да се поинтересува от любовния му живот сега, или защото не допускаше, че инвалид като него може да има любовна връзка — още по-малко с такава красавица като Сакс, която, преди да постъпи в полицията, бе работила като фотомодел.

Райм ги запозна. Сакс загрижено изслуша за арестуването на Артър Райм и попита Джуди как се справя. После:

— Имате ли деца?

Райм осъзна, че макар да забеляза пропуска на Джуди, самият той също бе проявил небрежност, като не се сети да попита за сина им, чието име беше забравил. Освен това се оказа, че семейството се е увеличило. Освен Артър Младши, вече ученик в гимназията, имаше още две деца.

— Хенри е на девет, а дъщеря ни Медоу — на шест.

— Медоу? — кой знае защо се изненада Сакс.

Джуди смутено се засмя:

— Освен това живеем в Джърси. Но няма нищо общо с телевизионното шоу. Не го бях гледала, преди тя да се роди.

Телевизионно шоу?

Джуди наруши краткото мълчание:

— Сигурно се чудиш защо се обадих на онзи полицай, за да потърся номера ти. Но преди това трябва да ти кажа, че Арт не знае за посещението ми тук.

— Не знае ли?

— Честно казано, аз също нямаше да се сетя. Бях страшно разстроена, не можех да спя, не можех да мисля разумно. Преди няколко дни обаче бях на свиждане на Арт в затвора и той каза: „Знам какво си мислиш, но не се обаждай на Линкълн. Това е някаква грешка. Сами ще се справим. Обещай ми, че няма да му се обаждаш“. Не искаше да те притесняваме излишно… Нали го знаеш Арт. Толкова е добър, винаги мисли за другите.

Райм кимна.

— Колкото повече мислех обаче, толкова по-разумно ми се виждаше да го направя. Не искам да ходатайстваш или да правиш нещо нередно. Просто си помислих, че можеш да разпиташ тук-там, да кажеш мнението си.

Райм си представяше как ще посрещнат това в Голяма сграда. Като консултант криминолог работата му беше да разкрива истината, но големите шефове в полицията определено предпочитаха да помага за осъждането, а не за оправдаването на заподозрени.

— Прегледах някои от твоите изрезки…

— Какви изрезки?

— Арт води фамилен албум с изрезки от вестници. Има статии за твои разследвания. Няколко десетки. Постигнал си удивителни неща.

— О, аз само служа на обществото.

Най-сетне Джуди показа някаква непринудена емоция — усмихна се.

— Арт казва, че никога не би повярвал в скромността ти.

— Наистина ли?

— Да, защото самият ти никога не си вярвал в нея.

Сакс се изсмя.

Райм също се засмя, като се надяваше смехът му да прозвучи искрено. Изражението му изведнъж стана сериозно.

— Не знам колко ще успея да помогна. Разкажи какво е станало.

— Беше преди една седмица, в четвъртък. В четвъртък Арт винаги си тръгва рано от работа. Преди да се прибере вкъщи, прави дълъг крос в един парк. Обожава да тича.

Райм си спомняше десетки пъти, когато двете момчета, родени с разлика от няколко месеца, се бяха надбягвали по тротоарите или през жълто-зелените нивя около родното им градче в Средния запад, как скакалците се разбягваха пред тях, как, когато спираха да си поемат дъх, по запотената им кожа накацваха мухи. Арт винаги изглеждаше в по-добра физическа форма, но Линкълн бе влязъл в скаутския отряд на училището. Братовчед му нямаше голямо желание да се запише.

Райм пропъди спомените и се съсредоточи върху разказа на Джуди:

— Тръгнал от работа в три и половина и отишъл да тича. Прибра се вкъщи около седем — седем и половина. Изглеждаше съвсем нормално, не се държеше необичайно. Изкъпа се. Вечеряхме. На другия ден обаче дойдоха полицаи, двама от Ню Йорк и един от Ню Джърси. Разпитваха го и претърсиха колата му. Намериха следи от кръв, не знам… — В гласа й прозвуча следа от шока, който беше изпитала онази мъчителна утрин. — Претърсиха къщата и взеха някои неща. После се върнаха и го арестуваха. За убийство. — Тя с мъка изрече думата.

— Какво точно твърдят, че е извършил? — попита Сакс.

— Твърдят, че е убил някаква жена и е откраднал някаква картина от дома й. — Джуди изпухтя презрително. — Откраднал картина. За какъв дявол? И убийство… Артър никога не е наранявал никого. Не е способен на такова нещо.

— Ами кръвта? Направиха ли изследване на ДНК?

— Да, направиха. И явно има съвпадение. Но при тези тестове стават грешки, нали?

— Понякога — отговори Райм, като си помисли: „Рядко, много рядко…“.

— Или пък може истинският убиец да е оставил кръвта.

— Ами картината… Артър проявявал ли е интерес към нея?

Джуди се заигра с черно-белите пластмасови гривни на китката си.

— Работата е там, че навремето имахме картина от същия художник. Той я харесваше. Но когато остана без работа, се наложи да я продаде.

— Къде намериха картината?

— Не са я намерили.

— Откъде тогава знаят, че е била открадната?

— Имат свидетел. Видял някакъв мъж да я изнася от апартамента на жената около часа на убийството. Ох, това е някаква ужасна грешка. Съвпадения… Това трябва да е, странна последователност от съвпадения — прегракнало изрече тя.

— Познавали ли са се?

— Отначало Артър каза, че не я е познавал, но после се сети, че може и да са се срещали. В една картинна галерия, която посещава от време на време. Не си спомня обаче да са се заговаряли.

Джуди спря поглед върху бялата дъска със схематичния план за залавяне на Логан в Англия.

Райм си спомни друга случка с Артър.

Ще се надбягваме до онова дърво… Не, глупчо… онзи явор там. Печели, който пръв пипне ствола! На три. Едно… две… старт!

Не каза три!

— Има още нещо, нали, Джуди? Разкажи ни — намеси се Сакс.

Беше видяла нещо в очите на жената, предположи Райм.

— Просто съм притеснена. Също и за децата. За тях е истински кошмар. Съседите ни гледат като терористи.

— Съжалявам, че трябва да съм толкова настоятелна, но е много важно да знаем всички факти. Моля те.

Джуди отново се изчерви и притисна с ръце коленете си. Райм и Сакс имаха приятелка, която работеше в Калифорнийското бюро за разследване — Кейтрин Данс. Тя беше специалист по кинесика — науката за разчитане на мимиките и жестовете. Райм смяташе тези умения за второстепенни спрямо криминалистиката, но уважаваше Данс и бе научил някои неща от специалността й. Сега виждаше, че Джуди Райм е силно стресирана.

— Разкажи ни — подкани я Сакс.

— Ами, просто полицията намери някои други доказателства. Е, не точно доказателства. Не категорични улики. Но… изкараха, че Артър е имал връзка с жената.

— Какво мислиш за това? — попита Сакс.

— Не мисля, че е вярно.

Райм забеляза по-мекия начин на изразяване. Отрицанието не беше категорично, както за убийството и кражбата. Тя отчаяно се надяваше отговорът да е „не“, но сигурно бе достигнала до същото заключение, до което и Райм: ако жената е била любовница на Артър, това беше в негова полза. По-вероятно е да ограбиш непозната, отколкото любовницата си. Въпреки това като съпруга и майка тя се молеше отговорът да е отрицателен.

Джуди вдигна очи и по-смело погледна Райм, количката и другите апарати, от които зависеше животът му.

— Каквото и да е ставало, той не е убил тази жена. Не е възможно да го е направил. Чувствам го с душата си… Можете ли да направите нещо?

Райм и Сакс се спогледаха.

— Съжалявам, Джуди — отговори той. — В момента работим по важен случай. Много сме близко до залавянето на опасен престъпник. Не можем да го оставим.

— Не очаквам такова нещо. Просто… нещо. Не знам какво друго да направя.

Устните й затрепериха.

— Ще проведем няколко разговора, ще разучим каквото можем. Не мога да ти дам информацията, която не е достъпна на адвоката ти, но мога да ти кажа честно какво мисля за шансовете на прокурора да издейства присъда.

— О, благодаря ти, Линкълн.

— Кой е адвокатът му?

Тя им каза името и телефонния номер. Адвокатът беше известен и скъпо платен, Райм го познаваше. Имаше обаче повече опит в дела за финансови престъпления, отколкото за убийства.

Сакс попита кой е обвинителят.

— Бърнард Гросман. Мога да ви дам номера му.

— Няма нужда — отвърна младата полицайка. — Имам го. Работили сме заедно. Разумен човек е. Предполагам, че е предложил на съпруга ти споразумение.

— Да, и адвокатът ни искаше да приеме. Арт обаче отказа. Настоява, че е станала грешка, че всичко ще се изясни. Но невинаги става така, нали? Понякога хората отиват в затвора, дори да са невинни, нали?

„Да, случва се“ — помисли си Райм, но каза само:

— Е, ще проведа няколко телефонни разговора.

Тя стана.

— Не мога да ти опиша колко съжалявам, че допуснахме така да загубим връзка. Непростимо.

За негова изненада Джуди Райм се приближи до количката, наведе се и отърка бузата си в неговата. Райм подуши миризмата на пот и две други миризми, може би на дезодорант и на лак за коса. Не долови парфюм. Джуди не изглеждаше да е от жените, които използват парфюми.

— Благодаря, Линкълн. — Тя тръгна към вратата, но спря. Обърна се към двамата и добави: — Каквото и да откриете за Артър и жената, не ме е грижа. Важно е само да не отиде в затвора.

— Ще направя каквото мога. Ще ти се обадя, ако открием нещо конкретно.

Сакс я изпрати до външната врата.

Когато се върна, Райм каза:

— Нека първо да поговорим с адвоката.

— Съжалявам, Райм. — След като той се намръщи, тя добави: — Имам предвид, че сигурно ти е трудно.

— Защо?

— Ами, толкова близък роднина да е обвинен за убийство.

Райм сви рамене, един от малкото жестове, които бе способен да прави.

— Тед Бънди също е бил нечий син. Може би и братовчед.

— Все пак…

Сакс вдигна слушалката. Набра номера на адвоката, но се включи телефонният му секретар и тя остави съобщение. Райм се запита за коя дупка на игрището за голф играе в момента.

След това Сакс се свърза с прокурор Гросман, който не се наслаждаваше на почивния ден, а беше в кабинета си в центъра. Не беше направил връзката между името на заподозрения и криминолога.

— Съжалявам, Линкълн — каза искрено, — но случаят изглежда ясен. Не пипам на сляпо. Щях да ти кажа, ако имаше непълноти, но няма. Съдебните заседатели ще го обявят за виновен. Ако го убедиш да приеме споразумението, ще му направиш огромна услуга. Склонен съм да се съглася на дванадесет години.

„Дванадесет години без право на предсрочно освобождаване. Това би убило Артър“ — замисли се Райм.

— Благодаря — каза Сакс.

Прокурорът добави, че на другия ден започва трудно дело, затова няма повече време за разговори. Обеща да се обади през седмицата, ако искат.

Все пак им каза името на детектива, водещ разследването — Боби Лагранж.

— Познавам го — отбеляза Сакс.

Телефонира му на домашния телефон и отново попадна на телефонния секретар. Набра номера на мобилния му телефон и той вдигна веднага:

— Лагранж.

Свистенето на вятър и плискането на вълни, които се чуваха от слушалката, обясняваха с какво се занимава детективът в този топъл, слънчев ден.

Сакс се представи.

— О, да. Как я караш, Амелия? Очаквам да ми се обади един информатор. Всеки момент чакаме нещо голямо да се случи в Ред Хук.

Значи не беше на яхтата си.

— Може да се наложи да затворя бързо — добави той.

— Ясно. На високоговорител сме.

— Здравейте, детективе. Аз съм Линкълн Райм.

Колебание.

— А, да.

Гласът на Линкълн Райм бързо привличаше вниманието на хората. Той обясни за братовчед си.

— Чакай… „Райм“. Името ми се стори странно. Искам да кажа необичайно. Но не направих връзката. Пък и той не е споменавал нищо за вас. В нито един от разпитите. Вашият братовчед… Леле, съжалявам!

— Детективе, не искам да преча на разследването, но обещах да разбера какво става. Току-що говорих с прокурора.

— Трябва да кажа, че арестуването беше съвсем основателно. От пет години работя в отдел „Убийства“ и освен когато някой униформен стане свидетел на улично убийство, това е най-ясният случай, който съм имал.

— Какво е станало? Жената на Арт ми разказа най-основното.

С монотонен глас полицаят съобщи подробностите за престъплението:

— Братовчед ви си тръгнал рано от работа. Отишъл в апартамента на Алис Сандърсън във Вилидж. Тя също свършила работа рано. Не знаем колко е стоял там, но някъде около шест часа тя била наръгана с нож, а една картина — открадната.

— Рядка, доколкото разбрах.

— Да, но не като Ван Гот.

— Кой е художникът?

— Някой си Прескът. Умрял е немного отдавна.

— Значи цената на картините му расте?

— Предполагам. Но тази все още е струвала около сто и петдесет бона, плюс-минус. А, освен това открихме някои интересни неща в пощата на братовчед ви. Листовки за Прескът, които е получавал от няколко галерии. Стори ни се подозрително.

— Разкажете ми за дванадесети май.

— Около шест часа един свидетел чул писъци, а след няколко минути видял непознат мъж да изнася картина и да се качва на светлосин мерцедес, паркиран на улицата. Потеглил бързо. Свидетелят записал първите три букви от номера. Не беше видял от кой щат е регистрацията, но проверихме всичко в района на Ню Йорк. Стеснихме кръга на търсенето и разпитахме собствениците. Един от тях беше братовчед ви. С партньора ми отидохме в Джърси да говорим с него. Водехме един колега от щатската полиция за протокола, нали знаете? Видяхме нещо, приличащо на кръв, по задната врата и на задната седалка. Под седалката имаше изцапана с кръв кърпа. Беше същият модел като други две от апартамента на жертвата.

— И ДНК тестът беше положителен, така ли?

— На кръвта, да.

— Свидетелят разпозна ли го на очна ставка?

— Обадил се от уличен телефон и не казал името си. Не искал да се замесва. Нямахме обаче нужда от свидетел. Момчетата от „Криминология“ имаха успешен ден. Снеха отпечатък от обувка в антрето на жертвата — от същите обувки като на братовчед ви. Освен това намериха добри микроследи.

— Типови улики?

— Да, типови. Частици от пяна за бръснене, парченца чипс, изкуствена тор от гаража му. Съвпадат с откритите в дома на жертвата.

„Не, не съвпадат“ — помисли си Райм. Уликите се разделят на няколко групи. „Конкретизираните“ следи могат да са оставени само от един източник, такива са ДНК и пръстовите отпечатъци. „Типовите“ улики имат общи характеристики с подобен вид материали, но не е задължително да идват от един и същи източник. Например влакната от килим. При ДНК тест на кръв от мястото на убийството определено може да се получи „съвпадение“ с кръвта на престъпника. Но влакна от килим, намерени на местопрестъплението, могат само да се „асоциират“ с влакна, събрани от къщата на заподозрения, което позволява на съдебните заседатели да предположат, че той е бил на мястото на убийството.

— Как разбрахте дали са се познавали? — попита Сакс.

— Той твърдеше, че не се познават, но намерихме две бележки, писани от нея. Една в офиса й, другата — в къщата. Едната беше: „Арт — да пийнем нещо“. Другата — „Артър“. Само толкова. А, освен това името му беше в бележника й с телефони.

— Неговият номер ли? — намръщи се Райм.

— Не. Предплатена карта за мобилен. Няма възможност да вземем разпечатка за разговорите.

— Значи предполагате, че са били повече от приятели, така ли?

— Мина ни през ума. Защо иначе ще говори с предплатена карта, вместо да й даде служебния си номер? — Детективът се изсмя. — На нея явно й е било все едно. Ще се изненадате какви неща приемат хората, без да задават много въпроси.

„Няма какво толкова да ме изненада“ — помисли си Райм.

— Ами телефона?

— Не го намерихме.

— Мислите, че я е убил, защото е настоявала да напусне жена си, така ли?

— Това ще бъде тезата на обвинителя. Или нещо подобно.

Райм се замисли какво знае за братовчед си, когото не беше виждал от повече от десет години, и за онова, което току-що беше чул. Не можеше нито да потвърди, нито да отрече чутото.

— Някой друг има ли мотив? — поинтересува се Сакс.

— Не. Близките на жертвата казват, че излизала от време на време с мъже, но нищо сериозно. Не знаят имена. Няма нищо сензационно. Дори ми хрумна, че може жена му — Джуди, да го е направила, но тя има алиби.

— Ами Артър?

— Не. Твърди, че е ходил да тича, но няма кой да потвърди, че го е видял. В щатския парк „Клинтън“. Голямо място. И доста пусто.

— Интересно как се е държал по време на разпита — отбеляза Сакс.

Лагранж се засмя:

— Интересно, че повдигате въпроса. Това е най-странното в цялото разследване. Изглеждаше като замаян. Втрещи се, когато ни видя. Арестувал съм доста хора, някои — професионалисти. Хора с опит, имам предвид. Но никой не се е преструвал на невинен толкова успешно и с такава лекота. Голям актьор. Спомняте ли си да е имал такива заложби, детектив Райм?

Райм не отговори. Вместо това попита:

— Какво стана с картината?

Кратко мълчание.

— Това е другото. Още не сме я намерили. Не беше в къщата му, но хората ни намериха пръст по задната седалка на колата и в гаража. Съвпада с проби от парка, където е ходил да тича. Предполагаме, че я е заровил някъде.

— Един въпрос, детективе — каза Райм и замълча.

От другата страна на линията последва пауза, чуха се приглушени думи на фона на вятъра.

— Казвайте.

— Може ли да видя документацията?

— Документацията? — Не беше въпрос, по-скоро признак на колебание. — Случаят е ясен. Водим всичко според правилата.

— Не се съмняваме — побърза да уточни Сакс. — Но доколкото разбрахме, той е отказал да приеме споразумение.

— О, искате да го убедите да приеме? Да, разбирам. Така е най-добре за него. Е, при мен има само копия. Цялата документация е при прокурора. Но мога да ви изпратя докладите. След ден-два, става ли?

Райм поклати глава. Сакс каза:

— Ако говорите с хората в архива и няма проблеми, мога лично да отида да ги взема.

Вятърът отново засвири от микрофона, после внезапно спря. Лагранж се беше прибрал на завет.

— Да, добре. Ще им се обадя още сега.

— Благодаря.

— Няма защо. Късмет.

След като затвориха, Райм се усмихна:

— Беше добра идея. Да споменеш за споразумението.

— Трябва да познаваш събеседника си.

Сакс преметна чантичката си през рамо и тръгна към вратата.