Джефри Дивър
Обект №522 (2)

2.

Следата ги беше отвела от Скотсдейл през Сан Антонио до една обслужваща станция на междущатско шосе №95 в Делауер, пълна с шофьори на камиони и пътуващи семейства. Накрая изненадващо изчезна в потайностите на Лондон.

Кой беше беглецът, преминал по този сложен път? Професионален убиец, когото Линкълн Райм преследваше от известно време. Беше му попречил да извърши ужасно престъпление, но той бе успял да се изплъзне на полицията за броени минути, беше се „разходил — както мрачно се изрази Райм — из проклетия град като турист, който трябва да се връща на работа в понеделник сутринта“.

Следата изчезна като прах, отнесен от вятъра, и никой в полицията или ФБР нямаше представа къде се крие престъпникът и какво замисля. Няколко седмици по-рано Райм бе научил от свои познати в Аризона, че същият човек е заподозрян за убийството на американски войник в Скотсдейл. Следите сочеха на изток — към Тексас и Делауер.

Името на убиеца, което можеше да е истинското или фалшиво, бе Ричард Логан. Вероятно беше от Западните Щати или Канада. След усилено издирване полицията откри няколко Ричард-Логановци, но никой от тях не отговаряше на профила на убиеца.

После по стечение на обстоятелствата (Линкълн Райм никога не използваше думата „късмет“) беше научил от Интерпол, европейската полицейска информационна служба, че някой в Англия е наел американски професионален убиец. Той извършил убийство в Аризона, за да се добере до военна карта за самоличност и информация, срещнал се със съучастници в Тексас и получил авансово плащане на една сервизна станция покрай Източното крайбрежие. Излетял за „Хийтроу“ и се загубил някъде във Великобритания, но точно къде, не се знаеше.

Мишената на „добре финансираната и организирана на високо ниво акция“ на Ричард Логан (Райм можеше само да се смее на това изтъркано описание в сводката от Интерпол) бе протестантски свещеник, който ръководел бежански лагер в Африка и там се натъкнал на мащабна схема за продажба на крадени лекарства срещу СПИН, парите, от която се използваха за закупуване на оръжие. При преместването му на сигурно място в Лондон той беше оцелял при три опита за покушение: в Нигерия, Либерия и дори в транзитния салон на миланското летище, където италианските полицаи, въоръжени с къси автомати, проверяват почти всичко и не пропускат почти нищо.

Сега преподобният Самюел Гуудлайт (по-подходящо име за свещенослужител Райм трудно можеше да измисли^[1]) се намираше в охранявана квартира в Лондон под зорките очи на „Скотланд Ярд“ и помагаше на британските и международните разузнавателни служби да разнищят схемата на плана „Лекарства срещу оръжие“.

Чрез закодирани сателитни телефонни разговори и електронни писма между няколко континента Райм и инспектор Лонгхърст от лондонската полиция бяха заложили клопка на престъпника. Планът, съперничещ на безупречните замисли на самия Логан, включваше двойници и зависеше от помощта на бивш крупен търговец на оръжие от Южна Африка, който осигури цяла мрежа от опитни информатори. Дани Крюгер беше натрупал стотици хиляди долари от бизнес с оръжия последователно и спокойно като всеки друг търговец, продаващ климатици или сиропи за кашлица. Едно пътуване до Дарфур миналата година обаче го беше разтърсило, давайки му възможност да види какви кръвопролития причиняват неговите играчки. Веднага се беше отказал от търговията с оръжие и се бе преместил в Лондон. В екипа участваха още служители от МИ-5, лондонското представителство на ФБР и агент от френския аналог на ЦРУ — Главната дирекция за външна сигурност.

Не знаеха дори в кой край на Великобритания се крие Логан, но Дани Крюгер бе чул, че убиецът планира удара си в близките няколко дни. Южноафриканецът все още имаше много контакти в международния престъпен свят и беше пуснал слухове за „тайно“ място, където Гуудлайт се срещал с представителите на полицията. Сградата имаше открит двор, идеален за целите на убиеца, когато дойде да застреля свещеника.

Даваше и идеална възможност на полицаите да забележат и заловят Логан. Мястото беше под постоянно наблюдение; полицаи и агенти от МИ-5 и ФБР дежуреха денонощно.

Логан обаче изчезна и оттогава нямаше следа от него.

Сега Райм седеше в червената си моторизирана инвалидна количка на първия етаж в дома си срещу Сентръл Парк — холът вече не беше спокойно помещение за отдих, обзаведено във викториански стил, а добре екипирана лаборатория по криминология, с каквато много от полицейските служби в по-малките градчета не можеха да се похвалят. Райм се занимаваше с нещо, което често правеше през последните няколко дни — гледаше втренчено телефона, чийто втори бутон за бързо набиране бе програмиран на един номер в Англия, завършващ на 1212. По традиция повечето клонове на лондонската полиция имаха номера, завършващи на тези цифри, спомен за първия телефонен номер на „Скотланд Ярд“ — „Уайтхол“ 1212.

— Телефонът работи, нали? — попита Райм.

— Има ли причина да не работи? — каза болногледачът Том с равен глас, равносилен на отегчена въздишка.

— Ами, де да знам? Претоварена линия. Токов удар. Много неща могат да се скапят.

— Защо не пробваш тогава? За да си сигурен.

— Команда — изрече Райм, за да активира гласоразпознавателната контролна програма на компютърната система, заместваща голяма част от физическите му функции.

Линкълн Райм бе парализиран — след нещастен случай преди години при оглед на местопрестъпление, когато бе счупил врата си при четвъртия шиен прешлен. Сега можеше да движи само ограничен брой мускули на тялото си под мястото на травмата.

— Набиране — заповяда той на машината.

От високоговорителя се чу звук от набиране, после — монотонно бип… бип… бип… Това подразни Райм повече, отколкото би се ядосал, ако телефонът не работеше. Защо не се обаждаше Лонгхърст?

— Команда. Прекъсване — гневно нареди той.

— Явно работи — отбеляза Том, като постави чаша кафе в държателя на инвалидната количка.

Райм смукна от горчивата течност през сламката, стърчаща от чашата. Погледна към бутилката осемнадесетгодишно уиски „Гленморанги“ на една полица — толкова близо, но недостъпна.

— Още няма обяд — напомни му болногледачът.

— Знам. Виждам, че е рано. Не искам… Просто… — От сутринта чакаше повод да повдигне темата. — Доколкото си спомням, снощи ме отряза доста рано. Само две чашки. На практика все едно нищо.

— Три.

— Ако събереш съдържанието им в милилитри, бяха колкото две, при това малки, това имах предвид.

Дребнавото заяждане, също като алкохола, може да има опияняващ ефект.

— Никакво уиски сутрин.

— Прояснява мислите ми.

— Не, не ги прояснява.

— Прояснява ги. И ми помага да мисля творчески.

— Това също не е вярно.

Том носеше безупречно изгладени риза, панталони и вратовръзка. Напоследък дрехите му се мачкаха по-малко, отколкото преди. Грижите за пациент с парализа на цялото тяло обикновено са свързани с много физически труд. Новата инвалидна количка на Райм обаче, „Инвакеър TDX“ — „незаменимо усещане за движение“, както я рекламираха — можеше да се разгъва като легло и значително бе улеснила работата на Том. Количката дори можеше да се изкачва по ниски стъпала и да се движи със скоростта на бягащ за здраве човек на средна възраст.

— Мисълта ми беше, че ми се пие. Това е. Искам уиски. Сега какво ще кажеш?

— Не.

Райм се намръщи и отново се втренчи в телефона.

— Ако този негодник се измъкне… — Замълча за момент. — Няма ли да постъпиш, както правят всички?

— Какво имаш предвид, Линкълн?

Стройният младеж работеше при Райм от много години. На няколко пъти беше уволняван, бе напускал и по свое желание, но пак се връщаше. Потвърждение за упоритостта (или извратеността) и на двамата.

— Казах: „Ако този негодник се измъкне“. Очаква се да ме успокоиш: „О, няма. Не се безпокой“. Повечето хора постъпват така. Опитват се да те успокоят, макар че не разбират за какво става дума.

— Само че аз не казах нищо. Нима ще спорим за нещо, което съм можел да кажа? Не говориш ли като съпруга, която се сърди на мъжа си, защото е срещнала красива жена на улицата и си е помислила, че той е щял да я загледа, ако е бил там?

— Не знам как ти звучи — разсеяно отвърна Райм, който отново премисляше плана за залавяне на Логан във Великобритания.

Имаше ли пропуски? Добра ли беше охраната? Можеха ли да са сигурни, че няма да изтече информация, която да достигне до убиеца?

Телефонът иззвъня и номерът се изписа на монитора до Райм. За негово разочарование обаждането не беше от Лондон, а от по-близо — от Голяма сграда, както местните ченгета наричаха главното полицейско управление на „Полис Плаза“ 1 в Манхатън.

— Команда. Вдигни телефона. — Изщракване. После: — Какво има?

— Нещо си кисел днес.

— От Англия не се обаждат.

— Че защо да ти се обаждат? Не са длъжни да ти се отчитат на всеки час.

— Логан е изчезнал. Може да удари всеки момент.

— Като при чакането на бебе е — отбеляза Селито.

— Щом казваш. Говори бързо. Не искам да държа линията заета.

— При толкова съвременна техника нямаш ли възможност да приемаш по повече от едно обаждане?

— Лон.

— Добре. Има нещо, което трябва да знаеш. Преди седмица, в четвъртък, е било извършено убийство с цел грабеж. Жертвата е жена, която е живеела във Вилидж. Алис Сандърсън. Извършителят я е убил с нож и е откраднал някаква картина. Хванахме го.

Защо го занимаваше с това? Обикновено убийство, виновникът беше заловен…

— Проблем с уликите?

— Не.

— Изгарям от любопитство да разбера защо ми се обаждаш.

— Преди половин час разследващият детектив е имал обаждане…

— По-накратко, Лон. По-накратко.

Райм гледаше бялата дъска, на която бе очертана схемата за залавяне на убиеца в Англия. Планът беше сложен.

И уязвим.

Селито го изкара от размислите:

— Слушай. Съжалявам, Линк, но трябва да ти кажа. Извършителят е братовчед ти Артър Райм. Предумишлено убийство. Чакат го двадесет и пет години и според прокурора присъдата е сигурна.