Джефри Дивър
Обект №522 (19)

19.

На вратата се позвъни и след малко Том въведе млад мъж около тридесетте, с рошава кестенява коса, дънки, фланелка на Шантавия Ал Янкъвик и опърпано кафяво яке.

В наши дни човек не може да се занимава с криминалистика, ако не разбира от компютри, но както Купър, така и Райм си даваха сметка колко ограничени са познанията им. Когато осъзнаха компютърната връзка в случай „Пет-двадесет и две“, Селито се беше обърнал към отдела за компютърна престъпност на нюйоркската полиция, елитна група от тридесет и двама детективи и помощен персонал.

Родни Шарнек влезе в стаята, погледна най-близкия монитор и каза:

— Привет — сякаш говореше на машината.

Когато погледна Райм, не прояви никакъв интерес към физическото му състояние, само към безжичното контролно устройство, свързано с облегалката на едната му ръка. То изглежда го впечатли.

— В почивка ли си? — попита Селито с явно неодобрение, като погледна дрехите му.

Райм знаеше, че детективът е от старата школа — смяташе, че полицаят трябва да бъде облечен подобаващо.

— Почивка ли? — отговори Шарнек, без да разбере намека. — Не. Защо да съм в почивка?

— Просто си помислих.

— Аха. Добре, каква е интригата?

— Искаме да заложим капан.

Идеята на Линкълн Райм да отидат в централата на ССД и да попитат дали убиецът не е от техните служители не беше толкова наивна, колкото изглеждаше. Когато прочете в сайта на компанията, че програмата „Пъблик шуър“ обслужва полицията, той бе предположил, че Нюйоркското полицейско управление също е сред клиентите им. Ако беше вярно, убиецът можеше да има достъп до полицейска информация. Едно кратко обаждане бе достатъчно, за да потвърди, че нюйоркската полиция е клиент на фирмата. Софтуерът „Пъблик шуър“ и консултантите на ССД извършваха информационни услуги за полицията — управление на данни и обработка на доклади и архиви. Ако патрулиращ полицай на улицата искаше да провери дали срещу дадено лице има заповед за задържане или детектив, незапознат със системата, искаше да прегледа документацията по някое убийство, „Пъблик шуър“ им помагаше да получат информация на компютъра в кабинета или в патрулната кола, дори на портативния компютър или мобилния телефон, и това ставаше за броени минути.

Като изпрати Сакс и Пуласки във фирмата да разпитат кой би могъл да има достъп до информацията за жертвите, той се надяваше, че обект 522 ще научи, че полицията е по следите му, и ще се опита да проникне в полицейските компютри чрез „Пъблик-шуър“, за да провери докладите от разследването. Ако го направеше, можеха да засекат кой е имал достъп до файловете.

Райм обясни ситуацията на Шарнек, който кимна с разбиране — сякаш всеки ден залагаше капани. Когато чу името на фирмата, чрез която е действал убиецът обаче, се стъписа:

— ССД? Най-голямата мина за данни в света? Имат информация за всяко Божие чедо.

— Това проблем ли е?

Безгрижното изражение на компютърния специалист се смени с безпокойство и той отговори:

— Надявам се.

Веднага се зае със залагането на клопката, като обясняваше какво прави. Извади от файловете всички подробности за разследването, които не трябваше да достигнат до извършителя, и ги прехвърли ръчно на друг компютър, който не беше свързан в Интернет. После маркира файла „Изнасилване и убийство на Майра Уайнбърг“ на сървъра на полицейското управление като особено важно разследване. Добави няколко подфайла, за да изкуши убиеца: „Местонахождение на заподозрените“, „Анализ на уликите“ и „Свидетели“, които съдържаха само общи бележки. Ако някой проникнеше в този файл — по официалния път или незаконно — Шарнек веднага щеше да получи данни за серийния номер на компютъра и местоположението му. Можеха да разберат дали онзи, който проверява информацията, е полицай, свързан с разследването, или външен човек. Ако беше външен, Шарнек незабавно щеше да уведоми Райм и Селито, които да изпратят специалния отряд на мястото. Компютърният специалист включи във файла и много публично достъпни данни за ССД — в закодиран вид, за да принуди убиеца да остане по-дълго включен в системата, докато ги разкодира. Така шансът да го заловят се увеличаваше.

— Колко време ще отнеме?

— Петнадесет-двадесет минути.

— Добре. След като свършиш, искам да проверя дали някой може да е проникнал в системата отвън.

— В системата на ССД ли?

— Да.

— Те имат защитни системи за защитите на защитите си.

— Въпреки това трябва да се провери.

— Добре, но в случай че убиецът е вътрешен човек, сигурно не искате да се координирам с тях.

— Точно така.

Шарнек се умърлуши.

— Значи направо да се опитам да проникна.

— Можеш ли да го направиш законно?

— И да, и не. Само ще тествам „стените“. Не е престъпление, ако не проникна в системата им и не ги изнеса в някое скандално телевизионно предаване, в който случай всички ще завършим зад решетките… Или по-лошо — добави заплашително.

— Добре, но първо искам капана. Веднага.

Райм погледна часовника. Сакс и Пуласки вече бяха разгласили новината за престъплението в „Сивата скала“.

Шарнек извади голям преносим компютър от раницата си и го постави на близката маса.

— Ще може ли малко… О, благодаря.

Том тъкмо влизаше с кафеварка и чаши.

— Точно за това щях да помоля. С повече захар и без мляко. Смотанякът си остава смотаняк, дори когато е ченге. Така не усвоих този навик, наречен сън. — Сложи си порядъчно количество захар, разбърка и изпи половината чаша на един дъх. Том му доля. — Благодаря. Така, да видим сега какво имаме. — Погледна компютъра, на който работеше Купър. — Ох.

— Защо „ох“?

— Това да не е кабелен модем с едно цяло и пет мегабайта в секунда. Знаете ли, че вече има и цветни монитори? И измислиха едно нещо, дето се казва Интернет.

— Много смешно — измърмори Райм.

— Обадете ми се, когато приключи разследването. Ще сменим някои неща и ще вкараме по-бърз ЛАН.

Шантавия Ал, ЛАН…

Шарнек си сложи очила с матови стъкла, свърза компютъра си със системата на Райм и започна да трака на клавиатурата. Райм забеляза, че някои букви са се изтрили, а контактната пластина беше силно изцапана от потни ръце. По клавиатурата се виждаха трохи.

Той погледна Селито, чието изражение казваше: „Всеки луд с номера си“.

* * *

Първият от двамата мъже, които влязоха в кабинета на Андрю Стърлинг, беше строен, на средна възраст, с безизразно лице. Приличаше на бивш полицай. Другият, по-млад и предпазлив, бе младши ръководен кадър в голяма фирма. Приличаше на русия брат от онзи телевизионен сериал — „Фрейзър“.

За първия Сакс почти беше познала — Том О’Дей бе работил във ФБР, а сега оглавяваше охраната на ССД. Вторият се казваше Марк Уиткъм и беше заместник-началник на Отдела за законов надзор във фирмата.

Стърлинг обясни:

— Том и неговите момчета ни пазят от външни хора с лоши помисли. Отделът на Марк се грижи ние да не направим нещо лошо на някого извън фирмата. В този бизнес стъпваме в минно поле. Сигурен съм, че сте ни проучили и знаете, че дейността ни е регулирана от стотици щатски и федерални закони и разпоредби за личната тайна: законът „Греъм, Лийч, Блайли“ за недобросъвестното използване на лична информация, Законът за добросъвестно определяне на кредитния рейтинг, Законът за достъпността и отчетността на здравните застраховки, Законът за защита на личната тайна на шофьорите. Има и много щатски закони. Отдел „Законов надзор“ се грижи да знаем какви са правилата и да ги спазваме.

„Чудесно — помисли си Сакс. — Тези двамата бързо ще разпространят новината за разследването и ще подмамят убиеца в капана.“

Като въртеше нервно бележника си в ръце, Марк Уиткъм каза:

— Искаме да сме сигурни, че когато Майкъл Мур направи филм за доставчиците на данни, ние няма да сме главният герой.

— Не го споменавай дори на шега — засмя се Стърлинг, макар че на лицето му личеше загриженост. Обърна се към Сакс: — Мога ли да им кажа това, за което ме информирахте?

— Да, моля ви.

Той им разказа сбито и ясно за разследването. Беше запомнил всичко, което му бе казала, до марките на подхвърлените улики.

Уиткъм слушаше намръщено. О’Дей запази непроницаемо изражение. Сакс беше убедена, че поведението на агентите във ФБР не се усвоява, а е заложено генетично.

Стърлинг каза твърдо:

— Така. Това е проблемът. Ако ССД е замесена по някакъв начин, искам да знам и да се намери решение. Сетихме се за четири възможни източника на риск: хакери, лица, проникнали отвън, служители и клиенти. Какво мислите?

О’Дей заговори:

— Да вземем първо хакерите. Компютърната ни система има най-добрата защита, която може да се намери. По-добра от защитите на „Майкрософт“ и „Сън“. Използваме доставчик от Бостън, който ни осигурява безопасен достъп до Интернет. Искам да ви кажа, че сме като мишена в компютърна игра — всеки хакер на света иска да проникне в компютрите ни. Но откакто се преместихме в Ню Йорк преди пет години, никой не е успял. Имали сме няколко случая на проникване в административните ни сървъри за по десет-петнадесет минути. Но нито едно проникване в „Инър-съркъл“, основната ни база данни, а това е трябвало да направи вашият извършител, за да се добере до информацията, необходима за тези престъпления. Освен това не би могъл да я събере с едно проникване — трябва да влезе поотделно най-малко в три или четири отделни сървъра.

Стърлинг добави:

— Колкото до външен човек, който да проникне в сградата, това също е невъзможно. Използваме същата охранителна система, както Агенцията за национална сигурност. Имаме петнадесет щатни охранители и двадесет на непълен щат. Освен това външен човек не може да се доближи до сървърите на „Инър-съркъл“. Регистрираме всеки и не позволяваме на никого да се движи свободно, дори на клиентите.

По-рано Сакс и Пуласки бяха ескортирани до фоайето на последния етаж на небостъргача от един от тези охранители — навъсен младеж, чиято бдителност не се повлия нито на йота от факта, че са полицаи.

О’Дей отбеляза:

— Имахме един инцидент преди три години. Но нищо сериозно. — Погледна Стърлинг. — Онзи репортер.

— Да, някакъв нахален журналист от един местен вестник — обясни Стърлинг. — Пишел статия за кражбите на самоличност и си наумил, че ние сме самият дявол. „Аксиом“ и „Чойспойнт“ бяха достатъчно разумни, за да не го допуснат в централите си. Но аз вярвам в свободата на словото и затова го приех… Отиде до тоалетната и каза, че се загубил по пътя. Когато дойде, изглеждаше много весел. Но нещо не беше наред. Охраната претърси куфарчето му и намери фотоапарат. Беше направил снимки на бизнеспланове, защитени от Закона за търговската тайна и дори на кодове за достъп.

— Това не само му струва работата — намеси се О’Дей, — ами и го осъдихме за престъпно проникване. Лежа шест месеца. Доколкото ми е известно, още не си е намерил постоянна работа като журналист.

Стърлинг леко наклони глава и погледна Сакс:

— Гледаме на сигурността много, много сериозно.

На вратата се показа някакъв младеж. Отначало тя си помисли, че е Мартин, секретарят, но после видя, че се е объркала заради приликата в телосложението и черния костюм.

— Андрю, извинявай, че те прекъсвам.

— О, Джеръми.

Аха, значи вторият асистент. Той погледна униформата на Пуласки, след това — Сакс. После като Мартин осъзна, че шефът му няма намерение да го представи на гостите, затова престана да им обръща внимание.

— Карпентър — каза Стърлинг. — Трябва да го видя днес.

— Добре, Андрю.

Щом младежът излезе, Сакс попита:

— Ами служители? Имали ли сте проблеми с някого?

— Внимателно проверяваме всичките си хора — обясни директорът. — Не назначавам никого, който е имал проблеми със закона, освен пътни нарушения. А проверките на благонадеждността са наша специалност. Но дори наш служител да иска да проникне в „Инър-съркъл“, би било невъзможно да открадне данни оттам. Марк, разкажи й за хранилищата.

— Разбира се, Андрю. — Уиткъм обясни: — Имаме бетонни стени.

— Не съм наясно с компютърната терминология.

Той се засмя:

— Не, не, говоря буквално. Истински бетонни прегради. Стени и плочи. Когато получим данните, ние ги сортираме и ги съхраняваме на физически разделени места. Ще разберете по-добре, ако ви разкажа как работи ССД. Както знаете, информацията е основният ни капитал. Ако някой успее да копира данните от „Инър-съркъл“, ще фалираме за броени дни. Затова правило номер едно е: „Пази капитала“. Така… откъде идват данните? От хиляди източници: кредитни компании, банки, държавни архиви, магазини, фирми за поръчки по Интернет, съдилища, управления за регистрация на автомобили, болници, застрахователни компании. За нас всяко събитие, което води до създаване на данни, е трансакция. Това може да е обаждане на номер за безплатни услуги, регистриране на кола, искане за покриване на медицински разходи, подаване на съдебна жалба, раждане, сватба, покупка, връщане на стока, оплакване… Във вашия занаят трансакцията може да бъде изнасилване, грабеж, убийство — всяко престъпление. Също откриване на досие, избиране на съдебни заседатели, дело, присъда… Когато получим данни за трансакция, те отиват първо в Приемния център, където се оценяват. От съображения за сигурност имаме политика за маскиране на данните — заменяме името на човека с код.

— Социалноосигурителният номер?

По лицето на Стърлинг премина следа от емоция, първата, която Сакс виждаше.

— О, не — намеси се той. — Те са създадени само за целите на пенсионното осигуряване. Преди цяла вечност. По случайност са се наложили като идентификационни номера. Неточни, лесни за открадване или купуване. Опасни са — все едно да държиш зареден пистолет вкъщи. Нашите кодове се състоят от шестнадесет цифри. Деветдесет и осем процента от пълнолетните американци имат номер в ССД. Сега всяко дете, чието раждане се регистрира — където и да било в Северна Америка — автоматично получава код.

— Защо шестнадесет цифри? — попита Пуласки.

— Дава възможност за разширяване — обясни Стърлинг. — Така сме сигурни, че няма да останем без числа. Можем да дадем около един квинтилион номера. По-скоро на Земята няма да остане място за живеене, отколкото кодовете на ССД да свършат. Това кодиране увеличава сигурността на системата и ускорява обработването на данните. Освен това така се избягва субективният елемент и се предотвратява тенденциозното вземане на решения. Психологически всички ние имаме предварителна нагласа към имена като Адолф, Бритни, Шакила или Диего, дори без да познаваме съответния човек. Числата елиминират тази предубеденост. И увеличават ефикасността. Моля те, продължи, Марк.

— Разбира се, Андрю. След като името бъде заменено с код, Приемният център оценява трансакцията, решава към коя група спада и изпраща данните за нея в един или повече от три отделни района — нашите информационни хранилища. В хранилище A съхраняваме данните за личния живот. В хранилище B — финансовите. Например заплати, влогове, застраховки. В хранилище C са данните от обществените и държавните архиви.

— После данните се прочистват — отново се намеси Стърлинг. — Примесите се премахват и информацията се уеднаквява. Например в някои бланки полът се означава с „Ж“. В други — като „Жена“. Понякога е с единица или нула. Трябва да бъде само по един начин… Освен това премахваме примесите — това са нечистите данни. Могат да са грешни, да съдържат твърде много или твърде малко подробности. Примесите са замърсяване и трябва да се премахват. — Изрече тези думи твърдо, отново някакъв признак на емоция. — След това данните стоят в някое от хранилищата ни и чакат, докато на някой клиент не му потрябва предсказание.

— Какво искате да кажете? — попита Пуласки.

Стърлинг обясни:

— През седемдесетте години компютърните архиви даваха на фирмите анализи за миналото. През деветдесетте данните започнаха да показват какво се случва в момента. Това е по-полезно. Сега сме в състояние да предсказваме какво ще направят потребителите и помагаме на клиентите си да се възползват от това.

— Значи не просто предсказвате бъдещето — отбеляза Сакс, — а се опитвате да го промените.

— Точно така. Но защо му е иначе на човек да ходи на врачка?

Лицето му беше спокойно, почти развеселено. Въпреки това тя се почувства неловко, спомни си срещата с федералния агент в Бруклин миналия ден. Сякаш обект 522 бе направил точно това — беше предсказал, че ще има стрелба.

Стърлинг даде знак на Уиткъм, който продължи:

— Така… значи данните, които не съдържат имена, а само числа, отиват в три различни хранилища на различни етажи в различни зони на охрана. Служител в хранилището за данни от обществените архиви няма достъп до хранилището за лични данни или финансовия. Освен това никой в хранилищата няма достъп до информацията в Приемния център и не може да свърже името и адреса с шестнадесетцифровия код.

— Затова Том каза, че ако е хакер, трябва да проникне в компютрите на всички хранилища поотделно — вметна Стърлинг.

О’Дей добави:

— Охраната работи денонощно. Веднага разбираме, ако някой без право на достъп се опита да влезе в някое от хранилищата. Ако има такъв, незабавно ще бъде уволнен и може би арестуван. Освен това от компютрите в хранилищата не може да се сваля информация — нямат портове — а дори да успеете да разбиете някой от сървърите и да извадите твърдия диск, няма как да го изнесете. Претърсваме всички — всеки служител, висш началник, охранител, чистач, портиер. Дори Андрю. Имаме скенери за метал и за плътни предмети на всички входове на хранилищата и Приемния център — дори на аварийните изходи.

Уиткъм отново взе думата:

— Имаме и генератор на магнитно поле, през което всеки минава. Той изтрива всички цифрови данни от всяко цифрово устройство, което носите: „Айпод“, телефон или харддиск. Не, никой не може да изнесе от тези стаи дори един килобайт информация.

Сакс отбеляза:

— Значи да се откраднат данни от тези хранилища — независимо дали от външен човек, служител или хакер — е почти невъзможно.

Стърлинг кимна:

— Данните са единственият ни капитал. Пазим ги като свещена реликва.

— Какво мислите за четвъртия сценарий? Ако убиецът работи за някой клиент.

— Както каза Том, съдейки по начина на действие на този човек, той трябва да има достъп до досиетата в „Инър-съркъл“ както на жертвите, така и на хората, които са били арестувани за престъпленията му.

— Да.

Стърлинг вдигна ръцете си, сякаш изнасяше лекция:

— Обаче клиентите нямат достъп до досиетата. Те и без това не им трябват. „Инър-съркъл“ съдържа сурови данни, които не им служат за нищо. На клиентите им трябва анализът на данните. Използват „Уочтауър“ — това е нашата система за управление на бази данни — и други програми като „Екс-пектейшън“ и ФОРТ. Те търсят в „Инър-съркъл“, намират необходимите данни и ги привеждат в използваема форма. Ако ви харесва сравнението с минната индустрия, „Уочтауър“ изкопава тонове пръст и камъни, за да отсее златните парченца.

— Добре, но ако ваш клиент купи, да кажем, списъци за директен маркетинг, това ще му даде достатъчно информация за жертвите, за да извърши престъпленията, нали? — Кимна към списъка на уликите, който беше показала на Стърлинг. — Например извършителят може да получи списъци на всички, които са купили такава пяна за бръснене, презервативи, тиксо, маратонки и така нататък.

Той вдигна вежди:

— Хъм. Би било огромно количество работа, но теоретично е възможно… Добре. Ще ви дам списък на всичките ни клиенти, които са купили списъци, съдържащи имената на жертвите, през последните… да речем — три месеца? Не, може би шест.

— Това би трябвало да свърши работа.

Амелия започна да рови в куфарчето си — значително по-неподредено от бюрото на Стърлинг — и извади списък на жертвите и уличените невинни хора.

— Според договора с клиентите ни сме упълномощени да даваме информация за тях. Законово няма да има проблем, но ще са ни нужни няколко часа.

— Благодаря. Един последен въпрос за служителите ви… Въпреки че нямат достъп до хранилищата, могат ли да отварят досиетата на служебните си компютри.

Стърлинг кимна, впечатлен от досетливостта й, въпреки че въпросът намекваше, че убиецът може да е служител на фирмата.

— Повечето служители не могат — все пак трябва да пазим информацията си. Няколко обаче имат така нареченото „разрешение за неограничен достъп“.

Уиткъм се усмихна:

— Да, но помисли кои са те, Андрю.

— Щом има проблем, трябва да обмислим всички възможности.

Уиткъм се обърна към Сакс и Пуласки:

— Работата е там, че хората с неограничен достъп са все членове на ръководството. Работят във фирмата от години. Като семейство сме. Ходим на партита заедно, на мотивационна почивка…

Стърлинг вдигна ръка, за да го прекъсне:

— Трябва да проверим и тази възможност, Марк. Искам проблемът да бъде отстранен. Искам отговор.

— Кой има неограничен достъп? — попита Сакс.

Той сви рамене:

— Аз. Началникът на „Продажби“, началникът на „Технически операции“. Мисля, че и директорът на „Личен състав“ може да извади някое досие, макар да съм сигурен, че не го е правил. Също началникът на Отдела за законов надзор, шефът на Марк.

Каза й имената.

Сакс погледна Уиткъм, който поклати глава:

— Аз нямам.

О’Дей също нямаше.

— Асистентите ви? — попита Сакс, имайки предвид Джеръми и Мартин.

— Не… Освен това хората от поддръжката — техниците. Обикновените служители не могат да сглобят досие, но отделът има двама главни техници, които могат. Единият работи дневна смяна, другият — нощна.

Даде й и техните имена.

Сакс погледна списъка.

— Има един лесен начин да се разбере дали са невинни.

— Как?

— Знаем къде е бил убиецът в неделя следобед. Ако имат алиби, всичко е наред. Позволете ми да ги разпитам. Още сега, ако може.

— Добре — каза Стърлинг и я погледна одобрително; това би било „просто“ решение на неговия „проблем“.

Изведнъж Сакс си даде сметка за нещо странно. Всеки път, когато я погледнеше от първата им среща тази сутрин, той я гледаше винаги в очите. За разлика от много — ако не и повечето — мъже, които познаваше, Стърлинг нито веднъж не огледа тялото й, нито веднъж не се опита да флиртува. Тя се почуди какви ли са предпочитанията му в леглото.

— Може ли да видя системата за сигурност в хранилищата?

— Разбира се. Само оставете пейджъра, телефона и миникомпютъра си навън. И всички електронни носители. В противен случай всичките данни ще бъдат изтрити. И ще ви претърсят, когато излизате.

— Добре.

Стърлинг кимна на О’Дей, който излезе за малко и се върна с намръщения охранител, който бе довел Сакс и Пуласки от просторното фоайе на първия етаж.

Стърлинг й отпечата временен пропуск, подписа го и го даде на охранителя, който й направи знак да го последва.

Сакс беше доволна, че Стърлинг не отхвърли молбата й. Имаше скрит мотив да иска да посети хранилищата. Така не само щеше да покаже на повече хора, че се води разследване — и при малко късмет да примами убиеца в клопката — а и можеше да разпита охранителя, да провери онова, което й бяха казали О’Дей, Стърлинг и Уиткъм.

Младежът обаче мълчеше — като дете, чиито родители са му заръчали да не говори с непознати.

Минаха през няколко врати, коридори, слязоха по стълбите два етажа по-надолу. Скоро Сакс загуби ориентация. Мускулите й изтръпнаха. Помещенията ставаха все по-тесни и мрачни. Клаустрофобията й се засили — в цялата „Сива скала“ прозорците бяха малки, но тук, все по-близо до хранилищата за данни, изобщо нямаше. Тя си пое дълбоко въздух. Не помогна.

Погледна името на ревера на служителя.

— Мога ли да попитам нещо, Джон?

— Да, госпожо?

— Каква е тази работа с прозорците? Защо са толкова малки — а тук няма никакви?

— Андрю се опасява, че някой може да снима поверителна информация отвън, например кодовете за достъп. Или бизнесплановете.

— Наистина ли? Възможно ли е това?

— Не знам. Понякога ни карат да проверяваме — да оглеждаме околните балкони, прозорците на близките сгради. Досега не сме видели нищо подозрително. Но Андрю настоява да го правим редовно.

Хранилищата бяха зловещи места, всяко с различен цвят. Хранилището за лична информация беше синьо, финансовото — червено, за обществените и държавните данни — зелено. Залите бяха огромни, но това не намаляваше клаустрофобията й. Таванът бе нисък, помещенията — мрачни, пътеките между наредените в редици компютри — тесни. Чуваше се постоянно бръмчене, тих монотонен шум. Климатичната инсталация работеше на пълни обороти, но беше задушно.

Сакс не беше виждала толкова много компютри през живота си. Бяха масивни бели кутии и всеки бе маркиран, но не с числа или букви, а с ваденки на анимационни герои — Човекът паяк, Батман, Барни Ръбъл, Бързоходеца и Мики Маус.

— Спондж Боб? — изненада се тя, като кимна към един.

Джон за пръв път се усмихна:

— Това е още едно ниво на сигурност, измислено от Андрю. Имаме хора, които денонощно следят мрежата за разговори и статии, свързани със ССД и „Инър-съркъл“. Ако някой спомене фирмата и името на някой анимационен герой, например Уили Койота или Супермен, значи се интересува твърде много от компютрите ни. Имената се забелязват по-лесно, отколкото ако бяха само числа.

— Хитро.

Каква ирония: Стърлинг предпочиташе да означава хората с числа, а компютрите — с имена.

Влязоха в Приемния център, боядисан в сиво. Беше по-малък от хранилищата и тук беше още по-потискащо. Украсата също се състоеше само от емблемата на наблюдателна кула със светъл прозорец и голям портрет с усмихнатото лице на Андрю Стърлинг. Отдолу пишеше: „Вие сте номер едно!“.

Може би ставаше дума за мястото на фирмата на пазара или за награда, която са спечелили. А може би беше лозунг за важността на служителите. Въпреки това на Сакс й звучеше зловещо — сякаш си влязъл в списък, в който не е хубаво да бъдеш.

Фобията й от затвореното пространство се засилваше и дишането й се учести.

— Потискащо, а? — попита охранителят.

Тя се усмихна:

— Малко.

— Всички вършим работата си, но никой не се застоява в хранилищата повече от необходимото.

След като разчупи леда и предразположи Джон да отговаря с повече от една сричка на въпросите й, Сакс го разпита за охраната, за да провери дали Стърлинг и другите двама са казали истината.

Изглежда, че всичко беше така, както казваха. Джон повтори обясненията на шефа си: Никой от компютрите в тази част на сградата нямаше дисково устройство или порт за източване на данни, само клавиатури и монитори. Помещенията бяха изолирани — нямаше възможност за проникване на радиосигнали. Джон потвърди и онова, което Стърлинг и Уиткъм й бяха казали, че сами по себе си данните, от което и да е от хранилищата или от Приемния център са неизползваеми. Мониторите нямаха някаква особена защита, но за да влезеш в хранилищата, трябваше да покажеш служебна карта, да въведеш парола и да преминеш през биометрично сканиране — или да те придружава едър охранител, който да следи всяко твое движение (както правеше Джон сега, и то немного дискретно).

Мерките за сигурност извън хранилищата също бяха затегнати, както й бяха казали началниците. На излизане Сакс и охранителят бяха претърсени и трябваше да минат през скенер за метал и устройства с дебела рамка, наречено „данночистител“. Машината предупреди:

— При преминаване през системата всички цифрови данни на компютри, дискове, телефони и други устройства се изтриват безвъзвратно.

На връщане към кабинета на Стърлинг Джон й каза, че не е чувал досега някой да е прониквал в ССД. О’Дей периодично провеждал учебни акции за залавяне на нарушители. Както повечето служители от охраната, Джон не носеше оръжие, но Стърлинг беше наредил в сградата да дежурят поне двама въоръжени пазачи по всяко време на денонощието.

Когато влезе в кабинета на директора, тя завари Пуласки седнал на голям кожен диван. Макар че не беше дребен, той изглежда смален — като ученик, който чака пред кабинета на директора. В нейно отсъствие младият полицай бе поел инициативата да провери Самюел Броктън — шефа на Уиткъм — който имаше право на неограничен достъп. В момента беше във Вашингтон. От хотела казали, че по време на вчерашното убийство е закусвал в трапезарията. Сакс записа тази информация, после разгледа всички имена от списъка:

Андрю Стърлинг, президент, управителен директор;

Шон Касъл, началник-отдел „Продажби и маркетинг“;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор“, алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав“;

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна;

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна.

Сакс каза на Стърлинг:

— Бих искала да говоря с тях колкото е възможно по-скоро.

Той се обади на асистента си и научи, че освен Броктън всички са в града. В момента Шредер оправяше някакъв проблем с хардуера в Приемния център, а Мамеда щеше да дойде на работа едва в три следобед. Стърлинг нареди на Мартин да извика всички останали за разговор със Сакс. Щеше да осигури и свободна зала.

Директорът инструктира компютърната система да изключи интеркома и каза:

— Добре, детективе. Време е да действате. Изчистете името ни… и заловете убиеца.