Джефри Дивър
Обект №522 (18)

18.

Доста са големи…

Амелия Сакс седеше в просторното фоайе на „Стратеджик Системс Дейтакорп“ и размишляваше, че определението, което президентът на фирмата за обувки бе дал за ССД, е било, така да се каже, доста меко.

Небостъргачът в центъра на Ню Йорк беше тридесететажен сив монолит с гладки гранитни стени, в които проблясваха парченца слюда. Прозорците бяха тесни амбразури, което изглеждаше странно, имайки предвид смайващата гледка, която се откриваше от това място и тази височина. Тя познаваше сградата, известна като „Сивата скала“, но досега не знаеше кой е собственикът й.

С Рон Пуласки — вече не с неделно облекло, а с тъмносиня униформа — седяха с лице към масивна стена със списък на различните клонове на фирмата по целия свят: в Лондон, Буенос Айрес, Мумбай, Сингапур, Пекин, Дубай, Сидни, Токио.

Доста големи…

Над списъка бе поставена емблемата на фирмата — наблюдателната кула със светещия прозорец.

Стомахът й леко се сви, когато си спомни прозорците на изоставената сграда срещу хотела на Робърт Йоргенсен. Спомни си думите на Райм по повод на инцидента с федералния агент в Бруклин.

Знаел е точно къде се намираш. Което означава, че те е наблюдавал. Внимавай, Сакс…

Тя огледа фоайето и видя петима-шестима бизнесмени, които чакаха. Изглеждаха притеснени и тя си помисли за президента на фирмата за обувки и страха му да не изгуби услугите на ССД. Изведнъж всички почти едновременно обърнаха главите си по посока на рецепцията. Фокусът на вниманието им бе дребен мъж, младолик и в добра физическа форма, който влезе във фоайето и се запъти директно към Сакс и Пуласки. Правеше големи крачки. Кимаше и се усмихваше, поздравяваше кратко (обръщайки се на малко име) почти всички.

Кандидат за президент. Това беше първото впечатление на Амелия.

Дребосъкът спря едва когато стигна до тях.

— Добро утро. Аз съм Андрю Стърлинг.

— Детектив Сакс. Това е полицай Пуласки.

Стърлинг беше с няколко сантиметра по-нисък от Сакс, но широкоплещест и изглеждаше в добра физическа форма. Носеше безупречно изгладена бяла риза с колосани маншети и яка. Ръцете му изглеждаха мускулести — ръкавите на сакото му бяха изпънати. Не носеше украшения. Усмихна се непринудено и около очите му се появиха фини бръчици.

— Заповядайте в кабинета ми.

Беше собственик на такава голяма компания… но въпреки това идваше да ги посрещне лично, вместо да изпрати някой подчинен да ги ескортира до тронната му зала.

Стърлинг се движеше бодро по широките, тихи коридори. Поздравяваше всеки служител, понякога се интересуваше как е минал уикендът. Те сякаш изяждаха с поглед усмивките му, когато му кажеха, че са прекарали добре, и изражението му на съчувствие, ако му съобщяха за болен роднина или пропуснат мач. Бяха десетки и той проявяваше личен интерес към всеки от тях.

— Здравей, Тони — каза на един чистач, който изсипваше кошче с нарязани документи в голям найлонов плик. — Гледа ли мача?

— Не, Андрю, пропуснах го. Имах много работа.

— Може би трябва да направим уикендите по три дни — пошегува се Стърлинг.

— Гласувам с две ръце за това, Андрю.

Продължиха по коридора.

Сакс се съмняваше, че познава толкова хора в полицейското управление, колкото Стърлинг поздрави по време на петминутната им разходка.

Обзавеждането на компанията беше оскъдно: малки, стилни снимки и скици — нито една цветна — като миниатюрни петна върху безупречно белите стени. Мебелировката, също черно-бяла, беше семпла — и скъпа: „Икеа“. Това бе един вид послание, предположи Сакс, но й се струваше твърде неприветливо.

Докато вървяха, тя си припомни какво бе научила през нощта, след като пожела лека нощ на Пам. Биографията на Стърлинг, изтеглена от Интернет, беше оскъдна. Бил много затворен — по-скоро като Хауард Хюс, отколкото като Бил Гейтс. Ранните му години бяха загадка. Тя не намери нищо за детството или за родителите му. Няколко статии даваха откъслечна информация за юношеството му. Започнал да работи на седемнадесет години: главно като търговски пътник и в телевизионния маркетинг, като постепенно продавал все по-скъпи продукти. Накрая — компютри. За хлапе със „седем осми завършена бакалавърска степен“, както веднъж се изразил пред пресата, Стърлинг се смятал за добър търговец. Върнал се в колежа, завършил последната една осма от образованието си, после взел магистърска степен по информатика и инженерни науки за рекордно кратък срок. Статиите бяха все в поучителния стил на Хорейшо Алджър и включваха само подробности, възхваляващи ума и находчивостта му като бизнесмен.

Когато станал на двадесет, дошло „голямото пробуждане“, както сам се изразяваше (малко в стила на китайски комунистически диктатор, помисли си Сакс). Стърлинг продавал много компютри, но не достатъчно, за да бъде доволен. Защо не печелел повече? Не бил мързелив. Не бил глупав.

Накрая осъзнал къде е проблемът: работел неефективно.

Същото се отнасяло за много други търговци.

Затова Стърлинг се научил да програмира и прекарвал седмици наред по осемнадесет часа на ден в една тъмна стаичка да пише софтуер. Заложил всичко и създал собствена фирма, основана на един принцип, глупав или гениален, още не можел да каже. Най-ценният й актив не бил собственост на фирмата, а на милиони други хора и в по-голямата си част безплатен — информацията за самите тях. Стърлинг започнал да събира база данни за потенциалните клиенти на определени отрасли от услугите и производството, демографски данни за района, където живеели, информация за доходите им, семейното им положение, превратностите във финансовото, юридическото и данъчното им състояние и много други неща — в личен и професионален план — всичко, което можел да купи, открадне или придобие по друг начин. „Ако има някакъв факт, искам да го знам“ — обичал да казва.

Програмите, които пишел, ранната версия на системата за управление на бази данни „Уочтауър“, били революционни за времето си и надскачали с много нашумялата SQL (произнасяно „Сикуъл“, както научи Сакс). За броени минути „Уочтауър“ решавала на кои потребители си струва да се обаждаш и как да ги прилъжеш и кои са неблагонадеждни (но имената им пак се продавали на други фирми за техните маркетингови цели).

Компанията растяла като чудовище в научнофантастичен филм. Стърлинг я преименувал на ССД, преместил седалището й в Манхатън и започнал да привлича в империята си по-малки фирми от информационния бизнес. Макар и трън в очите на организациите за защита на личната тайна, те не могли да уличат ССД в злоупотреби, както при скандала с „Енрон“. Служителите трябвало да заслужат заплатите си — никой не получавал неприлично високи уолстрийтски бонуси — но ако фирмата печелела, печелели и те. ССД осигурявала обучение и консултации при покупка на жилище, стипендии за децата, а родителите получавали едногодишни отпуски по майчинство или бащинство. Компанията станала известна с фамилиарното общуване с работещите в нея и Стърлинг насърчавал вземането на работа на съпрузи, родители и деца. Всеки месец организирал безплатни курсове за мотивация и сплотяване на колектива в луксозни курорти.

Управителният директор не говорел за личния си живот, но Сакс научи, че не пушел, не пиел и никой не го бил чувал да изрече неприлична дума. Живеел скромно, вземал удивително малка заплата и държал богатството си под формата на акции в ССД. Избягвал висшето общество. Нямал луксозна кола и частен самолет. Въпреки уважението му към семейството Стърлинг се развеждал два пъти и в момента бил неженен. Имаше противоречиви данни дали има деца. Имал няколко къщи, но пазел местонахождението им в тайна. Може би защото познаваше силата на информацията, Андрю Стърлинг съзнаваше и опасностите от нея.

Стърлинг, Сакс и Пуласки стигнаха до дъното на дълъг коридор и влязоха в приемна с две бюра, всяко от които беше покрито с безупречно подредени купчинки листове и папки. Само един от секретарите беше в стаята — хубав младеж със строг костюм. На табелката на ревера му пишеше „Мартин Койл“. Неговото работно място беше по-спретнатото — дори многобройните книги в секцията зад гърба му бяха подредени по височина, развеселена забеляза Сакс.

— Андрю. — Той кимна за поздрав на шефа си, без да обръща внимание на полицаите. — Телефонните ти съобщения са на компютъра ти.

— Благодаря. — Стърлинг погледна другото бюрото. — Джеръми провери ли ресторанта за коктейла с пресата?

— Да, тази сутрин. Отиде да занесе едни документи в адвокатската фирма. За другата работа.

Сакс се удиви, че Стърлинг има двама лични асистенти: очевидно единият се занимаваше с вътрешните дела, а другият — с външните. В полицията няколко детективи използваха една секретарка, ако изобщо имаха такава.

Влязоха в личния кабинет на Стърлинг, който не беше по-голям от всеки друг, който бе видяла във фирмата. Стените бяха голи. Въпреки воайорското прозорче на кулата от емблемата на ССД, прозорците на Стърлинг бяха със спуснати завеси, закриващи прекрасната гледка към града. Сакс потрепери от лек пристъп на клаустрофобия.

Стърлинг седеше на обикновен дървен стол, не на въртящ се кожен трон. Кимна им към други два, които поне бяха тапицирани. Зад него имаше етажерка с книги, които, странно, бяха подредени с гърбовете нагоре, а не напред. Посетителите можеха да видят какво чете само ако го заобиколят и погледнат отгоре или извадят някоя книга.

Стърлинг кимна към една кана и половин дузина захлупени чаши.

— Това е вода. Но ако искате кафе или чай, ще поръчам да принесат.

Да „принесат“? Сакс не си спомняше да е чувала друг да използва тази дума.

— Не, благодаря.

Пуласки поклати глава.

— Извинете. Само за момент. — Стърлинг вдигна слушалката на телефона си и набра номер. — Анди? Търсил си ме.

По тона му Сакс предположи, че разговаря с някой близък сътрудник, макар че очевидно говореха за бизнес. Стърлинг не издаваше никаква емоция.

— Аха. Е, ще се наложи да го направиш, струва ми се. Тези числа ни трябват. Знаеш, че не спят. Всеки ден измислят нещо… Добре.

Затвори и забеляза, че Сакс го наблюдава изпитателно.

— Синът ми работи във фирмата — обясни.

Кимна към една снимка на бюрото, на която позираше с хубав, строен младеж, който много приличаше на него. И двамата носеха фланелки с емблемата на ССД, вероятно бяха на някоя фирмена екскурзия. Стояха един до друг, но между тях нямаше физически контакт. И драмата бяха сериозни.

Значи една мистерия за личния му живот бе разбулена.

— Така — каза Стърлинг, като погледна Сакс. — Какъв е проблемът? Споменахте престъпление.

Тя обясни:

— През последните няколко месеца в града бяха извършени няколко убийства. Смятаме, че някой е използвал информацията от вашите компютри, за да си набележи жертвите, убил ги е, а после с помощта на тази и друга информация е уличил невинни хора за своите престъпления.

Човекът, който знае всичко…

— Информация ли? — Загрижеността му изглеждаше искрена. Объркването също. — Не съм убеден, че е възможно да стане, но разкажете ми по-подробно.

— Убиецът е знаел точно какви стоки са купували жертвите и е подхвърлил следи от тях в жилищата на невинни хора, за да ги уличи в убийствата.

От време на време веждите над смарагдовите очи на Стърлинг се сближаваха. Подробностите за кражбите на картината и монетите и за двете изнасилвания, изглежда, силно го разтревожиха.

— Ужасно… — Потресен от новината, той отмести очи. — Изнасилвания?

Сакс кимна мрачно и обясни, че ССД изглежда единствената фирма в района, която е притежавала цялата информация, необходима на убиеца.

Той потърка лицето си и бавно кимна:

— Разбирам безпокойството ви… Но нямаше ли да е по-лесно за убиеца, ако просто проследи хората, които иска да уличи, и да види какво купуват? Или да проникне в компютрите им, да разбие пощенските им кутии, домовете им, да запише регистрационните номера на автомобилите им от улицата?

— Точно в това е проблемът. Би могъл. Но в такъв случай ще се наложи да направи всички тези неща, за да се добере до информацията, която му трябва. Извършил е най-малко четири престъпления, а подозираме, че може да има и още. Това означава актуална информация за четирите жертви и четиримата мъже, които е искал да натопи. Най-ефикасният начин да се сдобие с тази информация е чрез мина за данни.

Стърлинг се усмихна.

Сакс се намръщи и вдигна вежди.

— Нямам нищо против този термин: „мина за данни“. Пресата го измисли и сега се използва навсякъде.

Двадесет милиона резултата от търсачката в Интернет…

— Аз обаче предпочитам да наричам ССД „доставчик на знание“. Като доставчиците на Интернет.

Сакс изпита странно усещане: Стърлинг сякаш се засегна. Прииска й се да му обещае, че повече няма да използва тази дума.

Той оправи една купчинка листове на изрядното си бюро. Отначало тя си помисли, че са празни, но после видя, че са обърнати надолу.

— Повярвайте ми, ако някой от ССД е замесен в това, аз не по-малко от вас искам да разбера кой е. Това може да ни се отрази много зле. Доставчиците на знание напоследък не се ползват с добро мнение в пресата и Конгреса.

— Първо — каза Сакс, — убиецът вероятно е купил повечето предмети с пари в брой. Почти сме сигурни.

Стърлинг кимна:

— Да, не би искал да оставя следи.

— Именно. Обувките обаче ги е купил с поръчка по пощата или в Интернет. Сигурно имате списък на хората, които са закупили обувки от тази марка и с този номер в Ню Йорк. — Тя му даде лист с описание на обувките „Олтън“, „Бас“ и „Шуър-трак“. — Един и същи човек е купил и трите чифта.

— За какъв период?

— Три месеца.

Стърлинг се обади по телефона. Проведе кратък разговор и след по-малко от шестдесет секунди вече гледаше монитора на компютъра си. Завъртя го към Сакс, макар че не й беше много ясно какво вижда — низове от числа и букви с информация за различни продукти.

Стърлинг поклати глава:

— Продадени са около осемстотин чифта „Олтън“, хиляда и двеста чифта „Бас“ и двеста чифта „Шуър-трак“. Но никой не е купил и от трите модела. Дори няма такъв, който да е купил два от тях.

Райм беше предположил, че убиецът, използващ информация от ССД, е заличил следите си, но все пак се надяваха да открият нещо. Загледана в числата, Сакс се запита дали убиецът не е поръчал обувките, използвайки метода на кражба на самоличност, който беше усъвършенствал върху Робърт Йоргенсен.

— Съжалявам.

Тя кимна.

Стърлинг взе сребърна химикалка и придърпа към себе си един бележник. Грижливо записа нещо, което Сакс не успя да разчете, погледна листа и кимна замислено.

— Предполагам, мислите, че престъпникът е външен човек, който е проникнал при нас, наш служител, клиент или хакер. Така ли е?

Рои Пуласки погледна Сакс и отговори:

— Да, така е.

— Добре. Да разнищим този проблем. — Стърлинг погледна часовника си „Сейко“. — Искам да поговорим с още няколко души. Ще трябва да изчакате няколко минути. По това време в понеделник провеждаме вдъхновенията си.

— Вдъхновения ли? — не разбра Пуласки.

— Мотивационни срещи на груповите отговорници с персонала. Скоро трябва да свършат. Започват точно в осем. Понякога продължават по-дълго от обикновено. Зависи от отговорника… — Стърлинг се наведе над един микрофон. — Команда, интерком, Мартин.

Сакс едва не се изсмя. Бизнесменът използваше същата гласоразпознавателна система, каквато имаше Райм.

— Да, Андрю? — чу се глас от високоговорителя на бюрото.

— Извикай ми Том, Том от охраната. И Сам. На вдъхновение ли са?

— Не, Андрю. Сам вероятно ще остане до края на седмицата във Вашингтон. Ще се върне най-рано в петък. Марк, заместникът му, е тук.

— Изпрати него тогава.

— Добре, сър.

— Команда, интерком, затвори. — Стърлинг се обърна към Сакс: — Само минутка.

Тя предположи, че когато Андрю Стърлинг повика някого, въпросният служител се явява доста бързо. Той записа още нещо. Сакс се загледа в емблемата на компанията на стената. Докато Стърлинг пишеше, тя отбеляза:

— Интересна ми е тази емблема. Кулата с прозореца. Какво символизира?

— От една страна, търсенето на данни. Но от друга… — Той се усмихна; явно му доставяше удоволствие да обяснява. — Чували ли сте за понятието „счупения прозорец“ в социалната психология?

— Не.

— Научих го преди години и то се запечата в съзнанието ми. Основното е, че за да подобриш състоянието на обществото, трябва да се съсредоточиш върху дребните неща. Ако ги контролираш — ако ги подобриш — ще последват и по-големи промени. Да вземем кварталите с голяма престъпност. Можете да хвърляте милиони за полицейски патрули и охранителни камери, но те ще си останат мизерни и опасни. Вместо милиони долари дайте няколко хиляди за поправка на прозорци, пребоядисване, почистване на входовете. Може да изглеждат козметични мерки, но хората ще забележат. Ще започнат да се гордеят с квартала си. Ще започнат да подават сигнали, когато видят нарушители на реда или някого, който не полага грижи за собствеността си. Сигурно знаете, че това беше основната мярка за ограничаване на престъпността в Ню Йорк през деветдесетте години. И постигна ефект.

— Андрю? — прозвуча гласът на Мартин от интеркома. — Том и Марк са тук.

— Да влязат — нареди Стърлинг. Постави пред себе си бележника, на който беше водил записки, и се усмихна тъжно на Сакс. — Да видим дали някой е надничал през нашия прозорец.